Скот Уестърфийлд
Грозните (33)

Нашествието

Толи извърна очи от прозореца и не видя нищо друго, освен празни легла. Беше съвсем сама в бараката.

Тръсна глава, замъглена от съня и недоумението. Земята се тресеше под босите й крака, а бараката се люлееше пред очите й. Внезапно плексигласовото стъкло на един от прозорците се раздроби, отвън нахлу доскоро заглушаваната какофония и оглуши ушите й. Цялата постройка се разтресе, сякаш всеки момент щеше да се срути.

Къде са всички останали? Дали вече бяха успели да напуснат Мъглата, оставяйки я съвсем сама да посрещне чуждата инвазия?

Толи се втурна към вратата и я разтвори широко. Точно пред нея кацаше един от автолетите, ослепявайки я за миг с облака пепел, вдигнал се при приземяването. Тя разпозна страховитата форма на колите на „Извънредни ситуации“, с каквато я бяха отвели при д-р Кейбъл. Тази обаче имаше четири лъскави витла — по едно на местата, където са колелата на наземните коли — хибрид между обикновен автолет и рейнджърски хеликоптер.

Такъв автолет може да стигне навсякъде, досети се Толи, както в града, така и сред дивата природа. Тя си спомни думите на д-р Кейбъл: „Ще бъдем там в рамките на няколко часа“. Толи прогони тази мисъл от главата си. Тази атака не можеше да има нищо общо с нея.

Автолетът се приземи с тъп удар. Нямаше време да стои като истукан и да се чуди. Тя се обърна и побягна.

Селището беше потопено в хаос, изпълнено с дим и бягащи фигури. Готварските огньове бяха разпилени извън траповете и още живите въглени изгаряха всичко, върху което попаднеха. Две от големите сгради бяха в пламъци. Навсякъде между краката на хората тичаха уплашени пилета и зайци, пепел и сажди се виеха в яростни вихрушки. Десетки мъгляни сновяха наоколо, едни се опитваха да гасят пожарите, други — да избягат, а трети просто се въртяха панически в кръг.

Сред всички останали започнаха да се мяркат и фигурите на жестоките красиви. Сивите им униформи се носеха като зловещи сенки из царящия хаос. Грациозни и хладнокръвни, те сякаш не забелязваха стълкновенията наоколо, а се опитваха да сложат всичко в ред и да усмирят паникьосаните мъгляни. Напредваха в непрозрачния въздух без никакви оръжия, доколкото Толи успя да види по всички, които се изпречеха на пътя им, оставаха да лежат на земята вързани и замаяни.

Бяха свръхчовешки бързи и силни. Явно предимствата на специалната операция бяха много повече от техните ужасяващи лица.

Близо до общата трапезария около две дузини мъгляни, въоръжени с брадви и импровизирани оръжия, оказваха отпор на шепа извънредни. Толи си проправи път към мястото на схватката и през задушливия облак дим до обонянието й достигна нелепата миризма на закуска. Стомахът й се забунтува.

Толи си даде сметка, че е била твърде изтощена, за да се събуди заедно с всички останали и е проспала закуската. Явно извънредните са изчакали, докато повечето мъгляни се съберат в трапезарията и чак тогава са нападнали.

Разбира се. Искали са да заловят колкото се може повече мъгляни само с един удар.

Извънредните нямаха намерение да атакуват голямата група при трапезарията. Те търпеливо чакаха, заобиколили в кръг сградата, докато дойде подкрепление от автолети, които кацаха всяка минута. Ако някой се опиташе да мине през техния кордон, реагираха светкавично, обезоръжавайки и обездвижвайки дръзналите да бягат. Но повечето мъгляни бяха твърде шокирани, за да оказват съпротива, парализирани от страховитите лица на своите противници. Даже тук повечето хора не бяха виждали жестоките красиви.

Толи се притисна към стената, опитвайки се да се прикрие зад една купчина дърва за огрев. Заслони очи от вихрушката пепел и се огледа за път за бягство. Нямаше никакъв шанс да стигне до центъра на Мъглата, където върху покрива на търговския пункт сърфът зареждаше батериите си на слънчева светлина. Имаше възможност за бягство единствено през гората.

В близкия край на селището, само на двайсетина секунди бърз ход, лежеше камара неокастрени дървета. Но агент на извънредните стоеше между нея и началото на гъстите шубраци, готов да пресече пътя на всеки отцепил се мъглянин. Очите на жената щателно оглеждаха пътеките към гората, главата й се въртеше ту в една, ту в друга посока с някакъв странен ритъм, сякаш наблюдаваше много бавен тенис мач без особен интерес.

Толи пропълзя още по-близо, все още притисната към стената. Ниско над главата й прелетя автолет, вдигна облак прах и напълни очите й с дървени стърготини.

Когато отново прогледна, Толи видя, че до стената край нея се е свил някакъв възрастен грозен.

— Ей! — просъска тя.

После разпозна отпуснатите черти и горчивото изражение.

Беше Шефа.

— Имаме проблем, млада госпожице. — Хрипливият му глас някак успя да надделее над заобикалящия ги тътен на атаката.

Тя погледна към жената от „Извънредни ситуации“, която причакваше в засада.

— Да, знам.

Още един автолет избоботи над тях и Шефа я избута зад ъгъла на сградата, край бидона, в който се събираше дъждовна вода от водосточните тръби.

— И ти ли я забеляза? — Той се ухили, разкривайки дупката на един липсващ зъб. — Ако и двамата се затичаме едновременно, поне единият от нас ще успее. Стига другият да приеме битката.

Толи преглътна.

— Сигурно е така. — Тя надникна към жената-агент, която стоеше спокойно като пенсионер на опашка за увеселително корабче. — Те обаче са страшно бързи.

— Зависи. — Той смъкна брезентовия чувал от рамото си. — Има две неща, които винаги държа в готовност в случай на спешна ситуация.

Шефа отвори торбата и извади от вътре пластмасова кутия като за сандвич.

— Това е едното.

Той открехна капака на кутията в единия край и от там се появи облаче прах. Миг по-късно в главата на Толи избухна пожар. Тя покри лицето си и насълзените си очи с ръце и се опита да изкашля огнената струя, която пълзеше надолу по гърлото й.

— Не е зле, а? — изкиска се Шефа. — Това са абанеро, изсушени и смлени на ситен пипер. В боба този пипер не е толкова зле, но ако влезе в очите ти, е същински ад.

Толи примигна, за да проясни погледа си от сълзите, и едва успя да проговори:

— Ти да не си откачил?

— Другото от моя пакет за бързо реагиране е този сак, който съдържа представителна извадка от двестагодишната визуална култура на ерата на ръждивите. Безценни и незаменими артефакти. И така, ти кое искаш?

— Ъ?!

— Пиперът или сакът със списанията? Кое предпочиташ — да те хванат, докато се опитваш да избягаш от нашата приятелка от „Извънредни“, или да съхраниш безценно парче от наследството на човечеството от тези варвари?

Толи пак се закашля.

— Май… предпочитам да избягам.

Шефа се усмихна.

— Хубаво. Защото на мен ми е писнало да бягам. Също така ми писна да оплешивявам и да страдам от късогледство. Аз съм си изпълнил дълга, пък и ти ми се виждаш доста бърза.

И той й подаде брезентовия чувал. Сакът тежеше, но Толи беше заякнала, откакто дойде в Мъглата. Нямаше да усети бремето на някакви списания след раниците, пълни с желязо.

Спомни си деня на пристигането си тук, когато за първи път видя списание в библиотеката и с ужас осъзна как са изглеждали хората едно време. Тогава от снимките й прилоша, а сега беше готова да ги спасява.

— Ето какъв е планът — започна Шефа. — Аз съм пръв, а когато извънредната ме сгащи, ще пръсна в лицето й цяла шепа пипер. Ти тичаш бързо и направо, без да се обръщаш. Става ли?

— Аха.

— С малко късмет и двамата можем да се измъкнем. Въпреки че аз не бих имал нищо против един фейслифтинг. Готова ли си?

Толи преметна чувала през рамо.

— Да вървим.

— Едно… Две… — Шефа направи пауза. — Леле, майчице! Имаме проблем, млада госпожице.

— Какъв?

— Ти си без обувки!

Толи погледна краката си. В паниката беше изхвръкнала боса от бараката. Досега й беше лесно да върви по прашните улици на селището, но в гората…

— И десет метра няма да минеш, дете.

Шефа свали сака от рамото й и й подаде пластмасовата кутия.

— Сега върви.

— Но аз… — започна Толи, — аз не искам да се връщам обратно в града.

— Съгласен съм, млада госпожице, аз също не бих имал нищо против някой свестен зъболекар да поработи в устата ми, но всеки от нас трябва да направи своята жертва. Затова започваме сега. — При последната дума той рязко я избута иззад варела.

Толи се препъна напред, оказвайки се без никакво прикритие в средата на улицата. Един автолет изрева сякаш точно над главата й и тя машинално се приведе, хуквайки напред към прикритието на гората.

Агентът от „Извънредни“ обърна глава в нейната посока и спокойно скръсти ръце като учителка, която е спипала малките да играят на забранено място.

Толи се зачуди дали пиперът ще има въздействие върху жената. Ако и на нея подейства по същия начин, имаше шанс да стигне гората. Дори ако трябва да играе ролята на примамка. Даже и без обувки.

Но ако се окаже, че са хванали Давид и тя няма повече да го види…

Тази мисъл отприщи внезапен прилив на гняв в нея и тя се втурна право към жената, стиснала кутията с две ръце.

Усмивка раздвижи жестоките черти на агента.

За част от секундата преди двете да се сблъскат, жената сякаш се изпари, изчезвайки като монета в ръката на фокусник. При следващата крачка Толи усети, че нещо твърдо удари пищяла й и болката плъзна по целия крак. Тялото й полетя напред, ръцете се протегнаха, за да омекотят удара, кутията се изплъзна и отлетя встрани.

Падна тежко на земята и дланите й поеха силата на удара. Докато се гърчеше в праха, Толи зърна агента да се навежда над нея. Жената просто се беше навела с неуловима за окото скорост и Толи се беше препънала в нея като непохватно мъниче в суматоха.

Докато разтърсваше глава и плюеше попадналата в устата й пепел, Толи мерна кутията с пипер на една ръка разстояние. Запълзя към нея, но в този момент върху тялото й се стовари смазваща тежест и тя заби лице в праха. Усети как извиват ръцете й на гърба и ги завързват, а твърдите пластмасови белезници се врязват в плътта й.

Опита се да се съпротивлява, но тялото й отказа да помръдне.

След това ужасната тежест се вдиша и една обувка я преобърна по гръб без никакво усилие. Жената от „Извънредни“ стоеше над нея, усмихвайки се студено, с кутията в ръце.

— Гледай ти, гледай ти, още една грозна — каза жестоката красива. — Само стой мирно. Не искаме да ти причиняваме болка, но ще го направим, ако се наложи.

Толи се опита да каже нещо, но челюстта й се схвана от болка. Беше заорала в земята, когато падна.

— Какво толкова важно има тук? — попита жестоката красива, като разтърси кутията и се опита да погледне през непрозрачните й стени.

С крайчеца на окото си Толи зърна как Шефа се прокрадва към гората. Тичаше бавно и тромаво, брезентовият чувал беше твърде тежък за него.

— Отвори я и ще видиш — болезнено процеди Толи.

— Така и ще направя — каза жената, все още с усмивка. — Но първо да приключим с по-важните неща.

Тя съсредоточи цялото си внимание върху Шефа и в стойката й изведнъж се появи нещо животинско, извивката на котка, която се готви за скок.

Толи се претърколи през рамо и яростно изхвърли и двата си крака напред. Ритникът й уцели кутията и тя се отвори, а от вътрешността й изскочи облак кафяво-зеленикав прах и се посипа върху агента.

За секунда върху лицето на жената се появи недоумение. Тя изхъхри и тялото й се разтресе. После стисна очи и юмруци и закрещя.

В този звук нямаше нищо човешко. Той се вряза в слуха на Толи като виенето на вибротриона, срещнал метал, а всеки мускул на тялото й се напрегна, за да освободи ръцете си от белезниците — инстинктът й изискваше да покрие очи. С още един яростен ритник тя се преобърна по корем, със залитане се изправи на крака и препъвайки се хукна към гората.

Гърлото й взе да смъди, когато облакът пипер се разпръсна във въздуха. Тя започна да кашля, но не спря да тича, въпреки насълзените и подлютени очи, чак докато почти не ослепя. Все още с ръце на гърба, Толи залитна в храсталака и се строполи тежко на земята, когато голите й ходила се препънаха във високата трева.

Тя продължи да пълзи напред, опитвайки се да изчезне колкото се може по-далече от погледа на преследвачите си.

Когато очите й малко се проясниха, тя си даде сметка, че нечовешкият крясък на жената-агент е бил нещо като аларма. Трима от жестоките красиви се бяха отзовали. Единият от тях отвеждаше покритата с пипер жена, опитвайки се да остане колкото се може по-далече от нея, другите двама наближаваха гората.

Толи замръзна, храстите едва я прикриваха.

После усети гъделичкане в гърлото, което бавно премина в непоносимо дразнене. Тя затвори очи и задържа дъха си. Усети как обръч стегна гърдите й, тялото й се разтърси от мъчителни спазми, опитвайки се да изкара остатъците пипер от дробовете.

Трябваше да се изкашля.

Толи запреглъща мъчително, надявайки се слюнката да потуши пожара в гърлото й. Цялото й същество настояваше за кислород, но тя не смееше да си поеме дъх. Единият от агентите беше на хвърлей камък от нея и изследваше гората, като бавно и методично въртеше глава напред и назад, а очите му неумолимо претърсваха гъсталака.

Последователно и болезнено пламъците на болката обхващаха целия гръден кош на Толи, но напънът да кашля постепенно отмина. Тя се отпусна и най-после си позволи да поеме глътка въздух.

И сред тътнежа на автолетите, пукането на горящите сгради и шума от битката агентът от „Извънредни“ все пак успя да долови нейната тиха въздишка. Главата му рязко се обърна, той присви очи и сякаш само с едно движение се озова до нея, стиснал гърлото й с ръка.

— Ти не си от лесните — каза.

Тя се опита да отговори, но вместо това избухна в мъчителна кашлица, а той завря лицето й в калта, преди още да успее да си поеме дъх.