Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Приятели завинаги

„Къщата на Гарбо“ беше тумбеста, оживена и шумна.

Тя запълваше пространството между две парти-кули, приклекнала като дундест чайник между две изящни чаши за шампанско. Всяка от кулите се държеше на една-единствена колона, не по-широка от шахта на асансьор. По-нагоре се разширяваше в пет етажа от околовръстни балкони, които се огъваха под тежестта на новите красиви. Толи се заизкачва по хълма към трите сгради, опитвайки се да се ориентира през тесните очни процепи на маската.

Някой скочи, а може би беше хвърлен от върха на една от кулите и полетя с вик надолу, размахвайки ръце. Толи хлъцна, но се насили да проследи полета чак до края, когато бънджи жилетката спря свободното падане на момчето секунди преди да се размаже на земята. То се преметна със смях нагоре-надолу няколко пъти, преди меко да стъпи на земята толкова близо до Толи, че тя дочу нервните хълцания, които накъсваха смеха му. Беше изплашено не по-малко от Толи.

Тя потрепери, защото скачането едва ли беше по-опасно от това, да стои в подножието на застрашително извисяващите се кули. Бънджито действаше на принципа на същите повдигачи, които държаха вретеновидните структури на кулите изправени. Ако някой от тия хитроумни механизми направеше засечка, всичко в „Града на новите красиви“ щеше да рухне.

Къщата беше пълна с новоизлюпени красавци — от най-отвратителния вид, както казваше Перис. Те живееха като грозните — по стотина в едно голямо общежитие. Но в тяхната къща нямаше никакви правила. Освен ако правилата не се изчерпваха с: прави щуротии, забавлявай се и вдигай шум.

Група момичета в бални рокли се бяха скупчили на покрива, крещяха с пълно гърло, едва балансирайки на ръба и обстрелваха с безопасни фойерверки хората долу. Оранжева огнена топка подскочи близо до Толи, хладна като есенен повей, и разпръсна мрака наоколо.

— Хей, долу има едно прасе! — провикна се някой от високото. Всички се разсмяха, а Толи забърза към широко отворената врата на къщата. Вмъкна се вътре, без да обръща внимание на изненаданите погледи на двама красиви, които се изпречиха на пътя й.

Всичко беше един голям общ купон, както винаги им бяха обещавали, че ще бъде. Наоколо се разхождаха хора в дълги официални рокли и черни фракове. Изглежда на всички нейната свинска зурла се виждаше много забавна. Сочеха я и се смееха, а Толи продължаваше да си проправя път напред, за да не им даде възможност да направят нещо друго. Тук, естествено, се смееха непрекъснато. За разлика от партитата на грозните нямаше нито сбивания, нито даже свади и пререкания.

Толи си проправяше път от стая в стая, оглеждаше лицата, опитвайки се да не се разсейва от големите им красиви очи и да заглуши чувството, че мястото й не е тук. С всяка измината минута обаче се чувстваше все по-грозна. Установи, че не е никак приятно всички да ти се присмиват. Но смехът беше за предпочитане пред онова, което биха сторили, ако видеха истинското й лице.

Толи се зачуди дали изобщо би разпознала Перис. Беше го видяла само веднъж след операцията на излизане от болницата, преди още отоците да са спаднали. И все пак тя познаваше лицето му толкова добре. Независимо от това какво говореше Перис, красивите не изглеждаха съвсем еднакви. По време на техните експедиции двамата понякога попадаха на красиви, чиито лица изглеждаха близки, сякаш са бивши грозни, които някога са познавали. Нещо като техни братя и сестри — по-зрели, по-самоуверени, много по-красиви братя и сестри. Такива, на които биха завиждали цял живот, ако бяха родени преди сто години.

Значи Перис не би могъл да се промени чак толкова.

— Видяхте ли прасето?

— Кое?

— Едно прасе е избягало на свобода!

Кикотещите се гласове идваха от долния етаж. Толи спря и се заслуша. Беше съвсем сама на стълбището. Очевидно красивите предпочитаха да ползват асансьор.

— Как е посмяла да дойде на партито ни маскирана като прасе?! Дрескодът е бели вратовръзки!

— Изглежда е сбъркала партито.

— Тогава значи няма никакви обноски!

Толи преглътна мъчително. Изглежда маската не беше по-добро решение от собственото й лице. Шегата се оказа съшита с бели конци.

Тя продължи да се изкачва по стълбите, оставяйки гласовете далече зад себе си. Може би щяха да забравят за нея, ако се отдалечеше достатъчно. Над нея имаше само още два етажа от „Къщата на Гарбо“, после идваше покривът. Перис трябваше да е тук някъде.

Освен ако не беше на ливадата зад къщата, или в небето с балон, или в някоя от парти-кулите. Или пък с някого в градините на удоволствието. Толи тръсна глава, за да разсее последната картина, пренебрегна еднотипните шеги по повод маската й и продължи да наднича поред в стаите.

Никъде не видя нещо по-различно от изненадани погледи, насочени към нея показалци и тълпа красиви лица. Но нито едно от тях не й се виждаше познато. Перис не беше тук.

— Ей, ето го! Ела насам, прасе!

Толи се изстреля нагоре към покрива, прескачайки по две стълби наведнъж. Горещият й дъх запари вътрешността на маската, челото й се потеше и интелигентната материя, от която беше направена, започна да се свлича по лицето й. Група красиви вървеше по петите й, преследваха я, като се заливаха от смях и се препъваха един друг, докато изкачваха стълбите.

Нямаше никакво време да огледа последния етаж. Толи хвърли бърз поглед наоколо. Тук горе нямаше никого. Всички врати бяха затворени. Най-вероятно някои от новите красиви се бяха оттеглили за един разкрасителен сън.

Ако отиде на покрива да търси Перис, ще попадне в капан.

— Насам, прасе, ела тук!

Време беше да си плюе на петите. Толи се хвърли към асансьора, подхлъзна се и едва успя да се задържи на крака в кабината. „Приземен етаж!“, нареди тя.

Зачака, вперила тревожен поглед към фоайето на етажа, задъхана под размекнатата материя на маската. „Приземен етаж!“, повтори тя. „Затвори вратата!“.

Нищо не последва.

Толи изпъшка и стисна очи. Без интерфейс-пръстена тя беше никой. Асансьорът отказваше да й се подчини.

Толи знаеше как да заблуди асансьора, но за това й беше нужно време и ножче. Не разполагаше нито с едното, нито с другото. Първият от преследвачите й се показа на стълбището и пристъпи във фоайето.

Толи се притисна плътно в дъното на асансьора, застана на пръсти и се опита да се слее със стената. Отвън прииждаха още преследвачи, раздразнени и пъхтящи като едни истински нетренирани красавци в лоша форма. Виждаше отраженията им в огледалото на асансьора.

Това означаваше, че и те могат да я видят, ако се сетеха да погледнат насам.

— Къде отиде прасето?

— Ей, прасе!

— Може да е на покрива.

Някой пристъпи внимателно в асансьора, все още обърнат назад към преследвачите й. Подскочи, когато я видя.

— Божичко, уплаши ме! — Той трепна с дългите си мигли при вида на маската й, после сведе поглед към своя фрак.

— О, майчице! Това не беше ли парти с дрескод бяла вратовръзка?

Дъхът на Толи секна, устата й пресъхна.

— Перис? — прошепна тя.

Той я погледна по-отблизо.

— Ние двамата…

Тя понечи да го приближи, но навреме се усети и отново залепи гръб в стената на асансьора. Мускулите й вече трепереха от усилието да стои на пръсти.

— Това съм аз, Перис.

— Ей, прасе, ела насам!

Той се обърна по посока на гласа във фоайето, повдигна вежди, после пак я погледна.

— Затвори вратата! Задръж! — каза бързо.

Вратата се затвори с приплъзване и Толи политна напред. После смъкна маската си, за да го разгледа по-добре. Това беше Перис: неговият глас, неговите кафяви очи и начинът, по който си бърчеше челото, когато беше объркан.

Но беше толкова красив сега.

В училище им бяха обяснили как това влияе на хората. Нямаше никакво значение дали си наясно с еволюцията, или не — това винаги действаше. При всички.

Имаше определен вид красота, хубост, която всички забелязваха. Големи очи и пълни устни като на дете; гладка чиста кожа; пропорционални черти и още хиляди дребни детайли. Някъде дълбоко в подсъзнанието си хората винаги търсеха тези определени знаци. Никой не можеше да ги пренебрегне, независимо по какъв начин му се представяха те. Милионите години еволюция бяха превърнали това в част от човешкото съзнание.

Големите очи и пълните устни казват: аз съм млад и уязвим. Аз не бих могъл да те нараня, а ти искаш да ме закриляш. Останалото говори: аз съм здрав, а ти не искаш да ми причиниш болка и болест. И независимо как ти самият се отнасяш към красотата, една частица от теб си мисли: ако ние имаме деца, те също ще са здрави. Аз искам този красив човек…

Това е въпрос на биология, така казваха в училище. То е като биенето на сърцето. Няма как да не повярваш в това, когато видиш едно от тези лица. Красиво лице.

Лице, като това на Перис.

— Аз съм — каза Толи.

Перис отстъпи крачка назад, веждите му хвръкнаха нагоре. Той отмести поглед към дрехите й.

Толи си даде сметка, че е облечена с черния торбест екип за експедиции, кален от катеренето по въжето, пълзенето из градините и падането под лозницата. Фракът на Перис беше от наситеночерно кадифе, а бялото на ризата, жилетката и папийонката искреше.

Тя се отдръпна от него.

— О, извини ме, не исках да те изцапам.

— Какво правиш тук, Толи?

— Аз просто… — издърдори тя. Сега, когато беше лице в лице с него, не знаеше какво да каже. Всичко, за което искаше да говорят, се разтвори в големите му бистри очи. — Исках да се уверя, че ние двамата все още…

Толи вдигна дясната си ръка, обърната към него с белязаната длан, сега кална и потна, с очертани от мръсотията линии.

Перис въздъхна. Той не погледна дланта й, нито очите й. Не и в нейните кривогледи, близко поставени, безлични кафяви очи. Очите на един незначителен човек. На един никой.

— Аха — каза той. — Исках да кажа не можа ли да почакаш, Кьорчо?

Нейният грозен прякор звучеше необичайно в устата на един красив. Но щеше да е още по-странно, ако сега тя го наречеше Носльо, както му беше казвала по стотина пъти на ден преди. Тя преглътна мъчително.

— Защо не ми писа?

— Опитвах. Но ми изглеждаше фалшиво. Сега съм толкова различен.

— Но ние бяхме… — Тя само посочи белега си.

— Виж, Толи. — Той на свой ред вдигна ръка.

Кожата на дланта му беше гладка и неосквернена. Тази ръка казваше: не ми се налага да работя тежък труд и съм твърде умен, за да допусна да ми се случи злополука.

Белегът, който ги свързваше, беше изчезнал.

— Те са го премахнали.

— Разбира се, Кьорчо. Цялата ми кожа е чисто нова.

Толи примигна. Не се беше замисляла за това.

Той поклати глава.

— Такова дете си още.

— Асансьорът пита — обади се асансьорът, — нагоре или надолу?

Толи подскочи при звука на механичния глас.

— Почакай, моля — спокойно отговори Перис.

Толи преглътна и сви ръката си в юмрук.

— Но не са сменили кръвта ти, нали? Ние смесихме нашата кръв, нищо друго няма значение.

Перис най-после я погледна право в лицето, при това без да трепне, както тя се страхуваше. После красиво се усмихна.

— Не, не са я сменили. Една нова кожа, голяма работа. Само след три месеца ще се смеем над това. Освен ако…

— Освен ако какво? — Тя се взря в неговите големи кафяви очи, сега изпълнени с тревога.

— Обещай ми, че повече няма да правиш глупости — каза Перис. — Като тази да идваш тук. Това може да ти навлече големи неприятности. Искам да те видя красива.

— Естествено.

— Тогава ми обещай.

Перис беше само три месеца по-голям от нея, но когато сведе очи към нея, Толи отново се почувства малко дете.

— Добре, обещавам. Никакви глупости. А също и че няма да им се дам да ме хванат тази нощ.

— Хубаво, тогава си слагай маската и… — Гласът му внезапно секна.

Тя проследи с очи неговия поглед. Оставена без наблюдение, маската се беше рециклирала и сега представляваше купчина розов прах, който килимът в асансьора вече почистваше.

Двамата впиха очи един в друг в пълно мълчание.

— Асансьорът пита — настоятелно повтори машината, нагоре или надолу?

— Перис, обещах ти, че няма да ме хванат. Нито един от красивите не може да тича бързо като мен. Просто ме свали до…

Перис поклати глава.

— Нагоре, моля. Покривът.

Асансьорът потегли.

— Нагоре ли? Перис, как ще…

— Точно срещу вратата, в големия шкаф — бънджи екипи. Има цяла купчина в случай на пожар.

— Искаш да кажеш, че трябва да скоча? — Толи преглътна мъчително. Стомахът й сякаш се качи в гърлото, когато асансьорът се закова на място.

Перис сви рамене.

— Правил съм го неведнъж, Кьорчо. — Той й смигна. — Даже ще ти хареса.

Това изражение накара красивото му лице да засияе още по-силно и Толи се хвърли напред да го прегърне. На пипане тялото му си беше все същото, е, може би малко по-високо и по-стройно. Но въпреки това той беше все така топъл и як, старият Перис.

— Толи!

Тя залитна назад, когато вратата се отвори. Прегръдката й остави кални следи върху бялата му жилетка.

— О, не! Аз…

— Хайде, върви!

Тази беда накара Толи още по-силно да закопнее да го прегърне. Беше готова да остане и да почисти следите от кал, за да е сигурна, че той ще изглежда безупречно на партито. Но тя само протегна ръка.

— Аз…

— Върви!

— Но ние все още сме приятели завинаги, нали?

Той въздъхна, потупвайки кафявото петно.

— Разбира се, завинаги. След три месеца…

Тя се обърна и хукна, вратата се затвори след нея.

Отначало на покрива никой не я забеляза. Всички гледаха надолу. Беше тъмно, с изключение на редките лумвания от безопасни фойерверки.

Толи намери шкафа с бънджи жилетки и дръпна една от тях. Тя обаче не помръдна — беше закопчана за лоста, на който висеше. Пръстите й започнаха да шарят непохватно, търсейки закопчалката. Съжали, че не е със своя интерфейс-пръстен, за да я инструктира какво да прави.

После видя бутона „Натисни в случай на пожар“.

— О, мамка му — процеди тя.

Сянката й подскочи и се залюля. Двама красиви идваха към нея със запалени фойерверки в ръце.

— Кой е това? Какво е облекла тази?

— Ей, ти! Това е парти с дрескод бяла вратовръзка!

— Погледни й лицето…

— Мамка му — повтори Толи.

И натисна бутона.

Чу се пронизителна сирена и бънджи жилетката сякаш сама скочи от шкафа в ръцете й. Толи навлече екипировката и се обърна с лице към двамата красиви. Те панически отстъпиха назад, сякаш се беше преобразила във върколак. Единият изпусна фойерверка си и той веднага угасна.

— Противопожарна тренировка — каза Толи и побягна към ръба на покрива.

Щом нахлузи жилетката на гърба си, коланите и ремъците сякаш сами се закопчаха и усукаха около нея като змии, докато бънджито не прилепна плътно към талията и бедрата й. Върху яката, точно там, където не можеше да не я забележи, светна зелена светлина.

— Добро бънджи — каза тя.

Но жилетката очевидно не беше достатъчно интелигентна, за да й отговори.

Красивите, които купонясваха на покрива, до един бяха утихнали и се суетяха наоколо, чудейки се наистина ли има пожар. Сочеха я с пръст и Толи разчете думата „грозна“ по устните им.

Кое ли се смята за по-голямо нещастие в „Града на новите красиви“, запита се тя — къщата ти да се подпали, или някаква грозна да ти провали партито?

Толи стигна края на покрива, надвеси се над ръба на парапета и се залюля за миг. Долу под нея красивите вече се разбягваха по-далече от „Къщата на Гарбо“, през поляната и надолу по хълма. От време на време се обръщаха назад, оглеждайки се за дим или пламъци. Но единственото, което виждаха, беше тя.

Разстоянието до земята се оказа голямо и от гледката надолу Толи имаше чувството, че стомахът й вече пада свободно преди нея, независимо от тялото. Беше я страх. Пронизителната сирена, тълпата, която я зяпаше, светлините на „Града на новите красиви“, пръснати наоколо като милиони свещи.

Тя си пое дълбоко въздух и присви колене, готвейки се за скок.

За частица от секундата се запита дали бънджи жилетката ще се задейства, щом като не носи интерфейс-пръстен. Дали екипировката ще обезопаси един несъществуващ човек? Или тя просто ще се размаже долу?

Но тя обеща на Перис, че няма да я хванат. Освен това бънджито беше предвидено за спешни случаи, пък и на него светеше зелена светлина…

— Вдигнете глави! — изкрещя Толи.

И скочи.