Скот Уестърфийлд
Грозните (48)

Надолу по реката

Преди да замине, Толи написа писмо до самата себе си.

Идеята да остави писмено съгласие беше на Мади. Така, дори когато стане красива и няма да е способна да проумее защо е позволила да експериментират с мозъка й, Толи ще може да прочете собствените си думи и ще е наясно какво предстои.

— Ще направя каквото пожелаеш — каза Толи. — Стига да ме излекуваш, независимо на какво мнение съм тогава. Не се отказвай от мен, както направи с Шай.

— Ще те излекувам, Толи. Обещавам ти. Просто ми трябва писменото ти съгласие. — Мади й подаде писалка и малък къс безценна хартия.

— Така и не се научих да пиша на ръка — каза Толи. — В училище това вече не е задължително.

Мади тъжно поклати глава и каза:

— Добре тогава. Ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.

— Не ти, Шай ще го направи заради мен. Тя специално се научи, преди да избяга в Мъглата.

Толи си спомни драсканиците на Шай в бележката с указания как да стигне Мъглата, недодялани, но четливи.

Написването на писмото не отне много време. Прочувствените думи предизвикаха само кикот у Шай, но тя написа точно всичко, както й беше продиктувано. Имаше нещо искрено и добросъвестно в начина, по който движеше острието на писалката по листа, сякаш е дете, което се учи да чете.

Давид още не се беше прибрал, когато завършиха писмото. Беше отлетял с един от сърфовете по посока на руините. Докато събираше вещите си, Толи все поглеждаше към прозореца с надеждата, че ще го види да се връща.

Но Мади може би имаше право. Ако Толи се срещнеше с него отново, това можеше да я разколебае и тя да се откаже. А и Давид сигурно щеше да я спре.

Или още по-лошо — нямаше да й попречи да замине.

Независимо какво би казал сега обаче, той винаги щеше да помни нейното престъпление, заплатено с цената на човешки живот. Имаше само един начин да спечели опрощението му. Ако дойдеше да я спаси, това щеше да е потвърждение, че й е простил.

— Добре, хайде да мърдаме — каза Шай, когато всичко беше готово.

— Шай, аз не заминавам завинаги. Затова бих предпочела ти…

— Хайде, стига! И без друго вече ми писна от това място.

Толи прехапа устни. Какъв беше смисълът да се предаде, щом Шай идваше с нея? Е, разбира се, винаги можеха да я отвлекат отново. Докажеше ли се веднъж, че лекарството действа, можеха да го дадат на когото и да е. На всеки.

— Единствената причина да вися в тая дупка досега беше да те убедя да се върнеш — каза Шай и сниши глас. — Вината ти още да не си красива е моя. Обърках всичко с бягството си. Затова ти го дължа.

— О, Шай! — Толи усети, че й се завива свят и затвори очи.

— Мади постоянно повтаря, че мога да си тръгна когато поискам. Нали не искаш да се връщам там сама?

Толи се опита да си представи как Шай стига сама пеша до реката.

— Не, май не искам. — Тя погледна приятелката си в очите и видя в тях да свети някакво пламъче, сякаш наистина се беше запалила от идеята да тръгне на това пътешествие заедно с Толи.

— Моля те! Направо ще сме сензацията в „Града на новите красиви“!

Толи разпери безпомощно ръце.

— Добре тогава. И без това не мога да те спра.

Летяха заедно върху един сърф. Крой дойде с тях, за да го върне обратно, когато стигнат покрайнините на града.

Той не обели нито дума през целия път. Всички от новите мъгляни бяха чули пререканието на балкона и вече знаеха със сигурност какво е направила Толи. Крой очевидно го приемаше най-тежко. Той я подозираше в началото, а тя го беше лъгала право в лицето. Сега вероятно съжаляваше, че не е успял да я спре, преди да ги предаде.

Когато стигнаха зеления пояс обаче, той се насили да я погледне.

— Какво ти направиха в края на краищата? С какво те принудиха да постъпиш така?

— Казаха, че не мога да бъда преобразена, докато не върна Шай.

Той отклони очи към светлините на „Града на новите красиви“, ярки в кристалния въздух на ноемврийската нощ.

— Е, сега най-накрая желанието ти ще се изпълни.

— Предполагам.

— Толи ще става красива! — възкликна Шай.

Крой не й обърна внимание и пак погледна Толи.

— Все пак ти благодаря, че ме спаси. Голям номер им спретнахте тогава. Дано… — Той вдигна рамене и тръсна глава. — Е, доскоро.

— Надявам се.

Крой сложи сърфовете един върху друг и полетя обратно нагоре по течението на реката.

— Чака ни голям купон! — каза Шай. — Търпение нямам да се запознаеш с новите ми приятели. И най-накрая ще ме представиш на Перис.

— Разбира се.

Упътиха се към „Града на грозните“, докато не стигнаха Парка на Клеопатра. Земята под краката им беше твърда, скована от късния есенен мраз и те се притискаха плътно една в друга, търсейки спасение от студа. Толи носеше ръчно плетения си пуловер от Мъглата. Искаше Мади да го задържи за себе си, но тя предпочете якето от микрофибър. Направените в града дрехи бяха твърде ценни, за да се пропиляват от някой, който се връща в цивилизацията.

— Аз вече съм известна — бърбореше Шай през това време. — Криминалното ми минало е златен пропуск за най-добрите партита. Нали разбираш, никой не иска да слуша какви уроци си посещавал в училището за грозни. — И тя се изкиска.

— Значи и аз ще бъда хит тогава.

— Ами. Да не мислиш, че някой ще ти повярва, когато им кажеш как си ме отвлякла право от централата на „Извънредни ситуации“? Или пък как съм те убеждавала да зарежеш тая банда откачалки. Затова трябва да спестим някои истини, Кьорчо. Иначе никой няма да ни хване вяра.

— Права си, така е.

Толи мислеше за писмото, което остави на Мади. Дали самата тя щеше да повярва на истината след няколко седмици? Как ли биха изглеждали думите на един отчаян грозен беглец в очите на една красива?

И какъв ли ще й се види Давид, когато бъде заобиколена само от красиви лица по двайсет и четири часа в денонощието? Дали отново някога ще повярва във всичко онова, в което вярват грозните, и ще помни ли тогава, че човек може да бъде красив и без операция? Толи се опита да си представи лицето на Давид и я заболя при мисълта колко дълго време ще мине, преди да го види отново.

Зачуди се колко ли време ще и е необходимо след операцията, докато той престане да й липсва. Ще минат няколко дни преди аномалията да започне да действа, както я предупреди Мади.

А защо да не стане и обратното — мисълта за него и липсата му да не й позволят да се промени. За разлика от повечето хора тя знаеше за мозъчната аномалия. Тогава може би щеше да успее да победи действието й.

Над главата им се стрелна сянка, автолет на охраната, и Толи инстинктивно замръзна на място. Грозните от града ги бяха предупредили, че през последните дни има повече патрули. Градските власти най-накрая бяха разбрали, че нещата не са вече същите.

Автолетът спря, после меко се приземи край тях. Вратата се отвори с плъзгане и през нея заструи ослепителна светлина.

— Добре, добре, деца… О, извинете, госпожице!

Светлината падаше върху лицето на Шай. После отскочи към Толи.

— Вие двете какво… — Охранителят заекна. Гледката объркваше всички негови представи. Една красива и една грозна се разхождаха заедно. Той приближи, а по лицето му на красив от втора степен се изписа недоумение.

Толи се усмихна. Поне можеше да бъде сигурна, че ще създава неприятности до самия край.

— Аз съм Толи Янгблъд — каза тя. — Направете ме красива.