Скот Уестърфийлд
Грозните (15)

Перис

През деня се криеше в стаята си.

Излизането беше истинско мъчение. Грозните от нейното общежитие се отнасяха с нея като с прокажена, а останалите, когато я разпознаеха, рано или късно задаваха въпроса: „Защо още не си красива?“.

Странно. Беше живяла като грозна цели четири години, но тези няколко извънредни дни я накараха да осъзнае истинското значение на думата. Толи се гледаше в огледалото по цял ден, изучавайки всяко несъвършенство, всеки дефект по лицето си. Тънките й устни бяха свити в нещастна гримаса. Косата й беше още по-бухнала и рошава, защото в отчаянието си тя постоянно прекарваше пръсти през нея. На челото й изскочиха три пъпки, сякаш отбелязвайки броя на дните, които бяха минали от шестнайсетия й рожден ден. А воднистите й малки очи я гледаха от огледалото пълни с гняв.

Единствено нощем тя можеше да избяга от тясната стая, от изпитателните погледи, от собственото си грозно лице.

Отново успя да заблуди охраната и да излезе навън, но сега това не й доставяше удоволствие като при предишните бягства. Вече нямаше при кого да отиде, нямаше на кого да извърти номер, а мисълта да прекоси реката й причиняваше единствено болка. Беше се снабдила с нов сърф и го преформатира, както Шай я беше научила, та поне можеше да лети нощем.

Но и летенето вече не беше същото. Сега беше сама, а нощем ставаше студено и независимо колко бързо летеше, не можеше да избяга от капана, в който попадна, знаеше го.

На четвъртата нощ от изгнанието си при грозните тя насочи сърфа си към зеления пояс в края на града. Започна да слаломира между тъмните стволове на дърветата с максимална скорост, толкова бързо, че скоро по лицето и ръцете й се появиха гъсти драскотини от клонките, които я шибаха немилостиво.

След неколкочасово летене терзанията й понамаляха и тя щастлива осъзна, че това е най-добрият й полет досега; вече беше също толкова умела, колкото и Шай. Дъската нито веднъж не я изтърси, а подметките на обувките й стояха здраво върху порестата повърхност, сякаш бяха залепнали за нея. Беше се изпотила въпреки есенния хлад и не спря да сърфира, докато краката й не се подкосиха, прасците не започнаха да горят от болка, а ръцете й не омаляха, защото през цялото време ги държеше разперени като криле, които я водеха през тъмния лес. Ако летеше с това темпо през цялата нощ, може би щеше да проспи изтощена целия следващ ужасен ден.

Летя, докато умората не я принуди да се върне обратно.

Когато призори се прехвърли през прозореца обратно в стаята си, там вече я чакаха.

— Перис!

Лицето му се озари от усмивка, а очите му красиво проблясваха на утринната светлина. Но когато я погледна отблизо, изражението му се промени.

— Какво е станало с лицето ти, Кьорчо?

Толи примигна объркано.

— Не си ли чул? Те не ми направиха…

— Нямам това предвид. — Перис протегна ръка и докосна бузата й, която засмъдя под пръстите му. — Изглеждаш така, сякаш си се борила с котки цяла нощ.

— А, това ли. — Толи прекара пръсти през косата си и започна да рови в чекмеджето. Измъкна от там дезинфекционен спрей, затвори очи и напръска лицето си. — Ау! — извика тя, още преди да е усетила въздействието на препарата. После напръска и изподраните си ръце. — Просто малко нощно летене.

— По-скоро е утринно летене, не мислиш ли?

Навън слънцето тъкмо започваше да оцветява в розово кулите в „Града на новите красиви“. Розово като от котешко повръщано. Тя погледна Перис, изтощена и смутена.

— От колко време ме чакаш?

Той се раздвижи сковано в креслото до прозореца.

— Достатъчно дълго.

— Съжалявам, не знаех, че ще идваш.

Той вдигна вежди, продължавайки да е ослепително красив въпреки измъчената си физиономия.

— Естествено, че ще дойда. Пристигнах на мига, щом разбрах къде си.

Толи се наведе да развърже сърф обувките си, докато се съвземе от изненадата. От рождения си ден насам се чувстваше толкова изоставена, та не й беше минало през ум, че Перис ще иска да я види, особено в „Града на грозните“. Но ето че сега той беше при нея, разтревожен, загрижен, прекрасен.

— Радвам се да те видя пак — каза тя, чувствайки как сълзите напират в очите й. Тия дни те постоянно бяха зачервени и подпухнали.

Той засия насреща й.

— Аз също.

Толи не можа да понесе мисълта как изглежда в момента. Тя се хвърли на леглото, захлупи лицето си в ръце и се разрида. Перис седна до нея и я прегърна докато се наплаче, после избърса носа й и я изправи да седне.

— Погледни се само, Толи Янгблъд.

Тя разтърси глава.

— Моля те, недей и ти.

— Цялата си в безпорядък.

Перис намери четката за коса и започна да я реши. Тя нямаше сили да го погледне в очите и затова впи поглед в пода.

— Винаги ли летиш в окото на бурята?

Тя поклати глава, докосвайки внимателно драскотините по лицето си.

— Бяха само няколко клонки. При максимална скорост.

— Аха, значи следващият ти гениален номер е да се пребиеш със сърфа. Предполагам, че това ще бъде много по-забележително от последното ти постижение.

— Какво е последното ми постижение?

Перис изразително извъртя очи.

— Тоя номер, дето още не си се превърнала в красива. Много загадъчно.

— Да, бе, страхотен номер.

— Откога си станала толкова скромна, Кьорчо? Всичките ми приятели са направо очаровани.

Тя го погледна с подпухнали очи, опитвайки се да разбере дали не се шегува.

— Разказах за теб на всички след оня номер с противопожарната аларма и сега те наистина умират от нетърпение да се запознаят с теб — продължи той. — Даже се носи слух, че са замесени и „Извънредни ситуации“.

Толи примигна смаяно. Перис говореше сериозно.

— Истина е — каза тя. — Има си причина да съм още грозна.

Големите очи на Перис станаха огромни.

— Наистина? Ама това е толкова яко!

Тя се изправи и смръщи вежди.

— Излиза, че всички знаят за извънредните, освен мен.

— Отначало нямах представа за какво говорят. Излиза, че извънредните са нещо като дяволи — всички тях обвиняват, когато стане нещо откачено. Някои смятат, че са чиста измислица, защото никой не е виждал извънреден.

Толи въздъхна.

— Оказва се, че съм истински късметлия.

— Значи наистина съществуват? — Перис сниши гласа си до шепот. — Вярно ли е, че изглеждат различно? Наистина ли не са красиви?

— Не мога да кажа, че не са красиви, Перис. Но те наистина… — Толи го погледна, ослепително красив и готов да попие всяка нейна дума. Толкова й беше хубаво да седи до него, да разговаря с него и да го докосва, сякаш никога не са се разделяли. Тя се усмихна. — Просто не са толкова красиви като теб.

Той се разсмя.

— Ще трябва да ми разкажеш всичко. И да не си посмяла да издадеш номера пред някой друг! Поне не още. Всички ще умрат от любопитство. Можеш да вдигнеш страхотен купон, когато и ти станеш красива.

Тя се опита да се усмихне.

— Перис…

— Знам, сигурно не ти е позволено да говориш за това. Но минеш ли веднъж оттатък реката, просто подметни за извънредните-ти-знаеш-какво и няма да се отървеш от покани за партита! Само че още отсега обещай винаги да ме водиш със себе си. — Той се наклони още по-близо до нея. — Даже се носи слух, че най-интересната работа получават хората с рекорден брой пакости в детството си. Но дотогава има още много време. Сега най-важното е да станеш красива.

— Но, Перис… — започна тя, усещайки как й се свива под лъжичката. — Не мисля, че някога…

— Страшно ще ти хареса, Толи. Да си красив е най-якото нещо на света. А аз ще се кефя още повече, когато и ти си вече до мен.

— Не мога.

Той се намръщи.

— Какво не можеш?

Толи вдигна очи към него, стискайки ръката му.

— Карат ме да предам една приятелка. С нея много се сближихме, след като ти замина.

— Да я предадеш ли? Само не ми казвай, че става въпрос пак за някой номер на грозните.

— Може и така да се каже.

— Ами издай я тогава. Голяма работа!

Толи извърна очи.

— Това е нещо важно, Перис. И е много повече от обикновен номер. Обещах на приятелката си, че ще го пазя в тайна.

Очите му се присвиха и за миг той отново заприлича на стария Перис: сериозен, замислен, даже малко нещастен.

— Толи, ти и на мен обеща нещо.

Тя преглътна и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Обеща ми да не правиш никакви глупости, Толи. И че скоро ще бъдеш с мен. Че ще бъдем пак заедно, красиви.

Тя докосна белега върху дланта си. Той още стоеше там, въпреки че този на Перис беше заличен. Той протегна ръка и стисна нейната.

— Приятели завинаги, Толи.

Тя знаеше, че ако сега го погледне в очите, всичко ще свърши. Един поглед и решителността й ще се изпари като дим.

— Приятели завинаги, нали? — повтори тя.

— Завинаги.

Тя дълбоко си пое дъх и си позволи да го погледне. Той изглеждаше толкова тъжен, уязвим и наранен. Толкова съвършен. Толи си представи как върви до Перис, красива като него и как по цял ден не правят нищо друго, освен да си говорят, да се смеят и да се забавляват.

— Ще спазиш ли обещанието си, Толи?

Заля я вълна на изтощение и облекчение. Ето че вече имаше извинение да наруши дадената пред Шай дума. Беше се врекла на Перис още преди да срещне Шай. Познаваше го от години, а Шай — едва от няколко месеца.

Освен това Перис беше тук, до нея, а не в някакъв див пущинак и я гледаше с тези свои очи…

— Разбира се.

— Наистина ли? — Той се усмихна и засия също като утрото навън.

— Да. — Сега думите излизаха от устата й толкова лесно. — Ще дойда при теб колкото се може по-скоро. Обещавам.

Той въздъхна облекчено и я взе в прегръдките си, полюлявайки я нежно. В очите й отново се събраха сълзи.

Перис най-накрая отпусна ръце и погледна през прозореца, където вече беше настъпил слънчев ден.

— Трябва да вървя. — Той махна към вратата. — Нали разбираш, преди… ония неща… да са се размърдали.

— Разбира се.

— Почти не съм спал тази нощ, пък и теб те чака дълъг ден.

Толи кимна. Никога не се беше чувствала толкова изтощена. Мускулите й пареха от болка, а драскотините по лицето и ръцете пак засмъдяха. Над всичко това обаче надделяваше чувството на облекчение. Този кошмар започна преди три месеца, когато Перис премина оттатък реката. Но съвсем скоро всичко това щеше да приключи.

— Доскоро, Перис. Ще се видим пак, колкото се може по-скоро.

Той я прегърна отново, целуна солените й от сълзите и издрани бузи и прошепна:

— Може би това ще стане само след два дни. Толкова се вълнувам.

После се сбогува и тръгна, а на вратата се огледа и в двете посоки дали няма някой в коридора. Толи застана на прозореца, за да го зърне поне още веднъж, и видя, че долу чака автолет. Красивите наистина имаха всичко, което си пожелаят.

Точно в този момент обаче на нея не й беше нужно нищо друго, освен един хубав сън. Но обещанието не можеше да чака. Тя знаеше, че със заминаването на Перис съмненията отново ще я нападнат. Не би могла да преживее още един ден, разкъсвана от терзания, че това грозно чистилище никога няма да свърши. Затова ще отиде при Перис колкото се може по-скоро, както му обеща.

— Съжалявам, Шай — каза тихо Толи.

После взе интерфейс-пръстена от нощното шкафче, където беше лежал цяла нощ и го мушна на пръста си.

— Съобщение за д-р Кейбъл или който и да е друг — каза тя. — Ще направя каквото искате. Само нека поспя малко. Край на съобщението.

Толи въздъхна и се строполи на леглото. Знаеше, че още веднъж трябва да напръска издраното си лице и ръцете, но само при мисълта да помръдне, тялото й пламна от болка. Няколко драскотини няма да й попречат да заспи. Нищо не би могло да й попречи.

Няколко секунди по-късно стаята проговори:

— Отговор от д-р Кейбъл. Изпратихме автолет за теб, пристига след двайсет минути.

— Не… — промърмори Толи, но си даде сметка, че е безсмислено да спори. От „Извънредни ситуации“ щяха да дойдат, да я събудят и да я отведат.

Все пак реши да опита да поспи няколко минути. По-добре е от нищо.

През следващите двайсет минути обаче така и не успя да затвори очи.