Скот Уестърфийлд
Грозните (24)

Моделът

Мъглата — наистина място, потънало в мъглявина.

Цялата долина беше гъсто обсипана с накладени огньове, заобиколени от малки групи хора. Ароматът на дим от изгорели дървета и готвено достигна до Толи и й припомни къмпингуването сред природата. Освен с дим въздухът наоколо беше пропит и от утринна влага, а един бял пръст сочеше надолу откъм купчината облаци, струпани около най-високите върхове на планината. Няколко соларни панела просветваха слабо, събирайки случайните слънчеви лъчи, пречупени през влажния въздух. Отделни парчета земя бяха произволно засадени между сградите, двайсетина едноетажни постройки, изградени от дълги дървени трупи. Дърво имаше навсякъде: по стоборите, като шишове за печене; положено като пътеки над калните участъци и във вид на големи пирамиди край огньовете. Толи се зачуди откъде са намерили толкова много дървесина.

После забеляза дънерите по края на селището и ахна.

— Дърветата… — ужасено прошепна тя. — Вие сечете дървета.

Шай стисна ръката й.

— Само в тази долина. Отначало ни се виждаше доста нередно, но така са живели и хората отпреди времената на ръждивите, както знаеш. Освен това засаждаме повече от другата страна на билото, за да отблъскват орхидеите.

— Хубаво — неуверено каза Толи. Зърна как група грозни пренасят едно повалено дърво, бутайки го върху два сърфа. — Тук има ли магнитно поле?

Шай кимна с щастливо изражение.

— Само на някои места. Домъкнахме тук цяла купчина метал от железопътната линия — това е релсата, която следваше до брега. С тези релси направихме няколко трасета за сърфовете в Мъглата, а по-нататък може да покрием цялата долина. Работя по този проект. Заравяме парче метал на всеки няколко крачки. Както и всичко друго тук, това се оказа по-трудно, отколкото си го мислехме. Представа нямаш колко тежи една раница, пълна с желязо.

Давид и останалите вече се спускаха надолу, носейки се плавно над единствената просека между два реда скали, боядисана в ярко оранжево.

— Това ли е трасето за сърфовете? — попита Толи.

— Да, ела с мен. Ще те отведа долу до библиотеката. Трябва да се запознаеш с Шефа.

Шефът всъщност не е главният тук, обясни й Шай. Просто се държи като началник, особено пред новодошлите. Затова пък се разпорежда в библиотеката, най-голямата от сградите на централния площад в селището.

На вратата на библиотеката Толи усети позната миризма на прашни книги, а когато се огледа, видя, че книгите са почти единственото притежание на библиотеката. Нямаше огромни видео екрани, нито дори по-малки монитори за индивидуална работа. Само несъразмерни маси и столове и поредица от книги.

Шай я поведе навътре, където в кръгла будка седеше дребна фигура и разговаряше по старомоден клетъчен телефон. Когато приближиха, сърцето на Толи заблъска в гърдите. Боеше се от онова, което предстои да види.

Шефът беше стар грозен. Толи зърна отдалече неколцина възрастни грозни по пътя насам, но успя навреме да отклони поглед. И ето че сега, точно пред очите й, застана сбръчканата, пожълтяла, покрита с жили, тътреща се, ужасяваща истина. Очите, чието бяло имаше цвят на прокиснало мляко, гледаха право в тях, докато старецът гълчеше някого по телефона със скърцащ глас и с едната си извита като птичи крак ръка им махаше да се разкарат.

Шай се изкиска и я повлече към лавиците с книги.

— После ще ни намери. Сега искам да ти покажа нещо друго.

— Този беден човек…

— Шефа ли? Доста е див, а? Той е някъде около четиридесетте! Чакай само да поговорите с него!

Толи преглътна, опитвайки се да заличи спомена за увисналите му черти. Тия хора са луди да търпят подобно нещо, нещо повече — да го искат.

— Но лицето му… — започна Толи.

— Това е нищо. Я виж тук. — Шай я настани край една от масите, обърната към лавиците, и измъкна цяла купчина книги с подвързани корици. После ги бухна пред Толи.

— Книги от хартия? Какво толкова.

— Не са книги. Викат им „списания“ — каза Шай. Тя отвори едно от тях и посочи. Странните лъскави страници бяха покрити със снимки. На хора.

Грозни.

Очите на Толи ставаха все по-ококорени, докато Шай разгръщаше страниците, сочеше и се кикотеше. Никога дотогава не беше виждала толкова много влудяващо различни едно от друго лица. Устни, очи и носове в най-различни форми, всички те комбинирани по кошмарен начин по лицата на хора от различни възрасти. Ами телата. Някои бяха уродливо дебели или неестествено мускулести, или смущаващо слаби и почти всички имаха неправилни, грозни пропорции. Но вместо да се срамуват от своите деформации, тези хора се смееха, целуваха се и позираха пред обектива, сякаш всички снимки бяха правени по време на някаква голяма забава.

— Кои са тия изроди?

— Те не са изроди — отговори Шай. — Най-щурото е, че това са все известни хора.

— С какво са известни? С това, че са ужасно грозни ли?

— Не. Това са спортни знаменитости, актьори и актриси. Мъжете със занизаната коса са музиканти, предполагам. Най-грозните са политици, а някой ми беше казал, че дебелите били комици.

— Много странно — каза Толи. — Значи така са изглеждали хората преди първите красиви. Тогава как са могли изобщо да стоят с отворени очи.

— Да, отначало си е страшничко. Най-странното е, че колкото повече ги гледаш, толкова повече свикваш с тях.

Шай обърна на една снимка, която заемаше цяла страница — жена, облечена с нещо като бельо, което подчертаваше формите й.

— Какво по… — заекна Толи.

— Аха.

Жената изглеждаше така, сякаш умира от глад, ребрата й стърчаха болезнено, а краката й бяха толкова тънки, че Толи се запита как още не са се прекършили под тежестта на тялото й. Лактите и тазовите й кости бяха остри като игли. Но въпреки това тя се усмихваше и гордо излагаше тялото си на показ, от което сякаш току-що са изсмукали и последната мазнина. А най-чудното бе, че лицето й почти отговаряше на канона за красота. Имаше големи очи, мургава кожа, малък нос, но скулите й бяха твърде високи и очертанията на черепа се виждаха ясно под плътта.

— Коя е тази, по дяволите?

— Модел.

— Какво значи това?

— Нещо като професионална красавица. Предполагам, че когато всички останали са толкова грозни, да си красив е нещо като… професия.

— И тя е по бельо, защото…? — започна Толи, но после един спомен проблесна в паметта й. — Тя е хванала оная болест! Тая, дето учителите постоянно говорят за нея.

— Може. Винаги съм смятала, че си го измислят, за да ни плашат.

Във времената преди операцията, спомни си Толи, много хора, особено млади момичета, толкова се срамували да са дебели, че преставали да се хранят. Губели тегло прекалено бързо и някои така се пристрастявали към това, че накрая започвали да приличат на този „модел“. В училище им бяха казали, че някои от тях дори умирали. Това било една от причините да се стигне до операцията. Вече никой не боледуваше от тази болест, тъй като всички знаеха, че навършат ли шестнадесет, ще станат красиви. Даже някои надебеляваха като прасета точно преди да се преобразят, уверени, че всичко това после ще бъде изсмукано.

Толи се втренчи в снимката и потрепери. Защо трябва да се връща към всичко това?

— Гадно, а? — Шай се извърна. — Ще проверя дали Шефа вече е готов.

Преди приятелката й да завие зад ъгъла, Толи забеляза колко кльощава е Шай. Не болезнено слаба, просто грозно слаба — тя никога не ядеше достатъчно. Толи се зачуди дали тук, в Мъглата, проблемът с недояждането на Шай не се е влошил още повече, докато накрая тя не се довърши от глад.

Толи докосна с пръст медальона. Това беше нейният шанс. Да приключва с това още сега.

Мъгляните явно са забравили какъв е бил старият свят. Сигурно много се забавляваха да живеят като на къмпинг и да си играят на криеница с градовете. Голям номер, няма що. Но те забравяха, че ръждивите са били ненормални и че навремето почти са успели да унищожат света по милион различни начини. Гладуващата почти-красива беше само един от тези начини. Тогава защо им е да се връщат към всичко това?

Ето че вече сечаха и дърветата тук.

Толи открехна медальона й се взря в малкия светещ отвор, където лазерът чакаше да снеме отпечатък от ириса й. Приближи го до окото си с трепереща ръка. Беше глупаво да чака. Само щеше да стане още по-зле.

Пък и какъв избор имаше?

— Толи? Той е почти.

Толи хлопна капачето на медальона и го пъхна под ризата си.

Шай лукаво се усмихна.

— Забелязах го още в началото. От кого ти е подарък?

— Какво искаш да кажеш?

— О, я стига! Ти никога не си носила нещо подобно. Оставям те за две седмици и ти изведнъж ставаш романтична.

Толи преглътна, свела очи към сребърното сърце.

— Искам да кажа, че огърлицата е наистина много хубава. Красива е. Но кой ти я даде, Толи?

Толи усети, че не може повече да лъже.

— Един човек. Просто един човек.

Шай завъртя очи.

— Флирт като за последно, а? А пък аз винаги съм си мислела, че се пазиш за Перис.

— Не е каквото си мислиш. Това е… — Защо да не й кажа още сега, запита се Толи. Тя така или иначе ще се досети, когато извънредните пристигнат с гръм и трясък. Ако знаеше предварително, Шай ще има време да се подготви, преди този измислен свят да се сгромоляса. — Трябва да ти призная нещо.

— Дадено.

— Идването ми тук е нещо като… Работата е там, че когато трябваше да направя…

— Какво правите?!

Толи подскочи при звука на скърцащия глас. Приличаше на стара повредена версия на д-р Кейбъл, ръждиво острие, пилящо нервите й.

— Тия списания са на повече от три века, а вие дори не носите ръкавици! — Шефа се затътри към мястото, където седеше Толи, извади бели памучни ръкавици и си ги нахлузи. После протегна ръка и сграбчи списанието, което тя разглеждаше. — Пръстите ти са покрити с ужасни киселини, млада госпожице. Ще съсипеш списанията, ако не внимаваш. И преди да започнеш да си вреш носа из колекцията, трябваше най-напред да дойдеш при мен!

— Съжалявам, Шефе — обади се Шай. — Вината е моя.

— Не се и съмнявам — изсумтя той, връщайки списанията обратно по рафтовете с меки елегантни движения, пълна противоположност на стържещия му глас. — А сега, млада госпожице, предполагам, че си тук за назначаване на работа.

— Работа? — повтори Толи.

Те и двамата погледнаха изуменото й лице и Шай избухна в смях.