Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uglies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Грозните

Преводач: Анелия Янева

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Веска Шишкова

ISBN: 978-954-660-013-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6816

История

  1. — Добавяне

Последният номер

Колкото и странно да е, Толи беше тъжна. Знаеше, че гледката от нейния прозорец ще й липсва.

Беше прекарала последните четири години с поглед, вперен в „Града на новите красиви“ с едно-единствено желание — да прекоси реката и никога повече да не се връща тук. Сигурно това желание я беше изкушавало да прескача през прозореца толкова често, да разучава нови и нови хитрости за измъкване, за да се добере по-близо до новите красиви, шпионирайки живота им, който скоро щеше да бъде и неин.

Но сега, когато от операцията я делеше само седмица, времето сякаш започна да препуска. Понякога на Толи й се искаше операцията да бъде направена на няколко етапа. Най-напред да оправят кривогледите й очи, после устните и постепенно да преминава реката. Само за да не се налага да поглежда за последен път през прозореца си и да знае, че никога повече няма да види тази гледка.

Без Шай до себе си нещата изглеждаха непълни и недовършени и тя прекарваше повечето време седнала на леглото, вперила поглед в „Града на новите красиви“.

Пък и нямаше кой знае какви занимания през тези последни дни. Сега всички в общежитието бяха по-малки от Толи и тя вече беше предала най-добрите си трикове на следващия клас. Беше изгледала по десет пъти всички филми, които нейният стенен екран знаеше, и й оставаха единствено старите черно-бели ленти на английски, които тя едва разбираше. Нямаше с кого да отиде на концерт, а и вече не й беше забавно да гледа спортните състезания в общежитието, защото не познаваше никого в отборите. Всички останали грозни я наблюдаваха завистливо, но тя нямаше желание да се сприятелява с тях. Може би наистина беше по-добре операцията да стане на един път. Понякога й се искаше лекарите просто да я отвлекат посред нощ и да я оперират. Сигурно имаше много по-лоши неща от това някоя сутрин да се събудиш красива. В училище разправяха, че сега можело да се оперират и петнайсетгодишни. Да чакаш, докато навършиш шестнайсет, беше просто глупава стара традиция.

Но тази традиция никой не я оспорваше, освен малцина грозни. И така, на Толи оставаше една седмица, която да прекара сама и в очакване.

Шай не й беше проговорила след фаталния спор. Толи се опита да й напише пинг, но докато го пишеше на екрана, тя отново се ядоса. Пък и всичко това вече нямаше смисъл. Станеха ли и двете красиви, вече нямаше да има за какво да спорят и да се карат. А дори Шай да продължава да я мрази, нали щеше да го има Перис и всички останали стари приятели с големи очи и прекрасни усмивки, които я чакаха отвъд реката.

Но въпреки това Толи не спираше да се пита как ли ще изглежда Шай като красива, какво ще е, когато тялото й, сега цялото кожа и кости, се налее; когато и без това красивите й устни станат съвършени, а изгризалите й нокти изчезнат завинаги. Сигурно щяха да придадат на очите й по-наситен зелен цвят. Или можеше да ги променят в някой от новите цветове — виолетово, сребристо или златно.

— Ей, Кьорчо!

Шепотът я накара да подскочи. Тя се взря в тъмното и забеляза някакво тяло, което се прокрадваше към нея по покрива. Усмивка озари лицето й.

— Шай!

Силуетът замръзна на място за миг.

Толи изобщо не си даде труд да шепне.

— Не стой там. Идвай, глупчо!

Шай се претърколи със смях през прозореца, а Толи я посрещна със здрава прегръдка, топла и радостна. Двете отстъпиха навътре в стаята, все още хванати за ръце. В един кратък миг грозното лице на Шай изглеждаше съвършено.

— Толкова се радвам да те видя пак.

— И аз теб, Толи.

— Липсваше ми. Исках… Толкова съжалявам за…

— Недей — прекъсна я Шай. — Ти беше права. Накара ме да се замисля. Канех се да ти пиша, но всичко беше толкова… — въздъхна тя.

Толи мълчаливо кимна, стискайки ръцете на Шай.

— Да. Беше гадно.

Двете постояха мълчаливо известно време, а Толи гледаше покрай приятелката си през прозореца. Изведнъж гледката към „Града на новите красиви“ не й се стори толкова тъжна. Сега, когато се беше отърсила от всичките си съмнения и колебания, градът оттатък реката й се струваше ярък и примамлив. А отвореният прозорец отново предлагаше вълнуващи приключения.

— Шай?

— Аха.

— Нека отидем някъде тази нощ. Да предприемем някакъв наистина сериозен риск.

Шай се разсмя.

— Надявах се, че ще кажеш нещо такова.

Толи чак сега забеляза как беше облечена тя. Дрехите й наистина бяха подходящи за голямо приключение: изцяло черна екипировка, здраво пристегната коса, раница през едното рамо. Толи се ухили.

— Аха, вече имаш план. Страхотно.

— Точно така — тихо отговори Шай. — Имам план.

Тя заобиколи Толи и се отправи към леглото, смъквайки раницата от рамо. На всяка крачка се чуваше жвакане и Толи се усмихна, когато забеляза, че си е обула сърф обувките. Самата тя не се беше качвала на сърфа от дни. Да летиш сам не беше нито толкова лесно, нито толкова забавно.

Шай изтърси съдържанието на раницата си върху леглото и посочи с пръст.

— Джипиес навигатор. Запалка. Пречиствател за вода. — Тя взе две лъскави рула, всяко с размер на сандвич. — Тези се превръщат в спални чували. И вътре в тях наистина е топло.

— Спални чували? Пречиствател за вода? — възкликна Толи. — Това се очертава да бъде наистина страхотно приключение. Да не би да отиваме до морето?

Шай поклати глава.

— Още по-далече.

— Велико. — Толи продължаваше да се усмихва. — Но ни остават само шест дни до операцията.

— Знам кой ден сме днес. — Шай отвори водоустойчивата си чанта и изсипа съдържанието й върху всичко останало. — Храна за две седмици — дехидратирана. Просто слагаш едно от тези в пречиствателя и добавяш вода. Каквато и да е вода. — Тя се изкиска. — Пречиствателят работи отлично, даже може да се изпикаеш в него.

Толи приседна на леглото, докато разчиташе етикетите върху пакетите с храна.

— Значи храна за две седмици, а?

— Две седмици за двама души — предпазливо каза Шай. — Четири седмици за сам човек.

Толи нищо не отговори. Изведнъж се оказа неспособна да погледне нито пакетите върху леглото си, нито Шай. Затова просто гледаше през прозореца, към „Града на новите красиви“. Градът, където вече започваше поредната заря.

— Но дотам няма две седмици, Толи. Много по-близо е.

Букет от червени светлини изригна над центъра на града и фойерверките полетяха към земята, оставяйки следи като клонките на гигантска плачеща върба.

— Докъде няма две седмици?

— До мястото, където живее Давид.

Толи кимна и затвори очи.

— Там не е като при нас, Толи. Те не отделят никой от никого — грозни от красиви, нови от красиви втора и трета степен. Там можеш да живееш където пожелаеш и да отидеш където си поискаш.

— Къде например?

— Навсякъде. При развалините, в гората, до морето. И… никога няма да ти се наложи да се оперираш.

— Какво?

Шай седна до нея на леглото, докосвайки бузата й с пръст. Толи отвори очи.

— Не сме длъжни да изглеждаме като всички останали, Толи, нито да се държим като тях. Имаме избор. Можем да пораснем така, както ние си изберем.

Толи сухо преглътна. Имаше чувството, че не може да произнесе нито звук, но знаеше, че трябва да каже нещо. Затова със сила изкара думите от сухото си гърло.

— И да не станем красиви? Това е лудост, Шай. Всеки път, когато започваш да говориш за това, си мисля, че си просто глупава. Перис също дрънкаше такива работи.

— Аз бях глупава. Но когато каза, че ме е страх да порасна, това наистина ме накара да се замисля.

— Аз ли те накарах да се замислиш?

— Накара ме да осъзная, че съм била просто въздух под налягане, Толи. Трябва да ти кажа и още една тайна.

Толи въздъхна.

— Давай, и без това по-лошо не може да стане.

— Става дума за старите ми приятели, с които бях преди да те срещна. Не всички от тях станаха красиви.

— Какво искаш да кажеш?

— Някои от тях избягаха, както ще направя и аз. Както искам двете с теб да направим.

Толи внимателно се вгледа в очите на Шай, търсейки някакъв знак, че това е просто шега. Но напрегнатото изражение по лицето на приятелката й оставаше непроменено. Тя беше ужасно сериозна.

— Познаваш ли някой от тия, които са избягали?

Шай кимна.

— Аз също трябваше да съм с тях. Всичко бяхме планирали седмица преди най-големият от нас да навърши шестнайсет. Откраднахме всичко необходимо за оцеляването ни и съобщихме на Давид, че идваме. Всичко беше уредено. Точно преди четири месеца.

— Но ти не…

— Някои от нас го направиха, но аз се изплаших. — Шай погледна през прозореца. — И не бях единствената. Двама други също останаха и се превърнаха в красиви. Сигурно и с мен щеше да стане така, ако не те бях срещнала.

— Мен?!

— Изведнъж вече не бях сама. И не ме беше страх да се върна при руините, за да потърся Давид отново.

— Но ние никога… — Толи примигна. — Ти най-накрая си го открила, така ли е?

— Едва преди два дни. Излизах всяка нощ, откакто… Откакто се скарахме. Когато каза, че ме е страх да порасна, аз си дадох сметка, че си права. Вярно, че веднъж се изплаших, но това не значи, че ще се случи пак.

Шай поривисто грабна ръката на Толи и не проговори, докато приятелката й не я погледна в очите.

— Искам и ти да дойдеш, Толи.

— Не — отговори Толи, без дори да се замисли. После тръсна глава. — Чакай. Как така не си ми разказвала за всичко това досега?

— Искаше ми се, но щеше да ме помислиш за луда.

— Ти си луда!

— Може и така да е. Но не и по начина, по който ти го мислиш. Ето защо исках да се срещнеш с Давид. Така щеше да разбереш, че всичко това е истина.

— По нищо не личи да е истина. И какво е това място, за което разправяш?

— Казват му Мъглата. Това не е град и в него никой не командва. И никой не е красив.

— Звучи ми като кошмар. И как смяташ да се добереш до там, пеша ли?

Шай се разсмя.

— Ти майтапиш ли се? Със сърфа, разбира се, както винаги. Има сърфове за дълги разстояния, които се зареждат със слънчева енергия, а маршрутите следват течението на реките. Давид се придвижва така през цялото време, не само до руините. Той ще ни заведе в Мъглата.

— Но как хората живеят там, отвъд, Шай? Също като ръждивите ли? Като горят дървета, за да се стоплят, и като заравят боклуците си където им падне? Не е редно да живееш сред природата, освен ако не искаш да живееш като животно.

Шай отново поклати глава и въздъхна.

— Това са даскалски приказки, Толи. Те също имат технологии, не са като ръждивите и не горят дърветата. Но също така не издигат стена между себе си и природата.

— И всички са грозни.

— Което ще рече, че никой не е грозен.

Толи направи несполучлив опит да се засмее.

— Искаше да кажеш, че никой не е красив.

Двете поседяха смълчани известно време. Толи гледаше зарята и се чувстваше стотици пъти по-зле, отколкото преди Шай да се появи на прозореца й.

Най-накрая Шай изрече онова, което Толи си мислеше.

— Значи ще те загубя, така ли?

— Ти си тази, която се кани да бяга.

Шай стовари юмруци върху коленете си.

— Аз съм виновна за всичко. Трябваше много по-рано да ти го кажа. Тогава и ти щеше да имаш достатъчно време да го обмислиш и да го приемеш. Може би…

— Шай, аз никога не бих приела това. Не желая да съм грозна през целия си живот. Искам да имам съвършени очи и устни, така че всеки, който ме погледне, да ахне. И да си помисли: „Кое е това момиче?“, да пожелае да се запознае с мен, да слуша какво казвам.

— Аз бих предпочела да имам какво да кажа.

— Като какво например — днес застрелях вълк и го изядох, това ли?

Шай прихна.

— Хората не ядат вълци, Толи. Според мен предпочитат зайци и сърни.

— О, я стига! Спести ми картинката, Шай!

— Колкото до мен, смятам да се огранича с риба и зеленчуци. Но сега не става дума за пикник на открито, Толи, а за това каква искам да бъда. А не в какво иска да ме превърне някакъв хирургически консилиум.

— Отвътре ти пак ще си бъдеш същата, Шай. Но когато си красива, хората много по-често ти обръщат внимание.

— Не всички мислят така.

— Сигурна ли си? Убедена ли си, че можеш да надхитриш еволюцията само защото си умна и забавна? Защото ако грешиш… Ако не се върнеш, преди да си навършила двайсет, операцията няма да ти помогне. И ще изглеждаш зле до края на живота си.

— Нямам намерение да се връщам. До края на живота си.

Толи отново усети, че гласът й изневерява, но се насили да каже:

— Аз няма да дойда с теб.

 

 

Сбогуваха се край бента.

Високопроходимият сърф на Шай беше по-дебел и проблясваше на лунната светлина с фасетите на слънчевите си батерии. Под моста тя беше скрила още грейка и шапка. Толи предположи, че зимите в Мъглата са студени и непоносими.

Все още не й се вярваше, че нейната приятелка наистина заминава.

— Винаги можеш да се върнеш обратно, ако там е гадно.

Шай сви рамене.

— Никой от приятелите ми не го е направил.

Толи я побиха тръпки от тези думи. Можеше да се досети за хиляди ужасни причини, поради които никой не се беше върнал.

— Пази се, Шай.

— Ти също се пази. Нали няма да кажеш на никого за това?

— Никога, Шай.

— Заклеваш ли се? Каквото и да се случи, ще мълчиш?

Толи вдигна дланта с белега.

— Заклевам се.

Шай се усмихна.

— Знам. Просто исках да се уверя още веднъж, преди да… — Тя измъкна лист хартия и го подаде на Толи.

— Какво е това? — Толи разгърна листа и видя надраскани върху него думи. — Кога се научи да пишеш на ръка?

— Всички се научихме, докато се готвехме да заминем. Не е зле, ако не искаш надзорникът да ти наднича в дневника. Както и да е, това е за теб. Нямам намерение да оставям подробни указания къде точно отивам, ето защо това е нещо като шифър.

Толи сбърчи вежди, докато четеше първия ред скосени букви.

— Следвай релсата и след празнината в нея?

— Точно така. Схвана ли? Само ти можеш да се досетиш какво означава, в случай че попадне в чужди ръце. Така де, ако някога поискаш да ме последваш.

Толи се опита да каже нещо, но не можа. Успя само да кимне с глава.

— Просто за всеки случай — добави Шай.

После скочи на дъската, плесна с ръце и прехвърли ремъците на раницата през двете рамена.

— Довиждане, Толи.

— Довиждане, Шай. Желая ти…

Шай чакаше, люлеейки се леко на студения септемврийски вятър. Толи се опита да си я представи остаряла, сбръчкана, бавно отпадаща, и то без някога да е била красива. Без да се е научила как да се облича подходящо или как да се държи на бал. Без някога някой да я погледне в очите и да остане без дъх.

— Исках да кажа, че ми се щеше да видя как би изглеждала като красива.

— Е, излиза, че ще се наложи цял живот да ме помниш такава — отговори Шай.

После се обърна и сърфът й се заиздига по посока на реката, а последните думи на Толи увиснаха във въздуха, погълнати от рева на водата.