Скот Уестърфийлд
Грозните (41)

По ръба на бръснача

Двамата прекараха целия ден в „Ръждивите руини“, наблюдавайки как слънчевите лъчи, които проникваха през дупките на пробития покрив, образуват петна по пода като следите от прожектори, по чието бавно движение можеше да се отчита времето. Толи не можа да заспи, представяйки си рисковия скок от върха на хълма. Накрая потъна в забрава, твърде уморена, за да сънува.

Когато се събуди на смрачаване, видя, че Давид вече е сложил в двете раници всичко, което би могло да им потрябва при спасителната акция. Напускайки руините, двамата отново управляваха по два сърфа всеки с надеждата, че когато си тръгнат от „Извънредни ситуации“, ще водят със себе си и освободените пленници. Толи имаше достатъчно време да се наслади на закуската си край реката. Ако ги заловяха тази нощ, повече никога нямаше да опита дехидратирана храна. Понякога беше готова да се примири с мозъчната аномалия след операцията, стига да не й се наложи повече да яде изсушени спагети.

По мръкнало двамата с Давид стигнаха бялата вода и пресякоха зеления пръстен, точно когато светлините в „Града на грозните“ започнаха да гаснат една по една. До полунощ вече бяха стигнали хълма над „Извънредни ситуации“.

Толи извади бинокуляра и регулира настройките му, наблюдавайки „Града на новите красиви“, където парти-кулите тъкмо започваха да сияят.

Давид си духна на ръцете да ги стопли и дъхът му образува облаче в октомврийския мраз.

— Наистина ли смяташ, че ще го направят?

— Защо не? — отговори тя, наблюдавайки тъмното петно на най-голямата градина на удоволствията в града. — Изглеждаха доста решителни.

— Така е, но не поемат ли голям риск? И то само защото са се запознали с нас.

Тя вдигна рамене.

— Грозните живеят за едното удоволствие да правят номера. Не ти ли се е случвало и ти да направиш нещо само защото някой мистериозен непознат те е предизвикал?

— Веднъж подарих ръкавиците си, но това ми навлече всякакви неприятности на главата.

Тя свали бинокуляра от очите си и видя, че Давид се усмихва.

— Тая нощ не изглеждаш толкова притеснен — каза.

— Доволен съм, че най-после сме готови да направим нещо. След като децата се съгласиха да ни помогнат, имам чувството, че…

— Че нещата могат и да се получат, така ли?

— Даже нещо още по-хубаво. — Той погледна надолу към огражденията на „Извънредни ситуации“. — Те бяха готови да помогнат само за да вдигнат малко шум, да създадат хаос и да научат някой нов номер. Отначало ме съсипваше да слушам как говориш, сякаш Мъглата още съществува. Но ако има достатъчно грозни като тях, тя може отново да се възроди.

— Разбира се, че така ще стане — тихо отговори Толи.

Давид вдиша рамене.

— Може да стане, може и да не успеем. Но дори и да се издъним тази нощ и да ни прекарат под ножа, поне ще има някой, който да продължи борбата и да им създава неприятности.

— Надявам се ние също да продължим да им създаваме неприятности — каза тя.

— Аз също. — Той придърпа Толи близо до себе си и я целуна. Когато я освободи от прегръдките си, тя си пое дълбоко въздух и затвори очи. Да го целува сега за нея беше по-истинско и по-важно от мисълта, че има шанс да поправи част от щетите, които беше причинила.

— Виж — каза Давид.

Нещо се случваше в тъмните владения на „Града на новите красиви“.

Тя вдиша бинокуляра.

Блестяща линия пресече тъмното петно на градината на удоволствията, сякаш в земята се беше отворила ярка пукнатина. После една след друга започнаха да се появяват още такива линии, трептящи дъги и окръжности, прорязващи мрака. Отделните части сякаш се появяваха безразборно, но в действителност образуваха букви и думи.

Накрая цялата светеща верига беше завършена, най-новите й сегменти грееха ярко, докато силата на първите вече изтляваше, защото фойерверките постепенно гаснеха. За няколко секунди обаче Толи успя да прочете написаното дори без помощта на бинокуляра. От прозорците в „Града на грозните“ надписът сигурно се виждаше огромен и ясно четлив за всеки, който в момента стоеше самотен в стаята си и гледаше с копнеж в тази посока: МЪГЛАТА Е ЖИВА.

Докато наблюдаваше как надписът избледнява, превръщайки се в отделни накъсани линии и дъги с догарянето на фойерверките, Толи се запита дали тези думи в действителност бяха истина.

— Ето че се размърдаха — каза Давид.

Долу в ниското под тях на покрива на най-голямата сграда се отвори кръгъл изход и от него в бърза последователност излетяха три автолета, отправяйки се със свистене към града. Толи се надяваше Ан, Декс и Сузи да са послушали съвета й и сега вече да са далече от „Града на новите красиви“.

— Готов ли си? — попита тя.

В отговор Давид само затегна ремъците на бънджи жилетката и скочи на сърфа.

Спуснаха се към подножието на хълма, обърнаха и започнаха подготовката.

Толи за десети път провери контролните светлини върху яката на бънджи жилетката си. Все още светеха в зелено, виждаше и тези на Давид да просветват край нея. Повече нямаше за кога да отлагат.

Набраха скорост, издигайки се в тъмното небе, а хълмът се извисяваше като гигантски трамплин пред тях. Вятърът развя косата на Толи и тя примигна, когато срещу лицето й взеха да се носят насекоми. После внимателно се придвижи към носа на сандвича от сърфове и върхът на едната й обувка се показа извън ръба.

В следващия миг хоризонтът сякаш се промуши под нея и тя се приведе, готова за скок.

Земята се изгуби под краката й.

Толи смени центъра на тежестта си, принуждавайки двата сърфа да се спуснат рязко над отвесната страна на хълма, докато не дойде време за скока. Двамата с Давид бяха изключили противоударите гривни — не искаха сърфовете да ги последват отвъд мрежата. Поне засега.

Толи продължи още по-нагоре и за няколко секунди набра височина. Покрайнините се простираха под нея, огромно пано от мрак и светлина. Тя разтвори ръце и крака.

Когато траекторията на полета й достигна връхната си точка, всичко изведнъж сякаш потъна в тишина — стомахът й се преобърна в това състояние на полубезтегловност, обзе я смесица от еуфория и страх, докато вятърът брулеше лицето й. Толи откъсна очи от земята, която мълчаливо ги очакваше, и си позволи да погледне Давид. На ръка разстояние от нея той също я гледаше със светнало лице.

Тя му се усмихна и се обърна да погледне земята, която светкавично се приближаваше насреща й. По нейните изчисления се спускаха точно над центъра на ограждението. Толи със свито сърце се приготви за болезненото впиване на ремъците на жилетката в тялото й.

В продължение на няколко безкрайни секунди нищо не се случи, освен че земята продължаваше да лети срещу тях и Толи за сетен път се запита дали бънджи жилетките биха могли да овладеят падане от такава височина. През главата й преминаха стотици версии на това какви ще са последиците от едно твърдо приземяване. Вероятно нямаше да прилича на нищо, преживяно досега.

Нито пък ще го изпита втори път занапред.

Земята се приближаваше все по-заплашително, докато накрая Толи беше готова да се закълне, че нещо не е наред. Точно в този момент коланите на жилетката й се задействаха с неочаквана сила, врязаха се яростно в бедрата и раменете й и изкараха въздуха от дробовете й; налягането я стегна като с широка ластична лента, увита около нея, която се опитваше да я спре.

Мръсната земна повърхност спря на ръка разстояние от нея, плоска и твърда, докато жилетката се бореше да преодолее гравитационното притегляне, стискайки тялото й като в юмрук.

Най-накрая невидимата ластична лента отпусна хватката си и падането се прекрати внезапно само на педя от земята, нещо дръпна ръцете й назад, а очните ябълки изскочиха, сякаш се опитваха да излязат от орбитите си.

После се задейства противогравитационната сила, тя подскочи нагоре във въздуха, преобръщайки се надолу с главата, а небето и линията на хоризонта започнаха да се редуват в безумен бяг. Толи загуби представа къде се намира Давид, нито можеше вече да определи кое е горе и кое — долу. Този скок беше десетократно по-рискован от плонжа на покрива в „Къщата на Гарбо“. Колко пъти още трябваше да се преметне във въздуха преди да спре?

Сега отново падаше надолу, но този път под нея не беше мръсният двор, а покривът на една от сградите. Тя за малко да го докосне с крак, но жилетката пак я изтегли рязко нагоре, все още преодолявайки инерцията от скока.

Най-после успя да се ориентира кое е горе и кое — долу, тъкмо навреме, за да види покрива, който приближаваше към нея. Намираше се над сградата…

Хваната в здравата прегръдка на жилетката, подмятайки се безпомощно нагоре-надолу във въздуха, тя почти отмина ръба на покрива. Протегнатата и ръка обаче успя да сграбчи улука и това окончателно я спря.

— Уф! — изпъшка, поглеждайки надолу.

Сградата не беше особено висока и с помощта на жилетката Толи щеше леко да отскочи обратно, но при първото докосване на земята алармата щеше да се задейства. Затова стисна улука и с двете ръце.

Усетила, че падането е прекратено, бънджи жилетката се самоизключи и тялото на Толи възвърна нормалната си тежест. Тя се опита да се покатери на покрива, но тежката раница със спасителната екипировка я теглеше надолу. Беше все едно да се опитва да се набере на лост с оловни обувки.

Толи увисна безпомощно на улука, очаквайки да полети надолу всеки момент, без идея как да излезе от това положение.

По покрива към нея приближиха нечии стъпки и лицето на Давид се подаде над ръба.

— Проблем ли има?

Тя изгрухтя в отговор и той протегна ръце да хване дръжката на раницата. Тежестта милостиво освободи плещите й и Толи най-накрая успя да се преметне на покрива.

Давид седеше отгоре и клатеше глава.

— Значи досега си правила такива неща за удоволствие, така ли?

— Е, не всеки ден.

— Така си и помислих. Можем ли да си отдъхнем за минутка?

Тя огледа покрива. Никой не се появяваше, не се чуваше и сигнал от аларма. Излиза, че сензорната мрежа не беше пригодена да контролира и покрива. Толи се усмихна.

— Разбира се. Даже цели две минути, ако искаш. Оказва се, че извънредните не са очаквали някой да ги изненада от въздуха.