Скот Уестърфийлд
Грозните (47)

Изповеди

— Моля?! — възкликна Давид.

— Ако ти пиеш хапчетата, Толи, това с нищо няма да ни помогне — каза Мади. — Ти нямаш мозъчна аномалия.

— Но скоро ще имам. Ще се върна в града и ще се оставя да ме хванат, а д-р Кейбъл ще ме оперира. След няколко седмици елате и ме вземете. После ти ще ме излекуваш. Ето го вашият доброволец.

Тримата замълчаха. Думите сами бяха изхвръкнали от устата й. Миг по-късно тя едва можеше да повярва, че е изрекла това.

— Толи… — Давид поклати глава. — Това е лудост.

— Не е лудост. Нали ви трябва доброволец. Някой, който преди да стане красив е дал съгласието си за лечение, независимо дали е експериментално, или не. Значи това е единственият начин.

— Не можеш просто така да се жертваш! — извика Давид.

Толи се обърна към Мади.

— Ти каза, че си деветдесет и девет процента сигурна в действието на хапчетата, нали?

— Да, но този рисков един процент може да те превърне в зеленчук, Толи.

— Един процент риск? Той е като свеж полъх в сравнение с това да проникнеш в „Извънредни ситуации“.

— Толи, престани — хвана я за раменете Давид. — Прекалено опасно е.

— Опасно ли? Давид, можеш да кръстосваш из „Града на новите красиви“ без никакъв проблем. Грозните го правят непрекъснато. Просто ме грабваш от общежитието и ме мяташ на сърфа. Ще тръгна с теб, точно както Шай го направи. После ще ме излекувате.

— Ами ако извънредните решат да изтрият спомените ти, както са направили с баща ми?

— Няма да го направят — намеси се Мади.

Давид изненадано погледна майка си.

— Те не си направиха труда да променят спомените на Шай и тя отлично си спомня Мъглата. Притеснявахме ги единствено аз и баща ти. Защото през близо половината си живот се опитвахме да открием причините за мозъчната аномалия и те се опасяваха, че няма да се откажем да търсим лечение дори като красиви.

— Мамо, Толи никъде няма да отиде! — извика Давид.

— Освен това — хладнокръвно продължи Мади, — д-р Кейбъл няма да направи нещо, с което да нарани Толи.

— Не говори за това, сякаш вече е решено!

Толи погледна Мади в очите. Жената кимна в отговор на немия й въпрос. Тя знаеше.

— Давид — прекъсна го Толи, — трябва да го направя.

— Защо?

— Заради Шай. Това е единственият начин Мади да я излекува. Нали така?

Мади кимна.

— Не си длъжна да спасяваш Шай — бавно и натъртено каза Давид. — И без това си направила достатъчно за нея. Последва я чак до Мъглата и я спаси от „Извънредни ситуации“.

— Да, доста направих за нея. — Толи си пое дълбоко въздух. — Аз съм причината тя да е в това състояние сега, красива и празноглава.

Давид поклати глава.

— Какви ги приказваш?

Тя се обърна към него и взе ръката му.

— Аз не дойдох в Мъглата само за да се убедя, че с Шай всичко е наред, Давид. Дойдох, за да я отведа обратно в града. — Тя въздъхна. — Дойдох, за да я предам.

Толи си беше представяла как споделя тайната си с Давид толкова много пъти, репетирайки думите наум почти всяка нощ, че сега почти не вярваше това да се случва наистина, а не е поредният кошмар, в който са изкопчили истината от нея. Но когато емоцията на момента я завладя, тя осъзна, че думите й гладко се леят.

— Шпионирах за д-р Кейбъл. Затова знаех къде се намира централата на „Извънредни ситуации“. Затова извънредните откриха Мъглата. Носех проследяващо устройство.

— В това няма никакъв смисъл — каза Давид. — Ти се съпротивляваше, когато ни нападнаха. И им избяга. Помогна ми да спасим мама…

— Защото бях променила мнението си. Но и без това никога не съм мислела да активирам проследяващото устройство, честна дума. Имах намерение да остана в Мъглата. Но нощта преди нападението, когато разбрах за мозъчната аномалия… — Тя затвори очи. — След като се целунахме, аз неволно съм го задействала.

— Какво?

— Медальонът. Нямах намерение да го задействам. Исках да го унищожа. Но независимо от това аз съм тази, която докара извънредните в Мъглата, Давид. Затова аз съм виновна, че Шай е красива. Моя е вината, че баща ти е мъртъв.

— Просто си измисляш! Няма да ти позволя да…

— Давид — остро го прекъсна Мади, принуждавайки сина си да замълчи, — тя не те лъже.

Толи отвори очи. Мади я наблюдаваше с тъжен поглед.

— Д-р Кейбъл ми разказа всичко за това как те е манипулирала, Толи. Отначало не й повярвах, но в нощта, когато ни спаси, тя почти принуди Шай да потвърди нейната версия.

Толи кимна.

— Накрая Шай разбра, че съм предател.

— Тя все още го знае — каза Мади. — Но за нея това вече няма значение. Ето защо Толи трябва да направи каквото е решила.

— Вие и двете сте луди! — изкрещя Давид. — Виж какво, мамо, просто слез от пиедестала си и дай хапчетата на Шай. — Той протегна ръка. — Аз ще го направя вместо теб.

— Няма да позволя да се превърнеш в чудовище, Давид. Толи постъпва така по своя воля.

Давид ги изгледа, неспособен да повярва, че всичко това се случва. Най-накрая истината стигна до съзнанието му.

— Значи си шпионирала?

— Да, отначало.

Той тръсна глава.

— Синко! — Мади пристъпи към него, опитвайки се да го задържи.

— Не! — Той се обърна и побягна, като разкъса черното фолио на вратата, а вътре всички онемяха от изненада, даже Шай загуби дар слово за известно време.

Преди Толи да успее да го последва, Мади здраво стисна ръката й.

— Още сега трябва да тръгнеш за града.

— Тази нощ ли? Но…

— В противен случай може да се разколебаеш. Или Давид да те разубеди.

Толи се отдръпна от нея.

— Трябва да се сбогувам с него.

— Не, трябва да вървиш.

Толи се взираше в Мади и постепенно осъзнаваше истината. Независимо че в погледа на жената имаше повече тъга, отколкото гняв, очите й гледаха студено. Давид може и да не я обвинява за смъртта на Аз, но Мади я мислеше за виновна.

— Благодаря ти — тихо каза Толи, насилвайки се да издържи втренчения поглед на Мади.

— За какво?

— Че не му каза. За това, че ме остави аз сама да го направя.

Мади поклати глава и се опита да се усмихне.

— Давид имаше нужда от теб през последните седмици.

Толи преглътна сухо и пристъпи напред, загледана към града в далечината.

— Той все още има нужда от мен.

— Толи…

— Ясно, заминавам още тази вечер. Но съм сигурна, че Давид ще е този, който ще ме върне обратно.