Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Honor of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: За честта на кралицата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-420-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/844

История

  1. — Добавяне

7.

Хонър стъпи на тепиха и старши сержант Бабкок й се усмихна.

Бабкок беше от Грифон, втората планета на Мантикора. Гравитацията на Грифон беше само с пет процента по-висока от стандартната земна гравитация и едва осемдесет процента от гравитацията на Сфинкс — родния свят на Хонър, — но Бабкок беше с двайсетина сантиметра по-ниска от нея и с много по-къс обсег при това. На всичкото отгоре беше поне два пъти по-възрастна от Хонър и също като адмирал Курвозие принадлежеше към първото поколение, възползвало се от подмладяващата терапия. За разлика от съвременните техники, онези първи опити в удължаването на живота спирали остаряването на значително по-късна възраст — Бабкок имаше сиви кичури в червената си коса и бръчици около очите.

Нищо от гореказаното не й пречеше да размята Хонър по тепиха, при това с изумителна лекота.

Хонър беше по-висока и по-силна, с по-бързи реакции и по-добра координация око — ръка, но както курсант Харингтън беше научила от горчив опит в академията, това рядко решаваше нещата. Бабкок беше в отлична форма, не по-лоша от тази на Хонър, а с ръкопашен бой се занимаваше от четирийсет земни години. Знаеше хватки, които сама си беше измислила, и Хонър подозираше, че старши сержантът се радва на възможността (или „извинението“, макар че това звучеше твърде зле) да нарита здраво висш флотски офицер.

От друга страна, Хонър също си връщаше формата напоследък, а точно днес не беше в настроение за поредния пердах.

Срещнаха се в центъра на тепиха и приведоха тела в отбранителна стойка. На лицето на Хонър нямаше усмивка, изражението й беше спокойно и неподвижно, най-сетне беше успяла да овладее и да върже на къса каишка натрупания гняв и объркване — които не бяха насочени към Бабкок, но иначе си бяха съвсем реални — и само онези, които я познаваха наистина добре, биха забелязали суровата нотка в погледа й.

Обикаляха се бавно в кръг, ръцете им описваха леки полукръгове, движения изящни и измамни едновременно. И двете имаха черен колан по coup de vitesse, новото бойно изкуство, създадено на Нови Дижон преди осемстотин години, което комбинираше източните и западните традиции в ръкопашния бой.

Гимнастическият салон потъна в тишина, всички се обърнаха да проследят двубоя.

Хонър усещаше публиката смътно, защото сетивата й бяха съсредоточени изцяло върху Бабкок. Coup de vitesse, или „бързият удар“, беше преди всичко нападателен стил с близък контакт, комбинация от добър самоконтрол и светкавични атаки, замислени така, че да се възползват максимално от предимството на „западняшкия“ по-висок ръст и по-голям обхват. Тя не се свенеше да заема хватки от всички бойни изкуства — от кикбокса до тай чи, — но държеше не толкова на формата, колкото на ефективността. За разлика от повечето източни бойни изкуства, не поставяше акцент върху пренасочване на енергията на противниковата атака към самия противник, а залагаше изрично на нападението дори когато това бе за сметка на отбраната.

Един състудент на Хонър от отбора по ръкопашен бой в академията, който предпочиташе елегантността на джудото пред грубоватата сила на coup de vitesse, веднъж беше оприличил дижонското бойно изкуство на фехтовка с двуръчни мечове, но на Хонър този стил й пасваше идеално. И като при всички други бойни изкуства, излишното мислене по време на двубой беше фатално. Когато си на тепиха, просто го правиш, атакуваш и контраатакуваш с удари и захвати, които си усвоил по време на обучението, и често дори не знаеш какво точно си направил, докато двубоят не завърши. Затова Хонър не се опитваше да мисли, нито да предвижда атаките на противничката си. Бабкок беше твърде бърза, а двубоят беше сериозен, с пълен контакт, а не танцово изкуство. Онази, която допуснеше да се разсее и за миг, щеше да плати със синини.

Старши сержантът се задвижи мълниеносно — замахна подвеждащо с лявата си ръка. Хонър се изви назад и блокира страничен ритник с дясната си ръка. Лявата й длан пресрещна последващия удар с лакът, а Бабкок се завъртя на лявата си пета, като използва инерцията от блока на Хонър. Заби пръстите на десния си крак в мекия тепих, левия извиси в стремителен ритник, но Хонър вече не беше там. Мушна се под крака на Бабкок и заби юмрук малко над бъбреците й. Старши сержантът изпъшка, Хонър стрелна ръка напред да прикове противничката си в хватка и да я хвърли, но Бабкок се смъкна като кукла с отрязани конци, изхлузи се от хватката на Хонър и се превъртя в задно салто. Единият й крак закачи рамото на Хонър и я изблъска назад. Бабкок подскочи като гумена топка… но само миг по-късно Хонър я метна и тя полетя отново.

Падна на тепиха, превъртя се, скочи на крака и възстанови равновесието си, преди Хонър да е стигнала до нея, сетне заби пръсти в хълбока на капитана и Хонър изпъшка. Сви се на две да омекоти удара и вдигна инстинктивно ръка да блокира втората част на комбинацията, като на свой ред комбинира блока си с лакътен удар в ребрата на Бабкок. По-възрастната жена залитна, а Хонър продължи атаката си, изпълнена с кръвожаден екстаз. Използваше безмилостно по-голямата си сила и по-дългия си обхват, но сержантът държеше в ръкава си още няколко коза.

Хонър така и не разбра как точно се е озовала във въздуха, но след краткия полет се срещна лице в лице с тепиха и усети в устата си вкус на кръв. Превъртя се няколко пъти, за да избяга от следващите удари на Бабкок, изправи се на колене, посрещна с кръстосани китки поредния ритник и подкоси противничката си. Миг по-късно и двете скочиха отново на крака, ухилени до ушите, жадни за мъст.

 

 

— Вече се чувстваш по-добре, предполагам?

Хонър се усмихна предпазливо — опипваше с език раната от вътрешната страна на долната си устна. Преметна пешкира около врата си и срещна въпросителния поглед на адмирал Курвозие. Сглупила бе, че не използва гумен предпазител за уста, но въпреки удивителния набор от синини, които скоро щяха да избият по тялото й, се чувстваше добре. Всъщност се чувстваше много добре, защото беше победила Бабкок в три от четирите рунда.

— В интерес на истината — да, добре се чувствам, сър. — Облегна се на шкафчетата, като увиваше ъгълчето на пешкира около пръста си. Нимиц скочи на пейката до нея, взе да търка главичка в крака й и се размърка оглушително. Дървесната котка винаги усещаше настроенията й. Хонър се усмихна и го погали по гърба.

— Радвам се. — Курвозие беше с избелял анцуг и с ръкавици за хандбал. Седна с крива усмивка на пейката срещу Хонър. — Но се чудя дали старши сержант Бабкок знае, че я използваш като боксова круша, за да освободиш напрежение, което няма нищо общо с бойните изкуства.

Хонър го погледна в очите, после въздъхна.

— Никога не съм можела да ви заблудя, нали, сър?

— Не бих стигнал толкова далеч. Да кажем, че те познавам достатъчно добре и се досещам какво мислиш за нашите домакини.

Хонър сбърчи нос и седна до Нимиц.

Положението не се подобряваше, особено след намесата на хейвънското посолство. Нямаше начин срещите между екипажите на нейните кораби и домакините от Грейсън да бъдат избегнати и Хонър си даваше сметка, че неприязънта на местните към нея се прехвърля и върху другите жени под нейно командване.

Нимиц спря да мърка и я погледна зорко, усетил посоката на мислите й. Според него Хонър се тревожеше излишно за глупости. Дървесният котарак се протегна да я захапе укорително по меката част на ухото, но Хонър го познаваше добре, затова вдигна навреме ръка да предпази ухото си, после взе котарака и го намести в скута си.

— Съжалявам, сър. Знам колко е важно да контролираме чувствата си — бог ми е свидетел, че съм изнасяла същата лекция на хората си безброй пъти! — но не бях предполагала, че точно аз ще откача до такава степен. Бясна съм. Те са толкова… толкова…

— Лицемерни? — подсказа й Курвозие. — Коне с капаци?

— Именно. — Хонър въздъхна. — Достатъчно е да вляза в стаята и млъкват като риби!

— Това и за адмирал Янаков ли се отнася? В същата степен? — попита я внимателно старият й ментор.

Хонър вдигна раздразнено рамене.

— Може би — не — призна тя, — но в някакъв смисъл адмиралът ме ядосва повече и от останалите. Те ме гледат все едно съм гаден микроб, а той… той толкова упорито се опитва да скрие неприязънта си и да се държи нормално, че ме напряга още повече. А самият факт, че дори неговият пример, като главнокомандващ, не успява да повлияе на подчинените му, толкова ме вбесява, че ми иде да ги удуша всичките!

Въздъхна дълбоко.

— Мисля, че бяхте прав, сър. Че Адмиралтейството е сбъркало в избора си на старши офицер. Грейсънците очевидно не могат да преглътнат факта, че съм жена.

— Може би. — Курвозие скръсти ръце. — Но дори да е така, ти си офицер от флота на Нейно величество. Нашите домакини рано или късно ще се изправят лице в лице с жени на висши командни постове. Част от мисията ни е да ги образоваме в това отношение, затова е по-добре да го направим сега, в самото начало, и да си спестим неприятностите на по-късен етап. Това беше основният аргумент на външно министерство и макар че лично аз бих подходил различно към проблема, като цяло съм съгласен с преценката им.

— Аз пък не съм съгласна — бавно каза Хонър. Чешеше Нимиц зад ушите и гледаше намръщено ръцете си. — По-добре би било да им спестим културния шок, поне докато договорът не бъде подписан черно на бяло, сър.

— Сериозно? — Курвозие изсумтя. — Искаш да кажеш, че щеше да е по-добре, ако посланик Лангтри ни беше посъветвал да ги предупредим, че си жена?

— Не знам. — Хонър поклати глава. — Не знам, сър. Не мисля, че това би променило нещо. Знам само, че Адмиралтейството изобщо не е трябвало да се спира на мен, и само заради пола ми. Хейвънците ме изкарват най-големия злодей в историята след граф Дракула. А след Василиск аз съм особено уязвима към обвинения от този сорт. Трябвало е да изберат друг.

Гледаше ръцете си и галеше пухкавата козинка на Нимиц. Курвозие помълча, после сви рамене.

— Всъщност Адмиралтейството избра теб точно заради Василиск, Хонър. — Тя вдигна глава и го изгледа изненадано. Адмиралът кимна. — Знаеш, че имах колебания по този въпрос, но лордовете в Адмиралтейството вярваха — и във Външно бяха съгласни с тях, — че Грейсън ще погледне на случилото се там като на предупреждение, че същото може да се случи и тук. И точно както избраха мен заради репутацията ми на добър стратег, теб те избраха заради смелостта ти и тактическите ти умения… както и заради пола ти. Идеята е да послужиш като ходещ символ на хейвънската агресия, от една страна, и като ходеща реклама на жените офицери, от друга.

— Не знам. — Хонър се размърда неспокойно при мисълта, че може да има „репутация“ извън тясното си обкръжение. — Продължавам да мисля, че са сгрешили в избора, сър. Или по-скоро, че Хейвън успя да обърне присъствието ми срещу интересите на Мантикора. В момента аз се явявам пасив за общата ни мисия. Грейсънците така са се втренчили в личната ми „репутация“, че изобщо не се замислят за жените офицери и прочие. Гледат само коя съм, а не каква съм.

— Вярвам, че това ще се промени — тихо каза Курвозие. — Може да отнеме известно време, но ние не бързаме за никъде. Мисията ни не е ограничена от крайни срокове.

— Знам това. — Хонър обърна Нимиц по гръб да го почеше по коремчето, после вдигна глава, изправи рамене и погледна адмирала право в очите. — И все пак мисля, че ще е най-добре, ако се отстраня от уравнението, сър. Поне докато не успеете да задвижите нещата в правилната посока.

— Сериозно? — Курвозие вдигна вежди и Хонър кимна.

— Да. Мисля си го още откакто Янаков и хората му се качиха на „Безстрашен“ да ви приветстват с добре дошли. Затова се отказах от първоначалния си план да пратя Алис и Алистър на Каска.

— Подозирах, че това е причината. — Адмиралът я прецени с поглед. — Решила си лично да ескортираш останалите търговски кораби до Каска? — Хонър кимна. — Не мисля, че идеята е добра. Грейсънците ще разчетат това като бягство, като потвърждение, че „някаква си жена“ не може да издържи на напрежението.

— Възможно е. Но каквато и негативна реакция да предизвика това, ще е по-слаба от тази, която пораждам със самото си присъствие. Ако тръгна с „Аполон“ към Каска, Джейсън Алварес ще поеме командването тук. Той, изглежда, няма никакви проблеми с домакините ни, освен с онези от тях, които го мислят за женчо, понеже приема заповеди от жена. Може би, докато се върна, вие ще сте отбелязали достатъчно напредък с грейсънците, без присъствието ми да подлага крак на преговорите.

— Не знам… — Курвозие подръпна долната си устна. — Ако отведеш „Безстрашен“ и „Аполон“ към Каска, нашата „демонстрация на сила“ доста ще заслабне. Мислила ли си за това?

— Мислила съм, сър, но грейсънците знаят за двата кораба, видяха ги с очите си, а и ние няма да се бавим много. Това би трябвало да свърши работа. А и аз не съм единствената жена, която ги боде в очите. Алис е първият ми офицер — това прави две жени, които стоят по-високо в йерархията от всички мъже офицери. — Поклати глава. — Най-добре ще е и двете да се отстраним временно от картинката, сър.

Курвозие не беше убеден, но Хонър го гледаше почти умоляващо, с отчаяние в кафявите си очи. Адмиралът си даваше сметка колко обидно е отношението на местните, не на последно място защото беше крайно несправедливо и незаслужено. Омръзнало му беше да гледа как Хонър преглъща гнева си, как дърпа юздите на темперамента си, как се държи любезно с хора, които гледат на нея — в най-добрия случай — като на противоестествен куриоз, изрод някакъв. Освен това знаеше, че според Хонър присъствието й се явява пречка на собствените му усилия. Може и да имаше известно основание, но важното бе, че самата тя беше дълбоко убедена в това и че мисълта, че ще понесе вината, пък макар и неволно, заради провала на преговори, които Мантикора държеше да приключи успешно, буквално я разкъсваше. „Хонър е гневна, възмутена и само на крачка от отчаянието“, помисли Курвозие. Затвори очи, за да претегли внимателно казаното дотук.

Все още смяташе, че подобен ход би бил грешка. Той беше флотски офицер, а не дипломат от кариерата, но все пак знаеше до каква степен предразсъдъците оформят възприятията и че ход, в който Хонър вижда разумно тактическо оттегляне, може да бъде видян от грейсънците по диаметрално различен начин. Ситуацията беше изключително сложна, възможните интерпретации — многобройни, а това затрудняваше преценката му неимоверно.

А после отвори очи, погледна я отново и внезапно осъзна, че в момента изобщо не го интересува правилно или грешно е решението й. Имаше силни аргументи и в двете посоки, но Хонър твърдо вярваше, че е права. Ако останеше и преговорите се проваляха, винаги щеше да вини себе си за този провал, без значение чия е вината в действителност.

— Все още ли смяташ да вземеш „Трубадур“? — попита той.

— Не знам… — отвърна Хонър и се почеса по носа. — По-скоро не. Щом така или иначе ще отведа крайцерите, поне да оставя тук и двете консервени кутии, за тежест един вид.

— Не виждам как един разрушител може да промени съществено нещата. По-добре действай според първоначалния си план — вземи „Трубадур“ в ролята на съгледвач. Ще имаш нужда от него, ако докладите за пиратска активност в района на Каска са верни.

— Мога да използвам „Аполон“ за… — започна Хонър, но адмиралът поклати глава.

— Би могла, но ще се набива на очи, ако оттеглиш двата кораба с жени капитани и оставиш другите два, които се командват от мъже, не мислиш ли?

Хонър се замисли над казаното, после кимна.

— Може и да сте прав. — Пое си дълбоко дъх. Ръцете й застинаха неподвижно върху козината на Нимиц, преди тя отново да вдигне очи към адмирала. — Значи имам вашето разрешение, сър?

— Имаш го, Хонър — въздъхна той и се усмихна тъжно. — Действай. Тръгвай с двата крайцера, но гледай да не се мотаеш излишно, госпожице! Искам те тук след единайсет дни и нито минута по-късно. Ако за толкова време не успея да изляза на глава с тези лицемерни варвари, много им здраве!

— Да, сър! — Хонър го погледна с усмивка и нескрито облекчение, после сведе очи към Нимиц. — И… благодаря ви — добави едва чуто.

 

 

— Вижте това, сър.

Командир Тайсман остави инфоплочката в скута си и се завъртя заедно с креслото към своя първи помощник. Видя маркерите за импулсна тяга върху тактическото табло и вдигна високо вежди.

— Забележително, Алън. — Стана от креслото и се приближи до своя първи помощник — Имаме ли сигурно потвърждение кой кой е?

— Не бих казал, но ги следим от три часа. Току-що завиха към пояса. Толкова далече от Грейсън, при тази посока и ускорение, едва ли са тръгнали насам, навътре в системата, значи остава да са от конвоя. А ако са, значи тези… — пет светлинни маркера грееха в зелено — почти със сигурност са търговските кораби, което на свой ред значи, че онези… — три точки грееха в червено над първите пет — са ескортиращите съдове. А щом са три, вероятно са двата крайцера и една от консервените кутии.

— Хм. — Тайсман се потърка по брадичката. — Разполагаш само с източници на тяга, но нямаш никаква информация за масата. Може да са двете консерви и лекият крайцер. Откъде да знаем дали Харингтън не е останала със своя кораб, а другите три да е отпратила?

— Това едва ли е твърде вероятно, сър. Знаете колко зачестиха пиратските набези в онзи район. — Спогледаха се иронично, но Тайсман поклати глава.

— Мантикорците имат опит в охраната на търговски кораби, Ал. Един лек крайцер, особено с два разрушителя да му пазят гърба, ще разпердушини всеки „закононарушител“, който дръзне да им излезе на пътя.

— И все пак мисля, че този… — една от алените точки примигна — е „Безстрашен“, сър. Не можем да отчетем масата им заради голямото разстояние, но нещо в импулсната сигнатура подсказва, че този кораб е по-голям от другите два. Според мен е пратила едната консервена кутия напред, а крайцерите летят по фланговете на търговската флотилия. — Първият помощник замълча, подръпваше замислено мекото на ухото си. — Бихме могли да се приближим и да хвърлим едно око на орбиталния трафик, сър. Да видим кой е останал при планетата.

— Забрави за тая работа, Ал — строго каза капитанът. — Гледаме, слушаме и не се приближаваме до Грейсън. Сензорите им не струват, но току-виж извадили късмет. А и в орбита има поне един мантикорски боен кораб.

Първият помощник кимна умърлушено. Василиск беше демонстрирал нагледно, че мантикорската електроника превъзхожда електрониката на Народния флот. С колко ги превъзхождаше беше друг въпрос и повод за нестихващи спорове в офицерската трапезария, но фактът, че лекият крайцер на капитан Хонър Харингтън с маса осемдесет и пет хиляди тона беше свалил кораб-примамка с маса от седем и половина милиона тона, говореше в полза на песимистичната оценка. А и предпазливостта гарантираше, че евентуалните изненади може да бъдат от приятния вид.

— И какво да правим, сър?

— Отличен въпрос — отвърна Тайсман. — Е, знаем, че някаква част от корабите им се изтеглят. И ако са тръгнали към Каска, няма как да се върнат през следващите десет-дванайсет дни. — Почука с нокът по зъбите си. — Това ни дава времеви прозорец, ако приемем, че онези идиоти ще знаят какво да правят с него. Обади се в машинното, Ал, и им кажи да си размърдат задниците.

— Да, сър. Накъде ще тръгнем — към Ендикот или към Черна птица, сър?

— Към Ендикот. Трябва да уведомим капитан Иу — и Меч Симондс, разбира се. По масадски куриер новината ще се забави прекомерно, затова мисля да я отнесем ние.

— Да, сър.

Тайсман се облегна и се загледа в светлинните маркери, които се отдалечаваха на тактическото табло с ускорение от двеста g. Заваляха рапорти за готовност, капитанът ги прие, но бърза работа нямаха, а и той искаше да е сигурен, че алените точки няма да свърнат обратно към Грейсън. Чака още три часа, докато скоростта на светлинните кодове не достигна четирийсет и четири хиляди километра в секунда, мантикорците не пресякоха границата на хиперпространството и не изчезнаха от сензорите.

— Добре, Ал. Да се махаме оттук — каза Тайсман и седемдесет и пет тонният масадски разрушител „Ангелиада“, до неотдавна „Бреслау“ от Народния флот, се измъкна по чорапи от сянката на астероида, където се беше крил.

Пасивните сензори опипваха пътя напред като мустаците на котка, а Тайсман си натискаше парцалите в капитанското кресло и излъчваше демонстративно спокойствие. Не без основание при това, защото нищо съществено не грозеше „Ангелиада“. Във флота на Грейсън нямаше кораб, който да го настигне или да спечели в битка с него, а въпреки трескавата миньорска дейност в пояса добивните кораби се трупаха там, където се трупаха самите астероиди. „Ангелиада“ стоеше далеч от тези струпвания, движеше се с минимална скорост и на безопасно разстояние, защото макар местните сензорни мрежи да бяха слаби и с малък обхват, в орбита около Грейсън имаше поне един боен кораб, а Тайсман нямаше намерение да привлича вниманието му. Разкриеха ли ги, това можеше да се отрази катастрофално на хейвънските планове… да не споменаваме за по-непосредствения и личен проблем на Тайсман — разкриеха ли го капитан Иу несъмнено щеше да му върже топките на конец и да му ги окачи на врата.

Измъкването се проточи с часове, но накрая „Ангелиада“ се отдалечи от Грейсън достатъчно, за да увеличи тягата и да напусне астероидния пояс. Гравитационните сензори на „Ангелиада“ щяха да уловят всеки цивилен кораб много преди той да навлезе в обхвата на радарите и много преди самият „Ангелиада“ да бъде засечен, предимство, което даваше на Тайсман достатъчно време да изключи тягата и да се скрие. Засега сензорите не улавяха нищо, затова корабът набра стремително скорост, излизайки от системата. Трябваше да се отдалечи най-малко на трийсет светлинни минути от Грейсън, преди да премине в хиперпространството, без характерният отпечатък да бъде засечен. Тайсман въздъхна с облекчение, осъзнал, че за пореден път се е измъкнал по живо, по здраво.

Колкото до информацията, която носеше — за нея щеше да решава капитан Иу. И Меч Симондс, разбира се.