Дейвид Уебър
За честта на кралицата (4)

3.

Белите ленени покривки светеха, сребърните прибори и порцеланът грееха, а разговорът жужеше монотонно. Стюардите отсервираха десерта. Макгинис обикаляше дискретно масата и лично наливаше вино. Светлините искряха в рубинената течност в чашата пред Хонър.

„Безстрашен“ беше младок, един от най-новите и най-мощни тежки крайцери на Мантикорския кралски флот. Корабите от клас „Звезден рицар“ често служеха като флагмани на ескадри и флотилии и конструкторите бяха съобразили с това вътрешния им дизайн и удобствата, които предлагаха. Флагманската каюта на адмирал Курвозие беше по-луксозна дори от тази на Хонър, а площта на трапезарията надхвърляше всички флотски стандарти. Дори да не беше достатъчно голяма за всички офицери под командването на Хонър — крайцерите бяха в крайна сметка бойни кораби, а никой боен кораб не си позволяваше излишно разточителство по отношение на масата и жилищните отсеци, — определено разполагаше с достатъчно площ да настани удобно старшите офицери от флотилията и делегацията на Курвозие.

След като приключи с виното, Макгинис се оттегли и Хонър плъзна поглед по дългата маса. Адмиралът, който бе сменил военната униформа с цивилни дрехи, за да влезе в новата си дипломатическа роля, седеше вдясно от нея. Андреас Венизелос седеше срещу него от лявата й страна. Оттам нататък гостите се редяха от двете дълги страни на масата в низходящ ред, военни и цивилни, чак до мичман втори ранг Каролин Уолкот в най-далечния край. Това беше първото назначение на Уолкот след дипломирането й и младата жена приличаше на момиченце, което се е нагиздило с униформата на майка си. На всичкото отгоре за пръв път вечеряше с капитана си и прекомерното внимание, което обръщаше на възпитаните маниери, беше допълнителен повод за сериозна тревога. Но Мантикорският кралски флот вярваше, че космосът е мястото, където един офицер трябва да научи задълженията си — и професионалните, и социалните, — затова Хонър улови погледа на младата жена и докосна дискретно чашата си.

Уолкот се изчерви, смутена, че е трябвало капитанът да й напомни какво се очаква от нея като от най-младшия офицер на трапезата, и стана. Останалите гости се смълчаха, обърнали поглед към нея. Младата жена изпъна гръб.

— Дами и господа — каза Уолкот и вдигна чашата си. Гласът й се оказа неочаквано дълбок и мелодичен. И самоуверен също, помисли Хонър с приятна изненада. — За кралицата!

— За кралицата! — отзоваха се всички, вдигнаха чаши за тост, а Уолкот се отпусна с видимо облекчение на стола си. Стрелна с поглед Хонър в другия край на дългата маса и се изчерви при вида на одобрителното й изражение.

— Между другото — прошепна Курвозие в ухото на Хонър — още помня първия път, когато аз вдигнах този тост. Бях уплашен до смърт.

— Всичко е относително, сър — отвърна с усмивка Хонър. — А традициите са важни. Всъщност нали именно вие ме убеждавахте неотдавна, че един флотски офицер трябва да разбира колкото от тактика, толкова и от дипломация?

— Представа нямате колко сте права, капитане — обади се друг глас и Хонър едва успя да не изкриви лице в гримаса. — Всъщност ще ми се повече флотски офицери да проумеят, че дипломацията е дори по-важна от тактиката и стратегията — продължи почитаемият Реджиналд Хаузман със своя дълбок баритон.

— Боя се, че не мога да се съглася докрай с това, сър — отвърна тихо Хонър. Надяваше се да е прикрила раздразнението си, че почитаемият се намесва в един личен разговор. — Поне от флотска гледна точка. Дипломацията е важна, безспорно, но нашата работа е да се намесим там, където дипломацията се е провалила.

— Сериозно? — Хаузман я удостои с усмивката си на превъзходство, която Хонър мразеше. — Съзнавам, че военните рядко имат време да изучават историята, но един ваш колега от Стара Земя преди много време е казал, много точно и много образно, че войната е просто продължение на дипломацията с недипломатически средства.

— Боя се, че перифразирате, а думата „просто“ си е ваша добавка, която променя донякъде смисъла на тази крилата фраза, но като цяло — да, горе-долу това е казал генерал Клаузевиц. — При тази демонстрация на познания от страна на Хонър Хаузман присви очи, а другите разговори около масата бързо замряха. Хората обръщаха погледи към тях. — Разбира се, Клаузевиц е рожба на Наполеоновата епоха и предвестник на последния етап от Западния империализъм, а трактатът му „За войната“ не е фокусиран върху политиката и дипломацията, той просто ги разглежда като инструменти, заедно с военното дело, на държавната политика. Всъщност Сун Дзъ е изтъкнал същото две хиляди земни години преди него. — Двойната брадичка на Хаузман се позачерви и Хонър се усмихна любезно. — Но нито единият, нито другият е имал монопол по този въпрос. Танаков е казал почти същото в своите „Принципи на войната“ малко след като платното на Варшавски направило междузвездните войни възможни, а Густав Андерман несъмнено е показал на практика как дипломатическите и военните средства могат да се използват едновременно и за взаимна изгода, когато превзел Нови Берлин и го присъединил към Андерманската империя през шестнайсети век. Чели ли сте неговата „Sternenkrieg“, господин Хаузман? Книгата е интригуващ дестилат на повечето ранни теории по темата, с няколко оригинални идеи в добавка, почерпени навярно от личния му опит като наемник. Мисля, че преводът на адмирал Бял пристан е най-добрият.

— Ами, всъщност не съм я чел — каза Хаузман и Курвозие попи устни със салфетката си, за да скрие напиращата си усмивка. — Исках да кажа — продължи упорито дипломатът, — че добрата дипломация обезсмисля военната стратегия, защото предотвратява нуждата от война. — Подуши виното си, завъртя го в чашата и покровителствената му усмивка се появи отново. — Разумните хора, които преговарят въз основата на добра воля, винаги могат да стигнат до разумни компромиси, капитане. Да вземем например нашата ситуация. Нито Звездата на Елцин, нито системата Ендикот имат реални ресурси да привлекат междузвездната търговия, но пък имат по един обитаем свят и общо население от почти девет милиарда, освен това ги делят само два дни път през хиперпространството. Това само по себе си е предостатъчно за изграждането на местен просперитет, все чудесни предпоставки, които остават неизползвани, и в резултат на това икономиките на двете системи са слаби и маргинални. Защо? Защото са се хванали за гърлата заради някакво глупаво религиозно различие! Би трябвало да търгуват помежду си, да си изградят едно взаимноизгодно и устойчиво икономическо бъдеще, а не да хабят ресурсите си за надпревара във въоръжаването. — Той поклати тъжно глава. — Разберат ли веднъж какви са предимствата на мирната търговия — проумеят ли, че просперитетът на едната система е в пряка зависимост от просперитета на другата, — положението ще се разреши от само себе си, без да дрънчат оръжия.

Хонър успя да овладее реакцията си, преди да го е зяпнала невярващо. Ако не познаваше толкова добре адмирала, би предположила, че някой е пропуснал да запознае Хаузман с наличните факти. Един мир между Масада и Грейсън несъмнено би бил чудесно нещо, но информацията, която Хонър беше получила заедно с официалните си заповеди, потвърждаваше всичко, което адмиралът й беше разказал за отдавнашната вражда между двете планети. И макар че краят на тази вражда би бил нещо хубаво, основната цел на Мантикора беше да си осигури съюзник срещу Хейвън, а не да се ангажира с миротворчески усилия, които почти сигурно биха се увенчали с провал.

— Това несъмнено би бил един чудесен изход, господин Хаузман — каза тя след миг, — но не знам доколко е възможен.

— Така ли? — Хаузман настръхна.

— Враждата им датира от над шестстотин земни години — посочи тя възможно най-кротко, — а религиозната омраза се преодолява най-трудно.

— Точно затова имат нужда от нова гледна точка, от трета страна извън основното уравнение, която е в състояние да сближи позициите им.

— Простете, сър, но бях останала с впечатлението, че основната ни задача е да осигурим съюзник на кралството, да договорим създаването на флотска база и да изпреварим Хейвън, които също се опитват да стъпят в района.

— Спор няма, капитане. — В тона на Хаузман започваше да се прокрадва нотка на нетърпение. — Но най-сигурният начин да направим това е като изгладим местния конфликт. Продължи ли враждата им, нестабилността и намесата от страна на Хейвън ще са фактор в уравнението, без значение какво друго успеем да постигнем с настоящата мисия. Успеем ли да ги сдобрим обаче, ще имаме двама приятели в района, а като сложим край на надпреварата във въоръжаването, ще елиминираме Хейвън като конкурент. Най-доброто лепило, с което разполага дипломацията, е общият интерес, а не общият враг. Реално погледнато — продължи Хаузман, след като отпи от виното си, — цялото ни участие в този район е продиктувано от неуспеха ни да открием общ интерес с Народната република, неуспех с тежки последствия, ако позволите да отбележа. Винаги има начин да се избегне конфронтацията, стига да се погледне на конфликта в дълбочина и да не се забравя, че в дългосрочен план насилието не постига нищо. Точно затова имаме дипломати, капитан Харингтън, и затова прибягването до груба сила е знак за неуспешна дипломация, нито повече, нито по-малко.

Майор Томас Рамирес, командирът на отряда космически пехотинци към „Безстрашен“, гледаше невярващо Хаузман от мястото си по-надолу край масата. Едрият, почти квадратен пехотинец бил на дванайсет, когато Хейвън завладели Звездата на Тревър, неговия роден свят. Той, майка му и сестра му успели да избягат на Мантикора с последния конвой бежанци, промушил се през мантикорския космически възел. Баща му останал на един от бойните кораби, които се пожертвали, за да осигурят прикритие на бежанския конвой. Сега, докато Хаузман се усмихваше на Хонър, челюстта на майора се стегна зловещо, но лейтенант Хигинс, главният инженер на „Безстрашен“, го докосна по ръката и поклати едва доловимо глава. Малката сцена не убягна от вниманието на Хонър. Тя отпи на свой ред от виното си, после остави чашата.

— Разбирам — каза тя, като се чудеше как адмиралът търпи такъв глупак за свой първи помощник. Хаузман имаше репутацията на гениален икономист и предвид проблемната икономика на Грейсън включването му в мисията изглеждаше логично, но освен гениален икономист той беше и интелектуалец от отнесения вид, бивш преподавател в Манхаймския колеж по икономика, когото правителството беше привлякло на държавна служба. Неслучайно наричаха Манхайм „Социалистическия университет“, а семейството на Хаузман открай време беше убеден и шумен поддръжник на либералната партия. Все факти, които предпоставяха враждебност у Хонър по принцип, а опростенческите идеи на Хаузман за решаването на конфликта между Грейсън и Масада бяха капакът на всичко.

— Боя се, че не мога да се съглася с вас, сър — каза накрая тя, кротко, доколкото й беше възможно предвид обстоятелствата. — Вашият аргумент стъпва на предпоставката, че всички страни в конфликта са готови да проявят здрав разум и че могат да стигнат до еднакво заключение относно що е това „разумен компромис“, но историята показва друго. Според вас, щом вие виждате предимствата на мирен търговски обмен между двете планети, значи и те трябва непременно да ги видят, но според данните, с които разполагаме, тази възможност дори не е била обсъждана от тях. Това говори за степен на враждебност, която изключва икономическия интерес от уравнението, което на свой ред показва, че рационалният подход, толкова логичен от наша гледна точка, изобщо не присъства в техния дневен ред. А дори да присъства, стават грешки, господин Хаузман, и точно тогава идва ред на хората в униформа.

— „Грешките“, за които говорите — хладно възрази Хаузман, — често се случват, защото „хората в униформа“ действат прибързано или необмислено.

— Прав сте — съгласи се Хонър и той я погледна изненадано. — Нещо повече, финалната грешка почти винаги е дело на човек в униформа — или защото този човек е дал лош съвет на началниците си, ако те са агресивната страна, или защото е прибързал да натисне спусъка при първия неочакван ход на противника. Понякога допускаме и друга грешка — оплитаме се в заплахи и ответни реакции, позволяваме подробностите да ни тласнат към планове за война, от които гордостта ни пречи да се откажем, точно както е станало с последователите на Клаузевиц. Но, господин Хаузман — тъмните й очи го приковаха над снежнобялата покривка, — ситуациите, които пораждат военните грешки, произлизат от предшестващите ги политически и дипломатически маньоври.

— Сериозно? — Хаузман я гледаше с неохотно уважение и нескрита враждебност. — Значи войните избухват по вина на цивилните, а не заради родолюбивия плам на благородните военни?

— Не бих стигнала толкова далеч — каза Хонър и усмивка огря за миг лицето й. — Познавам немалко военни с „родолюбив плам“. Малцина от тях са „благородни“, уви. — Усмивката й угасна. — От друга страна, редно е да отбележа, че в общество, където военните се контролират от демократично избрани цивилни власти — каквото е нашето, — отговорността в крайна сметка лежи върху раменете на цивилните и тяхната политика. С което не искам да кажа, че въпросните цивилни са глупави или некомпетентни… — така де, човек трябваше да проявява елементарна любезност, — или че военните им дават само добри съвети, но взаимно противоречащите си национални цели неизменно водят до неразрешима дилема, без значение колко добронамерени са двете страни. А ако едната страна не е добронамерена… — Тя вдигна рамене. — Клаузевиц е казал и друго. „Политиката е утробата, в която расте войната“, господин Хаузман. Аз бих използвала друга метафора. Войната може и да е резултат от провала на дипломацията, но дори най-добрите дипломати работят на кредит. Рано или късно някой, който не е толкова разумен като вас, ще поиска да му се издължите и ако вашите военни не са в състояние да ви покрият кредита, губите играта.

— Знам ли. — Хаузман размърда рамене. — Целта на тази мисия е да си осигурим дългосрочен кредит, нали така? — Усмихна се. — Надявам се не бихте възразили, ако направим всичко възможно да избегнем една евентуална война?

Хонър отвори уста да му отвърне подобаващо, но се спря навреме и вместо това кимна с усмивка. Глупаво беше да се връзва на Хаузман. Човекът нямаше вина, че живее в хубаво, цивилизовано общество на социална и национална сигурност, което го защитава от грозната реалност на едни по-стари и по-сурови императиви. Може да й се струваше наивен и дори глупав извън тясната си специалност, но не той отговаряше за мисията. Тази отговорност беше възложена на адмирал Курвозие, а в неговата преценка Хонър не се съмняваше.

Венизелос побърза да запълни тишината и тактично заговори Хаузман за новата данъчна политика на правителството, а Хонър се заприказва с лейтенант Дюморн.

Адмирал Курвозие и Хонър влязоха в съвещателната зала и появата им предизвика раздвижване сред събралите се офицери. Двамата заеха местата си начело на голямата маса, офицерите седнаха след тях. Хонър плъзна поглед по лицата на своите хора.

Андреас Венизелос и Стивън Дюморн, първият и вторият й помощник-капитани, представляваха „Безстрашен“. Алис Труман, капитанът на лекия крайцер „Аполон“ и втора по ранг след Хонър, седеше до лейтенант лейди Елън Привост, първи помощник-капитан на „Аполон“, и двете златокоси в контраст с тъмните цветове на Хонър, а капитан Джейсън Алварес от разрушителя „Мадригал“ седеше срещу тях заедно със своя първи помощник-капитан Мерседес Бригъм. След адмирал Курвозие Бригъм беше най-възрастната в залата, точно толкова тъмна и корава — и компетентна, — колкото я помнеше Хонър. Най-младшите членове на ескорта седяха срещу нея в края на масата — капитан Алистър Маккиън от разрушителя „Трубадур“ и неговият първи помощник-капитан Мейсън Хаскинс.

На съвещанието не присъстваше нито един от цивилните експерти на адмирала.

— Така — започна Хонър. — Благодаря ви, че дойдохте. Ще се опитам да не ви губя излишно времето, но както знаете, утре преминаваме към нормално пространство за заход към Звездата на Елцин, а исках преди това да проведем една последна среща с вас и адмирала.

Повечето кимнаха, макар че един-двама от офицерите под нейно командване бяха реагирали с известно недоумение на вкуса й към срещи лице в лице. Повечето старши офицери предпочитаха удобството на електронните комуникации, но Хонър вярваше в предимствата на личния контакт. Според нея конферентните разговори отдалечаваха хората един от друг. Когато седяха около една маса, събеседниците по-лесно преодоляваха дистанцията, опознаваха се по-добре и често раждаха онези идеи и хрумвания, които превръщаха един команден екип в нещо повече от сбора на съставните му части.

Или поне на нея така й се струваше, помисли си с известна горчивина Хонър.

— Предвид приоритетната роля на вашата част от мисията, адмирале — продължи тя, обръщайки се към Курвозие, — защо не започнете вие?

— Благодаря, капитан Харингтън. — Курвозие плъзна поглед по присъстващите и се усмихна. — Сигурен съм, че вече познавате до болка естеството на моята мисия, но нека още веднъж преговорим основните точки. На първо място, разбира се, е изключително важно да установим трайни взаимоотношения с Грейсън. Правителството се надява да върнем у дома официален договор за сътрудничество, но ще са доволни на всяка договорка, която поставя системата Елцин в нашата сфера на влияние и я отдалечава от влиянието на Хейвън. Второ, важно е да помним, че всичко, което кажем на грейсънското правителство, ще бъде възприето през филтъра на заплахата, която те виждат в лицето на Масада. Както по население, така и по военна мощ, Грейсън отстъпва на Масада и без значение какво мислят някои членове на собствената ми делегация… — някои около масата се позасмяха, — грейсънците са убедени, че реториката на Масада за триумфалното им завръщане на родната планета не са празни приказки. Не е минало много време от последния въоръжен конфликт, а в момента ситуацията е изключително напрегната. Трето — което има връзка с равновесието на военните сили в района, — не забравяйте, че вашата малка ескадра се равнява на седемдесет процента от флота на Грейсън. А предвид технологичната изостаналост на въпросния флот само „Безстрашен“, без друга помощ, би могъл да унищожи всичките им кораби. Те непременно ще си направят същата сметка, макар че едва ли ще го признаят на глас. Изключително важно е да щадим самочувствието им и в никакъв случай да не се перчим със собственото си превъзходство. Нека разберат колко ценни съюзници можем да бъдем, но нито за миг не си позволявайте да дадете израз на пренебрежение или снизходителност.

Пронизваше ги със синия си поглед, адмирал от главата до петите въпреки временния си цивилен статут, а херувимското му лице беше студено и сериозно. Изчака всички да кимнат, преди да продължи:

— Добре. И не забравяйте, че тези хора не са от същата социална матрица като нас. Разликите са значителни. Знам, че всички сте изчели внимателно инструктажа си, но искам на свой ред да инструктирате и хората от екипажите си. И най-вече жените — те трябва да са особено предпазливи при контактите си с местните хора. — Капитан Труман направи физиономия и Курвозие кимна. — Знам. И ако това изглежда глупаво на нас, представете си колко по-глупаво ще се стори на младшите ви офицери. Глупаво или не обаче, така стоят нещата, а ние сме гостите и трябва да се съобразим. Трябва да се държим професионално, независимо от пола си, но и като гости — да се съобразим с факта, че нашите домакини трудно ще преглътнат гледката на жени в униформа и още по-трудно гледката на жени в офицерска униформа.

Хората около масата кимнаха отново и адмиралът се облегна доволно и каза на Хонър:

— Това е всичко засега, капитане. Поне докато не се срещна с техните представители и не придобия лични впечатления за ситуацията.

— Благодаря ви, сър. — Хонър се наведе напред и сплете пръсти върху масата. — Подкрепям всичко, което каза адмиралът току-що, и ще добавя само едно нещо във връзка с Грейсън. По всичко личи, че ще трябва да свирим по слух, тоест да действаме по усет и според конкретната ситуация, но помнете, че задачата ни е да подпомогнем всячески мисията на адмирал Курвозие, а не да мътим на свой ред водата. Ако възникне проблем с представител на местното правителство или дори с обикновен гражданин на Грейсън, искам да бъда уведомена за това незабавно — и то от вас, а не от местните. Няма място за предразсъдъци от наша страна, дори да са основателни, и по-добре да не чувам за такива. Ясно ли е?

Чу се тих шепот на съгласие и Хонър кимна.

— Добре. — Потри ръце и кимна отново. — В такъв случай нека преминем към собствения си график. Имаме четири товарни кораба клас „Мандрагора“, които трябва да кацнат на Елцин, но товарът им следва да бъде предаден на местните едва след като адмирал Курвозие започне преговори с правителството и издаде изрична заповед в този смисъл. Не очаквам проблеми на този фронт, но забавянето означава, че товарът ще остане наша отговорност, докато не получим заповед за предаването му, следователно част от ескорта ще трябва да се заеме с охраната му. В добавка към това от нас се очаква да демонстрираме сила, един вид да напомняме постоянно на местното правителство колко ценен може да е кралският флот в конфликта им с Масада… и колко силен конкурент е на Хейвън също така. От друга страна, имаме пет кораба, които трябва да продължат към Каска. Ще трябва да пратим с тях военен ескорт, предвид докладите за повишена „пиратска“ активност в района. Идеята ми е да оставим „Безстрашен“ тук, като най-внушителния кораб от ескадрата, а „Аполон“ да продължи към Каска заедно с „Трубадур“. Алис. — Капитан Труман кимна. — Двамата с Алистър би трябвало да издържите на евентуални пиратски набези, а Джейсън и „Мадригал“ ще останат тук заедно с „Безстрашен“. Пътят до Каска ще ви отнеме малко повече от една земна седмица, но искам да се върнете по най-бързия начин. По обратния път няма да ви бавят товарни кораби, така че след единайсет дни ви искам обратно.

— Междувременно, Джейсън — обърна се тя към Алварес, — двамата с теб ще действаме с презумпцията, че местните не преувеличават заплахата, която виждат в Масада. Би било доста глупаво от страна на Масада да пробва нещо срещу нас, но за разлика от някои членове на адмиралската делегация, ние ще приемем здравия им разум с резерви. — Нова вълна от тих смях се разля около масата. — Искам импулсните ни двигатели да са в постоянен режим на готовност, а ако получим разрешение хората ни да се разтъпчат на планетата, в градски отпуск да излизат най-много десет процента от личния състав.

— Разбрано, госпожо.

— Добре. Някой има ли да добави нещо?

— Ако може аз, капитане — обади се Маккиън и Хонър му кимна. — Хрумна ми… някой всъщност сетил ли се е да уведоми грейсънците, че… ами, че главният ни офицер е жена?

— Не знам — каза Хонър и смръщи вежди. За разлика от Маккиън, самата тя изобщо не се беше сетила за този проблем. Обърна се към Курвозие. — Адмирале?

— Всъщност не — отвърна адмиралът и свъси чело. — Посланик Лангтри е на Грейсън повече от три местни години и по негов съвет решихме да не изтъкваме факта, че сред военния ни персонал има жени. Според него това повече би навредило, отколкото да помогне. Грейсънците са горделиви и лесно се обиждат, не на последно място защото — предвид заплахата от страна на Масада — са болезнено чувствителни на тема равновесие на силите и не по-зле от нас съзнават, че Мантикора ги превъзхожда многократно в това отношение. Знаят, че са слаби, и това ги вбесява. Не искат да се чувстват като просяци и всячески се опитват да запазят достойнството си. Затова сър Антъни Лангтри смята, че може да се обидят, ако изрично им изтъкнем факт, който намеква колко нецивилизовани изглеждат в нашите очи. От друга страна, изпратихме им списък с нашите кораби и офицерския им състав, а повечето техни колонисти са от западното полукълбо на Стара Земя, точно като нашите заселници. Така че би трябвало лесно да разпознаят женските имена.

— Ясно. — Маккиън се намръщи. Хонър го наблюдаваше внимателно. Познаваше Алистър достатъчно добре и усещаше, че нещо в ситуацията го тревожи. Но той си замълча и Хонър отново плъзна поглед по присъстващите.

— Нещо друго? — попита тя. Никой не се обади. — Добре тогава, дами и господа, да се хващаме на работа.

Двамата с Курвозие станаха да изпратят гостите си до хангара и катерите, които да ги върнат на съответните им кораби.