Дейвид Уебър
За честта на кралицата (15)

14.

Скафандърът на адмирала изглеждаше странно в претъпкания мостик на „Мадригал“, защото разрушителите не бяха предвидени да играят ролята на флагмански кораби. Помощник-астронавигаторът беше изоставил мястото си отдясно на лейтенант Макомб, за да се осигури на адмирала кресло и тактически дисплей, и макар капитан Алварес да изглеждаше абсолютно спокоен, всички останали очевидно бяха на нокти заради височайшето присъствие.

Това не важеше за капитан трети ранг Мерседес Бригам. Първият помощник-капитан на „Мадригал“ си имаше други грижи — стоеше до рамото на тактическия офицер и гледаше дисплеите. Именно на тези дисплеи дължаха адмиралското присъствие, защото те осигуряваха на „Мадригал“ значително по-добра и навременна информация от системите на всички останали кораби в малката флотилия, която се отдалечаваше от Грейсън.

Адмиралът отпусна ръка върху изключената противошокова рамка на креслото си и плъзна за пореден път поглед по собствения си монитор. Данните, които показваше той, не бяха толкова подробни като онези, които Бригам и лейтенант Юнц следяха така напрегнато, но показваха разположението на флотилията — „Мадригал“ в центъра, грейсънските кораби около него. Бяха изгубили половин час от предвидения „прозорец“, защото един от масадските разрушители по някаква причина беше изостанал от другарите си. Иначе всичко се развиваше по график. Два грейсънски разрушителя се движеха на една и половина светлинни секунди пред „Мадригал“, в ролята на щит срещу евентуална опасност, но без да излизат от обхвата на неговите сензори. Не че имаше вероятност да налетят на внезапна заплаха предвид широкия наблюдателен обсег на мантикорския крайцер, но явно държаха да го пазят както пчелите пазят своята царица.

Странна работа, мислеше си Курвозие. Мантикорските разрушители имаха отлични сензори за кораби от своя клас, но не можеха да се сравняват със супердреднаутите. А в момента „Мадригал“ беше в ролята на супердреднаут. В сравнение с „Безстрашен“ „Мадригал“ беше джудже, и по тонаж, и по въоръжение, ала в същото време отстъпваше само с дванайсет хиляди тона пред флагмана на Янаков, а по контролни системи и огнева мощ превъзхождаше в пъти най-добрите кораби на грейсънския флот.

Предвид жестоките проблеми, с които се бяха сблъскали първите местни колонисти, бе истинско чудо, че потомците им бяха успели да развият космически технологии. Всъщност бе истинско чудо, че изобщо са оцелели. И все пак технологичната им база беше продънена на много места. За столетията, преди галактиката да ги преоткрие, грейсънците бяха изостанали с хиляда и петстотин години в технологично отношение и въпреки това потомците на фанатичните борци срещу технологиите бяха демонстрирали истински гений в умението да адаптират малкото запазени знания към всяка технологична огризка, попаднала в ръцете им.

Нито Ендикот, нито Елцин бяха успели да привлекат значим външен интерес, преди хейвънско-мантикорската конфронтация да ги застигне. И двете системи тънеха в бедност — никой нормален човек не би се заселил на планета с враждебна жизнена среда като Грейсън, а теократично-тоталитарните власти на Масада не биха приели чужденци, дори такива да се появяха. При тези обстоятелства Грейсън беше отбелязал феноменален напредък за двете столетия, откакто галактиката го беше преоткрила, но в технологичната му база все още имаше дупки, някои от тях — огромни.

Грейсънските термоядрени централи бяха четири пъти по-големи от съвременните реактори със същата производителност, а военният им хардуер беше изключително старомоден — все още използваха печатни платки с всички произтичащи от това затруднения и по-кратък машинен живот. В торбата им с технологии обаче имаше и няколко неочаквани изненади. Например преди трийсетина години грейсънският флот беше изобретил свой собствен инерционен компенсатор, поради липса на външен експерт, който да им обясни основния принцип на устройството. Грейсънският компенсатор беше тромав и голям, но от видяното досега Курвозие беше стигнал до заключението, че по ефективност с нищо не отстъпва на мантикорския — и дори е по-добър, макар и с малко.

Енергийните им оръжия обаче бяха жалки според съвременните стандарти, а ракетите им — още повече. Торпедата за преграден огън използваха реактивна тяга, за бога! Това беше потресло Курвозие, поне докато не разбра, че най-малките им импулсни ракети имат маса от сто и двайсет тона, тоест с петдесет процента повече от най-големите мантикорски ракети, така наречените „корабоубийци“, което обясняваше защо грейсънците е трябвало да се примирят с антиракети с къс обсег и слаба повратливост — като един вид компенсация за гигантското тегло на нападателните си муниции. Антиракетите поне бяха достатъчно малки, за да ги товарят корабите в големи количества, а предвид малкия брой нападателни ракети, срещу които трябваше да осигурят защита, положението не беше чак толкова безнадеждно. Ракетите на Грейсън бяха бавни, късокраки и късогледи. Нещо по-лошо, възпламеняваха се само при директно попадение, а допълнителните приспособления за улесняване на проникването бяха толкова слаби, че все едно не съществуваха. Бяха на светлинни години от бойните системи на „Мадригал“ и мантикорският разрушител с лекота можеше да свали три и повече грейсънски — или масадски — кораба в открит бой.

Което, мрачно си помисли Курвозие, можеше да се окаже изключително полезно през следващите няколко часа, защото нещо в операционния модел на Масада продължаваше до го гложди. Действаха твърде предсказуемо, твърде… глупаво дори. Разбира се, стрелбата по Орбита-4 от нищожните три милиона километра също не беше проява на гениалност, но през последната си война двете планети бяха използвали оръжия с химическа тяга, а корабите им не бяха имали инерционни компенсатори. През последните трийсет и пет години технологиите им бяха направили гигантски скок, равняващ се на осем столетия устойчиво развитие, така че глупавата маневра в началото на операцията, за която Масада бе платила скъпо, може би се дължеше само на неопитността с новите оръжейни системи.

Едва ли обаче — нашепваха съмненията му. Грейсънците не биха допуснали такава грешка: Янаков се беше погрижил хората му да познават идеално възможностите на собствените си оръжия. От друга страна, Янаков беше забележителен човек в много отношения, а не просто поредният офицер, и Курвозие искрено съжаляваше, че поради непознаване на подмладяващите терапии животът му вече наближава своя край след някакви си шейсетина години. Съжаляваше за това не по-малко, отколкото за отсъствието на „Безстрашен“.

Изсумтя под нос. Сигурно не биваше да мери масадците с аршина на Янаков, но не познаваше нито един от техните офицери, така че… Може би в това беше проблемът. Може би в преценката си за масадците се подвеждаше от успехите на техните противници, които се справяха учудващо добре въпреки старомодния хардуер. Може би масадците бяха точно толкова некадърни, колкото подсказваше нескопосаната им нападателна тактика.

Вдигна рамене. Скоро така или иначе щеше да стане ясно дали съмненията му са основателни, а…

— Госпожо, вижте…

— Виждам, Мейлинг. — Бригам докосна по рамото младата мичманка, която седеше на тръни пред компютъра на помощник тактическия офицер, и се обърна към Алварес.

— Улавяме ги с гравитационните, капитане, при координати три-пет-две на нула-нула-осем. Отстояние деветнайсет-точка-една светлинни минути, скорост три-нула-осем-осем-девет километра в секунда, ускорение четири-точка-девет-нула. — Наведе се към монитора да огледа още веднъж информационните кодове, после кимна. — Всичките са там, сър. Движат се по курс към Орбита-7.

— Време на приближаване? — попита Алварес.

— Ще пресекат нашия вектор дясно на борд след две-три-точка-две-две-девет минути, сър — отговори лейтенант Юнц. — При настоящото ускорение ще стигнем пресечната точка след девет-седем-точка-шест минути.

— Благодаря, Джанис. — Алварес погледна мичманката до своя тактически офицер. Мейлинг Джаксън беше дребничка и напомняше на Курвозие за д-р Алисън Харингтън. Личеше си, че се ползва с доверието на началниците си, особено когато ставаше дума за възможностите на грейсънските системи. — Колко остава, преди сензорите им да ни засекат, Мейлинг?

— Ако и двете ескадри запазят настоящото си ускорение… две-нула-точка-девет минути, сър.

— Благодаря. — Алварес се обърна към Курвозие.

— Адмирале?

— Адмирал Янаков би трябвало да получи данните от комуникационния център — каза Курвозие, — но все пак пуснете една проверка за по-сигурно.

— Слушам, сър — отвърна Алварес и кимна на лейтенант Къмингс — свързочника — да се заеме.

— Флагманът потвърждава, че са получили нашите данни — каза Къмингс след миг. — „Грейсън“ праща данни за промяна в курса на флотилията.

— Разбрано. Получи ли ги, астронавигатор?

— Да, сър, в момента изтичат на екрана. — Лейтенант Макомб се взираше в таблото си. — Промяна в курса при едно-пет-едно две-четири-седем, изключване на импулсните двигатели след едно-девет минути, сър.

— Следвайте указанията — нареди Алварес и Юнц почна да вкарва новите данни.

— При това положение курсовете ни ще се пресекат след едно-едно-две минути — докладва тя след миг. — Ако ускорението им се запази, обсегът ще е четири-точка-едно-едно-шест светлинни минути при пресечната точка, но ако продължат да ускоряват, девет минути след като ние изключим двигателите си ще са преминали отвъд точката за обратен завой.

Алварес кимна. Курвозие също беше доволен. Янаков беше решил да изключи двигателите си малко по-рано от необходимото, но известна предпазливост не беше излишна.

Вкара няколко бързи изчисления в собствената си плоча и се усмихна доволно на резултатите. Ако грейсънската флотилия изчакаше с изключени двигатели тринайсет минути, а после преминеше в режим на максимално ускорение по прихващащия вектор, масадците или трябваше да приемат боя, или моментално да хукнат назад към границата на хиперпространството. Побегнеха ли, Янаков не би могъл да ги спре, но ако беше прав за корабите с муниции, бягството на масадската ескадра щеше да обрече „обоза“ им на гибел. А това беше равносилно на поражение, пък било то и временно.

Не му се вярваше обаче масадският командир да бие отбой. Усмивката му стана още по-широка. Противникът беше изгубил един лек крайцер, но все още имаше девет кораба срещу седемте на Янаков, а и Янаков беше оставил „Слава“ в орбита около Грейсън. Тя беше най-старият му и най-бавен крайцер, освен това довършваше рутинен ремонт, когато се бе разразила кризата. Нужни й бяха още двайсет часа, за да се приведе в бойна готовност, но отсъствието й беше отворило място за „Мадригал“ в бойната формация на Янаков. С малко късмет масадците щяха да приемат сражението с по-малочисления си враг, без да си дадат сметка, че третият „крайцер“ на Грейсън всъщност е мантикорски разрушител. И толкова по-зле за тях.

 

 

Висш адмирал Янаков седеше на мостика и мълчаливо копнееше за гнездото от контролни монитори около капитанското кресло на мантикорските кораби. Самият той имаше добър изглед към всички важни дисплеи, но за разлика от мантикорските капитани, не можеше лично да манипулира данните в случай на спешна нужда.

Но поне за момента ситуацията изглеждаше ясна — благодарение на „Мадригал“ и неговите сензори. Мисълта, че може да вижда всеки ход на масадците, без те да подозират, че ги наблюдава, го изпълваше с почти богоподобно чувство на превъзходство. Корабите им се плъзгаха към капана, грейсънските вектори пълзяха към точката на прихващане, а неговата усмивка ставаше все по-широка.

 

 

— Къде са щурмоваците им? — попита за пореден път и все така нервно Мечът на Верните Симондс, вперил поглед в холосферата на „Божи гръм“, а капитан Иу с мъка овладя желанието си да му отхапе главата.

По дяволите, та този тип уж беше флотски офицер! Не знаеше ли, че никой план — особено сложен план като този — не оцелява след първия контакт с врага? Никой не би могъл да предвиди всички променливи в уравнението и точно затова и „Йерихон“ беше планиран с множество резервни варианти. Само глупак би се водил от мисълта, че планът му ще сработи отначало докрай, а и обстрелът на щурмоваците беше напълно излишен.

В този ред на мисли, целият капан беше излишен. Ако зависеше от него, Иу би заложил на фронтална атака, с идеята, че ракетните батареи на „Гръм“ ще изпарят евентуалните защитници много преди те да навлязат в обсег за стрелба. Но въпреки претенциите си и самочувствието си на богоизбрани, всички в нелепия генерален щаб на Масада изпитваха почти суеверен ужас от грейсънския флот. Изглежда, не си даваха сметка за реалните мащаби на предимството, което им даваше „Гръм“, но пък повечето членове на генералния щаб са били младши офицери по времето, когато Масада бе направила последния си опит да завладее Звездата на Елцин. Опит, завършил с катастрофа, която явно изпълваше с ужас дори най-компетентните сред тях… а повечето старши офицери, които бяха отговорни за катастрофата и бяха избегнали смъртта от грейсънски ръце, по-късно я бяха намерили от ръцете на Църквата, чиито надежди бяха „предали“. Последиците за бойния дух на флота и военната подготовка на новите офицерски попълнения бяха напълно предсказуеми и Иу отлично си даваше сметка, че грейсънският флот е поне два пъти по-способен от неговите настоящи съюзници.

Масадците отказваха да признаят този факт… но в същото време бяха настояли противниковият флот да бъде унищожен или поне сериозно ударен, преди съществуването на „Гръм“ да излезе на светло. Възможната намеса на мантикорски боен кораб наливаше масло в предпазливостта им, но въпреки способностите на „Божи гръм“ грейсънците и техните примитивни оръжия ги плашеха до смърт. Което беше адски глупаво — не че Иу би могъл да им го каже в прав текст, нали?

— Очевидно са ги оставили у дома, сър — вместо това каза той, възможно най-търпеливо. — Предвид онова, което знаят, решението е логично. Щурмоваците биха ограничили ускорението им до седемдесет и пет процента, а и не могат да се сравняват по устойчивост с истинските звездолети.

— Да, и освен това щурмоваците не им трябват, нали? — Тревогата обагри гласа на Симондс с отровна нотка. Той посочи един от светлинните кодове. — Какво стана с предположението ви, че мантикорският военен кораб няма да се намеси, капитане?

— Винаги е съществувала тази възможност, сър. Както вече посочих. — Иу се усмихна. Противно на онова, което беше казал на старейшините, от самото начало подозираше, че мантикорците с голяма доза сигурност ще се включат в сражението. Ако им го беше казал, масадците и досега щяха да си седят в кьошето и да се посират в херметизираните си костюми, а „Йерихон“ щеше да събира прах. — Все пак да не забравяме, сър, че техният красавец е само един разрушител. Неприятен противник за вашите хора, признавам, но не може да се сравнява с „Гръм“ и „Ангелиада“.

— Идват по друг вектор, а не по онзи, който очаквахме — продължи да беснее Симондс.

Един-двама от офицерите се обърнаха да го погледнат, но бързо забиха носове в дисплеите си, стреснати от ледения поглед на своя капитан. Симондс обаче изобщо не забеляза реакцията им. Беше твърде зает да се блещи на капитана, сякаш го предизвикваше да оспори твърдението му. Иу не каза нищо. Нямаше смисъл.

Нямаше начин, нито преди, нито сега, да отгатнат точния курс, който ще избере врагът. Всъщност Иу беше изключително доволен от догадката си. „Божи гръм“ беше в състояние да внесе бързи промени в курса на масадските кораби дори при комуникации със скоростта на светлината, а грейсънският командир беше избрал курс, който почти не се различаваше с много от онзи, който Иу беше предвидил. Само пълен идиот — или някой с разхлопаните дъски на Меч Симондс — не би взел предвид множеството променливи величини при едно толкова голямо поле за маневри. Ако зависеше от Иу, само един от корабите му щеше да навлезе в обсег за атака; сега и двата щяха да навлязат, макар и едва-едва.

— Ще пресекат обхвата ви на разстояние от над шестстотин хиляди километра и при висока скорост! — продължаваше да се пени Симондс. — А векторът им! Няма начин да се прицелим покрай клиновете им, а това прави енергийните оръжия на „Гръм“ безполезни.

— Сър — още по-търпеливо каза капитанът, — едва ли можем да очакваме, че противникът доброволно ще застане на мушката ни. Вероятно ще се наложи да обстрелваме страничните им щитове, но нали точно затова ракетите ни имат лазерни глави.

— Но…

— Векторът им се различава от онзи, който бяхме предвидили, сър, вярно, но в точката на най-голямо приближение „Гръм“ ще измине разстоянието до обсег само за четирийсет секунди. На „Ангелиада“ ще му трябва малко повече време, но противникът изобщо не подозира, че сме тук, и не би могъл да отвърне на стрелбата.

Самият Иу щеше да е по-доволен, ако мишените идваха право към него, но нямаше намерение да споделя тези си мисли със Симондс. Ако противниковите кораби се приближаваха челно, Иу щеше да изстреля ракетите си право в зейналите гърла на клиновете им. И още по-добре щеше да е да използва лазерните установки и грейзърите си срещу същите тези незащитени мишени.

Както стояха нещата, енергийните оръжия на „Божи гръм“ не биха могли да пробият страничните щитове в точката на най-голямо приближение, а ракетите си Иу трябваше да изстреля от разстояние три милиона километра. „Ангелиада“ беше дори в по-неизгодна позиция от „Гръм“. Наложило се бе Иу да позиционира корабите от ескадрата си нашироко, за да покрие цялата възможна площ, през която можеха да минат грейсънците, което означаваше, че точката на най-голямо приближение за разрушителя щеше да е на повече от сто милиона километра, а залповете си щеше да изстреля от приблизително осем милиона. Но по-голямото полетно време на „Ангелиада“ щеше да е под една минута, което означаваше, че ракетите на двата кораба щяха да достигнат целта си с разлика от двайсетина секунди.

Разбира се, „Гръм“ щеше да има време само за един ефективен залп, докато „Ангелиада“ би могъл, с малко късмет, да произведе два. Дори при бърз огън най-краткото време за презареждане беше между петнайсет и шестнайсет секунди, а скоростта, с която вражеските кораби щяха да прекосят вектора на пресичане, беше почти два пъти по-голяма от максималната скорост на неговите ракети. Това правеше изстрелването на втори залп невъзможно, или по-скоро безсмислено, защото грейсънските кораби щяха да излязат от обсега на „Гръм“ със скорост, която ракетите от втория залп не биха могли да компенсират. Но това беше класически сценарий за засада и командир Тайсман вече завърташе кораба си по централната му ос. „Гръм“ беше с по-ниска маневреност и твърде близо до противниковата флотилия, за да използва тази тактика. За разлика от него, Тайсман можеше да завърти кораба си така, че да произведе изстрели и от двата си борда в рамките на своя период за обстрел. Ракетите, които щеше да изстреля от батареите на единия си борд, щяха да са програмирани за забавена активация, след това щеше да завърти кораба си с още половин оборот, да прихване мишените и да изстреля ракетите от установките на другия борд без програмирано забавяне. По този начин всички ракети щяха да ударят едновременно, а бройката им щеше да е близка до тази, която „Гръм“ можеше да изстреля с единствения си залп.

В известен смисъл Иу беше доволен, че енергийните му оръжия ще останат извън играта. Беше взел предпазни мерки, които щяха да го скрият дори от мантикорския кораб, ако изстреляше само ракети, но енергийният огън беше много по-лесен за проследяване, а в момента „Гръм“ се носеше с изключени двигатели — заради играта на криеница — и нямаше никаква защита. Освен това „Ангелиада“ беше от новия клас разрушители, които имаха оскъдно енергийно въоръжение, но на бордовите му ракетни установки можеха да завидят повечето леки крайцери.

— Не ми харесва обсегът. Много сме далеч — измърмори Симондс все така намусено. — Ще имат предостатъчно време да засекат ракетите ни и да ги избегнат. Ако действат бързо, ще се завъртят с клиновете си към нас и от атаката ни няма да излезе нищо.

— Самият аз бих предпочел разстоянието да беше по-малко, сър — каза любезно Иу. — Но противникът ще трябва да засече ракетите ни, да ги разпознае и да реагира, а това изисква време. Дори ако успеят да завъртят клиновете си към нас, нашите птички ще са под достатъчно тяга да маневрират към страничните им щитове. А за разлика от вашите оръжия, нашите са по-далекобойни. Отбранителните системи на противника трудно ще ги спрат навреме, а ако свалим мантикореца и двата крайцера, останалите със сигурност ще паднат жертва на адмирал Франкс.

— Ако. — Симондс измърмори още нещо под нос, после обърна гръб на холосферата и Иу въздъхна с безмълвно облекчение. Беше се уплашил, че масадецът ще бие отбой и ще прекрати цялата операция заради един глупав разрушител.

— Искате ли да отидем вече на мостика, сър? — предложи той. — Скоро сражението ще започне.

 

 

Флагманът на грейсънския флот „Остин Грейсън“ беше изключил двигателите си преди двайсет минути, вражеските кораби се движеха без промяна по първоначалния си курс, а адмирал Янаков проверяваше за пореден път изчисленията си. Масадската флотилия отдавна беше преминала точката на отбой — вече не можеха да се оттеглят към незнайната си база, без Янаков да ги пресрещне, което означаваше, че позорното бягство или откритото сражение бяха единствените им опции.

Янаков плъзна ръка по страничната облегалка на креслото си, като се питаше кое ще избере масадският командир — да избяга или да контраатакува. Надяваше се на второто, но би се задоволил и с първото.

Погледна командир Харис и му кимна.

 

 

— Съобщение от флагмана, сър — обади се внезапно лейтенант Къмингс. — Възстановете максимално ускорение при нула-осем-пет на нула-нула-три след двайсет секунди.

— Потвърди — каза Алварес, после, след двайсет секунди, нареди: — Включи двигателите!

Курвозие усети как цялото му тяло се напряга, когато противошоковата рамка се стегна около него. Не беше участвал в реално сражение от почти трийсет години и притокът на адреналин го свари неподготвен.

Масадските кораби вече ги виждаха, но беше късно да направят каквото и да било. Грейсънският флот — и корабът на Нейно величество „Мадригал“ — се втурнаха като глутница бесни кучета по траектория, която щеше да отреже на противника пътя за бягство.

 

 

— Точно по график, сър — каза тихо капитан Иу, когато корабите от ескадрата на адмирал Франкс внезапно промениха курса си. Обърнаха гръб на противника с очевидното намерение да избягат и грейсънският командир направи онова, което би направил всеки достоен за чина си адмирал — впусна се да ги преследва при максимално ускорение. И точно по вектора, който Иу беше предвидил в плановете си.

Иу гледаше дисплея пред себе си и си мислеше за грейсънския адмирал. Не със злоба или триумф, а със съчувствие и съпричастност. Човекът беше постъпил по най-правилния начин, предвид онова, което му беше известно. Но понеже не му беше известно за „Божи гръм“, току-що беше вкарал целия си флот в смъртоносен капан.

 

 

Адмирал Курвозие провери отново данните и се намръщи. Последните маневри на масадците не му харесваха. Те очевидно се опитваха да избегнат сражението, но при настоящия им курс грейсънският флот щеше да навлезе в обсег за обстрел доста преди да достигнат осемдесет процента от скоростта на светлината — максималната скорост в нормално пространство, при която екраниращите системи на корабите можеха да неутрализират смъртоносното космическо лъчение. Това означаваше, че не биха могли да избягат на Янаков в нормалното пространство, а в същото време вече бяха ускорили до четирийсет и шест процента от скоростта на светлината, скорост твърде висока за алфа-преход в хиперпространството. При това положение, решаха ли да убият скоростта, за да осъществят преход, Янаков щеше да ги настигне за нула време. С други думи, въпреки очевидните си усилия да избегнат сражение, сами се натикваха в ъгъл, където сражението ставаше неизбежно.

— Капитане, получавам някакви странни данни от активните сензорни системи — каза мичман Джаксън.

— В какъв смисъл „странни“?

— Не мога да преценя, сър. — Мичманът внесе няколко корекции в сензорните системи. — Прилича на снеговалеж или нещо такова. По протежение на астероидния пояс пред нас.

— Прехвърли го на моя дисплей — нареди Алварес.

Джаксън прехвърли образа и на дисплея пред Курвозие. Адмиралът свъси вежди. Не познаваше добре потайностите на системата Елцин, но двете неясни петна, уловени от радара, определено изглеждаха странни. Бяха на голямо разстояние едно от друго и не твърде големи, но определено бяха достатъчно плътни, за да отразят радарния сигнал. Веждите на Курвозие се сляха в черта. Струпвания на микрометеори? Не, не беше това. Системите не засичаха енергийни сигнатури или друго, което да подсказва, че обектите не са от естествен произход, освен това бяха твърде далеч, за да представляват заплаха предвид далекобойността на масадските оръжия, но… имаше нещо нелогично в присъствието им, реши Курвозие и натисна бутона за личната си връзка с Янаков.

— Бърни?

— Да, Раул?

— Радарните ни системи засякоха нещо стра…

— Ракетна диря! — извика внезапно лейтенант Юнц и Курвозие я прикова с поглед. Ракети? Бяха на милиони километри от ефективния обсег за стрелба на масадците! Дори един паникьосан командир не би хабил мунициите си при такова разстояние!

— Множество ракетни следи на нула-четири-две, нула-едно-девет. — Гласът на Юнц беше спаднал до равния напевен тон, възприет от тактическите офицери. — Ускорение осем-три-три километра в секунда на квадрат. Попадение след три-едно секунди.

Курвозие пребледня. Осемстотин и трийсет километра в секунда на квадрат беше равно на осемдесет и пет хиляди g!

Само за миг главата му се изпразни, сетне мислите му се наместиха и Курвозие съобрази откъде идват ракетите. Идваха от онези проклети „струпвания“!

— Измамиха ни, Бърни! — каза отривисто той по личната връзка. — Завърти корабите си на хълбок! Това са модерни ракети!

— Засичам втори ракетен залп — докладва Юнц. Ярки следи грейнаха върху екраните пред Алварес и Курвозие. — Попадение на втори залп след четири-седем секунди.

Алварес завъртя кораба си. Янаков бе дал същата заповед на останалите кораби от флотилията още преди тактическият офицер да обяви втория залп. Но двата разрушителя в авангарда му се намираха на две светлинни секунди разстояние от флагмана, а това изискваше време. Време заповедите да изминат разстоянието от флагмана до тях. Време, докато сащисаните капитани откъснат вниманието си от масадските бойни кораби, които заемаха екраните им. Време да предадат новите заповеди и време пилотите им да реагират.

Време, което мнозина от грейсънците нямаха.

Двата разрушителя, „Арарат“ и „Юда“, изчезнаха в пламъци. Те бяха най-близо до източника на обстрел. Ракетите стигнаха до тях тринайсет секунди преди да стигнат до „Мадригал“. Двата разрушителя нямаха дори теоретичен шанс да оцелеят. Едва бяха започнали маневра по завъртане, когато ракетите се възпламениха. При това не какви да е ракети, а ракети с лазерни глави — групи рентгенови лазери под налягане с детонационна тяга, — които, за разлика от грейсънските ракети, не се нуждаеха от пряко попадение. Далекобойността им надвишаваше двайсет хиляди километра, а примитивните отбранителни системи на разрушителите бяха насочени другаде.

Точно като отбранителните системи на „Мадригал“.

Зашеметените мантикорци изостанаха драматично от своите компютри и оръжейните системи на кораба сработиха сами. Екипажът на „Мадригал“ реагира емоционално, но кибернетичните рефлекси на разрушителя и чистият късмет спасиха всички от унищожение при първия вражески залп. Девет ракети връхлетяха кораба, но антиракети ги посрещнаха със скорост от почти хиляда километра в секунда, а лазерните отбранителни установки засичаха и стопяваха мишените си с хладнокръвна ефикасност. Дузина рентгенови лазери удариха непробиваемата ивица на долния му клин, но двете лазерни глави, които можеха да пробият страничните му щитове, бяха свалени секунди преди да се възпламенят.

Но само оцеляването не беше достатъчно и Курвозие изпсува ядно. Атаката очевидно идваше от онези „струпвания“ — за да се скрият, вражеските кораби несъмнено бяха изключили двигателите и щитовете си. Това ги правеше не само неподвижни мишени, а и ги оставяше без никаква защита от ответен огън. Но макар и миниатюрни в мащаба на звездната система, „струпванията“ бяха твърде големи, за да ги свалят с покриващ огън. „Мадригал“ имаше нужда от мишена, а не разполагаше с такава.

— Насочи защитата към грейсънските кораби! — извика Курвозие на Алварес.

— Изпълнявай, тактически! — Капитанът изчака Юнц да вкара командата в компютъра си, после каза спокойно: — Това ще отслаби собствената ни отбрана, сър.

— Знам. — Курвозие не откъсваше поглед от собствения си дисплей. — Който и да стреля по нас, ще има време най-много за два залпа, предвид скоростта. Трябва да опазим някак грейсънците…

— Разбирам, сър — каза Алварес и се обърна отново към Юнц. — Можеш ли да ми дадеш някаква мишена?

— Дори не ги откривам, сър! — Тактическият офицер бе по-скоро ядосана, отколкото уплашена… но Курвозие знаеше, че страхът неминуемо ще дойде. — Трябва да са в онази гадост, но радарът отскача обратно в лицето ми. Сигурно имат някакви рефлектори или… — Замълча за миг, после продължи с овладян глас: — Нещо ме заглушава, сър. Няма начин да локализирам каквото и да било.

Алварес изпсува, а Курвозие впери поглед в собствения си дисплей, сляп и глух за всичко останало. Грейсънският разрушител „Давид“ влачеше атмосферна опашка от разхерметизация в корпуса, но още беше в движение и на хълбок при това, обърнал непробиваемия си долен клин към връхлитащите ракети от втория залп.

Брат му „Саул“ изглеждаше невредим в другия край на формацията, но и двата леки крайцера бяха ударени. „Ковингтън“ се движеше по курса, проточил въздушна опашка, но без други видими поражения, а лазерните му отбранителни системи продължаваха да стрелят след ракетите, които вече бяха отминали. Нямаше начин да ги уцели, а дори да ги уцелеше, не би имало значение, но енергичната стрелба беше знак, че крайцерът не е понесъл сериозна повреда.

Не така стояха нещата при „Остин Грейсън“. Той влачеше опашка от отломки и изпусната атмосфера и очевидно имаше проблем с управлението. Беше се завъртял на хълбок, но продължаваше да се върти, сякаш останал без пилот, а флуктуациите в импулсния му клин бяха видими с просто око.

— Бърни? — Никакъв отговор. — Бърни!? — Нищо.

— Вторият залп ще удари „Давид“ след седемнайсет секунди — докладва Юнц, но Курвозие почти не я чу, а попита:

— Какъв е статутът на флагмана, тактически?

— Понесъл е няколко удара, сър. — Гласът на мичман Джаксън трепна, но отговорът беше бърз и съдържателен: — Не мога да кажа колко тежки са пораженията, но поне една от ракетите е засегнала кърмовите импулсни двигатели. Ускорението е четири-две-едно g и продължава да пада.

Курвозие кимна. Мислите му се застъпваха трескаво. Усети как „Мадригал“ изстрелва нов поток антиракети. Този път екипажът на разрушителя беше на линия заедно с компютрите и това би трябвало да повиши ефективността на обстрела, но преградният му огън беше разреден, за да покрива по-голяма площ и да защити не само „Мадригал“, а и другите кораби от флотилията. По брой ракетите от втория вражески залп не отстъпваха на тези от първия, макар сега мишените да бяха по-малко, а командирът, планирал атаката, очевидно знаеше за „Мадригал“. Очевидно ставаше въпрос за класическата последователна стрелба от двата борда на кораб среден клас — вероятно лек крайцер — и шест от ракетите във втория залп бяха насочени право към „Мадригал“. Дали целта беше унищожението на мантикорския кораб, или съсредоточаването на антиракетите му към самоотбрана, беше без значение.

Всичко това минаваше като фон през главата на Курвозие, но той не можеше да откъсне очи от мълчаливия светлинен код на „Остин Грейсън“. А после…

— Раул? — Гласът на Янаков бе задъхан. Курвозие прехапа устна. Нямаше видеовръзка, но нещо в гласа на грейсънския адмирал подсказваше, че е ранен — тежко ранен — и че Курвозие не може да му помогне с нищо.

— Да, Бърни?

В същия миг две ракети настигнаха пострадалия „Давид“. Отбранителните системи на разрушителя заковаха едната; другата смени курса си покрай десния му борд със скорост от петстотин километра в секунда. Страниците на импулсния клин бяха защитени от фокусираните гравитационни полета на страничните щитове — много по-уязвими от „тавана“ и „пода“ на клина, но достатъчно устойчиви да издържат и най-мощното енергийно оръжие. Освен при стрелба от упор. Уви, за лазерната глава това си беше стрелба от упор… а страничните щитове на корабите от грейсънския флот бяха слаби според съвременните стандарти.

Няколко лъча изплющяха по страничния щит на „Давид“. Той ги огъна и разгради, разкъсвайки фотоните им, а радиационното екраниране от вътрешната страна на клина отне още от силата им, но не достатъчно.

Три лъча преминаха и от разрушителя изригна въздух. Импулсният му клин грейна, после изведнъж угасна и корабът се разцепи на две. Предната половина изчезна с ослепителен блясък, когато термоядреното сърце на кораба се възпламени, а другите кораби от грейсънската флотилия ускориха трескаво да избягат от задната половина, която се въртеше бясно заедно с оцелялата част от екипажа в затворените отсеци.

Цели четири ракети атакуваха „Саул“, но и този път разрушителят се измъкна невредим като по чудо. Старомодните му антиракети бяха безполезни, но стрелците му се оказаха на висота. Колкото и примитивен да беше оръжейният контрол на кораба, „Саул“ успя да свали две от атакуващите ракети, „Мадригал“ свали трета, а онази, която пропуснаха, удари горния клин на разрушителя, без да нанесе щети.

„Ковингтън“ беше следващият по пътя на ракетите. Три се спуснаха след него, но „Мадригал“ закова две от тях секунди преди да се възпламенят. Третата се промуши през преградния огън и детонира, но „Саул“ се отърси и продължи да стреля.

„Грейсън“ нямаше този късмет.

Само една ракета се беше прицелила в него, но се приближи по усукан летателен път, а маневрите на „Мадригал“ го бяха отдалечили от флагмана. Антиракетите му минаха встрани от целта, а флуктуациите в импулсния двигател на „Грейсън“ го правеха лесна мишена за вражеските ракети. Най-малко четири лазера, ако не и повече, пробиха отслабения му страничен щит. Импулсният клин на грейсънския флагман угасна и Курвозие чу по канала за връзка алармите, които се разпищяха на мостика на ранения кораб.

— Сега всичко зависи от теб, Раул. — Гласът на Янаков беше слаб и раздиран от кашлица. — Опитай се да изведеш хората ми.

— Ще се опитам — тихо обеща Курвозие, докато лазерните установки на „Мадригал“ откриваха огън по четирите ракети, прицелени в него.

— Ти си добър човек. — Янаков се закашля отново, звукът прозвуча глухо, затиснат от електронното тракане на мантикорския преграден огън. — Радвам се, че се запознахме — едва чуто добави адмиралът. — Кажи на съпругите ми, че ги оби…

Крайцерът „Остин Грейсън“ се взриви с безмълвната ярост на смъртта в дълбокия космос. Частица от секундата по-късно една ракета проби разтеглената отбрана на „Мадригал“.

 

 

Адмиралът на Верните Ернст Франкс злорадстваше при спомена за друга битка — битка, при която грейсънският флот с унизителна лекота беше принудил примитивния разрушител на подофицер Франкс да се предаде. Не и този път. Този път беше различно и зъбите на адмирала се белнаха в хищна усмивка.

Грейсънската флотилия беше понесла тежки загуби. Корабите все още бяха твърде далеч, за да се различат детайлите, но на таблото пред Франкс бяха останали само три импулсни сигнатури, които трескаво се прегрупираха по нов вектор. Явно бяха излезли от зоната за обстрел на „Гръм“, който клечеше скрит в астероидния пояс, и сега отчаяно се опитваха да избягат от корабите на Франкс. Но за разлика от тях, той знаеше за засадата и беше програмирал вектора си съответно. Ускорението му не отстъпваше на тяхното, а привидно самоубийственият му курс го беше завел право при тях. Не чак в центъра на осиротялата им флотилия, но само след два часа неговите девет кораба щяха да пресекат пътя им за бягство към дома.

След по-малко от два часа, поправи се той, защото оцелелите грейсънски кораби явно имаха проблем с импулсната тяга. Ускорението им беше под 4,6 километра в секунда на квадрат, което се равняваше на по-малко от четиристотин и седемдесет g.

 

 

— Комодоре, получавам сигнал от „Мадригал“.

Комодор Матюс откъсна поглед от докладите за контрол на щетите. „Ковингтън“ беше пострадал сериозно — все още беше в боен режим, но четвърт от оръжейните установки не работеха. По-лошо, изгубил беше предната третина на десния си страничен щит, което оставяше смъртоносна пролука в бронята му. Ала въпреки шока и затисналото го отчаяние заради раните на собствения му кораб нещо в тона на свързочника отключи нов прилив на адреналин в кръвта му.

— Пусни ги на главния екран — каза той. Големият комуникационен екран оживя, но лицето, което показа, не беше онова, което Матюс очакваше да види. Екранът показваше капитан Алварес, със затворен скафандър. В стената зад него зееше пробойна, което обясняваше херметизирания костюм. Пробойна, през която се виждаха звездите.

— Комодор Матюс? — Гласът на Алварес беше напрегнат.

— Тук — отвърна Матюс. — Къде е адмирал Курвозие, капитане?

— Мъртъв е, сър. — Гласът на Алварес не беше просто напрегнат. В него имаше болка… и омраза.

— Мъртъв? — повтори невярващо Матюс. „Господи, Изпитателю наш, помогни ни в тази беда“ — само тази свързана мисъл се роди в главата му и Матюс чак сега си даде сметка до каква степен е разчитал, че мантикорският кораб ще успее да спаси отломките от грейсънския флот.

— Да, сър. Сега вие командвате. — Лицето на Алварес не се виждаше ясно през визьора на скафандъра му, но на Матюс му се стори, че мантикорският капитан свива устни, преди да продължи: — Комодоре, какво е състоянието на импулсните ви двигатели?

— Непокътнати са. — Матюс сви рамене. — Оръжейните ни системи понесоха сериозни щети, а предната част на десния ни щит излезе от строя, но двигателите са добре.

— „Саул“ също е в добро състояние — каза Алварес. — Ние ви бавим, нали, сър?

Матюс не искаше да отговаря на този въпрос. Мантикорският кораб беше поел поне два удара от последния вражески залп и единият явно беше поразил двигателните му модули. Ускорението му падаше постоянно, дори в момента, но сега всички те щяха да са мъртви, ако Курвозие не ги беше предупредил… и ако мантикорският кораб не беше изложил на опасност себе си, за да спаси тях. Освен това дори да изоставеха „Мадригал“, това нямаше да промени изхода от ситуацията. Само щеше да отложи с десетина минути неизбежното.

— Нали? — повтори Алварес. Матюс стисна челюсти и кимна неохотно.

Чу как Алварес вдиша дълбоко, видя го да изправя решително гръб в креслото си.

— Това значително опростява нещата, комодор. Ще се наложи да ни оставите.

— Не! — отвърна без колебание Матюс, но Алварес поклати глава.

— Напротив, сър, точно това ще направите. Имам изрични заповеди от адмирали Янаков и Курвозие, заповеди, на които всички ние ще се подчиним.

— Заповеди? Какви заповеди?

— Адмирал Янаков е казал на адмирал Курвозие да ви върнем у дома, сър. А адмирал Курвозие потвърди пред мен тези заповеди, преди да издъхне.

Матюс погледна пробойната в стената зад капитана и разбра, че Алварес го лъже. Жертвите на удара, отворил такава пробойна в корпуса, със сигурност бяха загинали на мига. Адмиралът не бе имал време да издава заповеди. Понечи да изтъкне това, но Алварес го изпревари:

— „Мадригал“ така или иначе не може да им избяга, сър. С други думи, с нас е свършено. Но все още имаме оръжия. Вие нямате оръжия, но имате тяга. При всички случаи ариергардът е наш. Не пропилявайте тази възможност, комодоре.

— „Саул“ е непокътнат, а и ние не сме съвсем беззащитни!

— Дори с общи сили „Ковингтън“ и „Саул“ не биха променили нещата за нас — възрази Алварес, — но ако ние ги атакуваме директно… — Матюс видя как капитанът оголи зъби зад визьора на скафандъра си. — Комодоре, онези копелета не знаят какво може да направи един мантикорски разрушител.

— Но…

— Моля ви, комодоре. — В гласа на Алварес звънна умолителна нотка. — Точно това би искал от нас адмиралът. Не ни отнемайте този шанс.

Матюс стисна юмруци до болка. Не можеше да откъсне поглед от комуникационния екран. Знаеше, че Алварес е прав. Шансовете на „Саул“ и „Ковингтън“ нямаше да се подобрят… но дори да откажеше, това не би могло да спаси „Мадригал“.

— Добре — прошепна той.

— Благодаря ви, сър — каза Алварес, после се изкашля да прочисти гърлото си. — Адмирал Янаков е помолил за още нещо, преди да издъхне, сър. Той… помолил е адмирал Курвозие да предаде на съпругите му, че ги обича. Ще го направите ли вместо нас?

— Да. — Гласът му трепна, натежал от сълзи, но Матюс стисна зъби и видя как капитан Алварес изправя решително гръб.

— Не знам какво ни удари, сър, но ако приемем, че и двата кораба са стреляли с батареите и по двата си борда, бих казал, че единият е лек крайцер. Другият е по-голям, може би тежък крайцер. И двата са кораби последно поколение. Не засякохме сигнатури, но логиката показва, че са хейвънски. Ще ми се да имахме повече данни, но…

Сви рамене и Матюс кимна отново.

— Ще уведомя за това централното командване, капитан Алварес. Ще се погрижа информацията да стигне и до Мантикора.

— Добре. — Алварес вдиша дълбоко, после отпусна ръце върху страничните облегалки на креслото си. — Е, май това е всичко. Желая ви късмет, комодоре.

— Нека Бог ви приеме като свои, капитане. Грейсън никога няма да забрави какво направихте.

— Тогава нека се постараем споменът да си заслужава, сър. — Алварес успя да се усмихне и вдигна ръка за военен поздрав. — Онези копеленца скоро ще разберат как хапят корабите на Нейно величество.

Сигналът прекъсна. Охраняван от единствения си оцелял разрушител, „Ковингтън“ премина в режим на пълна тяга и пое отчаяно към дома. На мостика му цареше тишина.

Зад него „Мадригал“ се обърна да посрещне врага.