Дейвид Уебър
За честта на кралицата (21)

20.

Жената определено беше голяма.

Това си помисли Бенджамин Мейхю, когато въведоха капитан Харингтън в дневната, но бързо се поправи — беше не толкова „голяма“, колкото „висока“. Стърчеше над ескорта си от сигурността и макар да беше с широки рамене за жена и със солидния атлетичен вид на човек, който е родом от планета с висока плътност, се движеше като танцьорка и нямаше и грам излишно тегло.

Капитан Фокс, шефът на отряда, който се грижеше за личната сигурност на протектора, беше настръхнал като териер, изправен пред вълкодав. Бенджамин едва не се разсмя. Фокс оглавяваше личната му охрана открай време и подобна реакция би била незаслужена обида за верния му телохранител, но гледката наистина беше смехотворна — Харингтън стърчеше поне с двайсет сантиметра над него и Фокс очевидно се дразнеше от този факт.

Дразнеше се и от друго, изглежда — от някакво шестокрако космато същество с кремаво-сивкава козина, клекнало на рамото на гостенката. Хората не носеха домашните си любимци на официални правителствени срещи, но пък протекторът изрично беше разяснил, че тази среща не е официална. Беше просто покана за вечеря към чуждопланетен офицер. Фактът, че тази ужасна жена си беше осигурила „поканата“ чрез ултиматум, касаещ оцеляването на планетата, не беше от значение — официално поне, — но това категорично не й даваше право да води ужасното си чуждопланетно животно и Бог знае какви паразити и болести в дома на протектора!

За съжаление на Фокс капитан Харингтън беше решила, че вече няма да се съобразява с крехките чувства на грейсънците. Дори не беше споменала, че ще доведе зверчето си, просто се беше появила с него на рамо. Мейхю беше проследил пристигането й чрез дворцовата система за наблюдение и още тогава му стана смешно — Фокс пускаше явни намеци, че присъствието на зверчето представлява проблем, а Харингтън упорито се правеше, че не го чува. А когато Фокс реши да играе по-твърдо по въпроса, тя го стрелна с онзи особен поглед, който дойките пазеха за непослушни момченца.

Накрая Фокс се отказа, но случилото се със сигурност щеше да добави лют привкус към атмосферата по време на вечерята.

Мейхю стана да посрещне гостенката си. За разлика от шефа на личната си охрана, Бенджамин беше изкарал шест години в Харвардския университет на Стара Земя. Това му даваше в отношенията с чуждопланетни жени предимство, което не притежаваше никой друг грейсънец, но дори той остана поразен от самочувствието на капитан Харингтън. Ръстът й играеше в нейна полза, разбира се, но нито той, нито стряскащата й, макар и нетипична привлекателност, нито дори плавното изящество на движенията й обясняваха това особено излъчване на самоувереност.

Жената спря, висока и стройна в черно-златната си униформа с мантикорските пагони в алено и златно, и свали бялата си барета. Мейхю разпозна в жеста знак на уважение, но мъжете от ескорта се спогледаха многозначително зад гърба й при вида на къдравата ниско подстригана коса. Грейсънските жени не ходеха забулени като масадските си сестри, но никоя не би дръзнала да се появи с панталони на обществено място, а традицията все още им забраняваше да ходят с непокрита глава в присъствието на мъже. Освен това никоя грейсънка не би подстригала косата си толкова късо.

Но капитан Харингтън не беше грейсънка. Един поглед в тъмните й хладни очи беше достатъчен да си дадеш сметка за това. Мейхю й протегна ръка, както би поздравил мъж.

— Добър вечер, капитан Харингтън — каза той и си позволи иронична усмивка. — Много мило от ваша страна да приемете поканата.

— Благодаря, протектор Мейхю. — Ръкостискането й беше здраво, макар Бенджамин да остана с впечатлението, че силата му е внимателно контролирана, а сопрановият й глас беше изненадващо мек и приятен. Беше освен това възхитително сериозен, макар че в тъмните й очи сякаш имаше намек за закачлива искрица. — Много мило от ваша страна да ме поканите — добави тя и Мейхю усети как устните му сами се разтеглят за усмивка.

— Мда. Е, стори ми се редно, предвид обстоятелствата.

Тя килна леко глава в знак, че го признава за достоен противник и Мейхю я покани да го последва. Тя тръгна до него с бавна крачка — разтегнеше ли я още, Бенджамин трудно би я догонил с по-късите си крака. Той вдигна глава да я погледне.

— Мислех да ви запозная със семейството си, преди да седнем на масата. По-малкият ми брат Майкъл няма търпение да се запознае с вас. Той наскоро получи бакалавърската си степен от Андерманския университет на Нови Берлин, но ако преговорите ни се увенчаят с успешен край, смята да продължи образованието си на Мантикора.

— Искрено се надявам това да стане, протекторе — Тонът на Харингтън подсказа, че е схванала подтекста. Майкъл, също като брат си, беше свикнал да общува със свободни жени. Разбира се, помисли си протекторът, това не беше единствената причина за нетърпението на Майкъл.

Минаха по коридора към трапезарията и двама от хората на Фокс се отделиха от почетния ескорт, за да застанат на пост при вратата. Другите четирима придружиха капитана и протектора през прага и заеха позиции в ъглите на просторната стая. Свикнали бяха да се сливат с фона, а и Харингтън с нищо не показа, че усеща присъствието им. Фокс я стрелна с един последен отровен поглед, след което зае мястото си до стола на протектора, докато семейството се настаняваше около трапезата.

— Позволете ми да ви представя съпругите си, капитан Харингтън — каза Бенджамин. — Това е първата ми съпруга Катерин.

Катерин Мейхю беше дребна жена дори според грейсънските стандарти, а в сравнение с Харингтън изглеждаше буквално миниатюрна. Но комбинираше традиционната грациозност на грейсънска съпруга с първокласен ум, а нейният позорно нетрадиционен съпруг активно насърчаваше частното й образование, което би й спечелило дипломи по цял куп специалности във всеки галактически университет. Катерин погледна гостенката и й подаде ръка без колебание.

— Приятно ми е, госпожо Мейхю — каза Харингтън и стисна крепко ръката й.

— А това е Елейн — продължи протекторът. — Втората ми съпруга.

Елейн Мейхю очевидно беше бременна и се здрависа с капитана доста по-предпазливо от Катерин, но бързо се отпусна, обезоръжена от усмивката й.

— Приятно ми е, госпожо Мейхю — повтори мантикорката.

— Дъщерите ни вече си легнаха — продължи протекторът, — но нека ви запозная със своя брат и наследник Майкъл Мейхю.

— Капитан Харингтън. — Майкъл Мейхю беше по-висок от брат си, но все пак значително по-нисък от гостенката. Освен това беше с дванайсет години по-млад от брат си, луд на тема бойни кораби и винаги готов да се усмихне до уши. Както направи и сега. — Искрено се надявам, че ще ми позволите да разгледам кораба ви, преди да се върнете на Мантикора, капитане.

— Сигурна съм, че ще можем да уредим нещо, лорд Мейхю — отвърна тя с усмивка.

Слугите се материализираха сякаш от въздуха, а протекторът поклати глава.

— Виждам, че вече имате поне един запален почитател, капитане. — И погледна с усмивка брат си.

Майкъл се изчерви.

— Извинявам се, ако е прозвучало нахално, капитане — започна той, — но…

— Не се извинявайте, лорд Мейхю — каза Харингтън, докато сядаше. По знак на протектора един слуга сложи до стола й висока табуретка и бързо-бързо се отдалечи. Капитанът свали дървесната котка от рамото си и я настани на табуретката. — За мен ще е чест лично да ви покажа „Безстрашен“, стига обстоятелствата да позволяват. Много се гордея с него.

— И как иначе! — възкликна Майкъл. — Изчетох всичко за този клас бойни кораби, но братовчедът Бърни каза, че…

Усети се и млъкна, а Харингтън го погледна с тъжна усмивка.

— Съжалявам, че така и не опознах добре висш адмирал Янаков, лорд Мейхю, но от посланик Лангтри разбрах, че двамата с адмирал Курвозие са се сближили, преди да… Знам, че адмирал Курвозие го ценеше високо, и се надявам, че ще имаме възможността да ви посрещнем на борда на „Безстрашен“.

Протекторът гледаше как слугата налива вино в чашата му и размишляваше. В гласа на Харингтън нямаше и следа от остротата и предизвикателството, които очакваше да чуе, откакто му бяха съобщили за нейния „ултиматум“. Допреди да се запознаят лично смяташе — или само се бе надявал може би, — че страховете на Съвета са преувеличени и че всъщност мантикорският капитан не смята да изпълни ултиматума си. Сега беше сигурен в това.

Прислугата приключи със сервирането на аперитива и Мейхю сведе глава за благодарствената молитва. Този път имаше да благодари на Бог не само за храната.

 

 

С напредването на вечерята и последните остатъци от напрежението на Хонър се стопиха. Домакинът и близките му изглеждаха напълно спокойни въпреки стражите в четирите ъгъла на стаята и капитана с киселото лице, които стърчеше зад рамото на протектора. Хонър знаеше, че кралица Елизабет се „радва“ на същата охрана, макар че технологичният напредък на Мантикора осигуряваше на охраната доста по-ненатрапчиво присъствие. Хонър не би искала да живее по този начин, но разбираше, че държавните глави нямат избор и че постепенно свикват с постоянното наблюдение.

Ако не се броеше охраната, домакините й очевидно не приемаха присъствието й като заплаха. Протекторът се оказа по-млад от очакваното — поне с десет години по-млад от нея, доколкото Хонър можеше да прецени, като имаше предвид липсата на подмладяващи терапии, — но умението му да води приятен разговор не успяваше да скрие нито самочувствието, нито авторитета му. Виж, брат му й беше ясен. Срещала бе десетки младежи като него на остров Саганами.

Но най-много я изненадаха съпругите на протектора. Знаеше, че Бенджамин и Майкъл са получили галактическо образование, но скоро установи, че Катерин Мейхю е много по-образована от нея, поне що се отнася до хуманитарните науки. Елейн беше по-млада и изглежда се плашеше малко, от миниатюрната първа съпруга на протектора, но макар и не толкова прогресивна като „сестра“ си, също беше умна и със собствено мнение по много въпроси. Това изглеждаше окуражително след изпитанията, през които беше минала самата Хонър по време на престоя си в системата на Елцин, и макар че можеше само да гадае до каква степен семейството на протектора е типично за Грейсън, започваше да се досеща защо адмирал Курвозие се беше сближил толкова с Янаков.

Домакинът й явно беше решил, че деловите разговори и потенциалните неприятни моменти, свързани с тях, могат да изчакат до след вечеря. Разговорът течеше дружески заедно с вкусните ястия, но се ограничаваше най-вече до разликите между Грейсън и Мантикора, а когато Хонър помоли да донесат чиния за Нимиц, лорд Мейхю и Елейн изпаднаха в захлас. Капитанът от сигурността изглеждаше готов да се пръсне от негодувание, но лорд Мейхю и по-младата му снаха се надпреварваха да отделят вкусни мръвчици за Нимиц — а той ги приемаше благосклонно, все едно му се полагат по право. Държеше се прилично все пак. Дори когато Елейн откри страстта му към целината, дървесният котарак успя да изгълта стръковете що-годе прилично въпреки непригодените си за целта зъби на хищник, а фактът, че очевидно се чувстваше добре в компанията на тези хора, вдъхваше на Хонър увереност. Беше го взела със себе си по ред причини — както за да демонстрира решителност, така и заради емпатичните му сетива. Свикнала беше да го използва като барометър за чуждите емоции и знаеше, че Нимиц никога не греши.

Вечерята най-после свърши, прислугата се оттегли и в трапезарията останаха само домакините, гостенката и охраната. Мейхю се облегна назад и изгледа замислено Хонър.

— Защо имам чувството, капитан Харингтън, че, хм, че убедителните аргументи, с които „помолихте“ за тази среща, бяха малко… преувеличени, да речем?

— Преувеличени, сър? — невинно попита Хонър. — Е, може и да е било така. От друга страна, може би съм сметнала, че ми е нужен сериозен аргумент, за да привлека вниманието ви.

Капитан Фокс си беше надянал безизразната маска на човек, свикнал да чува деликатни разговори, които не са предназначени за неговите уши, ала въпреки това присви устни.

— И успяхте, очевидно — сухо каза Мейхю. — И сега, след като постигнахте своето, с какво точно мога да ви помогна?

— Много е простичко, сър — каза Хонър. — За да използвам ефикасно ескадрата си в защита на вашата планета, ще ми е нужно съдействие от страна на вашия генерален щаб. Не се съмнявам, че висшите ви офицери са способни и храбри, но те не познават в достатъчна степен капацитета на моите кораби и следователно не могат да ги използват по най-добрия възможен начин, освен ако не координираме действията си пряко.

— Разбирам. — Мейхю задържа погледа си върху нея още миг, после вдигна вежда. — Да разбирам ли, че такава координация ви е била отказана?

— Да, сър, точно това имах предвид — каза тя. — Адмирал Гарет ми е назначил офицер за свръзка в лицето на командир Брентуърт, но аз не знам почти нищо за капацитета на остатъците от флота ви, а адмиралът е издал заповеди за дислокацията на моите кораби, която е крайно неефикасна.

— Издал е заповеди? — В гласа на Мейхю прозвуча зловеща нотка и Хонър реши, че изненадата му е искрена.

— Да. Адмиралът вероятно е сметнал, че ще предоставя корабите си под негово командване, когато уведомих вашето правителство чрез посланик Лангтри за намерението си да участвам в отбраната на Грейсън.

— А смятахте ли да ги поставите под негово командване?

— Може би, доколкото следваше да бъдат включени в общ отбранителен план. Неговият план обаче има съществени недостатъци, а той отказва да го обсъди с мен.

— След всичко, което адмирал Курвозие и „Мадригал“ направиха за нас?! — избухна лорд Мейхю. Обърна се възмутен към брат си. — Казах ти, че Гарет не може да си намери с две ръце и собствения задник, Бен! Този идиот знае, че без корабите на капитан Харингтън нямаме никакъв шанс, но признае ли го, ще трябва да приема заповеди от жена, а това явно му е свръх силите! Братовчедът Бърни винаги казваше, че…

— Да, Майк, знам — прекъсна го протекторът и погледна Хонър в очите. — Да разбирам ли, капитан Харингтън, че истинската цел на тази среща е да наредя на адмирал Гарет да си сътрудничи с вас?

— Да, сър, повече или по-малко — отвърна тя.

— Явно по-скоро „повече“, отколкото „по-малко“. — Протекторът опря спокойно лакът върху страничната облегалка на стола си. — Ако му заповядам да ви сътрудничи, той вероятно ще изпълни заповедта — поне на пръв поглед, — но никога няма да забрави, че сте минали през главата му, капитане.

— Протектор Бенджамин — спокойно отвърна Хонър, — какво правите в собствения си флот не е моя работа. Единствената ми задача е да защитя тази планета, защото вярвам, че това би очаквала от мен моята кралица. А за тази цел ми е необходимо вашето съдействие. Ако адмирал Гарет е готов да ми осигури нужното съдействие, аз нямам нищо против да работя с него.

— Но той не е готов да работи с вас. Моят избухлив брат е прав за това… което означава, че ще трябва да отстраня адмирала от командването.

Хонър прикри облекчението си и каза само:

— Вие познавате адмирал Гарет по-добре от мен, сър.

— Да, така е. И той, уви, е твърде невъзприемчив към промените. — Протекторът кимна. — Добре, капитане. Адмирал Гарет няма да е проблем оттук нататък. — Погледна брат си. — Ти си семейният експерт по флотските въпроси, Майк. Кой е следващият ни по ранг офицер?

— С боен опит или по принцип?

— С боен опит.

— Комодор Матюс, освен ако не решиш да привикаш някой от запаса — отвърна без колебание лорд Мейхю. — Матюс си го бива, Бен. — Усмихна се почти срамежливо на Хонър. — С него няма да имате никакви проблеми, госпожо.

— Добре, значи комодор Матюс — каза протекторът и Хонър въздъхна с облекчение. Реакцията й не убягна от вниманието на протектора и той я погледна с усмивка.

— Май нямате голям опит с висшата дипломация, капитан Харингтън?

— И малък нямам, сър — отговори тя съвсем честно.

— Е, въпреки това се справихте доста добре — каза протекторът. — Всъщност не е изключено да сте се справили по-добре, отколкото си давате сметка, предвид вътрешната ни политическа ситуация. — Капитан Фокс изхъмка нещо и протекторът вдигна глава и го погледна с широка усмивка. — Спокойно, Фокс. Тук няма шпиони на Съвета.

Фокс за миг се усмихна, след това като че ли се усмихна и на Хонър, а после пак се вдърви в парадната си стойка.

— Кажете ми, капитане — обърна се Мейхю към Хонър, — случайно да сте изучавали история на Стара Земя?

— Моля? — Хонър примигна при този неочакван обрат в разговора. — Не и подробно, сър.

— И аз бях така, преди баща ми да ме прати в Харвард. Попитах ви, защото изведнъж ми напомнихте много силно на комодор Пери. Познавате ли кариерата му?

— Пери? — Хонър се замисли. — Американският командир при битката за езеро Чамплейн?

— Езеро Ери всъщност — поправи я Мейхю, — но онзи е бил Оливър Пери. Аз имах предвид брат му Матю.

— О. Боя се, че не знам нищо за него, сър.

— Жалко. Бил е малко надут, но важното е, че в четвърти век преди Диаспората е измъкнал Японската империя от хилядолетната й изолация. Всъщност именно покрай Япония започнах да се интересувам от Пери, макар че приликите между грейсънците и японците са по-скоро бегли. Япония е искала да я оставят на мира, докато ние от две столетия се опитваме да намерим някой, който да ни довлече в настоящето. Започвам да подозирам обаче, че вие ще се окажете за нас онова, което Пери е бил за Япония. — Усмихна се. — Надявам се да избегнем поне част от техните грешки — а те са допуснали някои много големи, — но социалните и вътрешнополитическите последствия от вашата визита може да се окажат дори по-големи от военните и технологичните промени, които вещае тя.

— Разбирам. — Хонър го гледаше предпазливо. — Дано не мислите, че тези последствия ще са негативни.

— Тъкмо напротив — каза Мейхю. Вратата се отвори и влязоха двама цивилни от охраната. Протекторът ги погледна разсеяно. Новодошлите тръгнаха към капитан Фокс, други двама ги последваха. — Очаквам, че ще са изключително ползотворни, макар че може да мине известно време, преди да…

Фокс изгледа намръщено новодошлите, после се отпусна, когато единият му подаде дипломатическо куфарче. Протегна ръка да го вземе… и Нимиц внезапно изсъска и скочи от табуретката.

Хонър се завъртя рязко и видя как дървесният котарак скача върху охранителя, който се приближаваше към нея. Мъжът извика, когато котката заби дългите си нокти в раменете му, после викът му премина в писък — Нимиц се уви около врата му и заби острите като бръснач нокти на най-предния си чифт лапи в очите му.

Кръв и телесни течности потекоха по бузите на пищящия охранител, той вдигна трескаво ръце да се защити, ала писъците му замряха в ужасяващо гъргорене, когато средните крайници на Нимиц разкъсаха гърлото му.

Мъжът се срина като отсечено дърво, а Нимиц с още по-пронизителен писък се метна върху втория новодошъл — дереше и разкъсваше с всичките си шест лапи. Фокс и хората му го зяпаха в ужас. Изненадали се бяха от дължината на шейсетсантиметровото му тяло, когато Хонър го свали от рамото си, за да го настани на табуретката, но Нимиц изглеждаше слаб и едва ли някой си бе дал сметка, че тежи повече от девет килограма. Нищо чудно — самата Хонър така беше свикнала с тежестта му през годините, че вече почти не я забелязваше, а и хората често пропускаха да включат в сметките си факта, че тя е по-силна от повечето жени и може да носи по-големи тежести, защото е родена на Сфинкс.

Така или иначе, бяха видели в Нимиц безобиден домашен любимец, а не силен и отлично въоръжен бодигард. Освен това нямаха представа колко е интелигентен и неочакваната кървава атака буквално ги зашемети. След мигновеното вцепенение обаче охраната на протектора реагира подобаващо. Мъжете посегнаха инстинктивно към оръжията си, докато зверчето беснееше в пристъп на дива ярост.

Капитан Фокс сграбчи протектора, измъкна го от стола му и го избута зад себе си, преди да посегне към оръжието си. Лорд Мейхю отскочи назад, когато кръвта на мъртвия оплиска покривката на масата и дрехите му, но и той реагира с бързина, достойна за уважение: дръпна снахите си, набута ги под масата и се просна отгоре им като жив щит.

Хонър видя всичко това с периферното си зрение. Открай време знаеше, че Нимиц усеща нейните емоции, но не беше предполагала, че и тя може да усеща неговите.

Този път ги усети… а понеже чрез него усети и емоциите на новодошлите „охранители“, се изстреля от стола си като торпедо. Удари в лицето онзи, който стоеше най-близо до протектора, че се пукот на хрущял и носът на мъжа хлътна в мозъка му… точно когато съзаклятникът му захвърли дипломатическото куфарче, вдигна другата си ръка и стреля от упор в гърдите на капитан Фокс.

Ръчното оръжие издаде тънък вой, чу се звук като от брадва, забита в дънер, и капитанът на охраната политна назад, преди да е изтеглил пистолета си. Трупът му събори Мейхю, а Хонър изтръпна вътрешно, разпознала характерния звук на звуков разрушител. Технология, с която Грейсън не разполагаше.

Стисна стрелеца за врата с лявата си ръка, а с дясната се пресегна през рамото му към оръжието, преди да го е насочил към протектора. Успя да стисне китката му и това се оказа достатъчно. Стрелецът изпъшка и изпусна оръжието си, когато Хонър изви болезнено китката му, а с другата си ръка го отлепи от пода. Мъжът извъртя невярващо очи към нея, докато се мяташе във въздуха, а Хонър го метна по гръб върху масата. Разлетяха се чинии, чу се звън на счупен кристал, после очите на стрелеца се опулиха в агония, когато Хонър стовари лакътя си в слънчевия му сплит като чук, събрал в себе си цялата й сила и тежест. Стрелецът умря с пръснато сърце и бели дробове.

Втората жертва на Нимиц пищеше на пода и стискаше остатъците от лицето си, но от коридора се чуваше тънкият вой на звукови разрушители, чу се и единичен изстрел на обикновен пистолет. Орда „охранители“ нахлу през вратата, всичките въоръжени с разрушители. Хонър грабна от масата един тежък метален поднос и го метна. Подносът литна през стаята точен като фризбито на Нимиц, но много по-смъртоносен, и челото на водача хлътна сред кървави пръски. Мъжът се срина, следващият се спъна в тялото му и това забави за миг атаката, а после, когато охраната на протектора най-сетне съобрази кой е истинският враг, се разрази истински хаос.

Стрелба отекна в трапезарията, куршуми срещу звуковите оръжия на разрушителите. Хора падаха и от двете страни, а Хонър различаваше приятели от врагове единствено по оръжието.

Но целият този хаос не беше пречка за Нимиц. Пронизителният му боен крясък ужили слуха на Хонър, когато дървесният котарак се метна върху лицето на поредния нападател като космат шестокрак трион. Мъжът падна с писъци, а човекът до него насочи оръжието си към дървесната котка. Хонър скочи към него, изрита го с десния си крак и токът на ботуша й се заби в рамото му и счупи костта. Хонър го довърши със саблен удар в гръкляна.

Всички от охраната на Мейхю бяха мъртви, но същото важеше и за повечето нападатели, а Хонър и Нимиц вършееха сред все още живите. Хонър знаеше, че врагът ги превъзхожда значително по численост, но двамата с Нимиц трябваше да задържат нападателите далеч от протектора и неговото семейство колкото се може по-дълго.

Убийците несъмнено бяха знаели, че и тя ще е тук, но не я бяха включили в сметките си като сериозен противник. Не бяха подготвени за ръста и силата й, нито за уменията й в бойните изкуства. А бойните изкуства нямаха нищо общо с танцувалните сцени по филмите. В реален бой първият удар, който премине блокадата на противника, почти винаги води до смърт или сериозно осакатяване, а когато Хонър Харингтън удареше човек, този човек напускаше картинката окончателно.

Тропот долиташе откъм коридора, чуваха се гърмежи — охраната на двореца, изглежда, най-сетне реагираше на атаката, — но между Хонър и подкрепленията все още имаше твърде много врагове. Тя приклекна и се завъртя, подкоси още двама, после скочи и изрита в лицето трети. Залп от разрушител мина на сантиметри от нея и миг по-късно кокалчетата й се забиха в гърлото на стрелеца. Зад нея Нимиц свали с вой още един нападател, а Хонър раздроби със страничен ритник коляното на поредната си жертва. Мъжът стреля напосоки, преди да се строполи на пода, и уцели един от другарите си, а Хонър стовари крака си върху ръката му и се обърна към следващия. Уви ръка около врата му, завъртя се около собствената си ос, изви се рязко назад и прекършения гръбнак на нещастника изпука като изстрел от пистолет.

Все повече викове и изстрели долитаха от коридора, нападателите се нахвърлиха яростно върху Хонър, а онези най-отзад се обърнаха да посрещнат подкрепленията. Някакъв мъж насочи разрушител към нея, но тя го удари мълниеносно по ръката, после го хвана за врата и заби главата му в коляното си. Кости изпукаха грозно, кръв намокри панталона й и Хонър се обърна към поредния нападател, миг преди истинската охрана най-сетне да разбие вратата.

Ковашки чук я удари в лицето. Хонър чу писъка на Нимиц — писък на ярост и тревога, — докато политаше настрани като парцалена топка, но усещаше единствено болката, нечовешка болка… после падна безсилно по гръб…

Болката си беше отишла. Останал бе само споменът за нея и някаква особена изтръпналост, но лявото й око не виждаше, а дясното гледаше безпомощно как мъжът, който я беше прострелял, вдига озъбен разрушителя си за втори изстрел. Хонър гледаше как оръжието се вдига бавно за изстрел от упор… а после гърдите на убиеца й избухнаха.

Той падна отгоре й, горещата му кръв потече по нея. Хонър обърна едва-едва глава. Причерняваше й. Последното, което видя, беше Бенджамин Мейхю и пистолетът на капитан Фокс, който димеше в ръката му.