Дейвид Уебър
За честта на кралицата (33)

32.

— Сър, засичаме още една от онези гравитационни пулсации.

— Къде? — Мечът на Верните Симондс се наведе над рамото на тактическия си офицер и лейтенант Аш посочи едно петно на монитора.

— Тук, сър. — Аш се опита да изчисти образа, после вдигна рамене. — Този път е само единична. Не знам… може да е призрак, сър. Досега не съм работил самостоятелно с разузнавателните сонди, така че не е изключено да бъркам.

— Хм. — Симондс изръмжа и продължи да крачи напред-назад. Знаеше, че би трябвало да седне в командирското кресло на „Божи гръм“ и да излъчва самоувереност, докато корабът навлизаше все по-дълбоко в системата на Елцин, но не му беше по силите. Мисълта, че точно така би постъпил Иу, при това без да му личи какви усилия полага, само го гневеше допълнително, а и умората не работеше в негова полза. Не беше спал от трийсет часа, тялото му се бунтуваше, но той упорито пренебрегваше позивите за сън и почивка. За сън и дума не можеше да става.

Минали бяха повече от дванайсет часа, докато прегледат захранването и открият блокиращия механизъм под страничната облегалка на капитанското кресло. Мечът ясно си даваше сметка, че хейвънските инженери биха се справили с тази задача много по-бързо, но Маунт и Хара бяха мъртви, Валънтайн, Тимонс и Линдеман бяха избягали с катерите, а онзи задник Харт беше застрелял единствения старши офицер, когото бяха успели да пленят!

Докато си възстановят контрола върху кораба, Иу се беше измъкнал по живо, по здраво, но планираната атака вече не можеше да бъде отменена. Превземането на „Гръм“ беше равносилно на обявяване на война срещу Хейвън и единствено успехът на операцията в Елцин би могъл да спаси Верните от последствията.

Симондс крачеше нервно и отказваше да признае дори пред себе си колко е разчитал да задържи Иу, или поне Манинг. Старши лейтенант Уъркман се справяше прилично в машинното, но Аш беше най-добрият тактически офицер в наличност, а манията му по гравитационни аномалии в момент като този само показваше колко далеч е от класата на Манинг.

Точно както той не можеше да се мери с Иу, прошепна едно тънко уплашено гласче в главата му.

 

 

— Разузнавателна сонда едно-седем докладва за още една изстреляна сонда, капитане.

— Курс?

— Същият като другите, госпожо. Покриват шейсетградусов конус пред „Саладин“. Не засичаме нищо по фланговете.

— Благодаря, Каръл. — Хонър вече се обръщаше към комуникационния си панел и не видя доволната усмивка на мичмана, задето я е нарекла по име.

— Ти си нашият експерт по тези въпроси — каза тя на човека, който я гледаше от екрана. — Какъв е шансът да засекат гравитационните пулсации на нашите сонди?

— Голям, особено след като навлязоха в зоната на сондите — отвърна без колебание Маккиън, — но едва ли ще се сетят какъв е източникът. Самите ние смятахме тази технология за невъзможна, преди адмирал Хемпхил да се появи на сцената.

Хонър се усмихна кисело, а Маккиън се ухили. И двамата имаха лоши спомени за лейди Соня Хемпхил, но Хонър трябваше да признае, че този път Ужасната Хемпхил е направила нещо както трябва.

— Освен това — продължи Маккиън — пулсациите са насочени и през толкова голям интервал, че едва ли ще засекат повече от няколко от всяка сонда, преди да излязат от съобщителната им пътека. А при толкова оскъдни данни дори най добият анализ няма да свърши работа.

— Хм. — Хонър се почеса по носа. Алистър несъмнено беше прав, но ако тя засичаше гравитационни пулсации с неизяснен произход, мира нямаше да намери, докато не разбере какви са.

— Е, нищо не можем да направим по въпроса. — Освен да се надяват никой от противниците им да не бъде осенен от внезапно вдъхновение. Маккиън кимна, все едно Хонър бе изрекла добавката на глас, а тя си погледна часовника.

Намираха се на два часа и половина от орбитата на Грейсън. След четирийсет минути щяха да навлязат в сензорния обхват на „Саладин“.

 

 

— Сър! Меч Симондс! — Симондс се завъртя рязко, стреснат от вика на Аш. — Два импулсни източника, сър! Появиха се от нищото!

Симондс прекоси мостика с няколко бързи крачки и се надвеси над лейтенанта. Червените точки на вражеските гравитационни сигнатури грееха силно върху монитора, на приблизително двайсет и четири светлинни минути ляво на борд от „Гръм“.

— Основната скорост на врага е пет-шест-шест-седем-два километра в секунда, сър. — Аш беше овладял гласа си, потърсил убежище в техническите детайли.

— А нашата?

— Шест-четири-пет-две-осем километра в секунда, сър, но те са от вътрешната ни страна. Настигат ни заради значително по-малкия радиус на курса си.

Симондс стисна зъби и разтърка кървясалите си очи. Как? Как беше извъртяла този номер кучката?! Този курс не можеше да е съвпадение. Харингтън бе знаела точно къде се намира той и какво прави, а това би трябвало да е невъзможно!

Свали ръка от очите си и впери поглед в дисплея, като се опитваше да мисли. Нямаше значение как го е направила. Повтори си го твърдо, макар едно суеверно гласче да му нашепваше, че напротив, има значение. Важното беше, че се движи по по-къса дъга с по-малък радиус… и векторът й завива право към него. Скоростта на приближаване беше дванайсет хиляди километра в секунда и растеше. Щеше да навлезе в обсег за стрелба след три часа, много преди неговият кораб да се е приближил достатъчно до планетата, за да я обстреля.

Симондс все още имаше голям резерв от ускорение, но дори той беше недостатъчен. Тази проклета жена бягаше по вътрешната писта и щеше да остане в тази изгодна позиция до края. Нямаше как той да се приближи достатъчно до Грейсън, без да навлезе в обсега й, а „Гръм“ беше последната надежда на Верните.

— Завий осемдесет градуса дясно на борд и увеличи ускорението до четиристотин и осемдесет g!

— Слушам, сър — отвърна пилотът. — Завивам осем-нула градуса дясно на борд. Увеличавам ускорението до четири-осем-нула g.

Аш погледна изненадано командира си и Мечът с мъка преглътна желанието си да му се озъби. Вместо това му обърна гръб и отпусна изтощеното си тяло в капитанското кресло. Впери поглед в контролния монитор пред себе си. Чакаше реакцията на Харингтън.

 

 

— Не мога да повярвам! Жалкият кучи… — Андреас Венизелос се овладя, преди да е довършил. — Тоест, бие отбой, госпожо.

— Не. Или поне още не е ясно сто процента. — Хонър събра пръсти под брадичката си. — Това е инстинктивна реакция, Анди. Сварихме го неподготвен. Нормално е да прекрати приближаването, докато реши какво ще прави.

— Крайцерът ускорява по курс на отдалечаване при четири-точка-седем-нула километра в секунда на квадрат, госпожо — докладва Кардонес и Хонър кимна. Не очакваше това да продължи дълго, но поне засега „Саладин“ пътуваше в правилната посока.

— Изчисли преследващ курс, Стив. Искам относителното му ускорение да не надвишава две-петдесет g спрямо нашето.

— Слушам, госпожо — отговори Дюморн. Хонър се облегна назад, вперила поглед в екрана пред себе си. Светлата точка на „Саладин“ се движеше по новия си курс.

 

 

Симондс осъзна, че кърши пръсти в скута си, и сложи ръце на страничните облегалки. „Гръм“ поддържаше новата си посока и ускорение вече повече от седемдесет минути, а слугинята на Кучката го следваше неотклонно, но на постоянна дистанция. Оставяше „Гръм“ да поддържа преднината си, макар нейните по-малки кораби да имаха по-голямо максимално ускорение, а това си беше зловещо.

Дистанцията беше нараснала на над двайсет и четири и половина светлинни минути и въпреки това Харингтън знаеше точно къде се намират. „Гръм“ засичаше „Безстрашен“ благодарение на сондите, които Аш беше изстрелял зад кърмата, но от мантикорски сонди нямаше и следа. Освен ако сензорите на Харингтън не бяха дори по-добри, отколкото предполагаше Иу, тя изобщо не би трябвало да вижда кораба му, но ето че се адаптираше към всяка промяна в курса на „Гръм“! Подобно технологично превъзходство беше не само влудяващо, но и плашещо, но най-важното бе, че заради него Симондс не можеше да й избяга и да се върне незабелязано по нов вектор. А тя вече го беше изтикала далеч отвъд астероидния пояс и много далече от орбитата на Грейсън.

Нищо чудно, че го оставяше да бяга! Той беше изгубил ценно време да се крие от нея, а тя го бе виждала от самото начало. Ако изобщо му позволеше да убие настоящата си скорост и да се върне в обсега за ракетен обстрел, това щеше да му струва още шест часа.

Изръмжа и разтърка лицето си. Боеше се да кръстоса шпаги с нея след всичко, което мантикорските кораби бяха причинили на Верните, особено след като Иу и Манинг така и не бяха предали знанията и опита са на своите младши масадски офицери. Аш и неговите хора се стараеха, но просто не знаеха как да извадят максималното от бойния крайцер, а и напрежението им беше очевидно. И как иначе, щом за всички ставаше ясно, че противникът ги вижда въпреки абсурдното разстояние.

Но това не променяше факта, че „Божи гръм“ беше два пъти по-тежък от противниците си, взети заедно. Ако се наложеше да си пробие с бой път през тях, можеше да го направи. Но трябваше да го направи така, че да е в състояние да удари и планетата…

— Изчисли нов курс — рече той. — Искам да се приближим до самата граница на ракетния обсег и да запазим дистанцията постоянна.

 

 

— Промяна в курса! — извика напевно Кардонес. — Връщат се право към нас с максимално ускорение, госпожо.

Хонър кимна. Знаела бе, че ще се стигне до това — всъщност очакваше го дори по-рано, защото бойните крайцери бяха създадени за бързи набези и разрушение, а не за страхливо опипване отдалеч.

Сега обаче „Саладин“ се връщаше да отмъсти.

— Заход за среща — тихо каза тя. — Да видим дали ще го изкушим за един дуел с ракети. Задръж ускорението ни на… — замисли се за миг, — нека са шест километра в секунда на квадрат.

— Слушам, госпожо.

Хонър кимна, после натисна един бутон на облегалката на креслото си.

— Каютата на капитана, тук стюард Макгинис.

— Мак, можеш ли да ми качиш няколко сандвича и кана какао?

— Разбира се, госпожо.

— Благодаря. — Прекъсна връзката и погледна Венизелос. В мантикорския флот имаше традиция екипажите да влизат в бой с пълни стомаси и добре отпочинали, а хората й бяха на нокти вече близо пет часа. — Понижи тревогата на втора степен, Анди, и кажи на готвачите, че искам топла храна за целия екипаж. — Удостои го с една от кривите си усмивки. — Като гледам как маневрира този малоумник, имаме предостатъчно време!

В другия край на мостика мичман Каролин Уолкот се усмихна над конзолата си, ободрена от самочувствието в гласа на капитана.

 

 

Капитанското кресло му се струваше някак по-голямо, отколкото му беше изглеждало, когато Иу седеше в него. Симондс затвори за миг очи, после отново ги впери в монитора пред себе си. Харингтън беше оставила „Гръм“ да се приближи, но запазваше позицията си между него и Елцин. И когато Симондс премина на обратно ускорение, за да намали скоростта на приближаване, тя направи същото, почти все едно искаше да се замерят с ракети.

Това тревожеше Симондс, защото „Гръм“ беше боен крайцер. Ракетите му бяха по-големи, по-тежки и повече на брой. Верните вече се бяха убедили на свой гръб, че мантикорските кораби превъзхождат хейвънските по отношение на върховите технологии, но онази жена наистина ли вярваше, че това превъзходство ще изравни шансовете им? И още по-лошо, възможно ли бе да е права?

Облегна се назад. Болката от хроничната умора беше стигнала до костите му. Не нареди промяна в зададения курс. След дванайсет минути щяха да влязат в обсег за далечна стрелба.

 

 

— Добре, Анди, обяви обща тревога, ако обичаш — каза Хонър и след миг сирената призова хората й да се върнат по местата си. Самата тя напъха ръце в ръкавиците на костюма си, а шлема остави на поставката отстрани на креслото си. Сигурно би било по-разумно да си го сложи — макар добре бронираният мостик на „Безстрашен“ да се намираше дълбоко в сърцето на кораба, това не го правеше неуязвим за внезапна разхерметизация, — но винаги бе смятала, че капитаните, които бързат да си сложат шлема, излишно изнервят екипажа си.

Успяла бе да дремне два-три часа в залата за инструктаж, а тихите гласове на хората около нея също звучаха свежи и нащрек.

— Какво ще направи „Саладин“ според вас, госпожо?

Тихият въпрос дойде откъм страната на сляпото й око и тя обърна глава.

— Трудно е да се каже, Марк. Още когато ни видя, че идваме, трябваше да тръгне право към нас. Няма никакъв шанс да се измъкне и това стана повече от ясно още щом прихванахме курса им. Капитанът на „Саладин“ напразно изгуби шест часа в опити да ни избяга.

— Знам, госпожо. Но сега идва към нас.

— Да, но имам чувството, че още се колебае. Иначе защо ще минава към обратно ускорение? Ако продължава така, ще премине в относителен покой спрямо нас на разстояние от шест и три четвърти милиона километра. Това е граничният обсег на ракетите с нискоенергийна тяга. Един агресивен капитан не би действал по този начин. — Тя поклати глава. — Този тип все още опипва почвата. Много странно.

— Дали пък не се страхува от вашите технологии?

Хонър изсумтя и дясната половина на устата й се изви в крива усмивка.

— Де да беше така! Не, щом Тайсман е толкова добър, капитанът на „Саладин“ трябва да е още по-добър, иначе не биха го назначили на този пост. — Видя изненадата в очите на Брентуърт и махна с ръка. — О, електрониката и проникващите ни системи са по-добри от техните, преградният ни огън също, но „Саладин“ е боен крайцер. Страничните му щитове са два пъти по-мощни от тези на „Безстрашен“, да не говорим за „Трубадур“, а енергийните му оръжия са по-големи и по-мощни. В близък бой можем да го нараним, но не толкова, колкото той може да нарани нас, а дори в дуел с ракети превъзходството на пасивната му отбрана би трябвало да укрепи самочувствието на екипажа му. Представи си, че… — Хонър замълча, търсейки най-подходящото сравнение. — Говорим за дуел с ракети, нали? Е, представи си, че нашият меч е по-остър, но неговата броня е много по-здрава, а влезем ли в близък бой, ще опре до нашия меч срещу неговата бойна брадва. Би трябвало да ускори и да влезе ударно в нашия ракетен обсег, а не да клечи на границата, където ние сме най-силни.

Брентуърт кимна, а тя сви рамене.

— Май нямам основание да се оплаквам, но ми се ще да знаех какъв му е проблемът.

 

 

— Ракетен обсег! — каза Аш и Симондс се изправи в креслото си и нареди:

— Стрелба според заповедите.

 

 

— Ракети в полет! Идват при ускорение четири-едно-седем километра в секунда на квадрат. Попадение след едно-седем-нула секунди!

— Огневи режим „Авел“ — спокойно каза Хонър. — Пилот, включи Фокстрот-2.

— Слушам, госпожо. Огневи режим „Авел“ — повтори Кардонес. Главен сержант Килиан потвърди след него.

„Трубадур“ се завъртя, обръщайки към ракетите непокътнатия си ляв борд. Двата кораба започнаха да криволичат като змии около основния си курс, изстреляха своите ракети, а примамките и заглушителите, изстреляни покрай фланговете на „Безстрашен“, се събудиха за електронен живот.

 

 

— Противникът отвръща на стрелбата — докладва напрегнато лейтенант Аш. — Полетно време едно-седем-девет секунди. Шестнайсет ракети, сър.

Симондс кимна. „Гръм“ имаше две ракетни установки в повече, а ракетите му бяха по-големи. Надяваше се, че това предимство ще се окаже достатъчно.

— Противникът заглушава първичните проследяващи системи — обяви Аш, заслушан в телеметричните връзки със своите ракети. — Търсачите преминават на вторично проследяване.

 

 

Рафаел Кардонес изстреля втория си залп трийсет секунди след първия, след тях излетяха и ракетите на „Трубадур“, чието управление беше прехвърлено към по-добрия огневи контрол на „Безстрашен“. Последва трети залп, после четвърти. Кардонес кимна на Уолкот, когато „Саладин“ изстреля своя четвърти залп, и каза на помощничката си:

— Дай антиракетите.

 

 

Меч Симондс гледаше монитора пред себе си и устата му се пълнеше с жлъчен сок. Половината ракети от първия му залп изгубиха прицела си и се залутаха в космоса. Останалите продължаваха по курса със скорост от над петдесет хиляди километра в секунда и растящо ускорение, но мантикорците изстреляха антиракети при ускорение от над деветстотин километра в секунда на квадрат.

 

 

Когато мичман Уолкот елиминира първите ракети на „Саладин“, Хонър се намръщи. Бойният крайцер разделяше огъня си между „Трубадур“ и „Безстрашен“ и това беше най-глупавото, което капитанът му беше правил досега. Би трябвало да концентрира огъня си, не да го разпръсква! Противниците му бяха по-леки и много по-уязвими; като стреляше и по двата противникови кораба, хейвънският капитан пропиляваше най-голямото си предимство.

 

 

Когато и последната ракета от първия залп угасна далече от целта, Симондс изруга под нос. Лейтенант Аш вкарваше промени в електрониката на ракетите от втория залп, за да преодолее заглушителите на врага, но кучката вече бе свалила шест от тях… а „Гръм“ беше спрял само девет от нейния първи залп.

При вида на устремените към „Гръм“ вражески ракети ръцете му се впиха като нокти на граблива птица в страничните облегалки на креслото. Още две изчезнаха от екрана му, после и трета, но три се промъкнаха и „Божи гръм“ се разтресе, когато рентгеновите им лазери захапаха страничния му щит. Писнаха аларми, на таблото грейнаха червени индикатори за повреди.

— Едно попадение, кърмата ляво на борд — докладва Уъркман. — Седми притеглящ лъч е извън строя. Отсеци осем-девет-две и девет-три са разхерметизирани. Няма жертви.

 

 

— Мисля, че една уцели… Да! „Гръм“ изпуска въздух, госпожо!

— Браво, огневи контрол. Хайде още веднъж.

— Слушам, госпожо! — Рафаел Кардонес се беше ухилил до уши. След миг шестият залп на „Безстрашен“ напусна установките на тежкия крайцер. Лицето на мичман Уолкот беше съсредоточено в максимална степен, пръстите й летяха по конзолата, за да компенсират промените в електронната настройка на противниковите ракети, които докладваха сензорите на „Безстрашен“.

 

 

Вторият залп на „Божи гръм“ се представи почти толкова зле като първия и Симондс се извъртя гневно към тактическия си екип, после преглътна с усилие сарказма си. Аш и помощниците му седяха изгърбени над панелите си, но корабните системи ги захранваха с твърде много данни, които те явно не бяха в състояние да осмислят. Действаха спазматично — въвеждаха трескаво команди, когато компютрите обработеха данните и предложеха възможни реакции, или седяха безпомощно и с побелели лица, докато чакаха следващото предложение на главния компютър.

Трябваха му Иу и Манинг, но тях ги нямаше. Аш и неговите хора просто нямаха нужните познания и опит, за да…

„Божи гръм“ подскочи, когато още два лазера разкъсаха щита му и потънаха в корпуса.

 

 

— Бог ми е свидетел, че този тип се бие като последния глупак — измърмори Венизелос.

Хонър кимна. Реакциите на „Саладин“ бяха бавни и тромави, механични почти, и тя усети как надеждата й укрепва. Ако нещата продължаваха по този начин, току-виж успели да…

Мичман Уолкот пропусна една ракета. Тежката бойна глава се взриви на петнайсет хиляди километра от носа на „Безстрашен“, дясно на борд, и половин дузина енергийни снопа удариха страничния му щит. Два преминаха и крайцерът се сгърчи в агония.

 

 

— Две попадения при носа! Трети и пети лазер са унищожени. Пети радар също, госпожо. Тежки загуби при трети лазер!

Дясната страна на устата й се стисна на черта, здравото й око се присви.

 

 

— Попадение, сър! Най-малко едно, а…

Гръмовен трус прекъсна доклада на лейтенант Аш. Мостикът се люшна, осветлението примигна, писнаха сирени.

— Ракетна установка две-едно и първи грейзър са унищожени! Тежка повреда в хангара и жилищен отсек седем-пет!

Симондс пребледня. Това бяха шест попадения, шест! А те бяха отбелязали само едно! Колкото и силен да беше „Гръм“, нямаше да издържи още дълго при такъв резултат, а…

Бойният крайцер се сгърчи отново, на таблото грейнаха още червени индикатори и Мечът взе решение.

— Деветдесет градуса дясно на борд! Максимално ускорение!

 

 

— Оттегля се, госпожо! — възкликна Кардонес. Хонър гледаше невярващо как „Саладин“ завива на цели деветдесет градуса. Ако бойният крайцер беше съвсем малко по-близо до енергийните оръжия на „Безстрашен“, Хонър с лекота би могла да прониже пролуката в задната част на клина му и да го унищожи с един удар. Не беше за вярване, че капитанът на „Саладин“ е предприел толкова рисков ход. А сега пък минаваше на максимална тяга! Колкото и да беше нелепо, Кардонес беше прав — „Саладин“ напускаше бойното поле!

— Ще го преследваме ли, госпожо? — Тонът на Кардонес не оставяше съмнения за личните му предпочитания по въпроса и Хонър не можеше да го вини. Ракетното му въоръжение беше непокътнато, а той водеше в резултата поне с шест към едно. Но Хонър потисна собствения си ентусиазъм. Не беше тук да напада, а да защитава.

— Не. Нека си върви.

Кардонес се наежи за миг, после кимна. Облегна се назад, извика списъка с мунициите и прати заповед за преразпределението им, за да изравни товара, а мичман Уолкот погледна през рамо към Хонър.

— Съжалявам, че пропуснах онази ракета, госпожо. — Беше явно потисната. — Промени вектора си в последния миг и аз…

— Каръл, ти се справи чудесно, повярвай ми — каза й Хонър, а Кардонес вдигна глава, колкото да кимне решително. Мичманът местеше поглед между двамата, после се усмихна едва-едва и отново се обърна към таблото си. Хонър даде знак на Венизелос и първият помощник разкопча противошоковата си рамка и дойде при нея.

— Да, госпожо?

— Прав беше. „Саладин“ се представи ужасно в тази битка.

— Да, госпожо. — Венизелос се почеса по брадичката. — Имах чувството, че участваме в симулация. Все едно срещу нас са само компютрите му.

— Мисля, че случаят беше точно такъв — тихо каза Хонър и първият помощник примигна насреща й. Тя разкопча своята противошиокова рамка, стана и двамата отидоха при мониторите на тактическия екип. Хонър въведе команда в таблото на Кардонес и тримата изгледаха повторение на кратката битка. Беше продължила десетина минути и когато записът свърши, Хонър поклати глава и каза:

— Според мен екипажът на „Саладин“ изобщо не е бил хейвънски.

— Какво?! — викна Венизелос, смути се от силния си глас и хвърли бърз поглед към мостика, преди отново да прикове очи в Хонър. — Наистина ли мислиш, че Хейвън е дал такъв кораб на масадските фанатици?

— Звучи шантаво — призна Хонър. Подръпваше леко върха на носа си, загледана в монитора. — Още повече че капитанът на „Бреслау“ беше техен човек. Но никой хейвънски капитан не би водил кораба си по този начин. Та той ни даде всяко възможно предимство, Анди. Прибави това към предпазливия му заход в началото и…

Тя сви рамене, а Венизелос бавно кимна.

— Хейвън сигурно си дават сметка, че са напъхали ръката си в месомелачка, госпожо — каза след миг. — Може би просто са се изтеглили и са оставили масадците да се оправят сами.

— Не знам. — Хонър се обърна и тръгна към креслото си. — Ако е така, защо не са си взели „Саладин“? Освен ако… — Здравото й око се присви. — Освен ако по някаква причина не са били в състояние да го направят — довърши под нос и поклати глава. — Каквато и да е истината, това не променя нашата задача — добави с по-силен глас.

— Така е, но в единия случай задачата ни би станала много по-лесна, капитане.

— Може би. Но не бих разчитала на това. Ако екипажът на „Саладин“ е съставен изцяло от масадци… те са напълно непредсказуеми. На първо място, не биха пропуснали да обстрелят Грейсън с ядрени бомби, ако им се предостави такава възможност. А колкото и неопитни да са, разполагат с модерен боен кораб. Страхотен боен кораб, Анди. А колкото и да са глупави, все трябва да са научили нещо от грешките, които допуснаха в сражението преди малко.

Облегна се в креслото си, срещна погледа му със здравото си око и каза:

— Ако изобщо се върнат, ще действат по-умно.