Дейвид Уебър
За честта на кралицата (32)

31.

Хонър отряза още едно парченце от пържолата и го пъхна в устата си. Открила бе, че яденето е крайно неприятна дейност, когато работи само едната половина от лицето ти. Не можеше да дъвче с лявата страна, храната, особено по-течната, се стичаше от лявото ъгълче на устата й по безчувствената лява страна на брадичката, а най-ужасното беше, че тя разбираше за това чак когато си окапеше китела. През последните няколко дни беше отбелязала известно подобрение, но не толкова, че да се храни в компанията на други хора.

Но тревогите за яденето бяха дребна грижа в сравнение с другите й тревоги. От заминаването на „Аполон“ бяха минали пет дни. Ако масадците щяха да предприемат нещо — а тя беше убедена в това, въпреки всичко, което беше казала на Венизелос за безумието на подобно решение, — щяха да го предприемат много скоро. Мисълта беше плашеща, но Хонър с изненада установи, че разсъждава върху нея спокойно. Стигнала бе до състояние на вътрешно равновесие, приела беше фактите. Оставаше да чака. Направила бе всичко възможно да подготви себе си и хората си за предстоящото. Оставаше да се изправи пред ориста си и след като бе приела това, скръбта, вината и омразата, също като страха, бяха притихнали в някакво странно спокойствие. Хонър знаеше, че това спокойствие няма да продължи дълго. Но й помагаше да издържи очакването, а това беше благословия само по себе си.

Дъвчеше предпазливо, като внимаваше да не прехапе безчувствената си буза. Добре че поне езикът й работеше нормално. Преглътна и посегна към бирата. Отпи също толкова предпазливо, накланяйки глава, за да не се олее. Тъкмо оставяше чашата, когато музикалният тон на комуникационен терминал долетя през вратата на личната й трапезария.

Нимиц издаде въпросителен звук от своята страна на масата.

— Представа нямам — отвърна му Хонър и зачака. След миг Макгинис подаде глава през прага с изражението на крайно неодобрение, което се появяваше на лицето му, когато някой дръзнеше да прекъсне капитана по време на хранене.

— Простете, госпожо, но командир Венизелос ви търси по връзката. — Стюардът изсумтя. — Казах му, че се храните, но той настоява, че било важно.

Здравото око на Хонър се присви и тя вдигна салфетката да скрие усмивката си. Откакто я бяха ранили, Макгинис вардеше редките й моменти на усамотение, особено по време на хранене, като раздразнителен мастиф и никога нямаше да й прости, ако се разсмееше.

— Сигурно наистина е важно, Мак — успокои го тя. Стюардът се дръпна да й направи път, като не пропусна да изсумти отново, после отиде при масата и покри чинията й със затоплящ капак. Нимиц го погледна въпросително, а когато Макгинис сви рамене в знак, че не знае за какво иде реч, скочи от стола и изприпка след своя човек.

Хонър натисна бутона за приемане, за да излезе от режим „изчакване“, и на екрана се появи разтревоженото лице на Венизелос.

— Какво има, Анди?

— Разузнавателна сонда девет-три току-що прихвана хиперпространствен отпечатък в самата периферия на обхвата, госпожо, на петдесет светлинни минути.

Хонър усети как дясната половина на лицето й застива неподвижно като лявата. Във ведрото й спокойствие се появи пукнатина и тя се стегна да удържи хладнокръвието си. Разстоянието все пак беше голямо, значи имаха време.

— Подробности?

— Само предупредителният сигнал засега. „Трубадур“ ще предаде останалата част от кода веднага щом пристигне, но… — Млъкна — някой му казваше нещо, което Хонър чу само отчасти, — после погледна отново капитана. — Вече имаме подробности, капитане. Командир Маккиън докладва, че получават данни от девет-три. Става въпрос за клин при ниска тяга, който се придвижва в обхвата на сондата. Изглежда, се опитват да заобиколят звездата и да се промъкнат в гръб на Грейсън.

Хонър кимна, мислеше усилено. Никой освен масадците не би се приближил по такъв курс. Но Масада имаше още един оцелял звездолет, така че натрапникът не беше непременно бойният крайцер. Гравитационните детектори на „Безстрашен“ не работеха, а без тях Хонър не можеше да чете свръхсветлинните импулсни съобщения на сондите, което означаваше, че не може да изпрати „Трубадур“ на разузнаване, без да изгуби реалновременната си връзка с тактическите му сензори.

— Добре, Анди. Предупреди адмирал Матюс и включи нашия клин. Нека Раф и Стивън залегнат над тактическите модели. Докато не получим данни за масата от някоя сонда, не можем да направим повече.

— Слушам, госпожо.

— Идвам веднага, но… — Хонър млъкна, усетила нечие присъствие зад себе си. Погледна през рамо и видя Джеймс Макгинис да я гледа със скръстени на гърдите ръце. Срещна погледа му, после отново се обърна към Венизелос. — Ще дойда веднага щом си довърша обяда — поправи се намусено тя и въпреки вътрешното си напрежение първият помощник се ухили.

— Да, госпожо. Разбирам.

— Благодаря. — Хонър прекъсна връзката и тръгна назад към масата под строгия поглед на своя стюард.

 

 

Мичман Уолкот внасяше промени в първоначалния тактически план и усещаше как собственото й напрежение се излъчва от хората наоколо. Командир Венизелос циркулираше между работните станции, но Уолкот усещаше по-осезаемо отсъствието на капитана, отколкото присъствието на първия помощник. И май не беше единствената — колегите й току поглеждаха към празното кресло в центъра на мостика.

Приключи, облегна се назад и чу в лявото си ухо тих глас:

— Не се тревожи, мичман. Ако ситуацията беше толкова напечена, капитанът нямаше да си губи времето с обяд.

Тя обърна глава и се изчерви, срещнала вещия поглед на лейтенант Кардонес.

— Толкова много ли ми личи, сър?

— Ами да. — Кардонес се усмихна широко, направо се ухили. — Или пък ми се е сторило очевидно, защото и аз, като теб, предпочитам капитанът да е тук. От друга страна, тези данни — той махна към тактическото табло пред мичмана — показват, че нищо интересно няма да се случи още известно време, а когато все пак се случи, предпочитам нашата дама да е отпочинала и във форма, вместо да си губи времето и енергията, като ме държи за ръката, докато чакаме.

— Да, сър. — Уолкот погледна таблото пред себе си. Вече имаха предварителни данни за масата от три сонди, а централният компютър даваше над деветдесет процента вероятност призракът да е хейвънският боен крайцер. Нищо утешително нямаше в данните.

Уолкот се взираше в наглед невинните и безопасни светлинни индикатори на таблото си, а сърцето й препускаше в гърдите. Кестенявата й коса беше мокра от пот, а на мястото на стомаха й беше зейнала яма. Когато „Безстрашен“ се гмурна срещу ракетите при Черна птица, беше примряла от страх, но това сега беше по-лошо. Много по-лошо. Този път знаеше какво може да се случи, защото беше видяла как кораби се разпадат на парчета от преки попадения, видяла бе последствията от жестокото отношение към състудентката й Мейлинг Джаксън, изгубила беше две близки приятелки от екипажа на „Аполон“ и страхът беше стигнал до мозъка на костите й. Изпълваше я усещане за собствената й смъртност, а бавният заход на врага й осигуряваше твърде много време да разсъждава върху тези неща.

— Сър — каза тя тихо, без да вдига поглед, — вие сте участвали в повече сражения от мен и познавате по-добре капитана. Имаме ли… — Прехапа устна, после вдигна глава и го погледна в очите. — Какви са шансовете ни да оцелеем, сър?

— Ами… — Кардонес проточи думата и подръпна ухото си. — Нека го кажа така, Каръл. Когато за пръв път влязох в сражение под командването на капитана, бях сигурен, че тази жена ще убие всички ни. Не просто се страхувах, че ще ни убие, а бях напълно убеден и само дето не се напиках от страх, честно.

Ухили се отново и въпреки страха си Уолкот също успя да се усмихне.

— Оказа се, че съм грешал — продължи Кардонес. — Не знам, странно е. Един вид забравяш да се страхуваш, когато нашата дама седи зад теб. Един вид знаеш, че няма начин да спипат нея, а това значи, че няма да спипат и теб. Или пък те е срам да се страхуваш, като виждаш, че нея не я е страх. Или нещо друго. — Кардонес сви рамене. — Така или иначе, тогава, само с един лек крайцер, Харингтън закова кораб-примамка с маса от седем и половина милиона тона. Така че не виждам защо да не закове боен крайцер с тежък крайцер. А ако се тревожеше, щеше да е тук и да нервничи заедно с нас, вместо да си довършва обяда на спокойствие.

— Да, сър. — Уолкот се усмихна по-ведро и обърна глава към таблото. В слушалките й звучеше сигнал за нови данни от „Трубадур“. Тя вкара промените в системата, а Рафаел Кардонес погледна командир Венизелос над сведената й глава. Погледите им се срещнаха многозначително. И двамата разбираха нуждата на мичмана някой да я успокои… знаеха също, че има огромна разлика между сражението с кораб-примамка, който се опитва да ти избяга, и с боен крайцер, който е дошъл да те размаже.

 

 

Хонър отвори животоподдържащия модул и Нимиц скочи вътре, излъчвайки примирение. Този път поне не влизаше там по спешност, затова котаракът провери, без да бърза, запасите си от вода и храна, нагласи си гнезденцето по свой вкус и чак тогава се сви на топка. Вдигна поглед към Хонър с тих предупредителен звук.

— Да, да, ти също внимавай — каза му тихичко тя и го почеса зад ушите. Той затвори очи да се наслади на ласката, после Хонър отстъпи назад и затвори вратичката.

 

 

— Централният компютър потвърди данните на сондите за масата на натрапника, госпожо — докладва Венизелос, докато тя излизаше от асансьора. — Корабът заобикаля звездата.

— С колко време разполагаме?

— Корабът все още е на два милиарда километра, госпожо, а ускорението му е едва петдесет g. Сигурно се надява да убегне от погледа ни. Началната му скорост е пет-девет-точка-пет хиляди километра в секунда. Ако запази настоящото си ускорение, ще стигне до орбитата на Грейсън след осем часа при скорост от приблизително седем-четири хиляди.

Хонър кимна, после обърна глава — още някой излизаше от асансьора. В склада бяха намерили мантикорски вакуумен костюм за командир Брентуърт и само грейсънската емблема, нарисувана на раменете му, го отличаваше от останалите офицери на мостика. Брентуърт я поздрави с напрегната усмивка.

— Все още не е късно да те свалим на планетата, Марк — каза тя, много тихо, така че да я чуе само той.

— Мястото ми е тук, госпожо. — Усмивката му беше напрегната, но гласът му беше удивително спокоен.

Здравото око на Хонър грейна одобрително, но това не й попречи да настои на своето.

— Вярно, че вашият флот те прати тук, но през следващите няколко часа няма да има много работа за теб като представител на Грейсън и офицер за свръзка.

— Капитане, ако искате да се махна от кораба ви, кажете го направо. В противен случай оставам. Редно е на борда да има поне един грейсънски офицер, ако ще се сражавате с тези фанатици заради нас.

Хонър понечи да отговори, после стисна устни и поклати глава. Докосна го леко по рамото, сетне тръгна към астронавигационната станция на Дюморн да погледне показателите на таблото му.

„Божи гръм“ — или „Саладин“, или както там се наричаше бойният крайцер — все още се движеше с ниско ускорение, но това можеше да е просто от предпазливост. По настоящия си курс отстоеше на над сто светлинни минути от Грейсън и на над четирийсет светлинни минути от Елцин, далеч извън обсега на грейсънските сензори.

Разбира се, капитанът на „Гръм“ знаеше, че има насреща си модерни бойни кораби, но със сигурност не виждаше „Безстрашен“ и „Трубадур“ със собствените си сензори, нямаше как да види и сондите, заради технологията, която ги правеше на практика невидими. Затова, разсъждаваше Хонър, ако се приемеше, че не знае за дислоцирането им (а нямаше как да знае това), както и за големия им обхват на засичане и свръхсветлинната скорост, с която предаваха съобщения, капитанът на „Гръм“ със сигурност вярваше, че присъствието му все още е тайна.

Хонър се почеса по носа. Самата тя не би избрала тази тактика, предвид разликата в тонажа, но онзи тип очевидно залагаше на предпазливия подход. Бойният крайцер щеше да е заобиколил звездата, преди да навлезе в сензорния обхват на Грейсън, а на самата граница на обхвата навярно щеше да изключи напълно тягата си. Това би удължило полетното време, но заобикалянето на звездата би го извело в балистичен курс, а това инерционно движение, без издайническите сигнатури на импулсните двигатели, би му позволило да се приближи до планетата и да изстреля първите си ракети преди активните сензори на Грейсън да го засекат.

Но тя вече го беше засякла. Въпросът беше какво да прави с тази ценна информация. Наведе се над таблото на Дюморн и въведе груб курс — къс, почти по права линия, — който започваше от Грейсън и извиваше около звездата от вътрешната страна на параболата на „Саладин“.

— Изчисти този курс, Стив. Все едно ще поемем по него с максимално ускорение. Къде ще навлезем в обхвата на сензорите им?

Дюморн се зае със задачата. Скицираният курс бързо се превърна в прецизен, макар и хипотетичен вектор около Елцин.

— Ще ни засече горе-долу тук, госпожо. На едно-три-пет милиона километра от Елцин и приблизително едно-девет-нула минути след началото на полета. Основната ни скорост би била пет-шест-шест-седем километра в секунда. Той ще е тук — на около четири-девет-пет милиона километра от Елцин и на едно-точка-три милиарда километра от Грейсън, ако запази настоящия си курс. Пет-точка-две-пет часа по-късно векторите ни ще се пресекат на два-точка-три милиона километра от Грейсън. Стига ускорението да остане непроменено, разбира се.

Хонър кимна. Едно нещо беше сигурно — че ускорението на „Саладин“ няма да остане непроменено, засечеше ли със сензорите си „Безстрашен“ и „Трубадур“.

— А ако заобиколим Елцин по реципрочен курс?

— Секунда само. — Дюморн въведе новите данни и на таблото се появи втори възможен вектор. — Ако наближим крайцера по този начин, той ще ни засече на приблизително едно-точка-пет милиарда километра от орбитата на Грейсън след две-пет-нула минути. Скоростта на приближаване би била едно-четири-едно-четири-девет-седем километра в секунда, а векторите ще се пресекат четири-осем минути след засичането.

— Благодаря. — Хонър скръсти ръце и се върна на креслото си, замислена върху възможните варианти.

Единственото, което не можеше да направи, беше да стои тук и да чака врага. Ако оставеше на „Саладин“ толкова много време да увеличи скоростта си, бойният крайцер щеше да има сериозно предимство при евентуално сражение с ракети и да премине през корабите й с лекота.

Хонър би могла да предотврати това, като го пресрещне по прав курс. „Саладин“ не би могъл да я избегне, но скоростта им на приближаване би била толкова висока, че не би им останало време за истинско сражение. Корабите щяха да влязат и излязат от зоната за стрелба с ракети само в рамките на четири минути, а от зоната за стрелба с енергийни оръжия — само за някакви си седем секунди. „Саладин“ щеше да бъде принуден да приеме сражението, но въпросното сражение щеше да е много кратко.

Или пък би могла да избере курс по къса парабола от вътрешната страна на противниковата. Бойният крайцер пак би имал по-висока основна скорост, когато засече „Безстрашен“ и „Трубадур“, но курсовете им щяха са конвергентни, тоест с пресечна точка, а векторът на Хонър щеше да е по-къс и от вътрешната страна. Нейните кораби щяха да изминат по-късо разстояние, а бойният крайцер не би могъл да се вреже в тях дори ако престанеше да се мотае и преминеше към максимална тяга.

Недостатъкът на този план се криеше именно в конвергентните курсове — те означаваха близък бой, а бойният крайцер имаше повече ракетни установки, повече муниции и по-мощни щитове, които му даваха сериозно предимство. Самата по-голяма продължителност на сражението щеше да е в негова полза, осигурявайки му време да размаже „Безстрашен“ и „Трубадур“… но щеше да осигури повече време и на тях да го ранят.

Накратко, трябваше да избира между краткотрайно сражение с надеждата да извади повече късмет от „Саладин“ или да заложи на двубой, където всичко зависеше от издръжливостта.

Разбира се, Хонър имаше едно сериозно предимство — същото, от което се беше възползвал „Саладин“, когато Масада беше убила нейния адмирал. Хонър знаеше къде се намира врагът и какво прави, а той нямаше представа какво е намислила тя.

Внесе различни промени в хипотетичния курс на Дюморн, вкарваше нови числа в контролния монитор пред себе си и обмисляше новите варианти. Накрая въздъхна. Ако „Саладин“ се беше появил в системата с малко по-ниска скорост или в по-заобиколен курс, сигурно би имала достатъчно време да ускори до конвергентен вектор, после да премине в балистичен режим и да се промъкне в обсег за стрелба с изключена тяга. При тази ситуация обаче това нямаше как да стане.

Облегна се, потърка безчувствената страна на лицето си и се замисли защо „Саладин“ се беше появил в системата точно по този начин. Капитанът му явно беше от предпазливите. Което беше изненадващо, предвид че всяка атака срещу Грейсън беше по естеството си акт на отчаяние. Вече от петдесетина години Народната република водеше завоевателна политика и беше натрупала сериозен опит в това отношение, но в поведението на „Саладин“ и неговия капитан не се долавяше нищо от този опит. Този тип определено не беше от породата на Тайсман — и слава богу!

Въпросът бе, че ако Хонър изправеше един предпазлив, да не кажем страхлив капитан пред вариантите да се бие до смърт близо до орбитата на планетата или да избяга, и особено ако го направеше по начин, който да подскаже на противника, че го е наблюдавала през цялото време, току-виж и малкото кураж му изневерил. Биеше ли отбой, щяха да минат часове, докато събере наново кураж да нападне… а всеки час, който хейвънският капитан изгубеше в колебание, беше един час повече за мантикорските подкрепления.

Разбира се, не беше изключено той да зареже предпазливостта и да направи онова, което самата Хонър би направила поначало — да се изправи срещу „Безстрашен“ и да понесе раните, които мантикорецът успееше да му нанесе, преди на свой ред да го издуха в космоса.

Хонър затвори здравото си око. Усещаше живата страна на лицето си спокойна и неподвижна. Стигна до решение.

— Свързочник, дай ми адмирал Матюс.

— Слушам, госпожо.

Матюс се появи на екрана пред нея. Изглеждаше напрегнат и нищо чудно — гравитационните сензори на „Трубадур“ изпращаха данните от сондите и до неговото тактическо табло на борда на „Ковингтън“. Въпреки това срещна хладнокръвно погледа й.

— Добър ден, сър. — Хонър подбираше и произнасяше думите си внимателно, искаше да изглежда уверена и спокойна, както го изискваше играта.

— Капитане. — Матюс кимна.

— Реших „Безстрашен“ и „Трубадур“ да пресрещнат „Саладин“ по конвергентен курс — уведоми го Хонър без излишни предисловия. — Захождат предпазливо, което може да означава, че целта им не е атака, а по-скоро разузнаване. Възможно е да бият отбой, когато разберат, че сме в състояние да ги пресрещнем далече от планетата.

Замълча. Матюс кимна отново, но личеше, че мисли трескаво и че също като нея не вярва бойният крайцер да е излязъл на разузнаване.

— Междувременно — продължи тя — не е изключено Масада да разполага с още звездолети, затова „Ковингтън“, „Слава“ и щурмоваците ви ще охраняват задната врата.

— Разбрано, капитане — тихо каза Матюс, но Хонър чу недоизказаното. Дори да пробиеше през „Безстрашен“ и „Трубадур“, „Саладин“, с малко късмет, щеше да е понесъл достатъчно щети, за да се изравнят в някаква степен шансовете на остатъците от грейсънския флот в последното им отчаяно сражение срещу него.

С много късмет всъщност.

— Е, ние ще тръгваме, сър. Желая ви късмет.

— И аз на вас, капитан Харингтън. Вървете с Бога и нашите молитви.

Хонър кимна и изключи връзката, после погледна Дюморн.

— Осъвремени и прати на пилотите първоначалния курс, който изчислихме, Стив. Тръгваме.