Дейвид Уебър
За честта на кралицата (2)

1.

Катерът премина от слънчевия блясък към плътната чернота само за миг, както се случваше единствено в космоса. Високата жена с широки рамене и черно-златната униформа на Мантикорския кралски флот гледаше през илюминатора от бронирано пластистъкло и въпреки красотата на гледката се мръщеше.

Шестокраката дървесна котка с козина в отсенки на кремавото и сивото се намести върху рамото й, когато жената вдигна ръка да посочи.

— Нали говорихме с командир Антрим да заменим Бета 14, Анди — каза тя и дребният лейтенант до нея неволно примижа. Във високия сопранов глас на жената липсваше каквато и да било интонация.

— Да, госпожо. Говорихме. — Плъзна пръсти по пада си и провери информацията, която се появи на дисплея. — Обсъдили сме го на шестнайсети, капитане, преди да излезете в отпуск. Той обеща да се свърже с нас своевременно.

— Но така и не го направи — отбеляза капитан Хонър Харингтън. Лейтенант Венизелос кимна в потвърждение.

— Не го направи, да. Съжалявам, госпожо. Трябваше да го следя по-изкъсо.

— Имал си други неща на главата, и ти, като всички останали — каза тя и Андреас Венизелос отново примижа. Този път чувството беше дори по-болезнено. Хонър Харингтън рядко мъмреше офицерите си и това беше нож с две остриета — в конкретния случай лейтенантът предпочиташе да му беше откъснала главата, отколкото да му говори с този тих и разбиращ тон, почти все едно търси извинение за пропуска му.

— Може и така да е, госпожо, но аз все пак трябваше да го държа изкъсо — каза той. — И двамата знаем, че в корабостроителниците мразят подмяната на двигателни модули. — Вкара кратка бележка в пада си. — Ще се свържа с него веднага щом се върнем на борда на „Вулкан“.

— Добре, Анди. — Тя обърна глава и го удостои с усмивка. Нещо почти пакостливо смекчаваше силните черти на лицето й. — Ако се опита да те мотае, уведоми ме. Ще обядвам с адмирал Тайер. Още не съм получила официални заповеди, вярно, но бас ловя, че тя знае какви ще са.

Венизелос се ухили — и двамата знаеха, че Антрим се опитва да извърти един стар трик, който обикновено сработваше. Когато ти възложат задача по корабно преоборудване, която по някаква причина не желаеш да извършиш, просто протакаш, докато наближи крайният срок, и разчиташ, че капитанът на въпросния кораб ще побърза да се върне в космоса, вместо да си навлече гнева на командването с промени в графика. За съжаление на командир Антрим успехът на въпросния трик зависеше от капитаните и тяхната склонност да си затварят очите за произволите на корабостроителницата, а при този капитан такава склонност не съществуваше. Нещо повече — макар и неофициално, слуховете упорито твърдяха, че Първият космически лорд има планове за кораба на Нейно величество „Безстрашен“. С други думи, ако „Безстрашен“ изпуснеше сроковете, някой друг щеше да опере пешкира, защото командващият офицер на космическа станция „Вулкан“ изобщо нямаше да е доволна от перспективата да обяснява закъснението пред адмирал Данвърс. Третият космически лорд имаше пословично къс фитил и обичаше да колекционира скалпове.

— Да, госпожо. Ъ-ъ, дали да не спомена пред Антрим, че ще обядвате с адмирала? Ей така, между другото?

— Стига, Анди. Не ставай гаден… освен ако не прецениш, че Антрим се прави на интересен, разбира се.

— Разбира се, госпожо.

Хонър се усмихна и отново зарея поглед през илюминатора.

Светлинките по корпуса на „Безстрашен“ примигваха в бяло и зелено — обозначението на пристанал звездолет. Приличаха на скъпоценни камъчета и бяха много ясно очертани, защото нямаше атмосфера, която да разсейва и пречупва светлината им. Хонър усети познатата тръпка на гордост. Бялата повърхност на тежкия крайцер отразяваше слънчевата светлина над разделителната линия с космическия мрак, която пресичаше надлъжно хиляда и двеста метровия му корпус. Хиляда и двеста метра дължина от край до край и триста хиляди тона маса. Ярка светлина се изливаше от един отворен оръжеен отсек на сто и петдесет метра пред задния двигателен пръстен. Техници от поддръжката на дока пълзяха по зловещата снага на пети грейзър. Смятала бе, че повтарящият се проблем с грейзъра е софтуерен, но специалистите от „Вулкан“ настояваха, че причината е в самото устройство.

Размърда рамене и Нимиц я сгълча мълчаливо, като впи по-дълбоко ноктите си в подплатената подложка на туниката й. Хонър цъкна и го почеса зад ушите вместо извинение, но дори за миг не свали поглед от прозореца на катера, който обикаляше бавно около „Безстрашен“.

Доста от членовете на няколкото работни групи обръщаха глави към нахалния катер. Хонър не можеше да различи израженията им зад визьорите на скафандрите, но лесно можеше да си представи смесицата от раздразнение и подозрителност — хората от станцията мразеха капитаните да им надничат през рамото… почти толкова, колкото капитаните мразеха да предават кораба си в техни ръце.

Подсмихна се доволно. Не би го споделила с техниците, разбира се, но определено беше впечатлена от това колко работа хората от „Вулкан“ — и Венизелос — бяха свършили за двете й седмици отпуск, въпреки пасивната съпротива на Антрим. Подмяната на импулсен модул беше трудоемка задача, която Антрим се опитваше да отлага безкрай, но планът му нямаше да успее. Бета 14 създаваше проблеми кажи-речи от приемателните тестове на „Безстрашен“ и Хонър нямаше намерение да търпи още дълго това положение — нито тя, нито инженерите й. Бетата не беше толкова критичен като алфа-модулите, вярно, и „Безстрашен“ лесно поддържаше осемдесетпроцентово ускорение и без него. От друга страна, стоеше дребният въпрос за цената на подмяната — от порядъка на пет милиона долара, сума, която командир Антрим волю-неволю трябваше да калкулира в баланса си и която до голяма степен обясняваше нежеланието му да извърши ремонта. Но пък командир Антрим нямаше да е на борда на „Безстрашен“, когато алфа-модулът за пореден път преминеше червената линия, за да компенсира дефектиралата бета.

Катерът зави обратно над корпуса, прекоси по диагонал ракетната батарея при задната палуба и геометричната прецизност на шести радар. Дългите тънки остриета на главните гравитационни сензори се скриха от погледа на Хонър: част от тях бяха подменени с нови. Хонър кимна доволно.

Като цяло през последните две и половина земни години „Безстрашен“ се беше представил отлично. Беше сравнително нов кораб, истинска гордост за инженерната мисъл, която го бе проектирала, и корабостроителницата, от която беше излязъл. Конструкторите и строителите му нямаха вина, че някой им беше пробутал дефектен бета-възел. Ако не се броеше това, корабът беше излязъл с чест от тежката си първа мисия. Не че Хонър би си избрала точно противопиратските патрули като назначение. Вярно, усамотението на онази мисия й беше дошло добре, а парите от наградата за залавянето на силезианския „корсар“ се бяха отразили отлично на банковата й сметка. А пътническият лайнер, който бяха спасили на косъм, беше голяма червена точка, с каквато всеки би се гордял… но като цяло моментите на вълнение бяха малко и нарядко. В голямата си част този период беше най-вече скучен, ако не се броеше първоначалното вълнение, че са й поверили командването на тежък крайцер, чистак нов при това.

Отбеляза си да уведоми техниците за ожулен участък над трети грейзър. Устните й сами се извиха в усмивка при мисълта за слуховете, които се чуваха за следващото й назначение. Засега бяха само слухове, но ако се съдеше по готовността, с която адмирал Курвозие беше приел поканата да присъства на традиционното парти по този повод, в слуховете трябваше да има и голяма доза истина. Което беше добре. От доста време не беше виждала адмирала, нито беше работила под прякото му командване, и макар че дипломатите и политиците бяха по презумпция по-нисш животински вид от пиратите, ако не друго, поне смяната на темпото щеше да внесе известно разнообразие в живота й.

 

 

— Между другото, онзи младеж има страхотен задник, нищо че е почти бебе — отбеляза д-р Алисън Чоу Харингтън. — На бас, че ще ти е по-приятно да гониш него в командната зала, скъпа.

— Майко! — Хонър потисна греховния подтик да удуши майка си и бързо се огледа. Май никой не беше чул репликата, благодарение на вездесъщата врява, която обикновено дразнеше Хонър, но не и сега.

— Виж, Хонър. — Доктор Харингтън вдигна към нея леко дръпнатите си шоколадови очи, същите като на щерка си, но с добавка от смъртоносен блясък понастоящем. — Казвам само, че…

— Знам какво казваш, но този „младеж“ е мой подчинен офицер!

— Именно де — кимна доволно майка й. — Точно това му е хубавото, защото ти е подръка. Виж го само! Красавец. Нали? Сигурно не може да се отърве от обожателки — въздъхна тя. — Или пък не бърза да ги гони — добави замислено. — Виж какви очи само! Гледа точно като Нимиц в размножителния сезон, не мислиш ли?

Хонър, на ръба на припадък, се чудеше накъде да погледне. Нимиц не страдаше от такива затруднения — гледаше към майка й, кривнал укорително глава. Не че възразяваше срещу коментарите й относно сексуалните му апетити, но като емпат отлично си даваше сметка с какво наслаждение възрастната дама дразни неговия човек.

— Командир Венизелос не е дървесна котка и аз нямам никакво намерение да го гоня, било в командната зала, било другаде — твърдо рече Хонър.

— Така е, скъпа, знам. Никога не си имала дори приблизително добър усет по отношение на мъжете.

— Майко!…

— Стига, Хонър, знаеш, че не бих си позволила да те критикувам. — Блясъчето в очите на Алисън Харингтън беше пакостливо, ала под майчината закачка прозираше нещо много по-сериозно. — Но все пак един флотски капитан, един старши флотски капитан, забележи, би трябвало да надскочи глупавите си задръжки.

— Нямам „задръжки“ — заяви Хонър с цялото достойнство, което успя да събере.

— Както кажеш, скъпа. Но ако е така, жалко за този сладур, бил той офицер или прост кадет. Толкоз хубост на вятъра.

— Майко, само защото си родена на дивашка планета като Беовулф, не значи, че можеш да заглеждаш офицерите ми! А и какво би си помислил татко?

— За кое какво бих си помислил? — попита Алфред Харингтън, командир от медицинския армейски корпус, пенсиониран.

— О, и ти ли цъфна? — Хонър и баща й бяха на един ръст, много по-високи от миниатюрната й майка. Хонър посочи обвинително Алисън и се оплака: — Мама пак заглежда офицер Венизелос.

— Няма страшно — отвърна баща й. — Обича да гледа, но никога не съм й давал причина да кривне от правия път.

— И двамата сте от един дол дренки!

— Мяу — каза Алисън и Хонър едва успя да сдържи усмивката си.

Майка й открай време си мреше да скандализира по-консервативните членове на мантикорското общество. Намираше цялото кралство за адски превзето и отровните й реплики в този смисъл бяха докарали до бяс не една и две матрони. А красотата й, както и фактът, че още беше лудо влюбена в съпруга си и с нищо не им даваше реален повод да я отстранят от елитния си кръг, ги вбесяваше още повече.

Разбира се, ако Алисън решеше да следва нравите на родния си свят, за нула време щеше да се сдобие с харем от разлигавени обожатели. Беше мъничка, стигаше едва до рамото на Хонър и беше образ и подобие на чистокръвна ориенталка от Стара Земя. Силната и рязко очертана костна структура на лицето, която подбиваше самочувствието на Хонър и я караше да се чувства семпла и някак недовършена, при майка й беше смекчена в екзотична красота, а подмладяващата терапия беше съхранила биологичната й възраст на не повече от трийсет земни години. „Наистина прилича на дървесна котка — помисли си Хонър. — Деликатна, но силна, изящна и очарователна, плюс лек намек за хищническа природа“. А фактът, че беше един от най-гениалните генетици в кралството, с нищо не вредеше на самочувствието й.

Освен това, както Хонър отлично знаеше, Алисън беше искрено загрижена заради несъществуващия любовен живот на единственото си дете. Е, понякога и Хонър се тревожеше за това, малко, но бързо намираше обяснение в реалната липса на възможности. Един капитан на звездолет не би могъл да се забърка с член на екипажа си дори да има желание за това, а Хонър нямаше. Сексуалният й опит беше на практика нулев — ако не се броеше онзи крайно неприятен епизод в академията и едно ученическо влюбване, което й докара продължителна депресия, — просто защото още не беше срещнала мъж, който да си заслужава усилието.

Не че имаше интерес към жени; не, просто май нямаше особен интерес към никого, което можеше да се сметне за предимство. Спестяваше й потенциални професионални проблеми… а и едра кобила като нея едва ли имаше големи шансове да предизвика интерес у противоположния пол, така че… Тази мисъл до известна степен я притесняваше. „Не — помисли си тя, — бъди честна“ — притесняваше я много, а майчиното й странно чувство за хумор понякога я режеше като с нож. Не днес обаче. Хонър изненада и двамата, като прегърна силно майка си. Рядко изразяваше чувствата си на публично място.

— Опитваш се да ме разнищиш, а? За да се държа прилично? — подкачи я доктор Харингтън и Хонър поклати глава.

— Никога не се опитвам да направя невъзможното, майко.

— Точка за теб — отбеляза баща й, после протегна ръка на съпругата си. — Хайде, Али. Хонър трябва да пообиколи гостите, а ти иди да тормозиш някой друг за разнообразие.

— Вие, флотските, сте истински трън в… хъм, задните части — отвърна Алисън и стрелна щерка си с престорено възмущение, после двамата се смесиха с тълпата. Хонър гледаше с усмивка след тях. Виждаше ги рядко и точно затова се зарадва толкова, когато „Безстрашен“ бе насочен към ремонтните докове на „Вулкан“, а не на „Хефест“. Космическа станция „Вулкан“ обикаляше в орбита около Сфинкс, родния свят на Хонър, само на десет светлинни минути разстояние от столичната планета Мантикора, и Хонър се беше възползвала безсрамно от възможността да прекара повечко време у дома въпреки реалния риск да надебелее покрай кулинарните вълшебства на баща си.

Но Алфред Харингтън беше прав за отговорностите й като домакиня. Така че Хонър изправи гръб, пое си дъх и се гмурна в празничната навалица.

 

 

Собственическа усмивка раздвижи лицето на адмирала от зелените Раул Курвозие при вида на капитан Харингтън, която обикаляше уверено гостите си. Гледаше я и си мислеше за дългурестата курсантка, цялата лакти, колене и остри лицеви кости, която беше видял за пръв път преди шестнайсет мантикорски години — повече от двайсет и седем земни. Още тогава Хонър беше особена, мислеше си с усмивка той. Съсредоточена до откат, срамежлива до безсловесност и твърдо решена да го крие, ужасена от курсовете по математика и с вроден усет към звездолетите, усет, който граничеше с гениалност. Един от най-добрите тактици, които Раул бе виждал. Както и един от най-обърканите курсанти, които бе имал. Такъв изключителен потенциал, а едва не се беше издънила. И щеше да се издъни, ако Раул не я беше убедил — с цената на огромни усилия — да използва същата тази интуиция и в тестовете по математика. Но след като Хонър си стъпи на краката, вече нищо не можеше да я спре.

Курвозие беше ерген, деца нямаше. Съзнаваше, че компенсира тази празнота със студентите си, ала малцина от тях му бяха давали толкова поводи за гордост като Хонър. Повечето офицери просто носеха униформата; Хонър живееше за нея. „А и униформата й стои добре“, помисли си той.

Гледаше я как си бъбри със съпруга на командващия офицер на „Вулкан“ и се чудеше къде се е дянала онази непохватна курсантка. Знаеше, че Хонър и до ден-днешен мрази партитата и възприема себе си като грозното пате — но вече не позволяваше това да проличи. А рано или късно, по-скоро рано, Хонър щеше да се събуди и да проумее, че грозното пате се е превърнало в лебед. Един от недостатъците на подмладяващата терапия, особено в по-новите й и по-ефикасни версии, беше удълженият пубертет, а преди да съзрее окончателно Хонър си беше възгрозничка — на пръв поглед поне. Притежаваше по рождение котешките рефлекси на своя роден свят, но чудесната стойка и изяществото на движенията бяха нещо друго, нещо отвъд високата гравитация, при която беше родена и отраснала. Още като първокурсничка в академията притежаваше онова специфично изящество в движенията, заради което хората се обръщаха след нея, същите хора, които преди малко бяха побързали да я пренебрегнат заради невзрачната външност, а колкото до лицето й, то беше от онези, които възрастта разхубавява. Но дори сега Хонър не си даваше сметка, че острите й черти са се загладили, без да изгубят изразителността си, че огромните очи, които бе наследила от майка си, придават на триъгълното й лице нещо екзотично и интригуващо. И нищо чудно, че не го осъзнаваше, защото процесът бе продължил твърде дълго; вярно беше, че Хонър никога нямаше да е „красавица“… макар вече да беше красива. Стига да го осъзнаеше.

Което изостряше тревогите му допълнително. Той сведе навъсен поглед към чашата си, после си погледна часовника и въздъхна. Партито по случай новото назначение на „Безстрашен“ се превръщаше в истински успех. Проточило се бе с часове, а Раул не разполагаше с часове. Твърде много подробности трябваше да бъдат обсъдени на Мантикора, значи се налагаше да откъсне Хонър от гостите й… не че тя би имала нещо против всъщност.

Тръгна спокойно през навалицата и Хонър веднага се обърна към него, сякаш водена от вътрешен радар. Курвозие не беше много по-висок от майка й. Усмихна й се отдолу нагоре.

— Страшна забава, капитане — каза той и Хонър отвърна с кисела усмивка:

— Нали, сър? И шумна освен това — добави с гримаса.

— Да, шумничко е. — Курвозие се огледа, после отново вдигна глава към Хонър. — След час трябва да хвана совалката за „Хефест“, а с теб трябва да поговорим преди това. Можеш ли да се измъкнеш?

Хонър присви леко очи, изненадана от неочаквано сериозния му тон, после на свой ред плъзна поглед по навалицата в каюткомпанията.

— Не би трябвало да… — започна тя, макар в тона й да се усещаше копнеж. Курвозие сдържа усмивката си. Забавно беше да гледа как изкушението се бори за надмощие с чувството й за дълг. Състезателите не бяха равностойни, а и любопитството играеше в отбора на изкушението, така че… Устните й се стегнаха решително. Тя вдигна ръка и помощникът на главния бордови стюард, Джеймс Макгинис, се появи от тълпата като по магия.

— Мак, би ли завел адмирал Курвозие в кабинета ми? — Говореше тихо, та гласът й да се загуби в шумотевицата.

— Разбира се, госпожо — отвърна стюардът.

— Благодаря. — Тя отново погледна Курвозие. — Ще дойда при вас след минутка, сър. Само да намеря Анди и да го предупредя, че ролята на домакин е изцяло негова.

— Благодаря, капитане. Оценявам го.

— О, и аз, сър — призна тя с широка усмивка. — И аз!

 

 

— Знам, че не обичаш партитата, Хонър — започна Курвозие, щом Хонър влезе в кабинета, — но въпреки това съжалявам, че те отвлякох от това. Върви наистина добре.

— Върви бавно, така че ще имам време да се върна там, сър. — Тя поклати глава. — Половината дори не ги познавам! Не очаквах толкова планетарни гости да приемат поканата.

— Че как иначе? Ти си тяхно момиче и те се гордеят с теб.

Хонър махна с ръка, но страните й поруменяха.

— Ще трябва да преодолееш това с изчервяването, Хонър — смъмри я старият й учител. — Скромността е хубаво нещо, но след станция Василиск ти си известна жена.

— Просто извадих късмет — възрази тя.

— Несъмнено — съгласи се той с готовност, която му спечели един доста остър поглед от нейна страна. После се усмихна широко и Хонър също се усмихна — на лекотата, с която беше захапала въдицата му. — Не, сериозно. Може и да не съм го споменал досега, но ти накара всички ни да се гордеем.

— Благодаря — отвърна Хонър. — Когато го казвате вие, това значи много.

— Сериозно? — Усмивката му се вгорчи, когато той погледна надолу към златните ширити върху маншетите на черните си ръкави. — Направо не знам как ще се откажа от униформата. — Въздъхна тежко.

— Временно е, сър. Няма да ви оставят задълго на брега. Всъщност… — Хонър се намръщи — все още не разбирам защо изобщо са ви потърсили от външното министерство.

— О? — Той кривна глава и я стрелна с поглед. — Казваш, че стар досадник като мен не е достоен за дипломатическа мисия?

— Не, разбира се! Казвам само, че сте много по-ценен като ръководител на катедрата по тактика, отколкото бихте били в качеството си на дипломатически представител, който се размотава по коктейли и соарета. — Устата й се изкриви от отвращение. — Ако в адмиралтейството имаха и капчица здрав разум, щяха да кажат на онези във Външно да скочат през Възела, а на вас щяха да поверят флотилия, сър!

— В живота има и други неща освен катедрата по тактика или командването на флотилии — възрази той. — Всъщност май ще се окаже, че политиката и дипломацията са по-важни. — Намръщи се, когато Хонър изсумтя. — Не си ли съгласна?

— Адмирале, аз политиката не я харесвам — каза тя откровено. — Забъркаш ли се в нея, нещата се объркват. Именно „политиката“ създаде онази каша на Василиск и целият ми екипаж едва не загина заради нея! — Поклати глава. — Не, сър. Политиката не ми харесва, не я разбирам и не искам да я разбирам!

— Тогава ще е добре да си промениш мнението, капитане. — Гласът на Курвозие прозвуча студено и безкомпромисно. Хонър примигна изненадано, а Нимиц на рамото й вдигна глава и сведе поглед към дребничкия адмирал. — Хонър, какво ще правиш със сексуалния си живот е твоя работа, но никой капитан от космическия флот на Нейно величество не може да бъде девствен в политиката — и още по-малко в дипломацията.

Тя се изчерви отново, много по-силно този път, но едновременно с това усети как гърбът и раменете й се изправят в стойка „мирно“, точно като в академията, където тогавашният капитан Курвозие определяше правилата и държеше на стриктното им спазване. Сега и двамата бяха далече от остров Саганами, но някои неща явно никога не се променяха.

— Простете, сър — каза сковано тя. — Имах предвид, че политиците се интересуват повече от пари и бизнес империи, отколкото от истинската си работа.

— Мисля, че дукът на Кромарти не би оценил по достойнство това определение. А и то не му пасва. — Курвозие махна леко с ръка, преди Хонър да е възразила. — Да, знам, че нямаше предвид министър-председателя. И разбирам реакцията ти след онова, което се случи с последния ти кораб. В момента обаче дипломацията е жизненоважна за оцеляването на кралството, Хонър. Затова приех предложението на Външно, когато се обърнаха към мен за Звездата на Елцин.

— Разбирам, сър. Сигурно ви приличам на капризно дете. Нали?

— Мъничко — кимна Курвозие с лека усмивка.

— Не ще да е само „мъничко“, но… От друга страна, аз не знам почти нищо за дипломацията. Опитът ми се изчерпва с местните политици, а знаете какви са те — гадняри от първия до последния.

— За това може и да си права. Но сега става въпрос за нещо много по-важно и затова исках да говоря с теб. — Потри едната си вежда и се намръщи. — Честно, Хонър, останах изненадан, че адмиралтейството избра точно теб за тази мисия.

— Така ли? — Тя се помъчи да скрие обидата си. Адмиралът наистина ли мислеше, че тя ще си пести усилията само защото не обича политиката? Особено когато двамата щяха да работят заедно? Абсурд, не можеше да мисли така.

— О, не защото се съмнявам в качествата ти — побърза да я успокои той и поклати глава. — Просто… Какво знаеш за ситуацията на Елцин?

— Не много — призна Хонър. — Още не съм получила официалните си заповеди и придружаващата ги информация, така че знам каквото пише във вестниците. Проверих в Кралската енциклопедия, но не открих нищо полезно, а флотата им дори не е включена в справочника „Джейн“. Реших, че Елцин не представлява интерес за нас с друго освен с местоположението си.

— Но поне си наясно защо искаме да включим тази система в нашия лагер, нали? Ако се съди по последните ти думи.

Хонър кимна. Звездата на Елцин отстоеше на няма и трийсет светлинни години от мантикорската бинарна система, североизточно според галактическата система за ориентиране. Което беше по-важно, звездата лежеше между кралство Мантикора и раздутата от завоевания Народна република Хейвън, а трябваше да си идиот — или член на либералната или прогресивната партия, — за да си затваряш очите пред предстоящата война с Хейвън. Дипломатическото противопоставяне между Мантикора и Хейвън беше придобило грозни отсенки през двете и половина земни години след наглия опит на Народната република да прилапа системата Василиск и понастоящем и двете страни драпаха трескаво за по-добра позиция преди неизбежния открит сблъсък.

Точно затова Звездата на Елцин беше толкова важна. Тя, както и съседната й система Ендикот, бяха единствените звезди с обитаеми планети в голям пуст участък от порядъка на четирийсет светлинни години и се намираха на почти равни разстояния от двете противникови сили. Евентуален съюзник или флотски плацдарм в този район (второто можеше да се окаже дори по-важно) би бил на практика безценен.

— Може би не си даваш сметка обаче — продължи Курвозие, — че става въпрос за нещо повече от стратегически имот. Правителството на Кромарти се опитва да разчисти ивица, която да спре пожара, Хонър. Ние сме достатъчно богати да се противопоставим на Хейвън, да, разполагаме и с технологично предимство, но не можем да се мерим с тях по численост. Трябват ни съюзници, нещо повече — трябва другите да виждат в нас надежден играч, който има смелостта и волята да натрие носа на Хейвън. Твърде много системи залагат на неутралитета, немалко от тях ще са неутрални и когато започне стрелбата, и нашата задача е да разширим сферата си на влияние така, че повечето от тях да са „неутрални“ в наша полза.

— Разбирам, сър.

— Добре. Причината да се изненадам от избора на адмиралтейството, че са се спрели на теб за тази мисия… Причината да се изненадам е, че ти си жена.

Хонър примигна невярващо и Курвозие се разсмя горчиво на реакцията й.

— Боя се, че не разбирам, сър.

— Като получиш инструкциите си, ще разбереш — още по-горчиво каза той. — А междувременно, нека ти обясня най-важните неща. Седни, капитане.

Хонър се тръшна на един стол и премести Нимиц от рамото в скута си. Адмиралът изглеждаше искрено притеснен, но какво общо имаше полът й с мисията?

— Важно е да се знае, че Звездата на Елцин е заселена много преди Мантикора — започна Курвозие, преминал в лекторски режим, сякаш отново бяха в академията на остров Саганами. — Първите колонисти кацнали на Грейсън, единствената обитаема планета в системата, през 988 след Диаспората, почти петстотин години преди ние да се появим на сцената. — Хонър присви изненадано очи и Курвозие кимна. — Точно така. Всъщност Елцин дори не била проучена, когато колонистите напуснали Слънчевата система. Нещо повече, технологията на криозамразяването била разработена едва десетина години преди да потеглят на космическото си пътешествие.

— Но защо им е трябвало да идват чак тук, за бога? — възкликна Хонър. — Със сигурност е имало други, добре проучени системи много по-близо до Слънцето.

— Имало е, но ти неволно уцели мотивацията им право в десетката. — Хонър свъси вежди, а Курвозие се усмихна тънко. — „За бога“, Хонър. В Божието име. Били са религиозни фанатици, търсели са нов дом възможно най-далеч от родната система, така че никой никога да не ги потърси. Сигурно са сметнали, че разстояние от петстотин светлинни години е достатъчно голямо. Не забравяй, че по онова време пътуването в хиперпространството не е съществувало дори на теория. Така или иначе, Църквата на освободеното човечество се хвърлила с главата напред в космоса, на сляпо, без никаква идея какво ги чака в края на пътуването.

— Мили боже! — възкликна Хонър потресено и точно така се чувстваше. Тя беше професионален флотски офицер все пак и мисълта за десетките грозни начини, по които колонистите са можели да загинат, й обръщаше стомаха.

— Именно. Но най-интересното в цялата история е защо са го направили. — Хонър вдигна вежда, а Курвозие вдигна рамене. — Искали да се махнат от „технологията, която носи развала и убива душата“ — каза адмиралът и тя го зяпна невярващо.

— Използвали са космически кораб, за да избягат от технологията? Това е… това е нелепо, сър!

— Всъщност не е точно така. — Курвозие се облегна на една маса и скръсти ръце пред гърдите си. — Макар че и аз си помислих същото, когато от Външно ме запознаха с историята на системата. Но по един налудничав начин в действията им има логика. Не забравяй, че са взели това си решение отдавна, в ранното четвърто столетие на Диаспората, когато Старата Земя бележела първите си сериозни успехи в борбата със замърсяването, изчерпването на ресурсите и пренаселеността. Всъщност ситуацията там се подобрявала с всяка година въпреки екооткачалките и проземните групировки, които всячески се опитвали да подложат крак на космическите изследвания. Може и да са имали известно основание, особено онези от проземното движение, защото колонизаторските кораби изисквали гигантски инвестиции и тежали като камък на шията на системната икономика. Били против този харч, но поне признавали ползите от евентуалното разселване на човечеството. Космическата индустрия, сондирането на астероиди за полезни изкопаеми, орбиталните енергийни станции — всичко това вече било факт и стандартът на живота в цялата Слънчева система бързо се подобрявал. Повечето хора били доволни, а единственото сериозно възражение на онези от проземното движение гласяло, че стандартът щял да се повишава още по-бързо, ако хората престанат да строят междузвездни колонизаторски кораби. От друга страна, все още имало екстремистки групи — най-вече крайните „зелени“ и неолудитите, — които не правели разлика между колонизаторската политика и останалата космическа активност на човечеството. Настоявали, всеки по свои си причини, че единственото истинско решение на проблемите е да зарежем технологиите и да живеем така, „както е писано на човек да живее“, край на цитата.

Хонър изсумтя подигравателно и Курвозие се засмя.

— Знам. Голям зор са щели да видят, ако е имало начин теорията им да се приложи на практика, особено при население от над двайсет милиарда, на което да осигуриш прехрана и покрив над главата, но повечето от въпросните идиоти са били граждани на развитите страни. Както знаеш, когато един проблем е на път да намери своето решение, екстремистите стават още по-екстремни, вместо обратното, а онези екстремисти не са имали никаква представа как би изглеждала планетата им без технологиите, защото никога не били живели без тях. Освен това, след като в продължение на три века проповядвали за злините на технологията и за „алчната, експлоататорска природа на обществото“, зелените постепенно изгубили техническата си грамотност и връзката си с останалата част на човечеството, а неолудитите, повечето от тях работници в производството, останали без работа, защото технологиите и роботизацията обезсмислили предишните им професионални умения. С други думи, и едните, и другите нямали необходимите познания и жизнен опит да разберат какво точно се случва, а за неграмотните хора винаги е по-лесно да прибегнат до опростенчески решения на сложните проблеми, отколкото да изградят стройна философска система, която да потърси реалното им решение. Така или иначе, Църквата на освободеното човечество била рожба на един тип, Остин Грейсън — преподобния Остин Грейсън, от някакво място, наречено Щата Айдахо. Според Външно по онова време имало множество маргинални групи с крайни убеждения, а Грейсън, който призовавал последователите си да „се върнат към библията“, бил повлечен от общото движение за забрана на технологиите. Единственото, което го различавало от другите откачалки и терористи, била харизмата му, решимостта му и изключителният му талант да привлича последователи. Успял да организира колонизаторска експедиция и да осигури финансирането й, което глътнало сума от порядъка на няколко милиарда долара, само и само да отведе хората си в Новия Сион и неговата свободна от технологии Райска градина. Доста елегантна врътка, трябва да признаем — използвал е най-високите технологии, за да избяга от технологията като такава.

— Много елегантно, няма що — изсумтя Хонър и адмиралът се засмя отново.

— За жалост в края на пътуването ги чакала неприятна изненада. Грейсън е хубаво място в много отношения, но планетата е с висока плътност и с висока концентрация на тежки метали, което означава, че там няма нито едно растение или животно, което хората да консумират за дълъг период, без това да ги убие. Което от своя страна означава…

— Че не е било възможно да обърнат гръб на технологиите, ако са искали да оцелеят — довърши вместо него Хонър.

Курвозие кимна.

— Именно. Не че са били склонни да го признаят. Самият Грейсън така и не го признал, между другото. Живял още десет земни години след пристигането на колонизаторския кораб и всяка година обявявал, че краят на технологиите вече се вижда. Имало друг тип обаче, някой си Мейхю, който, изглежда, си дал сметка за неизбежното. Според онова, което успях да изровя в архивите, той един вид се съюзил с друг тип, някой си капитан Янаков, който командвал колонизаторския кораб, и след смъртта на Грейсън двамата успели да внесат революционна промяна в доктрината на Църквата. А именно, че сама по себе си технологията не е проява на злото, греховен е само начинът, по който хората използвали технологиите на Стара Земя. Не машината била проблемът, а небогоугодният начин на живот, който човечеството водело в ерата на машините.

Залюля се на пети, потънал в мисли, после сви рамене.

— Така или иначе, колонистите зарязали тази част от теологията на Грейсън, частта, която заклеймявала технологиите, и вместо това насочили усилията си да създадат общество, което следва Божието слово с точките и запетаите… — стрелна Хонър с поглед изпод смръщени вежди, — включително и онова, дето „мъжът е глава на жената“.

Беше ред на Хонър да свъси чело. Курвозие въздъхна.

— По дяволите, Хонър, ти си мантикорка от главата до петите! — възкликна той, после добави през смях: — Бог да ни е на помощ, ако майка ти някога се озове на Грейсън!

— Боя се, че все още не разбирам, сър.

— Не разбираш я — въздъхна Курвозие. — Работата е там, че на Грейсън жените нямат законови права, Хонър… никакви.

— Какво?! — Хонър изправи гръб. Нимиц се разцвърча тревожно, а Хонър примижа, когато дългите му нокти се забиха в крака й, макар че на съзнателно ниво мислите й бяха заети с друго.

— Точно така. Не могат да гласуват, не могат да притежават собственост, не могат да бъдат съдебни заседатели и със сигурност не могат да служат в армията.

— Но това е… това е варварско!

— Знам ли — каза Курвозие с лека усмивка. — Подозирам, че животът им е по-спокоен от нашия.

Хонър го изгледа гневно и усмивката му се стопи.

— Май шегата не ми се получи. Нищо смешно няма в безправието, нищо смешно няма и в ситуацията на Грейсън. Работата е там, че Масада, обитаемата планета в системата Ендикот, е била колонизирана от Грейсън, при това повече или по-малко насилствено. Онова, което започнало като разцепление заради официалната политика за запазване на технологиите, скоро се превърнало в нещо друго, когато за всички станало ясно, че без технологиите колонията няма да оцелее. Фракцията, която поддържала запазването на технологиите, станала известна под името Умерените, а техните противници — под името Верните. След като били принудени да приемат мисълта, че няма начин да оцелеят без машините, Верните решили като компенсация да създадат съвършеното богобоязливо общество и ако смяташ, че настоящото управление на Грейсън е назадничаво, не знам какво би казала за нещата по онова време! Строг пост, ритуално очистване дори за най-дребните грехове, а законите им предвиждали жестоки наказания за всяко отклонение от Верния път, включително убийство с камъни, представи си! Накрая се стигнало до гражданска война и минали цели пет години, преди Умерените да надвият Верните. За жалост междувременно Верните успели да създадат оръжие на Страшния съд, с други думи — оръжие за масово поразяване. Заявили, че щом не могат да живеят в богоугодно общество, значи ще взривят планетата, точно както изисквала от тях Божията воля.

Адмиралът изсумтя отвратено и поклати глава, после въздъхна.

— Не се стигнало до това. Правителството на Грейсън — Умерените — сключило сделка с тях и ги заточило с все камшиците за телесни наказания на Масада, където Верните се заели да създадат обществото, което Господ Бог бил имал предвид. Това спасило Грейсън, но вместо да омекнат, Верните станали още по-крайни в идеологията си. Много неща в тяхната така наречена религия остават неясни, но според малкото, което успях да изровя, те са зачеркнали целия Нов завет от библиите си, защото ако Христос наистина е бил месията, технологиите никога нямало да се появят на Стара Земя, Верните никога нямало да бъдат изритани от Грейсън, а жените щели да бъдат сложени на подобаващото място във всички светове, обитавани от човечеството.

Хонър го гледаше онемяла. Явно бе останала без думи, затова адмиралът поклати отново глава и продължи:

— За съжаление Верните са дълбоко убедени и в друго — че Бог очаква от тях да изправят греховните нрави на цялата вселена и преди всичко греховните нрави на съседите си от Грейсън. И едните, и другите, ще ми простиш израза, нямат и гърне, в което да се изпикаят, от икономическа гледна точка, но планетите им са близо една до друга, което е улеснило войнствените напъни на Верните. Водили са няколко войни за изминалите столетия, включително и с ядрени оръжия. И точно това, както сигурно се досещаш, отваря пролука, която ние бихме могли да използваме. И ние, и онези от Хейвън. Пак по тази причина във Външно са решили, че делегацията ни трябва да се оглави от военен с добра репутация, някой като моя милост, както ми обясни министърът. Онези от Грейсън отлично съзнават каква заплаха е Масада за тях и ще очакват и от нашия представител да е наясно със ситуацията.

Сви устни.

— Кашата е страшна, Хонър, а и нашите мотиви не са от най-чистите, боя се. Нужен ни е плацдарм в онзи район, предна база. И още по-важно, трябва да сме сигурни, че Хейвън няма да ни изпревари и да създаде своя база там, толкова близо до нас. Всичко това се вижда с просто око, ще го видят и местните, което означава, че волю-неволю ние ще се замесим в техния конфликт, най-малкото като миротворци. Ако аз бях начело на тяхното правителство, бих настоявал точно за това, защото основното кредо на масадската теология гласи, че един ден те ще се завърнат триумфално на Грейсън и ще стъпчат наследниците на греховните люде, които са прогонили предците им от техния дом. Това означава, че Грейсън не би имал нищо против един силен външен съюзник… както и че веднага щом ние започнем да ухажваме тях, Хейвън ще се лепне за Масада. Народняците от Хейвън също биха предпочели Грейсън пред Масада, но правителството на Грейсън, изглежда, си дава донякъде сметка колко опасно е да бъдеш „приятел“ на Народната република. И точно затова, Хонър, трябва да познаваш отлично дипломатическата страна на тази наша малка екскурзия. Защото ще си в светлината на прожекторите, а фактът, че кралството е избрало жена да ръководи военната страна на нашата мисия, е…

Млъкна по средата на изречението и вдигна рамене. Хонър бавно кимна. Срещаше сериозни затруднения с мисълта за средновековни нрави, пренесени в наши дни.

— Разбирам, сър — каза тихо тя. — Разбирам.