Дейвид Уебър
За честта на кралицата (34)

33.

„Божи гръм“ захождаше по широка дъга с надежда да прихване враговете в гръб, а ремонтните екипи работеха трескаво. Мина известно време, докато довършат огледа, но докладите им до мостика будеха сериозно недоумение.

Изглеждаше невъзможно, дивеше се Матю Симондс. Такива попадения биха унищожили всеки масадски кораб, ала въпреки зейналите рани по фланговете на „Гръм“ батареите му бяха изгубили само една ракетна установка и един грейзър.

Симондс предъвкваше изгарящата го омраза, докато противникът описваше своя по-малка дъга, повтаряйки като в огледало собствения му курс, но зад омразата бавно се настаняваше разбирането защо Иу изглеждаше толкова убеден, че може да унищожи „Безстрашен“. „Гръм“ се оказваше много по-издръжлив, отколкото Мечът си беше представял. Чувство за превъзходство, за богоподобна унищожителна мощ се настаняваше в уморения му мозък… а с него и горчивата мисъл, че е използвал тази мощ глупаво и тромаво.

Погледна отново таблото пред себе си. Минали бяха два часа, откакто „Гръм“ бе напуснал бойното поле, и разстоянието се беше увеличило на шестнайсет и половина светлинни минути. Уъркман твърдеше, че ракетна установка двайсет-едно ще е на линия след половин час, но времето минаваше, а Симондс ясно си даваше сметка, че е позволил на Харингтън да диктува правилата на сражението. Разполагаше поне с два дни, преди да пристигнат евентуалните мантикорски подкрепления, но онази проклета жена упорито стоеше на пътя му към Грейсън, а той й беше позволил да му изгуби ценни часове, време, в което можеше да е приключил с Божието дело.

Стига толкова. Стана и отиде при тактическия екип. Аш прекъсна дискусията с помощниците си и вдигна глава да го погледне.

— Е, лейтенант?

— Сър, завършихме анализа. Съжалявам, че ни отне толкова време, но…

— Остави това, лейтенант. — Думите прозвучаха по-грубо от предвиденото и Симондс се опита да ги смекчи с усмивка. Знаеше, че Аш и хората му са уморени почти колкото него, а и анализът ги беше изтощил допълнително, защото се налагаше непрекъснато да правят справки с наръчниците. Това беше една от причините Симондс да се примири със загубата на време в опит да надхитри Харингтън. Не беше хранил големи надежди, че опитът му ще успее, но категорично не смяташе да влезе в ново сражение с нея, преди Аш да е анализирал и осмислил наученото при първия сблъсък.

— Разбирам трудностите — каза Симондс по-меко. — Просто ми кажи какво научихте.

— Да, сър. — Аш си пое дъх и сведе поглед към електронния си тефтер. — Сър, макар ракетите им да са по-малки, проникващата им способност и особено електрониката са по-добри от нашите. Програмирахме огневия си контрол да компенсира онези електронни техники, които успяхме да идентифицираме. Сигурен съм, че имат в запас трикове, които още не сме видели, но повечето от останалите успяхме да елиминираме. В отбранителен план примамките и заглушителите им са много добри, но в антиракетите и лазерния преграден огън ни превъзхождат минимално, а ние успяхме да съберем достатъчно данни за излъчванията на примамките им и настроихме ракетите си да ги пренебрегват. Мисля, че при следващото сражение ще успеем да компенсираме в голяма степен това им превъзходство.

— Браво, лейтенант. А нашата отбрана?

— Меч Симондс, ние просто нямаме достатъчно опит със системите на кораба и затова не можем да ги използваме пълноценно в команден режим. Съжалявам, сър, но това е истината. — Помощниците на Аш гледаха съсредоточено в ръцете или в таблата си, но Симондс се задоволи да кимне мълчаливо. Лейтенантът продължи: — Както казах, настроихме системите да пренебрегват фалшивите излъчвания и преработихме софтуера така, че да екстраполира от нашия анализ на направеното до момента. В допълнение въведох пакети от системи за заглушаване и примамки, които компютърът да използва автоматично. Този метод няма да е толкова гъвкав, колкото ако разполагахме с опитен тактически екип, сър, но като извадим човешкия елемент от веригата за вземане на решения, поне ще спечелим време и ще повишим ефективността на отбраната си.

На лейтенанта явно му беше неприятно да признае последното, но въпреки това срещна погледа на Симондс, без да трепне.

— Разбирам. — Мечът се разкърши. Гърбът го болеше ужасно. Погледна през рамо. — Внесохте ли последните промени в курса, астронавигатор?

— Да, сър.

— Хайде да завием тогава. — Обърна се и дари Аш с бащинска усмивка. — Ще имате шанс да ни демонстрирате плодовете на своя труд, лейтенант.

 

 

— Връщат се, капитане.

Хонър остави какаото си във вдлъбнатината за чаши на облегалката на креслото си, вдигна вежда към Кардонес, после се загледа в контролния монитор пред себе си. „Саладин“ беше увеличил дистанцията до почти триста милиона километра, но сега се връщаше към „Безстрашен“ с обратно ускорение от четири-точка-шест километра в секунда на квадрат.

— Какво ли е намислил този път, госпожо?

— През последните няколко часа сигурно е размишлявал върху предишното сражение, Анди. Ако се връща за ново, сигурно си мисли, че е разбрал грешките си.

— Значи смятате, че ще се приближи в обсег за енергийна стрелба?

— На негово място бих го направила, но нали знаеш онази поговорка за най-добрия дуелист на света? — Венизелос я погледна озадачено и тя се усмихна. — Най-добрият дуелист на света не се бои от втория най-добър, а от най-лошия дуелист на света, защото идиотът е непредвидим.

Първият помощник кимна, че разбира, а Хонър включи връзката си с „Трубадур“. Отвори уста, но Маккиън се ухили и поклати глава.

— Чух ви какво си говорихте с Анди, госпожо, и ми се ще да грешахте. За жалост сте права.

— Капитанът на „Саладин“ най-вероятно се е поучил от грешките си, Алистър. Ако е така, предполагам, че този път ще съсредоточи огъня си само върху един от нашите кораби.

— Да, госпожо. — Маккиън не каза нищо друго, но и двамата знаеха коя е логичната мишена на „Саладин“. „Трубадур“ беше много по-уязвим от „Безстрашен“, а като унищожеше него, „Саладин“ щеше да елиминира една четвърт от ракетните установки на Хонър.

— Стой близо до нас. Каквото и да е намислил, ще започне с ракетен обстрел и искам „Трубадур“ да е във вътрешния периметър на нашия преграден огън.

— Слушам.

— Раф — обърна се тя към Кардонес, — извикай лейтенант Харис да те смени, а ти и Каръл идете да си починете. Ти също, старши сержант Килиан — добави тя, поглеждайки към пилота. — Имаме четири до пет часа преди ракетния обсег и искам тримата да сте си починали преди това.

 

 

Меч Симондс потъна тежко в меката тапицерия на командното си кресло.

Част от него искаше да нагазят в дълбокото, да се счепкат с враговете и да ги унищожат веднъж и завинаги, но за това се искаше кураж, който Симондс не притежаваше. При първото сражение Харингтън беше ударила „Гръм“ сериозно. Симондс предпочиташе да не бърза, поне докато Аш не завършеше всички настройки на отбранителната им система, затова беше наредил да убият скоростта на приближаване и да се задържат и този път по външния периметър на ракетния обсег, вместо да се гмурне прибързано в битка.

Харингтън беше извършила маневри, които допълнително увеличаваха времето на приближаване, и сега Симондс скърцаше със зъби, изнервен до крайност от проточилото се напрежение. Харингтън го разиграваше вече четиринайсет часа, а той не беше напускал мостика на „Гръм“ от четирийсет и пет, ако не се брояха няколко неспокойни дремки от по час-два. Стомахът му се бунтуваше от киселини и твърде много кафе. Нямаше търпение всичко това да. свърши.

 

 

— Наистина захожда за ракетен обстрел.

Рафаел Кардонес току-що беше застъпил отново на смяна и въпреки собственото си напрежение — или тъкмо заради него — Хонър едва не се изкиска на отвращението в гласа му.

— Бъдете благодарни, хора — каза вместо това. — Щом той иска да стои далеч от енергийния обсег, аз нямам нищо против.

— Знам, капитане. Просто… — Кардонес се наведе над таблото си да разгледа последните данни, а Хонър погледна с усмивка гърба му и поклати глава. — Ще навлезе в обсег след десет минути — докладва Кардонес. — Скоростта на приближаване ще е спаднала до четиристотин километра в секунда.

— Екипите на ракетните установки да се приведат в готовност, лейтенант — нареди Хонър.

 

 

Дистанцията падна до шест-точка-осем милиона километра и „Божи гръм“ изстреля срещу враговете си ракети, чиито бордови компютри бяха натъпкани с тактическите подобрения, които Аш беше успял да измисли. Този път залповете следваха през минимален интервал — вторият последва първия само с петнайсет секунди забавяне, после излетяха трети и четвърти. Общо двеста и шестнайсет ракети литнаха в космоса, преди онези от първия залп да навлязат в атакуващ обхват, и мантикорските батареи побързаха да ги посрещнат.

 

 

— Стрелят по „Трубадур“ — каза напрегнато Кардонес и Хонър стисна облегалките на креслото си.

— Янки-3, Алистър.

— Слушам, госпожо. Преминавам към Янки-3. — Гласът на Маккиън беше спокоен, почти механичен.

— Старши сержант, преминете към Янки-3 — продължи Хонър.

„Безстрашен“ намали и се завъртя „нагоре“ към „Саладин“. „Трубадур“ се плъзна край него, възможно най-близо, за да скрие в някаква степен сигнатурата на излъчванията си зад по-големия кораб, без да блокира огневите му линии. Доста хладнокръвие се изискваше за тази маневра — да постави по-якия страничен щит на крайцера между „Трубадур“ и врага, но „Саладин“ имаше подробни данни и за двата кораба. Едва ли ракетите му щяха да се объркат и да завият към „Безстрашен“, а и щеше да мине още доста време, преди двигателите им да угаснат.

— Ракетна отбрана Делта.

— Слушам, госпожо. Преминавам към план Делта. — Гласът на Уолкот бе спокоен и хладен. „Браво на момичето“, помисли си с гордост Хонър.

Уви, приятното чувство изчезна веднага щом Хонър погледна таблото пред себе си и видя масирания ракетен обстрел на масадците. „Саладин“ разполагаше с огромно количество муниции и го използваше безмилостно. На Хонър много й се искаше да отвърне подобаващо, защото „Безстрашен“ беше оборудван с новите установки модел 7Б с цикъл на стрелба единайсет секунди. Можеше да изстрелва с двайсет процента повече ракети от „Саладин“, но запасът й беше ограничен, а разстоянието — твърде голямо.

 

 

Хищна усмивка разтегли устните на Меч Симондс. Усилията на Аш очевидно се отплащаха. Примамките на Харингтън не бяха и наполовина толкова ефективни, както при първото сражение, а след като прехвърлиха координирането на отбраната към главния компютър, Аш и хората му реагираха далеч по-бързо на другите й отбранителни мерки.

Стотици ракети летяха към мантикорските кораби и дори от това разстояние Симондс усещаше на какво напрежение подлагат отбраната на Харингтън. Седем ракети от първи залп преминаха през антиракетите и макар лазерите да ги спряха в последния момент, краткият интервал между залповете скъсяваше времето за реакция при всяка следваща вълна.

Той откъсна очи от дисплея да погледне данните за ракетната отбрана и настроението му се подобри още повече. Програмите, които беше подготвил Аш, се справяха много по-добре от очакваното. Десет от приближаващите се ракети изгубиха целта си и завиха към примамките на „Гръм“, а антиракетите и лазерите лесно се справиха с шестте, които останаха на първоначалния си курс.

 

 

Минаха пет минути. После шест. Осем. Десет. Незнайно как Каролин Уолкот спираше всяка ракета, която „Саладин“ изстрелваше насреща й, но врагът се адаптираше към отбранителната електроника на „Безстрашен“ много по-бързо отпреди. Стреляше много по-точно и по-масирано — и не бързаше да бяга. Кардонес беше успял да удари бойния крайцер веднъж, после втори и трети път, но въпреки нараняванията си „Саладин“ продължаваше да скъсява разстоянието.

 

 

Когато поредната ракета удари кораба му, Матю Симондс изруга, но само миг по-късно кървясалите му очи светнаха, защото откъм тактическия екип изригна вик на триумф.

 

 

Рентгеновият лазер се впи дълбоко в небронирания корпус на кораба на Нейно величество „Трубадур“ и той изплю отломки и атмосфера. Обшивката му се огъваше и разкъсваше, цяла ракетна установка се изпари заедно с екипа си, разпищяха се сирени за загуба на налягане. Разрушителят се втурна напред, повлякъл опашка от въздух, и оцелелите му установки изстреляха ракетен залп към гигантския противник.

 

 

Когато лазерът се впи в „Трубадур“, Хонър примижа. Уви, „Саладин“ наистина се беше поучил от фалстарта си, дори по-добре от очакваното. Електронното му противодействие сработваше много по-ефикасно, по-тежките и многобройни станции за преграден огън елиминираха вражеските ракети със стряскащ коефициент на полезно действие, а всяко негово попадение нанасяше много по-сериозни щети от ракетите, които пробиваха собствената му отбрана.

Трябваше по-рано да даде зелена светлина на Раф. Трябваше да тръгне след „Саладин“ преди неопитният екипаж на големия кораб да пренастрои оръжията си, трябваше по-рано да се вслуша в собствените си подозрения. Имаше и друго, каза си безмилостно тя — допуснала бе решението й да се повлияе не само от необходимостта корабите й да стоят между „Саладин“ и Грейсън, а и от собственото си желание да живее.

Прехапа устна, когато поредната масадска ракета бе прихваната буквално секунда преди да се вреже в „Трубадур“. Пропуснала бе шанса си да унищожи „Саладин“ и сега много от хората й щяха да загинат заради този неин провал.

 

 

— Вижте! Вижте!!! — извика някой откъм дъното на мостика.

Меч Симондс се завъртя с креслото си да смъмри нарушителя на дисциплината. Не беше достатъчно ядосан обаче — самият той беше видял как още две ракети минават през всичко, което кучката хвърляше срещу тях.

 

 

— Преки попадения в девета ракетна установка и шести лазер, капитане! — докладва лейтенант Къмингс. — Няма оцелели и в двата отсека, имаме тежки загуби в центъра за проследяване и в бойния информационен център.

Алистър Маккиън тръсна глава като боксьор, получил силно кроше. Прах танцуваше във въздуха, вонята на горяща изолация и плът беше стигнала до мостика преди вентилационната връзка с информационния център да се затвори, чуваше се как мнозина повръщат.

— Бета-15 е извън строя, капитане! — докладва Къмингс.

 

 

Маккиън затвори очи. Болка стягаше гърдите му. Пауза, после чу гласа на главния инженер:

— Капитане, губя щита ляво на борд зад четирийсет и втора рама.

— Завърти ни, пилот! — викна Маккиън и „Трубадур“ се люшна рязко, отдалечавайки разкъсания си щит от пътя на ракетите. — Огън с батареите дясно на борд!

 

 

При поредното попадение на вражеска ракета „Божи гръм“ се люшна, но Матю Симондс не се притесни: бе изпълнен с чувство за богоподобна мощ и неуязвимост. Корабът му беше изгубил два лазера, един радар, още два притеглящи лъча и още една ракетна установка — само толкова, а сензорите му предаваха картина от разкъсаната обшивка и опашката от отломки зад вражеския разрушител. „Саладин“ изстреля нов залп, мъжете на мостика бяха опиянени от успеха, а Симондс се усети, че удря с юмруци по облегалките на креслото си, насърчавайки ракетите към целта им.

 

 

Пот капеше от челото на Рафаел Кардонес и падаше по таблото му. Бойните електронни системи на „Саладин“ реагираха с невероятна скорост, а преградният огън на бойния крайцер четеше без проблеми електрониката на собствените му ракети.

Усещаше напрежението на Уолкот, приведена над съседното табло и разкъсваща вниманието си между безбройните сякаш ракети, които пробиваха отбраната й, втурнали се към ранения „Трубадур“, но нямаше време за това. Неговата задача беше да намери пролука в бронята на „Саладин“. Пролука, която трябваше да открие!

 

 

— Исусе Хри…

Гласът на лейтенант Къмингс внезапно секна. След частица от секундата първи синтезен генератор премина към аварийно изключване и разрушителят увисна за миг, преди втори синтезен генератор да поеме пълния товар.

Докладите от центъра за контрол на щетите спряха. Не беше останал никой, който да докладва.

 

 

— Бърз огън от всички установки!

Хонър не отделяше поглед от комуникационната си връзка с „Трубадур“. Живата половина на лицето й се изопна до болка, като чу пороя от доклади за щети, който заля мостика на Алистър. Мунициите й бяха малко, но сега най-важното беше да отклони огъня на „Саладин“ от „Трубадур“, преди да е станало твърде…

Връзката изведнъж прекъсна. Хонър обърна поглед към визуалния дисплей и изстина. „Трубадур“ се прекърши като суха съчка и цялата му задна третина избухна като слънце.

 

 

Целият мостик на „Гръм“ ликуваше. Матю Симондс удряше по облегалките на креслото си и ревеше триумфално.

Погледна към таблото пред себе си и към единствения безбожнически кораб, останал между него и Изменниците. Лицето му беше разкривено и грозно от нуждата да убива и мачка. Но въпреки изпълнилата го жажда за кръв Мечът забеляза усилващия се огън на „Безстрашен“. „Гръм“ се люшна и сирените се разпищяха отново. Този път Симондс изръмжа от бяс, защото поредното попадение беше унищожило две от собствените му установки.

— Убий кучката, Аш!

 

 

Беше ред на „Безстрашен“.

Сирените за повреда писнаха пронизително, когато първият залп на масадския кораб ги настигна. Хонър откъсна мислите си от ужаса и болката, връхлетели я след смъртта на „Трубадур“. Не можеше да мисли за това сега, нямаше правото да страда за приятелите, които току-що беше изгубила.

— Хотел-8, пилот! — нареди тя. Сопрановият й глас прозвуча странно и чуждо, сякаш принадлежеше на друга жена, жена, която не се раздираше от мъка и себененавист.

— Изгубихме контролните пътеки към задния пръстен, капитане! — докладва командир Хигинс от центъра за контрол. — Паднахме на две-шейсет g!

— Импулсните двигатели ми трябват, Джеймс.

— Ще се опитам да отстраня повредата, но попадението е в рама 3–12. Само прокарването на заместващ кабел ще отнеме най-малко час.

„Безстрашен“ трепна отново, когато лазер потъна дълбоко в корпуса му.

— Директно попадение в комуникационния център! — Гласът на лейтенант Метцингер прозвуча пискливо, отчаяно. — Никой от хората ми не е оцелял, капитане. Нито един!

 

 

„Гръм“ се люшна от две нови попадения и Симондс изпсува. Ракетите прииждаха толкова бързо и нагъсто, че дори компютърно управляваният преграден огън не успяваше да ги прихване всичките, но той засипваше Харингтън със същия бяс, а неговият кораб беше много по-устойчив. Индикатор примигна в ъгълчето на таблото му — импулсният клин на „Безстрашен“ беше угаснал за миг — и очите на Симондс блеснаха.

— Ускорение на максимум! — ревна той. — Скъсете дистанцията. Ще довършим тая кучка с енергиен огън!

 

 

„Безстрашен“ залитна отново, когато поредната лазерна глава убягна на мичман Уолкот. Новата доза рентгенови лъчи помете още две ракетни установки и Рафаел Кардонес усети вкуса на отчаянието. Удряше копелетата с не по-малък успех, отколкото те удряха „Безстрашен“, но бойният крайцер беше толкова корав, че сякаш изобщо не забелязваше ракетите му, а самият той беше останал само с девет установки.

А после изведнъж застина, втренчен в данните на екрана си. Не можеше да е вярно! Само идиот би използвал бойната си електроника по този начин. Но ако Харингтън беше права за това кой управлява бойния крайцер…

Анализът излезе и Кардонес сви устни. Системите за електронно противодействие на „Саладин“ се управляваха от компютър. Нямаше друго обяснение, а и битката вече траеше достатъчно дълго, та сензорите му да разпознаят модела им на поведение. Бойният крайцер въртеше сложен план на електронно противодействие през интервали от четиристотин секунди… но при всеки нов цикъл започваше от същата начална точка!

Нямаше време да го обсъди с капитана. Светкавично въведе промени в настройките, осъвремени проникващия профил на своите ракети… и блокира офанзивната стрелба. Глъч изпълни мостика, когато огънят на „Безстрашен“ внезапно спря. Кардонес не чуваше нищо. Не отделяше поглед от часовника, следеше секундите… после натисна бутона за стрелба до дъно.

 

 

Когато „Безстрашен“ неочаквано прекрати стрелбата си, Симондс се намръщи. Минаха петнайсет секунди без мантикорският кораб да изстреля и една ракета, после двайсет. Двайсет и пет. Симондс вдиша дълбоко да извика от радост, но само изпсува разочаровано, когато батареите на „Безстрашен“ се върнаха към живот.

 

 

Девет ракети се устремиха през космоса и компютрите на „Божи гръм“ примигнаха в кибернетична изненада при вида на нетрадиционния им заход. Идваха в плътна група, самоубийствена тактика срещу модерния преграден огън на „Саладин“… само дето водещите три ракети носеха на борда си електронни системи за противодействие и нищо друго. Заглушителите им виеха, заслепяваха всички активни и пасивни сензорни системи и създаваха солидна стена от интерференция. Нито „Гръм“, нито останалите мантикорски ракети от залпа можеха да „видят“ нещо през тази стена. Ако човек управляваше системата, сигурно би се зачудил защо „Безстрашен“ доброволно заслепява собствените си ракети, но компютрите видяха единичен заглушаващ източник и го прихванаха само с две антиракети.

Една от водещите ракети угасна, но останалите оцеляха и се пръснаха, силата и формата на излъчванията им варираха, обърквайки втория залп от антиракети на „Гръм“. Ракетите-заглушители се втурнаха напред, после внезапно завиха нагоре и встрани — и направиха път на другите шест от групата.

Лазерите от системата за преграден огън се завъртяха трескаво и удариха като змии: изплюха снопове насочена светлина, когато компютрите най-сетне разпознаха заплахата, но заглушителите бяха скривали ракетите до последния възможен момент, а атакуващите ракети знаеха точно какво търсят. Една от шестте беше свалена, после още една, но оцелелият квартет продължи по курса си и таблото на лейтенант Аш нададе предупредителен вой.

Лейтенантът завъртя ужасено глава. Разполагаше с по-малко от секунда да съобрази, че незнайно как тези ракети бяха програмирани да използват неговите бойни електронни системи все едно примамките му са маяци, а не средство за отбрана… а после ракетите се забиха устремно в мишената си.

Две избухнаха в огнени кълба, които разтърсиха „Гръм“ от носа до кърмата, когато седемдесет и осем тонните им „чукове“ се стовариха върху страничния щит на бойния крайцер. Тези две бяха зрелищни, но безвредни, за разлика от сестрите си, чиито проникващи системи изпълниха задачата си като по учебник.

 

 

При поредното попадение, което унищожи още две от ракетните установки, „Безстрашен“ се разтресе, но в следващия миг някой нададе оглушителен триумфален рев. Хонър се втренчи в контролния си монитор. Не беше възможно! Никой не можеше да прокара старомодни ядрени бойни глави през отбраната на модерен боен кораб! Но ето че Раф Кардонес го беше направил. Бог знае как, но го беше направил!

Попаденията обаче не бяха директни. Импулсният клин на „Саладин“ примигваше, докато бойният крайцер се измъкваше със залитане от огнените кълба, облаци от атмосфера и изпарени метални сплави проточваха опашка от унищожения ляв страничен щит, но корабът още беше жив и се завърташе трескаво да подложи горния си клин срещу новите ракети, които прииждаха към него. Клинът му се стабилизира, тягата му премина на максимален режим, а векторът му се отклони рязко, отдалечавайки бойния крайцер от „Безстрашен“.

„Саладин“ ускоряваше лудешки, бягаше от тежко ранения си противник, а корабът на Нейно величество „Безстрашен“ не беше в състояние да го преследва.