Дейвид Уебър
За честта на кралицата (18)

17.

Командир Манинг спря пред залата за инструктаж и си пое дълбоко дъх.

Манинг харесваше капитан Иу. Във флота, където повечето старши офицери идваха от законодателски родове, Иу беше рядка птица — човек, който е постигнал успех благодарение на собствените си усилия и талант. Едва ли му е било лесно, но по някакъв начин капитанът се беше изкачил до самите върхове на флотската йерархия, при това без да забравя през какво е минал по пътя нагоре. Отнасяше се към офицерите си строго, но с уважение, с топлота дори, и никога не забравяше онези, които му служеха добре. Томас Тайсман командваше „Ангелиада“, защото беше служил с Иу и капитанът го беше поискал изрично за поста, Манинг беше избран за първи помощник-капитан на „Гръм“ по същите причини. Това отношение печелеше на Иу силна лична лоялност от страна на офицерите му, но и той, като всички останали, си имаше лоши дни. А когато командващият офицер не е на кеф, подчинените му стъпват на пръсти.

А днес капитанът определено имаше основания да не е на кеф, мислеше си Манинг, докато натискаше бутона на вратата.

— Да? — Гласът по интеркома беше любезен както винаги, но онези, които познаваха капитана, лесно биха доловили опасната нотка в него.

— Командир Манинг, сър.

Вратата се плъзна. Манинг прекрачи прага и застана мирно.

— Искали сте да ме видите, сър?

— Да. Седни, Джордж.

Иу посочи един стол и Манинг се поуспокои. Капитанът се беше обърнал към него с малкото му име, а това беше добър знак.

— Какво е състоянието на пети притеглящ лъч?

— От инженерното казаха, че ще им трябват още десет до дванайсет часа, сър. — Лицето на Иу се изопна и Манинг се постара да продължи със спокоен професионален тон: — Компонентите не са предвидени за толкова продължителна работа в максимален режим, капитане. Наложило се е да го разглобят чак до ядрото, за да заменят авариралите части.

— По дяволите! — Иу прокара ръка по косата си — жест, който никога не би си позволил в присъствието на масадци, — после внезапно стовари другата си ръка върху плота на масата.

Манинг почти се стресна. Капитанът никога не си изпускаше нервите, но проклетите масадци можеха да вбесят и светец. Метафората не му се стори особено забавна, а би трябвало, предвид безумната набожност на домакините им. Фактът, че капитанът си позволяваше такива крайно нехарактерни за него волности, беше красноречив сам по себе си за натиска, на който го подлагаха масадците.

Иу удари по масата още веднъж, после се облегна назад в стола си и изпъшка:

— Те са идиоти, Джордж! Пълни идиоти! Можем да поставим Грейсън на колене за един час — не, за петнайсет минути! — но те не искат, и това е!

— Да, сър — тихо каза Манинг.

Иу скочи от стола си и закрачи напред-назад като тигър в клетка.

— Ако някой ми беше казал, че някъде в галактиката има такива хора, нямаше да му повярвам — изръмжа Иу. — Стиснали сме Грейсън за топките, а те само дрънкат колко зле били пострадали! Войната не е разходка в парка, по дяволите! Естествено, че ще пострадат. „Мадригал“ шамароса тъпата им ескадра и сега те се насират в гащите, сякаш насреща им е целият мантикорски флот!

Манинг тактично запази мълчание. Знаеше, че каквото и да каже, само ще влоши нещата.

Никой, включително капитан Иу, не подозираше, че мантикорските антиракетни системи са чак толкова добри. Знаеха, че електронната боеспособност на Кралския мантикорски флот е по-добра от тяхната, допуснали бяха, че мантикорците ги превъзхождат и в другите системи, но скоростта и точността на преградния огън, демонстриран от „Мадригал“, ги бяха изненадали неприятно. Планираното пълно унищожение на вражеската ескадра не се бе състояло, а ако не беше разтеглил отбраната си, за да защити грейсънските кораби, „Мадригал“ като нищо можеше да се е измъкнал напълно невредим.

При продължително сражение би било различно — тогава собствените им компютри биха имали достатъчно време да обработят данните за реакциите на „Мадригал“, да засекат моделите му на стрелба и да открият пролука в тях. Но при светкавична атака при висока скорост и единични залпове шансовете зависеха изцяло от отбранителните способности на противника, а „Мадригал“ беше свалил повечето им ракети.

Това беше сериозен удар по самочувствието на „имигрантите“ в екипажа на „Гръм“ — нали точно техният хардуер се беше изложил така, — но масадците го бяха понесли още по-тежко. Меч Симондс направо откачи, когато „Мадригал“ и двата оцелели грейсънски кораба се измъкнаха от стрелковия им обхват. Не беше за вярване, че капитан Иу запази самообладание, докато Симондс му крещеше с пяна на уста. Удържа външното си спокойствие дори когато Мечът отказа да прати Франкс след грейсънските кораби, заобикаляйки „Мадригал“, но Манинг знаеше, че в онзи момент капитанът беше способен да удуши масадеца с голи ръце.

Като чу предложението на Иу, Симондс буквално побесня. Степента, до която „Мадригал“ беше подронил засадата им, го вбесяваше и плашеше едновременно и той отлично си даваше сметка, че някаква част от корабите на Франкс ще се превърнат в мишени за ракетите на мантикорския разрушител без значение колко отдалече го заобиколят с надежда да прихванат двата оцелели кораба на грейсънците.

Щяха да се превърнат в мишени, по това нямаше спор, но начинът, по който Симондс реагира на заплахата, за пореден път доказа, че не е никакъв тактик. Ако корабите се бяха пръснали, един-два можеше и да станат жертва на мантикорските ракети, но другите щяха да са извън ефективния му обсег. „Мадригал“ не би могъл да порази толкова много мишени едновременно. Вместо да се възползва от тази възможност, Симондс подкрепи решението на Франкс ескадрата да се движи вкупом… и беше платил цената, която неизменно плащат колебливите тактици. Наложило се бе масадските кораби да убият скоростта си, за да пресрещнат „Мадригал“ и да го уловят устойчиво в ефективния си обсег!

Беше като тълпа с тояги, която напада човек, въоръжен с пулсорна пушка. Ракетите на „Мадригал“ буквално издухаха крайцерите „Самсон“ и „Ной“ и разрушителя „Трон“, а когато останалите масадски кораби навлязоха в обсега на енергийните му оръжия, стана още по-зле. Крайцерът „Давид“ беше оцелял, но на косъм и с тежки повреди, а разрушителите „Херувим“ и „Серафим“ окуцяха още преди да са навлезли в собствения си обсег за енергийна стрелба.

Разбира се, малко след това тоягите също бяха влезли в действие. Макар и примитивни, енергийните оръжия на масадците бяха толкова много, че буквално смляха „Мадригал“. Но дори след като го раниха смъртоносно, мантикорският кораб впи зъбите си в разрушителите „Архангел“ и „Ангел“. Обстрелва ги, докато не му остана нищо, и отнесе „Архангел“ със себе си. От цялата масадска ескадра единствено крайцерът „Соломон“ и разрушителят „Господарства“ бяха с непокътната боеспособност, а както можеше да се очаква, решението на Франкс да намали скоростта на корабите си, за да влезе в това самоубийствено сражение, беше позволило на оцелелите грейсънски съдове да избягат.

Всичко това не би трябвало да има значение. Ако не друго, направеното от „Мадригал“ би следвало да укрепи самочувствието на Симондс. Така де, щом един разрушител можеше да нанесе такива щети, какво оставаше за способностите на „Гръм“!

— Знаеш ли какво ми каза онзи кретен? — Иу се извъртя към своя първи помощник и размаха пръст. Очите му пламтяха. — Каза ми — на мен, проклет да е! — че ако не съм го бил излъгал за способностите на кораба си, сега вероятно щял да е по-склонен да се вслуша в съветите ми! — Изръмжа. — Какво очаква, мамка му, щом собствените му шибани „адмирали“ са си заврели главите толкова дълбоко в задниците, че трябва да дишат през пъпа?!

Манинг запази мълчание, като се стараеше да излъчва нужното съпричастие, а Иу се намръщи, сякаш му идеше да се изплюе на пода. После въздъхна и тежко седна на стола.

— Боже, ще ми се генералният щаб да беше стоварил тази мисия другиму! — въздъхна той. Гневът му беше угаснал. Манинг го разбираше. Капитанът беше имал нужда да излее гнева си и за тази цел трябваше да покрещи на някой от своите.

— Е — каза накрая Иу, — щом държат да са глупаци, не ни остава друго освен да сведем последствията от глупостта им до минимум. На моменти направо ми иде да убия Валънтайн, но ако всичко това не беше във висша степен ненужно, самото техническо изпълнение е почти гениално. Едва ли на някой друг изобщо му е хрумвало да влачи щурмоваци през хиперпространството.

— Да, сър. От друга страна, масадците не биха могли да го направят със собствените си притеглящи лъчи и хипергенератори.

— Хм. — Иу вдиша дълбоко и затвори очи за миг. Идеята беше от глупава по-глупава, но ако не беше предложението на неговия главен инженер, масадците изобщо нямаше да тръгнат и Иу го знаеше.

Категорично бяха отказали да нападнат Грейсън с корабите, които им бяха останали в системата на Елцин. Страх ги беше, че мантикорците са дали на Грейсън някакво супероръжие. Това беше най-глупавата им идея дотук, но от тяхна гледна точка сигурно изглеждаше основателна. Не бяха виждали модерен боен кораб преди и онова, което „Мадригал“ беше направил на примитивния им флот, ги беше ужасило. На теория би трябвало да съзнават, че „Гръм“ и „Ангелиада“ са много по-мощни от „Мадригал“, но на практика не бяха виждали „своите“ кораби в действие. Собствените им способности нямаха реално измерение за тях… а и „Мадригал“ беше успял да избяга от засадата, което подронваше авторитета на Иу.

В продължение на цял един ден Симондс настояваше да прекратят операцията и да си опитат късмета с преговори. Което беше абсолютно безнадежден вариант след подлата атака и унищожението на „Мадригал“, но Мечът се беше заинатил и настояваше, че нямат необходимия тонаж, за да продължат.

Точно тогава командир Валънтайн беше направил своето предложение и Иу не знаеше да удуши ли главния си инженер, или да го разцелува. Това вече им беше изгубило три дни, а аварията на пети притеглящ лъч щеше да ги забави допълнително, но поне Симондс се беше съгласил — не без дълги колебания — да продължат по план.

Валънтайн беше изтъкнал, че „Гръм“ и „Ангелиада“ имат много по-мощни хипергенератори от масадските кораби. Всъщност генераторите им бяха толкова мощни, че при максимален режим на работа можеха да разтегнат полето си за преход в радиус от шест километра извън собствените си корпуси. Това означаваше, че могат да прехвърлят със себе си всичко, което се намира на шест километра от тях в периода на най-ниска скорост преди началото на прехода. А това на свой ред означаваше, че ако масадските леки щурмоваци се струпат около тях, „Гръм“ и „Ангелиада“ могат да ги отведат със себе си в хиперпространството.

При нормални обстоятелства тази идея би била просто куриоз и интересна тема за светски разговори, но Валънтайн я беше превърнал в нещо повече. Екипажите на щурмоваците не биха оцелели при ускорението, което корабите развиваха в хиперпространството, поради простата причина, че инерционните им компенсатори не бяха пригодени за такива условия. Но ако прехвърлели екипажите им на големите кораби, предложи Валънтайн, нямало причина самите щурмоваци, уловени с притеглящи лъчи, да не понесат ускорението.

Иу отначало реши, че инженерът се е побъркал, но той изведе изчисленията на терминала си и доказа безумната си теория. Симондс хареса идеята и за искрена изненада на Иу идеята взе, че сработи.

Досега бяха изгубили само два от малките кораби. Нужни бяха три притеглящи лъча за всеки от тях и един от лъчите се беше разкачил по време на ускорението. Прилежащият му щурмовак буквално се сцепи на две. Вторият преживя прехода, но после един от огромните резервоари с материал под налягане се разкачи, удари щурмовака като гюле и отвори в корпуса му триметрова пробойна.

„Гръм“ и „Ангелиада“ бяха претъпкани, разбира се, след като качиха екипажите на щурмоваците, а както беше споменал Манинг, генераторите на притеглящите лъчи работеха при максимално натоварване. Но идеята все пак бе сработила и двата големи кораба се озоваха в ролята на баржи, които теглят на буксир щурмоваци от Ендикот към Звездата на Елцин.

Беше малък скок — някакви си дванайсет часа в едната посока за модерен боен кораб, дори такъв, който влачи щурмоваци на буксир, но само два съда имаха достатъчно мощни генератори и с общи усилия можеха да влачат само по три щурмовака на преход. „Гръм“ — два и „Ангелиада“ — един. Нямаха достатъчно притеглящи лъчи за повече. За три дни бяха прехвърлили в системата на Елцин осемнайсет от двайсетте масадски щурмоваци. Добре де, шестнайсет, ако не се брояха двата, които бяха изгубили. С този си преход „Гръм“ щеше да придвижи и последните и макар че според Иу огневата мощ на щурмоваците не си струваше усилието, присъствието им явно повдигаше духа на масадците, което придаваше известен смисъл на цялата безумна операция.

— Трябва да говоря с посланика — каза той внезапно. При тази неочаквана смяна на темата Манинг вдигна вежди. — Да измислим как да се отърва от хомота на Симондс — поясни Иу. — Операцията трябва да изглежда масадска, знам, без нашето участие да личи, но ако успея дори само веднъж да ги притисна като хората, за два часа можем да приключим с тази безумна история.

— Да, сър. — Манинг се трогна от искреността на капитана. Подобна откритост рядко се срещаше в Народния флот.

— Ще сляза на планетата. Така или иначе трябва да чакаме, докато ремонтират притеглящия лъч — каза Иу. — Предпочитам да говоря с него лице в лице. Нямам вяра на комуникационните ни връзки.

Всъщност Иу нямаше вяра на комуникационния си офицер, досети се Манинг, защото тази позиция, заедно с няколко други, беше отстъпена на масадец.

— Разбирам, сър.

— Добре. — Иу се изправи. — Извинявай, че ти се разкрещях така, Джордж. Просто ти ми беше подръка.

— Нали за това са първите помощници, сър — ухили се Манинг. Не добави, че малцина капитани биха се извинили на първия си помощник, задето го използват по предназначение.

— Е, да. — Иу успя да се усмихне. — Ако не друго, това ще е последният ни преход в ролята на влекач.

— Да, сър. А командир Тайсман ще държи под око ситуацията в Елцин, докато ние се върнем.

— По-добре той, отколкото онзи задник Франкс — изръмжа капитанът.

 

 

Мечът на Верните Матю Симондс почука на вратата и влезе в пищно обзаведената стая. Брат му, Върховен старейшина Томас Симондс от Верните към Църквата на освободеното човечество, вдигна поглед. Застаряващото му лице не вещаеше нищо добро. Старейшина Хагинс седеше до Томас и гледаше още по-свирепо.

Дякон Роналд Сандс седеше срещу Хагинс. Сандс беше сред най-младите мъже, получавали някога дяконски ранг, и лицето му беше доста по-ведро от това на настръхналите му началници. „Сигурно защото е много по-млад“, помисли си Симондс, но основната причина се криеше другаде — началникът на масадското разузнаване беше по-умен от тях и го знаеше.

Прошумоля плат, Симондс се обърна и видя младшата съпруга на брат си. Не помнеше името й. Жената беше облечена с традиционната дълга и широка дреха на масадките, но лицето й беше открито и Мечът потисна усмивката си, разбрал, че нескритият гняв на Хагинс поне отчасти се дължи на това потресаващо отклонение от нормата. Томас открай време беше болезнено суетен на тема мъжествеността си и изборът на младичка съпруга — едва навършила осемнайсет земни години — отлично обслужваше тази му суета. Имаше шест други и едва ли успяваше да обслужи която и да било от тях, но не пропускаше да демонстрира пред колегите си красотата на своето най-новото завоевание.

Този му навик вбесяваше Хагинс, което само по себе си поощряваше Томас да го прави отново и отново. Ако девойчето беше нечия друга съпруга, фанатичният старейшина отдавна би го пратил на ешафода за публичен бой с пръчки, предшестван от отровна тирада относно безнравствеността на мъжа, допуснал съпругата му да се държи по такъв богохулен начин. Ако въпросният мъж беше с нисък социален статут, можеше и сам да отнесе сурово наказание. Но понеже ставаше въпрос за Върховния старейшина, Хагинс се преструваше, че не забелязва нищо.

Мечът тръгна по килима, без да поглежда повече към девойчето, и седна на стола в края на дългата маса. Всичко това намирисваше на другарски съд, а ролята на обвиняемия се падаше нему.

— Тук си значи. — Гласът на Томас беше гъгнив от старост — той беше най-голямото дете на Тобайъс Симондс от първата му съпруга, а Матю беше вторият син от четвъртата му съпруга.

— Тук съм, разбира се. — Матю отлично съзнаваше в каква опасност се намира, но покажеше ли слабост, враговете щяха да го наобиколят като глутница плъхохрътки, надушили масадска антилопа.

— Радвам се, че си в състояние да изпълниш поне една заповед — троснато каза Хагинс. Злобният старейшина се смяташе за основен претендент за стола на Върховния старейшина и следователно за основен конкурент на Матю Симондс. Матю се обърна към него, за да го захапе на свой ред, но Томас вече бе вдигнал ръка да смъмри колегата си. Така значи… Поне брат му още не беше решил да му бие окончателно шута.

— Смири се, братко — обърна се Върховният старейшина към Хагинс. — Всички сме се събрали тук, за да обслужим Божието дело. Нека не се обвиняваме един друг.

Съпругата му пристъпяше мълчаливо около масата и им доливаше чашите, после Томас й даде знак да се разкара и тя изприпка в женските покои. Хагинс се поотпусна и дори успя да се усмихне.

— Приемам забележката, върховен старейшина. Прости ми, Меч Симондс. Но ситуацията, в която се намираме, би била изпитание дори за свети Остин.

— Така е, старейшина Хагинс — отвърна Матю със също такава фалшива благост. — И не мога да отрека, че като главнокомандващ аз нося отговорността да оправя нещата.

— Може и така да е — каза нетърпеливо брат му, — но кашата я забъркахме заедно. Е, ти беше онзи, който настоя да подкрепим плановете на неверника, вярно. — Върховният старейшина предъвка нещо, а главата му потъна още по-дълбоко между раменете.

— Редно е все пак да отбележим — вметна Сандс със скромния тон, към който неизменно прибягваше в присъствието на своите началници, — че аргументите на Иу звучаха убедително. А и според моите източници той е бил искрен в предложението си. Имал е свои мотиви да го направи, безспорно, но искрено е вярвал, че е в състояние да осъществи така предложения план.

Хагинс изсумтя, но никой не оспори казаното от Сандс. Масадската теокрация беше направила и невъзможното да държи своя „съюзник“ настрана от собствените си тайни планове, а всички присъстващи знаеха колко голяма и способна е агентурната мрежа на Сандс.

— Така или иначе, имаме сериозни проблеми, и то именно защото го послушахме. — Върховният старейшина стрелна с остър поглед брат си. — Дали наистина е прав, че може да унищожи без остатък Изменническия флот? Може ли да го направи?

— Несъмнено — каза Мечът. — Иу надцени ефективността на „Йерихон“ в първия етап на операцията, но моите хора в тактическия му отдел са убедени, че оценката му по принцип е вярна. Щом един-единствен разрушител успя да нанесе такива щети на нашия флот, значи „Гръм“ и „Ангелиада“ лесно ще направят Изменниците на кайма.

Матю си даваше сметка, че Хагинс вече не вярва на Иу — нито той, нито другите от кликата му. Но аргументът, който самият той беше изтъкнал току-що, беше безспорен и видим с просто око, при това потвърден от собствените му хора в екипажа на „Гръм“. Разбира се, не спомена какво бяха казали същите тези хора за решението му да подкрепи плана на Франкс в системата Елцин. Мнението им никак не му хареса, но ако ги накажеше за откровеността, оттук насетне щяха да му казват онова, което иска да чуе, а не онова, което мислят наистина.

— Дякон Сандс? Съгласен ли си?

— Аз не съм военен, върховен старейшина, но иначе — да, съгласен съм. Собствените ни източници вече потвърдиха, че мантикорските системи превъзхождат хейвънските, но превъзходството им е нищожно в сравнение с превъзходството на „Гръм“ пред Изменниците.

— Значи при нужда можем да му дадем зелена светлина, така ли? — попита Върховният старейшина.

— Не виждам друга възможност, ако Макавей се провали — спокойно отвърна Сандс. — Стигне ли се дотам, може да ни спаси единствено военното решение. И с цялото ми уважение, времето ни притиска. Макавей не можа да ни каже дали мантикорският ескорт се връща, но е редно да приемем, че до няколко дни корабите им ще се върнат в системата. Което означава, че дотогава трябва да сме поели контрола и над двете планети.

— Но Макавей е най-ценният ни актив. — Хагинс стрелна Меча с отровен поглед. — Вашите операции имаха за цел да му съдействат, Меч Симондс. Те трябваше да са претекст, а не сериозен опит за завоевание!

— С цялото ми уважение, старейшина Хагинс — започна разгорещено Матю, — това…

— Мир, братя! — Върховният старейшина удари с костеливата си ръка по масата и ги изгледа поред, докато те не потънаха обратно в столовете си, после прикова Хагинс със студените си очи. — Всички знаем какъв беше първоначалният план, братко. За жалост не можехме да го споделим с хейвънците, нито можехме да действаме без тяхната помощ, в случай че Макавей се провали. Господ още не е решил дали усилията ни са богоугодни и достойни за Неговата благословия, но и не ни е обрекъл на провал. Лъкът ни има две тетиви и засега нито една от тях не се е скъсала.

Хагинс продължи да се кокори още миг, после кимна вдървено. Този път дори не се престори, че се извинява на Меча.

— Така. — Томас се обърна към брат си. — Още колко ще можеш да отлагаш военните действия, без да събудиш подозрителността на Хейвън?

— Не повече от трийсет до четирийсет часа. Повредата в притеглящия лъч на „Гръм“ ни спечели малко време, но озоват ли се всичките ни щурмоваци в системата на Елцин, или трябва да атакуваме, или да признаем, че това изобщо не влиза в плановете ни.

— А последният ти контакт с Макавей?

— „Херувим“ изостана достатъчно при четвъртия ни удар и успя да обмени информация с неговия куриер. Според Макавей към онзи момент настоящият режим се е радвал на достатъчно подкрепа, въпреки нашите атаки. Оттогава не сме се свързвали с него по липса на възможност, но той ни увери, че е готов да се задейства веднага щом народното недоволство се засили, а „Йерихон“ вече трябва да е постигнал нещо в тази посока.

— Потвърждаваш ли, дякон Сандс?

— Да. Разбира се, няма начин да преценим реалното настроение сред Изменниците. Собствените ни загуби и фактът, че не всичките им кораби бяха унищожени, вероятно са отслабили в някаква степен очаквания ефект. От друга страна, те вече знаят, че разполагаме с модерни кораби, а местните медии не се контролират от органи като нашия Синод, няма и официална цензура. Няма да сбъркаме, ако приемем, че някаква информация за сражението и дисбаланса на силите е стигнала до планетарната новинарска мрежа.

— Макавей знае ли с какви сили разполагаме? — попита Хагинс.

— Не — каза Сандс. — Двете части на операцията — Макавей и Йерихон — бяха развити самостоятелно и отделно с цел секретност. Предвид поста му в настоящото правителство обаче той би трябвало да знае, че имаме значително превъзходство пред флота на Изменниците.

— Така е. — Старейшина Симондс се замисли, после въздъхна: — Добре, братя. Мисля, че стигнахме до момента на голямото решение. Макавей е най-добрата ни възможност. Ако той успее да ни осигури контрол над Грейсън отвътре, шансовете ни да се противопоставим на бъдеща мантикорска намеса ще нараснат значително. Те несъмнено ще настояват за големи репарации, а аз съм готов дори да сведа глава и лично да се извиня за „неволната“ ни атака срещу кораб, който сме сметнали за грейсънски. Но падне ли настоящият приятелски настроен към тях режим, мантикорците ще предпочетат да минимизират загубите си. А предвид традиционната им външна политика, едва ли ще съберат волята и куража да завладеят нас, за да се сдобият с желания плацдарм срещу Хейвън. И най-важно, ако Макавей успее, постепенно ще се сдобием с контрол върху Грейсън без открити военни действия, което на свой ред означава, че няма да имаме повече нужда от Хейвън. Затова мисля, че трябва да отложим завръщането на „Гръм“ в системата на Елцин поне още с един ден, за да осигурим на Макавей време. Ала трябва все пак да допуснем и варианта Макавей да се провали… или най-малкото, че ще се наложи още веднъж да демонстрираме неспособността на изменническия флот.

Замълча и погледна брат си.

— Предвид всичко това, Меч Симондс, нареждам да започнете военни действия срещу изменническия флот, последвани при нужда от демонстративни ядрени удари по някои от по-малките им градове, с цел да се създадат условия, благоприятстващи успеха на Макавей. Ще започнете тези действия до дванайсет часа след като се върнете в системата Елцин заедно с последните ни щурмоваци.

Огледа присъстващите. Сълзящите му очи бяха студени и безизразни като на змия.

— Някой има ли да възрази нещо срещу заповедите ми?