Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Honor of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: За честта на кралицата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-420-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/844

История

  1. — Добавяне

18.

Хонър слезе от катера и в ноздрите й нахлу студената воня на паниката. Навсякъде имаше въоръжени войници. Посрещна я армейски капитан с изопнато лице. Хонър и преди си бе имала вземане-даване с него — краткотрайно, но неприятно изживяване, — ала в този конкретен момент други тревоги бяха изместили на заден план фанатизма му.

„Това — мислеше си с горчивина Хонър, докато офицерът я ескортираше настръхнал до наземната кола — е едно от предимствата на военните катастрофи. Те, също като перспективата да те обесят, имат свойството да те съсредоточават“.

Нимиц се намести на рамото й. Ушите му бяха прилепнали към черепа, а с едната си предна лапа подръпваше нервно бялата й капитанска барета. „Напрежението сигурно бие като с чук по чувствителните му емпатични сетива“, помисли си Хонър и вдигна ръка да го погали. Бе смятала да го остави на кораба, но той даде ясно да се разбере какво мисли по този въпрос и сега Хонър не съжаляваше, че е променила решението си. Малцина разбираха как работи емпатичната връзка на дървесните котки с техните човеци, но Хонър, като всеки осиновен от дървесна котка човек, беше убедена, че Нимиц й помага да пази по-добро емоционално равновесие.

А в момента определено имаше нужда от помощ в това отношение.

Наземната кола я откара до посолството. Улиците пустееха. Малкото пешеходци вървяха бързо и току поглеждаха уплашено към небето. Въздухът в херметично затворената кола беше пречистен и свеж, но въпреки климатичната система Хонър надушваше паниката и тук.

Отлично разбираше на какво се дължи — персоналът на посолството беше изпълнил молбата й и час преди да навлязат в орбита около Грейсън Хонър получи поисканата информация. Съдържанието й не вещаеше нищо добро за грейсънците. Вече шест столетия смъртният им враг заплашваше да ги унищожи, а сега най-сетне разполагаше с ресурса да го направи. И на какво се надяваше Грейсън? На ескадра чужди кораби, които биха могли да застанат на пътя на завоевателя. Ескадра, командвана от жена.

Хонър разбираше страха им и това разбиране събуждаше у нея съчувствие въпреки грозния начин, по който местните се бяха отнесли с нея.

Колата спря пред посолството и Хонър преглътна нов пристъп на болка, като видя сър Антъни Лангтри да я чака при вратите сам. До високия широкоплещест посланик трябваше да стои и друг човек. Човек нисък, със закачлив блясък в очите и специална усмивка за нея.

Хонър се заизкачва по стъпалата покрай стража от корпуса на космическите пехотинци — човекът беше с пълна телесна броня и заредена пулсорна пушка, — а посланикът тръгна надолу да я пресрещне по средата на стълбите.

— Сър Антъни. — Тя се здрависа с него, като внимаваше болката да не проличи нито в гласа, нито в изражението й.

— Капитане. Слава богу, че дойдохте. — Преди да премине на дипломатическа работа, Лангтри беше служил като полковник в корпуса на космическите пехотинци. Отлично разбираше рисковете на ситуацията, а докато я въвеждаше във филтрираната атмосфера на посолството, на Хонър й се стори, че долавя в дълбоко разположените му очи следа от традиционното уважение на пехотинците към капитаните от флота на Нейно величество. Беше висок мъж, но с непропорционално къси крака и трудно поддържаше дългата крачка на Хонър, докато вървяха по централния коридор.

— Пристигна ли вече грейсънският главнокомандващ офицер?

— Не. Всъщност не. — Хонър го погледна остро. Лангтри понечи да добави нещо, но вместо това стисна устни и я въведе в една съвещателна зала. Двама души вече я чакаха там. Единият беше командир в синята униформа на грейсънския флот, другият беше Реджиналд Хаузман.

— Капитан Харингтън, това е командир Брентуърт — каза Лангтри. — Господин Хаузман вече го познавате.

Хонър кимна на Хаузман и подаде ръка на командира. По-добре бе да изпробва реакцията му в самото начало, реши тя, и се изненада, когато офицерът стисна ръката й без колебание. В очите му имаше напрежение, но като никога причината, изглежда, не беше в нея. Или поне не пряко в нея.

— Командир Брентуърт ще е вашият офицер за връзка с грейсънския флот — продължи Лангтри. „Има някаква странна нотка в гласа му“, помисли си Хонър.

— Добре дошъл на борда, командире — каза тя. Брентуърт кимна, но вместо да отслабне, напрежението в погледа му се засили. — Надявах се главнокомандващият ви офицер вече да е тук — продължи Хонър, — защото едва ли бихме постигнали нещо съществено преди да съм разговаряла с него и да сме координирали стратегията си.

Брентуърт понечи да каже нещо, но Лангтри го прекъсна с жест и каза:

— Адмирал Гарет няма да дойде, капитане. Смята, че ще е по-полезен в Централното командване. Натоварил е командир Брентуърт да ви запознае с плана за противодействие и да ви инструктира.

Хонър го зяпна, после погледна Брентуърт. Грейсънецът беше червен като домат и Хонър най-сетне разбра какво предизвиква напрежението в очите му. Човекът беше засрамен до смърт.

— Това е неприемливо, сър Антъни — каза тя и се изненада от ледения си тон. — Адмирал Гарет може и да е добър офицер, но няма представа за реалните възможности на моите кораби. Следователно не би могъл да разработи план, който да се възползва максимално от тях. — Погледна Брентуърт. — С цялото ми уважение, командире, по моя оценка вашият флот просто не разполага с нужния капацитет да се справи със заплахата.

— Капитане, аз… — започна Брентуърт, после млъкна, още по-изчервен, и Хонър чак го съжали.

— Разбирам положението ви, командир Брентуърт — каза тя възможно по-спокойно. — Моля не приемайте думите ми като критика лично към вас.

Грейсънският офицер се смути още повече, но в очите му проблесна благодарност.

— Сър Антъни — продължи Хонър. — Ще трябва да променим мнението на адмирал Гарет. Нужен ми е пълен достъп и съдействие, ако ще защитавам тази планета и…

— Един момент, капитане! — прекъсна я Хаузман. Гласът му беше напрегнат, писклив почти, нямаше нищо общо с предишното самодоволно чувство за превъзходство, което Хонър помнеше толкова добре. Дипломатът се наведе през масата. — Мисля, че не разбирате ситуацията, капитан Харингтън. Главната ви отговорност е към Звездното кралство Мантикора, а не към тази планета, и като представител на Нейно величество мой дълг е да изтъкна, че защитата на нейните поданици следва да има приоритет пред всички други обстоятелства.

— Ще защитя поданиците на Нейно величество, господин Хаузман, не се съмнявайте. — Хонър си даваше сметка, че в гласа й се прокрадва неприязън, но не можеше да направи нищо по въпроса. — Най-добрият начин да постигнем това е като защитим цялата планета, а не само онази нейна част, която е благословена от присъствието на мантикорци!

— Не ми говорете с този тон, капитане! След смъртта на адмирал Курвозие аз съм най-старшият член на мантикорската делегация. Ще ви бъда благодарен, ако имате това предвид и следвате инструкциите ми!

— Разбирам. — Хонър го гледаше с леден поглед. — И какви по-точно са тези инструкции, господин Хаузман?

— Как какви? Евакуация, разбира се! — Хаузман я гледаше все едно е някоя от бавно загряващите му студентки в Манхаймския университет. — Искам незабавно да започнете подготовка за спешна евакуация на всички мантикорски поданици, които да бъдат качени на вашите кораби и на товарните, които все още са в орбита.

— А населението на Грейсън, господин Хаузман? — тихо попита Хонър. — И тях ли да евакуирам? Всичките?

— Не, разбира се! — Двойната гуша на Хаузман почервеня. — Прекалявате с нахалството си, капитан Харингтън! Населението на Грейсън не е ваша отговорност, но нашите поданици са!

— Значи искате от мен да ги изоставя. — Гласът на Хонър беше равен, без никаква интонация.

— Искрено съжалявам, че са изпаднали в такова положение. — Хаузман не издържа погледа й и отклони очи, но въпреки това продължи упорито: — Искрено съжалявам, наистина, но ние нямаме нищо общо с това. При тези обстоятелства първата ни грижа е да осигурим защитата на собствените си хора.

— И на вас включително.

Хаузман трепна от бездънното ледено презрение в тихия й сопранов глас. Смущението му обаче не трая дълго — той удари с юмрук по масата и скочи на крака.

— Предупреждавам ви за последен път, капитане! Внимавайте с какъв тон ми говорите, или ще ви смажа! За разлика от вас, аз знам какво гласи дългът ми като представител на Нейно величество тук и на нейните интереси в системата на Елцин, и само това ме интересува!

— Бях останала с впечатлението, че имаме посланик, който да се грижи за интересите на Нейно величество — отвърна на удара Хонър.

Лангтри пристъпи до нея.

— Точно така, капитане. — Гласът му беше студен и сега той приличаше много повече на полковник, отколкото на посланик. — Господин Хаузман може и да представлява правителството на Нейно величество за целите на дипломатическата мисия на адмирал Курвозие, но аз представлявам трайните интереси на кралицата.

— Смятате ли, че трябва да използвам ескадрата си, за да евакуирам мантикорските поданици от опасната зона, сър? — попита Хонър, без да сваля очи от Хаузман. Лицето на икономиста се разкриви от ярост, докато слушаше отговора на Лангтри.

— Не смятам, капитане. Би било разумно да се евакуира максимален брой цивилни служители и техните семейства на товарните кораби, но по мое мнение ескадрата ще е най-полезна, ако защити Грейсън. Ако искате, мога да ви предоставя горното в писмен вид.

— Проклет да си! — ревна Хаузман. — Какво ми развяваш дипломатическите си правилници! Ако се наложи, ще те изхвърля от външно министерство, а нея ще я дам на военен съд!

— Ами опитайте — каза Лангтри и изсумтя презрително.

Хаузман се наду като пуяк от ярост, а Хонър усети как ъгълчето на устата й потрепва от гняв. След многократно изразеното му презрение към военното съсловие и самодоволните му претенции за превъзходство, сега какво? Държеше да използва същите тези презрени военни, за да спаси собствената си безценна кожа! Лъскавата повърхност се беше пропукала и под нея прозираше грозно малодушие, което Хонър не можеше да разбере, а още по-малко да приеме.

Хаузман очевидно събираше сили да отвърне на Лангтри и Хонър изведнъж осъзна, че грейсънският офицер все още е в стаята — че ги наблюдава отстрани и мълчи. Хвана я срам заради онова, което офицерът чуваше и виждаше, и срамът се натрупа върху собствения й гняв, дълбоката болка от смъртта на адмирала и чувството за вина. Този тип, този… този червей искаше да стъпче всичко, за което адмиралът беше работил, за което беше умрял!

Хонър се наведе през масата към него, погледна го от няма и метър разстояние и гласът й пресече следващия му словесен изблик като с бръснач:

— Затваряй си страхливата уста, господинчо. — Думите й бяха студени и спокойни, и толкова ледени, че Хаузман инстинктивно се дръпна. Лицето му почервеня, после побеля, разкриви се от гняв, но Хонър продължи със същия леден и бавен тон, който превръщаше всяка дума в летящ нож: — Отвратителен си. Сър Антъни е прав и ти го знаеш отлично, но не искаш да го признаеш, защото не ти стиска.

— Ще те дам на съд! — запелтечи Хаузман. — Имам приятели на високи места и ще…

Хонър го удари.

По-добре да не го беше правила. Още докато замахваше, си помисли, че прекрачва границата, но въпреки това вложи в шамара цялата си сила, а Нимиц съскаше страшно със споделена ярост. Чу се звук като от откъртен клон, Хаузман политна назад и тупна по задник. От носа и сцепената му устна течеше кръв.

Червена пелена замъгляваше зрението на Хонър. Чуваше, че Лангтри й говори нещо, но не й пукаше какво казва. Хвана тежката маса за ръба, отмести я от пътя си и тръгна към Хаузман, който драпаше по пода и трескаво се отдалечаваше от нея по задник.

Представа нямаше какво би направила, ако дипломатът с разкървавеното лице беше показал поне малко кураж. Но когато надвисна над него, го чу да хлипа от ужас и този звук изведнъж я отрезви.

Яростта се слегна, изпълзя в някакво кьоше на съзнанието й, все още се зъбеше и ръмжеше, но вече не контролираше нещата. Гласът на Хонър беше студен, далечен… и жесток:

— Целта на делегацията беше да сключи договор за сътрудничество със Звездата на Елцин — чу се да казва тя. — Да покажете на местните, че един съюз с Мантикора може да им помогне. Нашето кралство е поело този ангажимент и адмирал Курвозие го разбираше. Знаеше, че е заложена честта на кралицата, господин Хаузман. Честта на цялото Мантикорско кралство. Ако избягаме сега, ако изоставим Грейсън с пълното съзнание, че Хейвън помага на Масада и че именно нашите проблеми с Хейвън са ги довели тук, това ще е петно върху честта на Нейно величество, което нищо не ще може да изчисти. Представете си какъв ефект би имало това върху всеки следващ съюз, който се опитаме да договорим! Ако мислите, че приятелите ви „по високите места“ могат да ме разжалват, защото съм си изпълнила дълга, действайте. А междувременно онези от нас, които не сме си изгубили ума от страх, ще се опитаме да спасим положението без вас!

Трепереше, но гневът й беше изстинал. Взря се в хлипащия дипломат и той се сви. Беше спокойна, но Хаузман явно виждаше в нея единствено откачена убийца, решена да го довърши.

Хонър го гледа още миг-два, после се обърна към Лангтри. Посланикът беше пребледнял, но на лицето му се четеше одобрение.

— Сър Антъни — каза Хонър. — Командир Труман вече съставя план как да евакуираме семействата на вашите служители. Ще ни трябват имената и местоположението на всички други мантикорски поданици, които се намират на Грейсън. Смятам, че ще можем да качим всички, но няма как да превърнем товарните кораби в пътнически. Удобства няма да има и пътуването ще е неприятно. Така или иначе, командир Труман трябва по най-бързия начин да получи информация за общия брой на хората, които предстои да бъдат евакуирани.

— Моят персонал вече подготви списъците — каза Лангтри, без дори да погледне Хаузман, който подсмърчаше на пода зад Хонър. — Ще ги пратя на командир Труман веднага щом приключим тук.

— Благодаря. — Хонър си пое дълбоко дъх и се обърна към Брентуърт.

— Съжалявам, че трябваше да видите това, командире. Бъдете сигурен, че посланик Лангтри е човекът, който представлява кралицата и нейната политика към Грейсън.

— Разбира се, капитане. — Брентуърт я гледаше с грейнали очи и Хонър си даде сметка, че вече не вижда в нея жена. Виждаше кралски офицер и сигурно беше първият грейсънец, който възприемаше най-вече униформата й, а не половата й принадлежност.

— Добре. — Хонър седна на един стол срещу двамата мъже и преметна крак връз крак. Още усещаше лек тремор в крайниците си, утайка от пристъпа на ярост; Нимиц също трепереше, увил се около врата й.

— В такъв случай, командире, време е да помислим как най-добре да си осигурим нужното съдействие от страна на вашите военни.

— Да, сър… госпожо — бързо се поправи Брентуърт, но въпреки тази неволна грешка в него не се долавяше колебание. Всъщност грешката дори извика на лицето му лека усмивка. Усмивка, която бързо угасна. — С цялото ми уважение, капитан Харингтън, това няма да е лесно. Адмирал Гарет е… ами, той е крайно консервативен и мисля, че… Според мен ситуацията е толкова тежка, че той не разсъждава ясно, капитане.

— Простете, командире — каза Лангтри, — но ако съм ви разбрал правилно, адмирал Гарет е стара баба — ще ме извините за сравнението, капитан Харингтън, — която е изпаднала в паника.

Брентуърт се изчерви и посланикът побърза да поклати глава.

— Съжалявам за острите си думи, командире, и в никакъв случай не искам да обидя лично адмирала, но в момента ни е нужна пълна откровеност, била тя и брутална, така че да няма недоразумения. Ясно ми е, че никой не може да се сравнява с адмирал Янаков като главнокомандващ, и Бог ми е свидетел, че Гарет има всички основания да е изплашен до смърт. И не заради собствената си безопасност, сигурен съм. Едва ли е очаквал, че ще го натоварят с такава отговорност, и безспорно си дава сметка, че на плещите му се е стоварила непосилна задача. Това само по себе си е достатъчно да замъгли разума на всеки. Но остава фактът, че Гарет няма доброволно да предаде командването на един чужд офицер, който не само е с по-нисък чин от неговия, а на всичкото отгоре е жена, прав ли съм?

— Не съм казвала, че искам да поема командването! — възрази Хонър.

— А би трябвало, капитане — каза Лангтри. — Ако ще защитаваме тази планета, ясно е, че вашите хора ще поемат основната тежест на сраженията, и аз вярвам, че Гарет разбира поне това. А както сама казахте, никой грейсънски офицер не е подготвен да използва в максимална степен възможностите на мантикорските кораби. Техните планове ще трябва да бъдат преработени така, че да се съобразят с вашите, а не обратното, което ви прави главнокомандващ офицер на операцията. Гарет знае това, но не може да го признае. Обратното би означавало да обърне гръб на собствените си отговорности, а на всичкото отгоре вие сте жена. — Хвърли поглед към командир Брентуърт, но продължи решително: — За адмирал Гарет това автоматично означава, че сте неспособна да командвате операцията. Той няма как да повери отбраната на своя свят в ръцете на лице, което в неговите очи е неспособно да се справи със задачата.

Хонър прехапа устна. Не можеше да обори преценката на Лангтри. Бившият полковник от космическата пехота отлично знаеше до каква степен страховете оформят човешките реакции, както и че най-опасният страх, който реже най-надълбоко и убива най-много хора, е страхът от провал. Страхът да признаеш провала си. Точно този страх караше командирите да се държат със зъби и нокти за властта си дори когато тайничко съзнават, че ситуацията не е по силите им, пречеше им да я предадат другиму, макар да знаеха, че водят хората си на сигурна смърт. Лангтри беше прав и за друго — че предразсъдъците на Гарет наливат допълнително вода в мелницата на страха му.

— Командир Брентуърт. — Гласът й беше тих. Грейсънският офицер я погледна въпросително. — Съзнавам, че ви поставяме в неловка ситуация — продължи тя, — но съм длъжна да ви попитам и да настоя за максимално откровен отговор… Прав ли е посланик Лангтри в преценката си за адмирал Гарет?

— Да, госпожо — отвърна без колебание Брентуърт, макар и видимо против волята си. Замълча и се изкашля, после продължи: — Капитан Харингтън, във военното съсловие на Грейсън едва ли има друг човек, който да е така отдаден на своята планета и нейната безопасност, но… но адмирал Гарет не е подходящият офицер за тази задача.

— За жалост именно нему се е паднала задачата — каза Лангтри. — А той няма да ви съдейства, капитане.

— Тогава нямаме друг избор освен да действаме през главата му — отсече Хонър. — Към кого да се обърнем, сър Антъни?

— Знам ли… — Лангтри се замисли за миг. — Може би към съветник Лонг, министъра на флота, но той не е военен от кариерата и едва ли би оспорил решението на адмирала по един толкова критичен въпрос.

— Почти съм сигурен, че не би го направил, сър Антъни — обади се Брентуърт. Думите му всъщност представляваха официално заявление, с което Брентуърт вземаше страната на чужденците срещу собствения си главнокомандващ офицер. — Както сам споменахте, той няма никакъв военен опит. Следи за административното управление на флота, но за военните аспекти винаги се е съобразявал с преценката на адмирал Янаков. Не вярвам да промени тази си политика, а и той също е консервативен във възгледите си, ще прощавате, капитан Харингтън.

— Командире — каза Хонър с искрен смях, който изненада и самата нея, — боя се, че няма да стигнем доникъде, ако постоянно се извинявате за всеки, който има проблем с факта, че съм жена. — Командирът понечи да отговори, но тя махна с ръка да го спре. — Вината не е ваша, а не е и тяхна всъщност. А дори да беше, нямаме време да се занимаваме с това. За мен не се тревожете — достатъчно дебелокожа съм да издържа на вашите предразсъдъци, така че нека караме направо, става ли?

— Да, госпожо. — Брентуърт се усмихна, после пак се навъси замислено.

— А адмирал Стивънс, сър Антъни? — Погледна посланика, после Хонър. — Той е… или по-скоро беше до миналата година… първи заместник-министър на флота.

— Не става. — Лангтри поклати глава. — Както сам казахте, той се пенсионира миналата година. А дори още да беше на активна служба, двамата с Лонг се мразят и в червата. Лична неприязън. — Махна с ръка. — Нищо общо с флотската политика, но би създало пречки, за които нямаме време.

— В такъв случай не знам кой остава — въздъхна Брентуърт. — Като изключим изброените, над Гарет е единствено протекторът.

— Протекторът? — Хонър погледна Лангтри и вдигна вежда. — Това е идея. Защо не помолим протектор Бенджамин да се намеси?

— Това ще е безпрецедентен ход. — Лангтри поклати глава. — Протекторът никога не се намесва в отношенията между министрите и техните подчинени.

— Нима няма необходимата за това власт? — попита изненадано Хонър.

— Всъщност има, по конституция. На теория, един вид. Но на практика това не се случва. Не той, а Съветът на протектора има право да подпомага министрите в решенията им и да ги ратифицира. През последните стотина години контролът върху министерствата постепенно е преминал в ръцете на Съвета. А канцлерът, като първи съветник, всъщност ръководи правителството.

— Момент, сър Антъни — каза Брентуърт. — Съгласен съм с вас, но всъщност конституцията не покрива ситуация като настоящата, а флотът е по-консервативен от цивилните. — Извинителна усмивка към Хонър. — Все пак ние даваме клетвата си пред протектора, а не пред Съвета и Камарата. Мисля, че ако протекторът се позове на конституционните си права, флотът ще го подкрепи.

— Дори ако целта е да постави жена начело на същия този флот? — попита скептично Лангтри.

— Е… — Брентуърт се поколеба, но Хонър прекъсна евентуалните му възражения:

— Вижте какво, господа. Няма да измъкнем магарето от калта, ако не решим към кого да се обърнем за съдействие, а по всичко личи, че нямаме голям избор. По думите ви съдя, че ще е най-добре да се обърнем директно към протектора, за да спестим време.

— Бих могъл да поставя въпроса пред него — каза замислено Лангтри, — но първо ще трябва да получа подкрепа от канцлер Престуик. Това означава да мина през Съвета, а със сигурност знам, че въпреки извънредната ситуация неколцина от членовете му ще се запънат. Ще отнеме време, капитане. Ден-два най-малко.

Нямаме ден-два.

— Но… — започна Лангтри, но Хонър поклати глава.

— Не, сър Антъни. Съжалявам, но ако тръгнем по този път, накрая ще трябва да защитавам Грейсън сам-сама. Ако масадците решат да нападнат планетата сега, след завръщането на моята ескадра, едва ли ще чакат ден-два. А ако наистина са прехвърлили всичките си щурмоваци, за да подпомогнат останалите им хиперпространствени кораби плюс двата хейвънски крайцера, ще имам нужда от помощ. Някой трябва да създаде работа на щурмоваците, докато аз се оправям с големите хищници.

— Но какво друго можем да направим?

— Можем да се възползваме от факта, че аз съм един тъп офицер, който не разбира нищо от дипломатически любезности. Вместо да внасяте писмени молби и дипломатически ноти по обичайните канали, поискайте от мое име среща с протектора.

— Лична среща на протектора с жена? — ахна Лангтри. — С чуждопланетен флотски офицер, който е жена?! Абсурд! И дума да не става!

— О, ще стане, сър Антъни, и точно вие ще го направите — отсече Хонър. Вече не търсеше мнението му, а издаваше заповед и посланикът го разбра и я зяпна. Явно се опитваше да потисне собствената си гордост и да намери в себе си сили да се подчини.

— Командир Брентуърт, ще кажа нещо, което вие няма да чуете. — Хонър му се усмихна. — Ще се справите ли? Или да ви помоля да напуснете стаята?

— Слухът ми е доста своенравен, госпожо — каза Брентуърт със съучастническа усмивка. Явно нямаше никакво намерение да напуска.

— Добре тогава. Посланик Лангтри, ще уведомите правителството на Грейсън, че ако не ми позволят лична среща с протектор Бенджамин, ще съм принудена да приема, че Грейсън не желае моите услуги, в който случай ще евакуирам мантикорските поданици и в рамките на следващите дванайсет часа ще се изтегля от системата на Елцин.

Брентуърт я зяпна с искрен ужас и на Хонър й се наложи да му намигне.

— Не се паникьосвайте, командире. Няма да ви зарежа. Но ако им поставим условието по този начин, ще са принудени поне да ме изслушат, нали така?

— Ъъ, да, госпожо, май няма да имат друг избор — каза потресено офицерът, а Лангтри кимна неохотно.

— Вече си имат военна криза на главите. Не виждам защо да не прибавим в добавка и конституционна криза. Нашият външен министър ще откачи, когато научи, че сме поставили ултиматум на приятелско правителство, но кралицата, надявам се, ще ни прости.

— Кога можете да поставите въпроса пред Съвета?

— Веднага щом се добера до компютъра в кабинета си, но ако нямате нищо против, ще ми трябват десетина минути да помисля как най-сериозно и мрачно да прозвучи ултиматумът. Нещо официално и надуто с леки обертонове на лично негодувание, че съм принуден да огласявам исканията на твърдоглав офицер, който не дава пет пари, че нарушава всякакви дипломатически правила. — Въпреки напрежението Лангтри се изкиска. — Ако внимавам, току-виж съм успял да притисна пистолет до челото на приятелско правителство, без това да ми струва кариерата!

— Разрешавам ви да ме изкарате истинска людоедка, стига да не изгубим излишно време заради желанието ви да си спасите кариерата — каза с усмивка Хонър и се изправи. — Всъщност защо не помислите върху текста на посланието, докато вървим към кабинета ви?

Лангтри кимна отново, макар очите му леко да се бяха оцъклили след този словесен шамар. Излезе от съвещателната зала, следван по петите от Хонър. Командир Брентуърт, по-оцъклен и от него, подтичваше след тях.

Никой от тримата не погледна към дипломата, който още хълцаше безутешно на пода.