Дейвид Уебър
За честта на кралицата (17)

16.

— Какви са щетите, Алистър?

— Големи, госпожо — отвърна навъсено Алистър Маккиън. — Изгубихме ракетна установка две и радар три, което означава, че дясно на борд отбраната ни е силно снижена. Същото попадение е ударило и предните импулсни модули — алфа-4 е извън строя, както и бета-8. Второто попадение е ударило директно двайсети отсек и е поразило съседния заедно с лечебницата, изпържило е контролните вериги на ракетна установка четири и лазерно оръдие три. Има пробойна в оръжеен склад две. Пробойната е много голяма, така че складът и мунициите са неспасяеми. Лазер три и ракетна установка четири все още реагират на паралелния контрол и в момента възстановяваме главните вериги към тях, но имаме жертви. Трийсет и един човека са мъртви, включително доктор Макфий и двамата лежащо болни в лечебницата. Имаме и ранени.

Гласът му трепереше от болка.

И двамата знаеха, че „Трубадур“ е извадил невероятен късмет. Загубата на една от предните ракетни установки и на цял склад с муниции снижаваше значително нападателните способности на кораба, а липсата на трети радар създаваше опасна празнина в отбраната му, но „Трубадур“ все още представляваше сериозна бойна единица, а загубите в човешка сила можеше да са много по-тежки. Корабът беше осакатен, вярно, а без алфа-модул не можеше да разгъне предното платно на Варшавски, но все още можеше да маневрира и да се бие.

— Постъпих глупаво — продължи с горчивина Маккиън. — Ако бях вдигнал страничните щитове, може би…

— Вината не е твоя — прекъсна го Хонър. — Никой не очакваше грейсънските щурмоваци да открият огън по нас, а дори да бяхме имали подобни опасения, аз трябваше да разпоредя по-висока степен на готовност.

Маккиън стисна устни, но не каза нищо повече. И толкова по-добре, помисли си Хонър. Нямаше никакъв смисъл да се обвиняват за станалото.

— Пращам Фриц Монтоя при теб — продължи Хонър. — Нека окаже първа помощ на ранените, после ще ги прехвърлим в нашата лечебница.

— Благодаря, госпожо. — В гласа на Маккиън вече имаше по-малко самообвинение, но не по-малко гняв.

— Те защо стреляха по нас, дявол ги взел? — обади се Алис Труман от своята част на разделения комуникационен екран. В зелените й очи се четеше недоумение, докато изразяваше гласно въпроса, който измъчваше всички. — Не разбирам. Това е лудост!

— Определено. — Хонър се облегна назад. Алис беше права, разбира се. Дори ако преговорите неочаквано се бяха провалили, грейсънците трябваше да са луди, за да стрелят по нейните кораби. Вече си имаха проблеми с масадците. Даваха ли си сметка как ще им го върне мантикорският флот?!

— И според мен е лудост — продължи Хонър след кратко мълчание, — но от този момент ескадрата ни е в режим на война. Смятам да се приближа до Грейсън в обсег за атака и да поискам обяснение. Както и флотът им да се предаде. Както и да говоря с нашите хора, които още са на планетата. Ако откажат някое от тези искания или ако делегацията ни е пострадала по някакъв начин, ще влезем в сражение и ще унищожим грейсънския флот. Ясна ли съм?

Подчинените й кимнаха мълчаливо.

— Командир Труман, твоят кораб ще се движи отпред. Командир Маккиън, вие ще поемете ариергарда. Стойте близо до „Безстрашен“, така че радарите му да покриват пробойната във вашата засичаща система. Ясно?

— Да, госпожо — отвърнаха едновременно капитаните.

— Добре, почваме.

— Капитане? Съобщение от Грейсън — каза лейтенант Метцингер и напрежението на мостика се удвои. От засадата бяха минали само пет минути и освен ако грейсънците не бяха толкова глупави, колкото и луди, не можеха да се надяват да оправят нещата със съобщение, изпратено преди корабите им да открият огън!

Но Метцингер не беше довършила.

— От посланик Лангтри е — добави тя и Хонър вдигна вежди.

— От сър Антъни?

— Да, госпожо.

— Прехвърли го на моя екран.

Хонър си отдъхна, когато на екрана се появи лицето на сър Антъни — стената на кабинета му в посолството се виждаше зад него, а Реджиналд Хаузман стоеше до посланическия му стол. Бояла се бе, че целият дипломатически персонал се е озовал в затвора, но щом все още бяха в посолството, може би ситуацията подлежеше на контрол. Уви, само миг по-късно си даде сметка за мрачното, почти изплашено изражение на посланика. А и къде беше адмирал Курвозие?

— Капитан Харингтън — започна посланикът напрегнато. — Централното командване на Грейсън току-що засече хиперпространствена следа, която, изглежда, е на вашата ескадра. Имайте предвид, че в системата Елцин има масадски кораби. — Хонър настръхна. Възможно ли беше щурмоваците да не са били грейсънски? Но как тогава се бяха озовали тук и защо?…

Но записаното съобщение продължаваше и следващите думи на посланика пръснаха мислите й като с чук.

— Всеки кораб, който срещнете, най-вероятно ще е вражески, капитане, и имайте предвид, че в системата има най-малко два — повтарям, най-малко два — модерни бойни кораба в ескадрата на Масада. По наша преценка става въпрос за крайцери, вероятно хейвънска направа. — Посланикът преглътна, но като бивш офицер от корпуса на космическите пехотинци мобилизира бързо самообладанието си и продължи: — Никой не предполагаше, че масадците разполагат с такива съдове, затова преди четири дни адмирали Янаков и Курвозие поведоха грейсънския флот и влязоха в сражение с врага. Аз… боя се, че „Мадригал“ и „Остин Грейсън“ са унищожени заедно с екипажите си… включително адмирали Янаков и Курвозие.

Хонър изтръпна. Не! Адмиралът не можеше да е мъртъв… Адмиралът не можеше да е мъртъв!

— Самите ние имаме сериозни проблеми, капитане — продължи записаният глас на Лангтри. — Още не са атакували планетата, Бог знае защо, но е факт, че когато го направят, Грейсън няма с какво да ги спре. Моля уведомете ме за плановете си при първа възможност. Лангтри, край.

Екранът потъмня, но Хонър не можеше да откъсне поглед от него, вкаменена в капитанското си кресло. Това беше някаква лъжа. Жестока, нечовешка шега! Адмиралът беше жив. Жив беше, по дяволите! Не би умрял. Не можеше да е умрял… не би й причинил това!

Но посланик Лангтри нямаше причина да я лъже.

Затвори очи. Усещаше Нимиц на рамото си. Спомни си Курвозие от последния им разговор. Спомни си лукавото му лице, пакостливия блясък в сините очи. А зад тези най-нови спомени имаше други, цели двайсет и седем години спомени, всеки по-болезнен от предишния, и накрая тя си даде сметка — твърде късно, уви, — че така и не му е казала колко много го обича.

А зад загубата, подсилвайки агонизиращата болка, надничаше чувството за вина. Беше го изоставила. Той бе искал тя да остане, разрешил й беше да тръгне само защото тя беше настояла, а после… „Безстрашен“ го е нямало, нея я е нямало — и адмиралът беше повел единствения си разрушител в битката. И беше загинал.

Тя беше виновна. Имал беше нужда от нея, а тя не е била до него… и това го беше убило. Тя го беше убила, точно толкова сигурно, колкото ако го беше простреляла собственоръчно с пулсорна пушка в главата.

Мълчание тежеше над мостика. Всички гледаха жената в капитанското кресло. Тя беше бяла като платно, — а очите на дървесния й котарак бяха изгубили напълно блясъка си. Нимиц седеше на облегалката на креслото й, подвил опашка, ушите — прибрани плътно назад, тихото му сърцераздирателно мяучене беше единственият звук на мостика, тъжен акомпанимент на сълзите, които се търкаляха по бузите на капитана.

— Какво ще заповядате, капитане? — попита накрая Андреас Венизелос и повечето присъстващи трепнаха стреснато, когато тихият му глас наруши скръбното мълчание.

Ноздрите на Хонър се разшириха. Тя си пое шумно дъх, изтри гневно лицето си с длани и изправи гръб.

— Запис за излъчване, лейтенант Метцингер — каза с глас като от ковано желязо, глас, който никой от екипажа не беше чувал досега, и свързочникът преглътна.

— Записвам, госпожо.

— Посланик Лангтри — продължи Хонър със същия мъртвешки глас. — Съобщението ви беше получено и разбрано. Имайте предвид, че моята ескадра вече влезе в сражение и унищожи три щурмовака, които, изглежда, са били масадски. Понесохме щети, имаме и жертви, но боеспособността ни е непокътната.

Пое си отново дъх. Усещаше погледите на офицерите и мичманите.

— Насочвам се към Грейсън с максимална скорост. Би трябвало да пристигнем в орбита около планетата след… — провери данните от астронавигационния отдел — след приблизително четири часа и двайсет и осем минути.

Погледна в камерата, която записваше видеообраза, и ъгълчетата на устата й трепнаха. Имаше стомана в кафявите й очи, още гореща от ковачницата на гнева и закалена със скръб и вина, а гласът й беше по-студен и от космоса.

— Не мога да формулирам подробни планове, преди да получа пълната информация за положението, но може да уведомите грейсънското правителство, че смятам да защитя тази система в съответствие с намеренията на адмирал Курвозие, а те бяха изрични по този пункт. Моля, подгответе ми подробен инструктаж. Най-вече относно настоящата боеспособност на Грейсън. Бих искала и офицер за връзка, който да бъде зачислен към моята ескадра. Ще се срещна с вас и с новия грейсънски главнокомандващ офицер десет минути след като корабите ми влязат в орбита около планетата. Харингтън, край.

Облегна се назад, изразителното й лице беше като от камък и излъчваше ледена решителност, която бързо зарази всички на мостика. И те като нея знаеха, че целият грейсънски флот, дори да не е понесъл никакви загуби, не може да се мери с такъв противник. Ясно им бе, че някои от самите тях или техни приятели от другите мантикорски кораби ще загинат, а нито един не бързаше да срещне смъртта. Но други техни приятели вече бяха загинали, а самите те бяха атакувани от засада.

Никой от офицерите под командването на Хонър не беше толкова близък с адмирал Курвозие, но немалко от тях бяха негови студенти, а и той беше сред най-уважаваните офицери във флота — уважаваха го дори онези, които не бяха имали късмета да го познават лично. Ако можеха да спипат хората, които го бяха убили…

— Записът е обработен и готов за изпращане, капитане — каза лейтенант Метцингер.

— Изпрати го. После отвори конферентна връзка с „Аполон“ и „Трубадур“. Изпрати копия на съобщението от сър Антъни на капитани Труман и Маккиън. Свържи ги към терминала ми в залата за инструктаж.

— Слушам госпожо — каза Метцингер.

Хонър се изправи, тръгна към вратата на залата за инструктаж и спря поглед върху Андреас Венизелос. После каза:

— Господин Дюморн, помете вахтата. Анди, ти ела с мен. — Гласът й все още беше леден, лицето — каменно. Скръбта и вината крещяха в главата й, но тя отказваше да ги чуе. Щеше да има достатъчно време за тях след клането.

— Слушам, госпожо. Поемам вахтата — отговори с тих глас старши лейтенант Дюморн, докато вратата се плъзгаше пред Хонър.

Тя изобщо не го чу.