Дейвид Уебър
За честта на кралицата (26)

25.

Капитанът на Верните Уилямс крачеше нервно в командната зала. Избран беше за този пост не на последно място заради своята набожност и сега именно тази набожност раздухваше гнева му, че го е помела една жена. А колкото и горещо да го отричаше, зад гнева му имаше и страх. Страх за себе си и за Божието дело. Изменническият адмирал, сдушил се с мантикорската кучка, беше прекратил настояванията си базата да се предаде и това вероятно означаваше, че се готви да изпробва нещо по-директно.

Но какво? Уилямс не знаеше и неизвестността сгъстяваше кръвта му като втора доза гняв. Онази кучка! Ако не се беше върнала — в една звездна система, където нито тя, нито тъпата й кралица имаха работа! — Масада щеше да е довършила Божието дело. Но се върна заедно с проклетите си кораби и само за два дни размаза флотилията им, ако не броим „Добродетел“ и „Гръм“. Беше се противопоставила на Божието дело и Воля, точно по женски, и тъкмо затова сега Уилямс крачеше нервно и я проклинаше ожесточено.

Не трябваше да става така. Като командващ офицер на лунната база, Уилямс знаеше за Макавей, знаеше, че военните маневри са само прикритие на истинската операция, и тайничко се питаше дали старейшините не поемат твърде голям риск с този сложен и засукан план. От друга страна, старейшините вече няколко десетилетия разработваха макавейската мрежа на Грейсън, без изменническите служби за сигурност да ги усетят. Това със сигурност беше знак, че Бог одобрява делото им! А после хейвънските безбожници им бяха предложили последния, критичен елемент, средството да се предизвика кризата, от която се нуждаеше Макавей. Какво по-добро доказателство за Божията воля от възможността да използват безбожници срещу Изменниците?

И въпреки това Уилямс бе таял съмнения, а в кошмарите, преследващи го покрай „Йерихон“ — и особено след завръщането на кучката, — се бе появило ново съмнение, което го ядеше отвътре. Възможно ли бе неговата липса на вяра да е отвърнала Божието сърце от всички тях? Той ли бе допуснал дяволската кучка и нейните кораби да осуетят Делото?

Такива мисли бяха недопустими, но въпреки това го терзаеха постоянно. Дори молитвите и покаянието се оказваха безсилни, а безсънните нощи му бяха разкрили една друга истина. Слугите на Сатаната трябваше да бъдат наказани и той ги беше наказал съответно, с надеждата да отвърне Божия гняв от Верните, като докаже наново собствената си Вяра.

И се бе провалил. Бог все още отвръщаше погледа си от своите Верни. Защо иначе не се връщаше „Божи гръм“? Защо иначе ракетите на Черна птица не бяха унищожили дори един вражески щурмовак? Друг отговор нямаше. Уилямс крачеше нервно из залата, тревога и гняв сплитаха стомаха му на възел, а той отчаяно се молеше Бог да обърне още веднъж взора си към Своя народ и да го спаси.

 

 

— От „Ковингтън“ докладват, че са готови, майоре.

— Благодаря. — Томас Рамирес потвърди, че е разбрал съобщението, и вдигна глава. Старши сержант Бабкок стоеше до него в претъпкания товарен трюм на катера, сивите й очи бяха хладни и съвсем неподвижни под вдигнатия визьор на бойната й броня; под дясната й мишница стърчеше трицевното дуло на пулсорна пушка. — А ние готови ли сме, оръжейник?

— Да, сър. Всички оръжия са проверени, ротата на Хибсън и секцията на централното командване са в броня. Една не издържа тестовете, но на „Аполон“ имаха резервна и я заменихме. Капитанът каза, че е готова да ни пусне.

— Добре, оръжейник — измърмори Рамирес и мълчаливо благодари на бога, че последното назначение на Сюзан Хибсън е било в един от тежките батальони на космическата пехота. Там бяха упражнявали атаки от типа, пред който бяха изправени неговите хора днес, затова Рамирес я беше назначил за ръководител бойни операции на „Безстрашен“ още в деня, когато тя се качи на борда.

— Дай ми пряка връзка с „Ковингтън“.

— Слушам, сър — отвърна свързочникът и в шлема на Рамирес се чу тих сигнал за връзка.

— „Ковингтън“, тук Шомпол. Чувате ли ме?

— „Ковингтън“ чува, Шомпол. Слушаме ви.

— Започнете изстрелване, „Ковингтън“. Повтарям, започнете изстрелване.

— „Ковингтън“, прието — каза гласът в слушалките му. — Започваме изстрелването сега. Нека Бог е с вас, Шомпол.

— Благодаря, „Ковингтън“. Шомпол, край. — Майорът натисна едно копче под брадичката си, за да се свърже с мантикорската мрежа. — Шомпол до Фалшив полет. Тръгвайте.

— Слушам, Шомпол. Фалшив полет, прието. Тръгваме.

 

 

— Капитан Уилямс!

Уилямс се обърна. Тактическият му офицер сочеше главния дисплей. Капитанът преглътна, обзет от внезапен страх. Десетки малки съдове прииждаха от орбитиращите бойни кораби, най-отпред се движеха два катера с невъзможни енергийни сигнатури.

Набраха скорост, врязаха се в рядката водородна атмосфера на Черна птица и червени вектори обозначиха мишените им.

— Насочват се към транспортните входове! — викна Уилямс. — Вдигни по тревога дежурните отряди. Хората на полковник Харис да се размърдат!

 

 

Мъжете и жените от мантикорските екипажи бяха напрегнати, нервите им бяха опънати до скъсване заради наземния огън, който очакваха вместо посрещане. Но огън нямаше и пилотите обраха стръмния ъгъл на спускане, включиха антигравитационните системи на сто и двайсет процента и издуха двигателите, за да превърнат инерцията в контролирано гмуркане към прихванатите цели.

— Захождам по план. Оръжия в готовност — каза по връзката от „Безстрашен“ главният оръжеен офицер. Жълтите светлинки за готовност до маркерите на двата катера замигаха в червено, а ръцете на оръжейниците се стегнаха около спусъците на джойстиковете.

— Огън! — нареди главният оръжейник и колегите му на катерите натиснаха спусъците.

Петдесетсантиметровите ракети излетяха като малки метеори с огнени опашки, по дванайсет от установките при носа на всеки от двата катера — двайсет и четири бойни глави, които криеха в себе си мощ, която преди време хората са свързвали единствено с атомните оръжия. Катерите продължиха след тях.

 

 

Гръмовен юмрук разтърси базата на Черна птица. Всичко се тресеше, осветлението примигваше, тоновете скала над базата стенеха, а хората поглеждаха тревожно нагоре. Прах се сипеше по оборудването в командната зала. Втори рев на унищожение последва първия. И трети. И четвърти!

 

 

Последните ракети поразиха целите си и пулсовите оръжия на катерите откриха огън. Трийсет хиляди трийсетмилиметрови гилзи в секунда разкъсаха облака дим и прах, оформил се в рехавата атмосфера на луната, стрелнаха се ниско над мишените си и освободиха миниатюрните си плазмени заряди.

Повечето от хората при порталите вече бяха мъртви; другите загинаха моментално, озовали се в ядрото на плазмено слънце.

 

 

— Боже милостиви, бди над нас! — прошепна ужасено Уилямс.

Всички камери в зоните на ударите бяха извън строя, но по-далечните показваха дим и прах — и изтичаща атмосфера… Уилямс завъртя поглед към таблото със схемата на базата. Бяха си пробили път на сто метра дълбочина в комплекса! Междинни бронирани врати се спускаха с трясък… капитанът облиза изтръпналите си устни, когато видя транспортни совалки да кацат на два километра от пробивите и да бълват стотици човешки фигури в бойни костюми.

— Кажи на Харис да побърза! — кресна той.

 

 

— Е — измърмори Рамирес, — това беше впечатляващо, нали, оръжейник?

— Щом казваш, майоре — отвърна старши сержант Бабкок с хищна усмивка. — Дали са схванали намека?

— Предполагам. Ако не друго, здравата им потропахме на вратата. — Погледна си часовника и включи вградения в скафандъра си микрофон. — Невестулка Лидер, тук Шомпол. Готови за заход след едно-нула минути.

 

 

Фалшив полет изви с писък нагоре, после изви в низходяща дъга и се спусна отново. Оцелелите наземни установки ги прихванаха, но антирадиационните ракети излетяха от гнездата си още докато полковник Харис крещеше предупредително на хората си. Шест секунди по-късно базата на Черна птица ослепя, а катерите се насочиха по първоначалния си курс за атака.

Масадските защитници се метнаха на земята, търколиха се в странични коридори, където беше възможно, а цялата база се разтресе отново. Този път катерите изстреляха само по една ракета, но вградените радари на ракетите ги насочиха право към шлюзовете, които посестримите им бяха взривили преди това, и надолу по проходите в комплекса при скорост осем хиляди метра в секунда. Тези ракети не носеха експлозиви, но свръхплътните им „бойни глави“ удариха първите бронирани врати по пътя си със сила от двайсет и три тона и половина всяка и вратите се изпариха в нажежен до бяло газ и шрапнели, които убиха още двестатина масадци.

Още транспортни совалки кацнаха край базата. Полковник Харис прати с ругатни оцелелите да си намерят позиции за стрелба сред скалния прах и воя на изтичаща атмосфера. Основните бронирани врати в ядрото на базата се спуснаха с трясък зад тях.

 

 

— Шомпол, Невестулка в движение. Повтарям, Невестулка в движение.

— Прието, Невестулка. Шомпол, край. — Рамирес вдигна поглед към своя пилот. — След тях, Макс.

 

 

Докато чакаше сензорите за повреди да оценят ситуацията, капитан Уилямс едва запазваше самообладание. Повечето от хората на Харис, изглежда, бяха оцелели, чуваха се откъслечни реплики — офицерите се опитваха да ги разгърнат в отбрана сред отломките, — но пък повечето установки и сензори по повърхността бяха унищожени. Уилямс нямаше представа къде точно се намират нападателите, след колко време ще ударят Харис и с какво са въоръжени.

Не можеше да види и новопоявилите се малки съдове, които приближаваха хангарите от другата страна на лунната база.

 

 

— Огън!

Нови ракети се стрелнаха надолу, много по-леки от онези, които бяха разбили транспортните шлюзове. Бойните им глави тежаха само по триста килограма. Въпреки това вратите на хангара се разлетяха на парчета, а куполите по повърхността зейнаха като строшени черепи. Сто и двайсет мъже и жени в бойни брони се изсипаха от катерите като смъртоносен сняг с антигравитационните си шейни и нахлуха в зейналите дупки, още четиристотин космически пехотинци от Кралския мантикорски флот ги последваха, напускайки търбусите на катери и совалки.

 

 

Разпищяха се нови аларми. Капитан Уилямс завъртя глава към таблото със схемата на базата, където грееха нови червени светлини.

 

 

Скоростта беше решаваща и шепата масадски техници по поддръжката, озовали се на пътя на ударните отряди, загинаха, без някой да ги пита ще се бият ли, или ще се предават. После космическите пехотинци стигнаха до затворени бронирани врати и отстъпиха път на инженерите, които прикрепиха към масивните крила насочени експлозиви, докато други инженери запечатваха преносимите пластмасови шлюзове.

Бойната броня не позволяваше да потропваш нетърпеливо с крак, затова капитан Хибсън жвакаше шумно дъвката си, докато хората й работеха. Не че имаше забележки към бързината или прецизността им. Колкото и добри да бяха, операцията изискваше време.

— Готово! — изпука в слушалките й гласът на лейтенант Хюз.

— Действайте — излая в отговор тя.

— Огън! — извика Хюз и бронираните фигури се обърнаха с гръб към предпазните пластмасови шлюзове. За всеки случай.

Последва миг на напрегната тишина, после скалата предаде към тях приглушения рев на експлозиите. Един от щитовете не издържа — ударната вълна разкъса пластмасата, — но инженерите овладяха ситуацията, преди да са изтекли повече от няколко кубични метра въздух. В същото време още десетина пластмасови шлюза пропускаха пехотинци в базата в групи по шестима.

 

 

Полковник Харис се оглеждаше трескаво. Дим и прах се слягаха около коленете му като насън в слабата гравитация и рехавата атмосфера на Черна птица, но от наземното нападение нямаше и следа. А би трябвало да има. Нападателите би трябвало да следват първоначалната посока на проникващия си удар, при това с максимална скорост, а не да губят време, от което неговите хора да се възползват. Така че къде бяха, за бога?

— Хангарите! — извика глас в слушалките му. — Идват и през хангарите!

И през хангарите? Харис се огледа отново, после се удари по шлема. Те изобщо не идваха за бой срещу неговите позиции! Всичко е било диверсия… а сега неговите хора бяха от грешната страна на запечатаните бронирани врати!

 

 

Хората на капитан Хибсън се спускаха по коридорите със скорост, достъпна единствено за бойните брони. Нямаше място да използват подемните си раници, а екзоскелетните „мускули“ на броните харчеха гигантски количества енергия, но слабата гравитация им позволяваше да се движат с плавни трийсетметрови подскоци и ужасът вървеше пред тях като чума.

Тук-там изтрещяваше огнестрелно оръжие, куршуми отскачаха от броните на пехотинците, но хората на Хибсън бяха въоръжени с трицевки и плазмени пушки и се движеха с плавната прецизност, която бяха тренирали месеци наред.

Хибсън гледаше как едно отделение се придвижва по коридора пред нея. Стигнаха до разклонение и спряха. Двама с плазмени пушки излязоха напред и взеха под прицел страничните коридори. Бронята им отрази бялата светлина на плазмата, която обгори разклоненията. Следващото отделение ги подмина с един скок, докато експертите по взривовете прикрепяха мини към таваните на обгорените разклонения. Оттеглиха се, зарядите детонираха, перпендикулярните коридори се сринаха и отделението потегли отново.

Според нейния часовник цялата операция беше отнела шестнайсет секунди.

 

 

Харис прати хората си през люковете за персонала към основните бронирани врати около ядрото на базата, но тези люкове пропускаха само по трима души наведнъж, а единствените доклади, които получаваше от капитан Уилямс, бяха полуистерични дрънканици за демони и дяволи.

 

 

— Шомпол, тук Невестулка-1 — обади се гласът на капитан Хибсън в слушалките на Рамирес. — Невестулка-1 проникна на два километра в коридорите. Има маркировки към контролната зала и генератора. Накъде да поемем?

— Невестулка-1, тук Шомпол — отвърна без колебание Рамирес. — Насочете се към контролната зала. Повтарям, насочете се към контролната зала.

— Шомпол, тук Невестулка-1. Прието. Насочвам се към контролната зала.

 

 

Централният резерв на полковник Харис беше малоброен и не разполагаше с хейвънските оръжия, раздадени на основните му бойни единици, но беше позициониран дълбоко в базата и можеше да бъде придвижен до всеки сектор, който се окаже под заплаха. Полковникът беше наясно какво ще се случи с мъжете от резерва, ако ги изпрати срещу лавината, която се търкаляше към него, но нямаше друг избор, затова хората му вече тичаха по тунелите да пресрещнат натрапниците.

Някои стигнаха до задънени с отломки тунели; други извадиха много по-лош късмет — намериха врага.

Трицевките на пехотинците помпаха по сто четиримилиметрови детониращи стрелички в секунда със скорост две хиляди метра в секунда. Такава мощ можеше да пробие бронирана стена като хиперскоростен вълнови трион. Онова, което правеше с небронираните вакуумни костюми, не подлежеше на описание.

 

 

— Шомпол, тук Невестулка-1. Сблъскахме се с организирана съпротива. Засега нямаме проблем.

— Невестулка-1, тук Шомпол. Продължавай напред, капитане.

— Слушам, сър. Невестулка-1, край.

 

 

Полковник Харис се мушна през люка на една бронирана врата и хукна по коридора начело на всички, които беше успял да събере. Гласът на капитан Уилямс в слушалките му отдавна беше прехвърлил границите на обикновената истерия. Командващият офицер на базата бръщолевеше молитви и обещания да накаже сатанинските кучки. Полковникът изкриви уста в отвращение. Никога не беше харесвал Уилямс, а онова, което той и подобните му правеха през последните два дни, му идваше в повече. Но неговата задача беше да защити базата с цената на живота си и той пришпорваше безмилостно хората си въпреки все по-силното предчувствие за неизбежен провал.

 

 

— Шомпол, тук Невестулка-1. Авангардът ми е на един коридор от контролната зала. Повтарям, авангардът ми е на един коридор от контролната зала.

— Невестулка-1, тук Шомпол. Браво, капитане. Да влизат. Но им напомни, че базата не трябва да пострада повече от необходимото.

— Слушам, сър. Ще се постараем. Невестулка-1, край.

 

 

Капитан Уилямс чу приближаващия трясък и стовари ръка върху бутона, който затваряше люка на контролната зала. Гледаше го с разширени очи, после се завъртя и започна да ругае техниците, които се блъскаха към отворения люк в другия край на залата. Не му обърнаха внимание и той извади пистолета си и ревна:

— Връщайте се на постовете си!

Един ужасен лейтенант хукна към люка и капитанът го простреля в гърба. Мъжът падна и агонизиращият му вик подлуди останалите. Минаваха на бегом през люка, а Уилямс ги засипваше с ругатни и куршуми, докато пълнителят не се опразни. После се обърна назад към контролната зала, обходи я с безумен поглед, смени празния пълнител и превключи на автоматична стрелба. Хълцащият лейтенант се влачеше към люка, кръвта му оставяше широка ивица по пода.

Уилямс застана до него и изпразни в умиращия целия пълнител.

 

 

Редник Монтгомъри лепна мината си на запечатания панел, отстъпи назад и натисна бутона. Люкът се взриви и сержант Хенри влетя през него с дълъг скок.

Пистолетът на единствения масадски офицер в залата изстреля залп от куршуми от десетина метра разстояние. Мунициите в стоманена обвивка се отклониха безсилно от бронята на сержанта. Той усети съприкосновенията през бронята си и понечи да вдигне пулсорната си пушка, но после си спомни заповедта да контролират щетите, изкриви лице в гримаса, тръгна срещу стрелбата и стовари подсиления си от бронята юмрук в лицето на масадеца.

 

 

Коридорна бронирана врата се затвори с трясък и смаза на кървава каша мъжа пред Харис. Полковникът наби шокиран спирачки в кръвта. Някой изкрещя по връзката в костюма, полковникът се обърна и видя друг човек да се гърчи с писъци в дъното на коридора с премазан от отсрещната врата крак. А после, през писъците на ранения, чу нещо още по-ужасно.

— Внимание. Внимание. До масадския персонал на базата! — Лицето му побеля, защото гласът в слушалките говореше с непознат за него акцент… и беше женски.

— Говори капитан Сюзан Хибсън от Кралския пехотински корпус на Мантикора — продължи студеният равен глас. — Централната командна зала на базата е под наш контрол. В наши ръце е контролът над бронираните врати, сензорите и животоподдържащите системи. Оставете незабавно оръжията си или приемете на своя отговорност последствията.

— Мили Боже — изскимтя някой в слушалките на Харис.

— К-какво ще правим, сър? — Първият помощник беше останал от другата страна на вратата зад полковника. Харис усещаше усилията му да овладее ужаса си. Въздъхна.

— Можем да направим само едно — тежко каза той. — Оставете оръжията, момчета. Свърши се.