Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Honor of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: За честта на кралицата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-420-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/844

История

  1. — Добавяне

22.

За пръв път идваше в Централното командване. Размерите му я впечатлиха, но шумът беше оглушителен, а пронизителното дрънчене на спешни комуникационни сигнали, надвикващите се хора и тракащите принтери стряскаха Нимиц. Той стоеше изправен на рамото й, свил уши назад, а пискливото му възмутено мяучене се вряза като нож във фоновия шум.

Всички се заобръщаха към тях и Хонър усети грозната рана на лицето си като дамга. Командир Брентуърт до нея настръхна и пристъпи напред, фиксирайки с предупредителен поглед този и онзи, без значение от чина им, но тя го възпря с лек жест. В погледите имаше любопитство, имаше и шок, както и отвращение в някои при вида на лицето й, но нямаше тенденциозна грубост, а и повечето побързаха да отклонят смутено поглед.

Комодор Брентуърт беше чакал появата на малобройната й група и сега се отдели от навалицата да я посрещне. Подаде й ръка почти без колебание.

— Аз съм комодор Уолтър Брентуърт, капитане — каза той и Хонър не долови никакво колебание в тона, с който изрече чина й. — Добре дошли в Централното командване.

— Благодаря, комодоре — каза тя възможно най-ясно. Упражнявала се бе усърдно, за да придобие по-добър контрол над говора си, но въпреки това очите на комодора трепнаха при лекото заваляне. Хонър си даваше сметка, че му се иска да погледне към осакатената половина на лицето й, но мъжът решително държеше погледа си под контрол.

— Това са моите капитани — продължи тя. — Командир Труман от „Аполон“ и командир Маккиън от „Трубадур“. Вярвам — подвижното ъгълче на устата й леко се изви, — че познавате командир Брентуърт.

— Да, и аз така вярвам — отвърна с усмивка комодорът, после кимна на сина си и се здрависа с Труман и Маккиън. Обърна се отново към Хонър. — Капитане — позволете ми да ви поднеса извиненията си за евентуалните…

— Не е необходимо, комодоре — прекъсна го тя, но комодорът явно притежаваше същата упорита честност като сина си. Изглеждаше готов да възрази, затова Хонър продължи упорито с кратките изречения, наложени от лицевата й парализа. — Идваме от различни култури. Търканията бяха неизбежни. Важното е да не се повтарят.

Той вдигна очи към нея, спря открит поглед върху парализираната страна на лицето й, после кимна бавно.

— Права сте, капитане. — После се усмихна. — Марк каза, че сте сериозен човек, а аз винаги съм имал вяра на преценките му.

— Това е добре, защото същото важи и за мен — каза твърдо Хонър и командирът се изчерви. Баща му се засмя и даде знак на мантикорците да го последват.

— Нека ви заведа при адмирал Гарет, капитане. — Хонър долови в гласа му следи от прикрит смях. — Той, струва ми се, няма търпение да се запознае с вас.

 

 

Адмирал Лион Гарет — мъж с ъгловато лице и тежки клепачи — зяпна Хонър с нещо като хипнотизиран интерес, когато тя влезе в съвещателната зала. Интересът му очевидно включваше и Нимиц и Хонър се зачуди кой от двамата адмиралът намира за по-чудат — шестокракото животинче, което се бе оказало такова смъртоносно оръжие, или жената в капитанска униформа.

Стана да я посрещне, но не й подаде ръка. Ако вътрешното му объркване не се виждаше с просто око, Хонър сигурно би приела това като съзнателна обида. Сега обаче лицето й едва не я предаде. Напуши я тотално неприемлив предвид сериозната ситуация смях, който тя овладя с цената на голямо усилие, докато комодор Брентуърт представяше малобройната й група на Гарет и неговите офицери.

Мъжът вдясно от адмирала вече бе привлякъл вниманието й. Беше с комодорска униформа, но с адмиралски нашивки, и Хонър не се изненада, когато й го представиха като адмирал Уесли Матюс. Измери го внимателно с поглед, не грубо, но и без да крие интереса си. Той изпъна рамене и отвърна на погледа й също толкова открито.

Видяното й хареса. Матюс беше нисък дори за грейсънец, набит и солиден, с интелигентно изразително лице и светлокафяви очи, в които нямаше и следа от предразсъдъци от полово дискриминационен характер. Хонър си спомни какво беше казал лорд Мейхю за него и реши, че е бил прав. Щеше да работи с този човек добре и без проблеми.

— Благодаря ви, че дойдохте, ъъ, капитан Харингтън. — Гарет се изчерви заради запъването си, после посочи празните столове от нейната страна на дългата маса и продължи с по-естествен тон: — Заповядайте, седнете.

— Благодаря, адмирале. — Хонър седна, последвана от подчинените си. Усети как Нимиц удря леко с опашка по гърба й, но дори той разбираше, че трябва да се държи прилично. Свали го от рамото си и го сложи на масата пред себе си. Забеляза, че грейсънските офицери не го изпускат от поглед. Явно бяха останали впечатлени от подвизите му на записа, а един-двама изглеждаха дори изнервени. Е, не можеше да ги вини — дори мантикорците рядко си даваха сметка колко опасна може да е една дървесна котка, когато човекът й е застрашен.

— Ами да започнем тогава. — Гарет се изкашля. — Както знаете, капитане — този път произнесе думата без колебание, — на ком… адмирал Матюс беше възложено командването на мобилните ни единици. Ако съм разбрал правилно, според вас ще е по-добре да изнесем корабите си — вашите и нашите — в изтеглена напред отбрана, отколкото да действаме от орбита.

„Доста добре скри чувствата си предвид факта, че идеята за орбитална отбрана е негова“, помисли Хонър с неочаквана симпатия.

— Да, сър, така смятам — отвърна тя без излишно самодоволство. — По наша преценка масадците имат на свое разположение един тежък и един лек хейвънски крайцер. Ако сме прави, моята ескадра би трябвало да се справи с тях без помощта на вашата орбитална отбрана. От друга страна, преди трийсет и пет години Масада е използвала ядрени бомби срещу планетарни цели и неведнъж е заявявала готовността си да го направи отново. След провала на Макавей трябва да приемем, че ще направят точно това. При тези обстоятелства смятам, че трябва да ги държим колкото се може по-далеч от Грейсън.

— Но ако вашата ескадра се озове на грешното място — тихо каза един от офицерите на Гарет, — те биха могли да се измъкнат по допирателната и пак да атакуват планетата. А без помощта на вашите кораби нашите отбранителни системи не биха могли да спрат бойни глави от по-висок клас, капитане.

— Сигурен съм, че капитанът е помислила и за това, командир Калгари — каза малко смутено Гарет. Протектор Бенджамин очевидно си беше поговорил с него надълго и нашироко, но Хонър само кимна отривисто, защото аргументът на командир Калгари беше основателен.

— Прав сте, командире. Но има и други фактори. — Говореше твърдо с надеждата да намали максимално завалянето на говора си. — Те знаят къде е Грейсън. Ако целта им е просто да бомбардират, могат да изстрелят ракетите си от максимален обхват при скорост близка до светлинната. Изгаснат ли двигателите им обаче дори нашите сензори трудно ще ги локализират за преграден огън. Моите кораби биха могли да прихванат повечето, но тук става въпрос за ракети с ядрени бойни глави. Трябва да ги уловим всичките, а за тази цел е най-добре да ги прихванем преди двигателите им да са угаснали.

Калгари кимна, че е разбрал, и тя продължи:

— Вярно, че отдалечавайки се от Грейсън, на пръв поглед отслабваме отбраната на планетата. Имаме обаче някои технически преимущества, за които Хейвън не знае.

Грейсънските офицери се размърдаха, а Хонър усети негодуванието на Труман до себе си. Онова, което се канеше да разкрие на адмирала и офицерите от неговия щаб, все още не беше извадено от официалния таен списък и Труман се беше противопоставила енергично на идеята. От друга страна, накрая дори Алис се съгласи, че нямат друг избор, а нямаше как да го използват, без да уведомят съюзниците си.

— Преимущества, капитане? — попита Гарет.

— Да, сър. Командир Маккиън е нашият специалист по тази система, затова ще оставя на него да обясни. Командире?

— Да, госпожо. — Алистър Маккиън се обърна към грейсънските офицери. — Господа, капитан Харингтън говори за наскоро разработена разузнавателна сонда. Разузнавателните сонди винаги са играли важна роля в отбранителната ни доктрина, но както при всяка система за наблюдение, трансмисиите на данни със скоростта на светлината ограничават обсега им на полезно действие. Накратко, сондата може да ни каже, че нещо идва, но ако сме твърде далеч, няма как да откликнем навреме.

Направи пауза и неколцина от офицерите кимнаха.

— От известно време нашите експерти работят върху проблема и за пръв път разполагаме със сонди, които могат да изпращат съобщения със ССС, макар тази им способност да е все още ограничена.

— ССС способност? — възкликна Калгари. Съвсем не беше единственият изумен сред присъстващите, защото човечеството от близо две хиляди години търсеше начин да изпраща съобщения със свръхсветлинна скорост.

— Да, сър. Обхватът й е твърде ограничен и засега може да служи единствено за тактически цели — най-добрият ни предавателен радиус засега е едва четири светлинни часа, — но и това стига да ни даде значително предимство.

— Извинете ме, командир Маккиън — каза адмирал Матюс, — но как работи това чудо? Тоест — той погледна към Хонър, — ако можете да ни споделите това, без да нарушавате протоколите си за сигурност.

— Предпочитаме да не навлизаме в детайли, адмирале — отговори Хонър. — Не толкова заради сигурността, колкото защото детайлите са строго технически и не подлежат на кратко обяснение.

— Освен това — каза Матюс с крива усмивка, — защото въпросните детайли вероятно са твърде технически и нашите хора не биха могли да ги пресъздадат дори да разберат обяснението.

Хонър се стресна от думите му, но бързо се успокои, когато откъм грейсънската половина на масата се разнесе смях. За миг се бе притеснила, че е засегнала болно място, изтъквайки техническото превъзходство на своите кораби, но явно Матюс разбираше хората си по-добре от нея. Или пък това беше неговият начин да й каже, че не трябва да се тревожи за това.

— Предполагам, че сте прав, сър — каза тя и се усмихна с дясната страна на лицето си, — поне докато не ви запознаем с молициркулаторните компютри и принципа на свръхплътните синтезни бутилки. Разбира се — усмивката й се разшири, — подпишем ли договора, вашият флот бързо ще се превърне в неприятен противник.

Този път смехът беше по-силен, придружен с нескрита нотка на облекчение. Тя се надяваше, че не очакват от нея да извади от ръкава си божествено оръжие за масово унищожение, но нямаше лошо да повдигне бойния им дух с някоя троха, затова кимна на Алистър да продължи.

— Основната идея, адмирале — каза той, — се крие в старомодния морзов код, но на обратно. Нашите разузнавателни сонди от ново поколение са оборудвани с допълнителен гравитационен генератор, който създава изключително мощни и насочени пулсации. И понеже гравитационните сензори са ССС, получаваме ефективно приемане в реално време в рамките на максималния им обсег.

— Гениално — измърмори един капитан с отличителните знаци на корабостроителния корпус. После свъси вежди. — И доста трудно, като се замислиш.

— Трудно, наистина — потвърди Маккиън. — Необходим е гигантски енергиен ресурс — наложи се нашите хора да разработят ново поколение синтезни централи, за да го осигурят, — и това е само първият проблем. Следващият беше проектирането на импулсен гравитационен генератор, който да се побере в корпуса на сондата. Сигурно можете да си представите за каква маса става въпрос и какъв подвиг извършиха нашите инженери, докато намерят решение. Има и фундаментални ограничения в самата система освен това. Най-важното е, че на генератора му е необходимо време за излъчването на всеки импулс, без да се самовъзпламени, което поставя непреодолима горна граница на скоростта, с която се предава информацията. Засега сме постигнали интервал от девет секунди и половина между пулсациите. При този темп сложните съобщения ще пристигат бавно.

— Вярно е — вметна Хонър, — но идеята ни е да програмираме бордовите компютри на сондите така, че да реагират на най-вероятните параметри на заплаха с прости кодове от по четири пулсации. Ще идентифицират естеството и вектора на заплахата за по-малко от минута. А по-подробни съобщения ще изпратят след като получат ответни команди от нас.

— Разбирам — каза Матюс. — Сондите ще ни предупредят навреме за всяка заплаха, а ние ще се придвижим по вектор, който ще ни позволи да отрежем пътя на вражеските кораби, преди те да са достигнали оптимален обсег за стрелба.

— Точно така, сър. — Хонър кимна, после погледна адмирал Гарет. — Нещо повече, адмирале, спечеленото по този начин време ще ни позволи да изчислим такъв вектор на прихващане, който да ни придвижи паралелно с тях, вместо да изчакваме на ниска скорост до последния момент с минимално време за реакция.

— Разбирам, капитане. — Гарет подръпна долната си устна, после кимна. — Разбирам — повтори без следа от язвителност. — Ако знаех, че разполагате с такива сонди, щях да подходя към проблема по съвсем разли… — Млъкна и се усмихна горчиво. — Разбира се, ако си бях направил труда да ви попитам, щях да науча за това по-рано, нали така?

Хонър забеляза изумление по лицата на повечето грейсънски офицери, сякаш подчинените на адмирала не можеха да повярват на ушите си, и се зачуди как да реагира… но после Гарет сви рамене и се усмихна почти нормално.

— Е, капитане, както се казва, никога не е късно да станеш за резил. Мантикорците използват ли този израз?

— Не и по адрес на старшите си офицери, сър — скромно отвърна Хонър и Гарет избухна в смях. Смехът му звучеше като цвилене, но иначе беше напълно искрен, реши Хонър. Адмиралът се опитваше да каже нещо, но не успяваше да си поеме дъх от смях, затова само я посочи с пръст и Хонър усети как му отвръща с широка усмивка, която беше половинчата заради парализата, но само заради това.

— Точка за вас, капитане — каза най-накрая Гарет. Смехът му се беше оказал заразителен и повечето хора от неговата страна на масата също се усмихваха. — Точка за вас. — Размърда се на стола си и кимна. — Някакви други идеи, капитан Харингтън?

— Както знаете, сър, вече евакуирахме нашите цивилни на товарните кораби. — Гарет кимна, а Хонър вдигна рамене. — Докладът на командир Труман до мантикорското правителство включва настоятелно искане за подкрепления. Сигурна съм, че това искане ще бъде удовлетворено, но товарните кораби са бавни, сър, и ще мине време, докато докладът на командир Труман стигне заедно с тях до Мантикора. Бих предпочела да пратя доклада по един от бойните си кораби, но „Аполон“ ще ми трябва тук, ако ще влизам в сражение с два модерни крайцера, а повредата в модулите на „Трубадур“ го ограничава до импулсна тяга, при това само в рамките на гама-вълната. Ако можем да пратим един от вашите хиперпространствени кораби?…

Спря, защото и Гарет, и Матюс клатеха глави. Матюс погледна Гарет и адмиралът му кимна да обясни.

— Можем да го направим, капитане, но нашата хиперпространствена технология е много по-примитивна и ненадеждна от вашата. Корабите ни са ограничени до средните гама-вълни, а платната на Варшавски извличат много по-слабо ускорение от гравитационните вълни в сравнение с вашите. Съмнявам се, че ще изпреварим товарните кораби с повече от ден-два. При тези обстоятелства ще е по-полезно да съсредоточите нашите ресурси срещу масадския флот, за да ви пазим гърба, докато вие се оправяте с хейвънските крайцери.

Хонър погледна Труман и Маккиън. Труман кимна бавно, а Маккиън само сви рамене. Явно и те не бяха подозирали, че хиперпространствената технология на Грейсън е толкова ограничена. Матюс беше прав. Не си струваше да се лишават от подкрепата на още един боен кораб тук заради минимално скъсяване на времето за преход до Мантикора. Масадците нямаше да ги чакат. Всъщност Хонър очакваше да предприемат бойни действия в рамките на следващите няколко часа.

— Мисля, че сте прав, адмирал Матюс — съгласи се тя. — В такъв случай не ни остава друго освен да подготвим мобилните си единици за бойни действия и да изстреляме разузнавателните сонди, така че…

Някой почука на вратата и я отвори, пропускайки шума на тракащите принтери. И не само него. Хонър вдигна вежди. Новодошлият беше белокос мъж с униформа на генерал от сигурността, а не от флота.

— Съветник Клинкскейлс! — възкликна Гарет и стана, последван от офицерите си, мантикорците също се изправиха. — Какво можем да направим за вас, сър?

— Извинете, че ви прекъсвам, господа… дами. — Клинкскейлс замълча, острите му старчески очи претегляха Хонър и Алис Труман с искрено, пък макар и бдително любопитство. Приближи се и протегна решително ръка. — Капитан Харингтън. — Хонър пое ръката му. Той стисна крепко нейната, сякаш да подчертае, че не му минава през ум да се съобразява с разни неща като женска слабост и прочие.

— Съветник Клинкскейлс — каза тя и стисна на свой ред ръката му. Старецът изви устни в студена усмивка.

— Исках да ви благодаря — каза рязко той. — Грейсън е в дълг към вас, както и аз лично. — Очевидно не му беше лесно да го признае, също толкова очевидна беше решимостта му да го каже.

— Аз просто се случих там, сър. А и истинският герой е Нимиц. Ако не беше бързата му реакция… — Тя вдигна рамене.

— Така е. — Клинкскейлс се засмя. — Дали би се съгласил да постъпи в дворцовата охрана, как мислите?

— Едва ли, сър. — Неувредената половина от лицето й се усмихна и Хонър си даде сметка, че след нападението съветникът е единственият, който гледа парализираното й лице без капка смущение или неудобство. Явно беше решил, че Хонър е истински офицер, и очакваше от нея да носи бойните си белези така, както би ги носил самият той. Хонър с изненада откри, че този стар динозавър всъщност й е симпатичен.

— Жалко — каза той и погледна Гарет. — Както казах, съжалявам, че ви прекъсвам, но моите хора пипнаха пилота на един от макавейските снабдителни кораби и той пее като птичка.

— Така ли? — Очите на Гарет светнаха, Хонър също се размърда нетърпеливо на стола си.

— О, да — каза Клинкскейлс. — Не знае нищо за ши… — Млъкна и погледна двете жени в залата. Хонър преглътна с усилие усмивката си. — Не знае нищо за бойния клас на хейвънските кораби — коригира се съветникът, — но убедено твърди, че масадците са създали предна база в нашата система.

— В Елцин? — възкликна невярващо Гарет.

Клинкскейлс сви рамене.

— Така твърди той. Не я е виждал с очите си, но според негови приятели, които са я виждали, никак не е било лесно да се построи. Не знае къде е, освен това казва, че „най-големият им кораб“, каквото и да значи това, сега по всяка вероятност е в Ендикот.

— По всяка вероятност? — Хонър се наведе към него. — А каза ли защо?

— Нещо, че трябвало да довлече щурмоваците им тук — каза Клинкскейлс и очите на Хонър се разшириха от изненада. Добре де, едното й око. За пръв път чуваше за такова нещо! Което още не значеше, че е невъзможно. И определено обясняваше как масадските щурмоваци са се озовали тук. Но щом разполагаха с модерни кораби, защо си правеха труда и губеха време да прехвърлят примитивните масадски щурмоваци?

— Сигурен ли е, че този „най-голям“ кораб е напуснал Елцин? — зададе тя друг въпрос, по-важен. — И знае ли кога ще се върне?

— Знае, че е трябвало да отпътува към Ендикот — отвърна Клинкскейлс. — Не знае дали още е там, но на мен ми хрумна, че отсъствието на кораба може би обяснява защо още не са ни атакували, и ако е така, значи още не се е върнал.

— Може и да сте прав, сър — промърмори замислено Хонър. Погледна Труман и Маккиън и добави: — От друга страна, ние сме в системата вече двайсет и шест часа. Дори корабът да е потеглил малко преди ние да пристигнем, вече би трябвало да се е върнал. Освен ако… — Потърка безчувствената страна на лицето си, после отново погледна Труман. — Някаква идея дали и с колко буксирът удължава продължителността на прехода, Алис?

— Без да го изпробваме сами, можем само да гадаем. Доколкото знам, това се прави за пръв път. Ако питаш мен, успели са само защото двете системи са много близо една до друга. Колкото до скоростта на прехода, вероятно е по-малка, защото трябва да внимават, но с колко по-малка… — Труман вдигна рамене.

— Зависи от метода, който са избрали — обади се Маккиън. — Според мен съотношението на масите е критичният фактор в случая. Очевидно е трябвало да използват нещо с достатъчно голям притеглящ капацитет, за да вземат на буксир цял щурмовак.

Хонър кимна, като все още потриваше парализираната си буза, после на свой ред вдигна рамене.

— Така или иначе, информацията къде можем да ги намерим ни дава голямо предимство. Стига да е надеждна, разбира се.

И погледна Клинкскейлс. От студеното пламъче в очите на генерала от сигурността я побиха тръпки.

— О, надеждна е, капитане — увери я той. — Базата им се намира на Черна птица. Това е една от луните на Уриел — добави той заради Хонър и тя кимна. В това имаше смисъл. Уриел, четвъртата планета в звездната система на Елцин, беше газов гигант по-голям от Юпитер в Слънчевата система, с орбитален радиус от почти петдесет и една светлинни минути, което го поставяше далеч извън сензорния обхват на Грейсън.

— С какво разполага базата им? — остро попита адмирал Матюс. Клинкскейлс вдигна рамене.

— Това не знам, адмирале, той също не знае. Никакви подробности. — Съветникът извади старомоден носител на аудиозаписи. — Донесох запис на всичко, което ни каза, в случай че вашите хора успеят да извлекат от информацията нещо полезно, което е убягнало на нас. Единственото, което ни каза със сигурност, е, че Макавей… — старецът явно не искаше да изрича на глас името на Джаред Мейхю — е отклонявал няколко наши строителни кораби с макавейски екипажи, за да помогнат в строежа на базата. Нашият човек не е бил сред тях, за жалост, но чул от друг капитан, че базата разполага с модерни сензори. Възможно било да разполагала и с тежки оръжия хейвънска направа, но за това не бил сигурен.

— По дяволите — измърмори някой откъм грейсънската половина на масата, а Хонър усети как дясната половина на лицето й се стяга.

— Едва ли са успели да превърнат Черна птица в кой знае каква крепост — побърза да тушира напрежението Матюс. — Противното би означавало да генерират щитов мехур около небесно тяло с диаметър осем хиляди километра. — Погледна въпросително към Хонър и тя поклати глава и каза:

— Невъзможно, сър. Дори Мантикора все още не може да прави чудеса.

— Тогава отбранителните им системи вероятно са били изчислени така, че да спрат нас. Със сигурност не са монтирали орбитални платформи. Създаването на база е било достатъчен риск сам по себе си, защото ние периодично провеждаме учения в онзи район. Макавей — и той, като Клинкскейлс, не пожела да използва името на Мейхю — имаше достъп до графиците и е можел да ги предупреди навреме кога да кротуват, но не биха могли да скрият от нас орбиталните си инсталации, ако са имали такива.

Хонър кимна в знак на съгласие.

— А фиксираната отбрана би била значително по-уязвима от моите кораби. — Каза го бързо и думите прозвучаха завалено, но май никой не обърна внимание.

— Именно. И ако най-големият хейвънски кораб с най-голямата огнева мощ наистина е извън системата… — подсказа Матюс.

Хонър го погледна и си даде сметка, че продължава да търка лицето си. Спря, преди да е разранила допълнително безчувствената си кожа, и кимна решително.

— Напълно сте прав, адмирале. Колко време ви трябва, за да приведете корабите си в бойна готовност?