Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Honor of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: За честта на кралицата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-420-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/844

История

  1. — Добавяне

30.

Настаняването на толкова много хора се оказа дори по-трудно от очакваното. Всяко свободно помещение беше претъпкано с масадски войници и личното им оръжие. Човек буквално се спъваше в тях и Иу с нетърпение чакаше да разтовари тази първа пратка.

Числеността им поставяше на изпитание животоподдържащите системи на „Гръм“, което беше и причината за настоящото съвещание. Иу, командир Валънтайн и старши лейтенант Деджордж, интендантът на „Гръм“, седяха в кабинета на капитана и преглеждаха данните. Деджордж беше в лошо настроение.

— А най-лошото, капитане, е, че повечето от тях дори нямат вакуумни костюми. Ако възникне проблем с херметизацията, ще стане грозно. Много грозно.

— Тъпи копелета — изръмжа Валънтайн. Иу го стрелна с поглед, но не успя да го докара твърде строг и инженерът вдигна рамене. — Трябваше просто да се качат на борда, облечени с вакуумни костюми, капитане. Костюмите им са скапани, вярно, и нямаше да им е особено удобно с тях, но поне щяха да са екипирани! — Смръщи чело. — Има и друго. Караме всичките тези пехотинци към астероидните бази, нали така? — Иу кимна и Валънтайн отново сви рамене. — И какво, държат толкова много костюми на склад там? Абсурд!

Иу се намръщи. Инженерът беше прав. Транспортираха всички тези мъже до места с враждебна среда за живот, а те се бяха качили на борда без вакуумни костюми. Това беше твърде глупаво дори за масадците и Иу се запита защо този факт не беше привлякъл вниманието му по-рано.

— Както и да е — каза Деджордж. — Държа под око данните на животоподдържащите системи и засега всичко изглежда наред. Да се надяваме, че ще си остане така!

 

 

Джордж Манинг седеше в центъра на мостика и се стараеше да излъчва същата увереност като капитана. Не че се чувстваше твърде уверен, но бе имал достатъчно време да се нагоди към собственото си чувство за обреченост, а и нямаше друг избор, така че…

Провери времето. Изоставаха с над половин час от графика за първата доставка.

— Свързочник, повикай База-3 и ги предупреди, че ще закъснеем.

— Слушам, сър — отвърна лейтенант Харт, масадският му свързочник, и нещо в тона му притесни Манинг. Имаше някаква странна нотка в гласа му, която не можеше да се обясни с всеобщото мрачно настроение, и първият помощник го стрелна с остър поглед.

Харт сякаш не забеляза, че е привлякъл вниманието му. Наведе се наляво да включи комуникационния лазерен софтуер и Манинг внезапно застина. Под куртката на Харт имаше нещо ъгловато, което не би трябвало да е там. Нещо с характерната форма на автоматичен пистолет.

Първият помощник отклони съзнателно поглед. Може и да грешеше за формата на предмета, но надали. А и да не грешеше, може би имаше някакво логично обяснение защо свързочникът му носи пистолет на мостика. Може би по този начин Харт компенсираше тревогите си — или беше на път да откачи под тежестта на напрежението. Последното би било достатъчно страшно в затвореното помещение на командната зала, но Манинг би го предпочел стократно пред онова, което подозираше, че се случва.

Натисна бутона на панела за вътрешна връзка.

— Капитанът слуша — чу се по връзката и Манинг се постара гласът му да прозвучи съвсем, ама съвсем спокойно.

— Тук командир Манинг, сър. Реших да ви уведомя, че предупредих База-3 за щедрото закъснение, с което ще пристигнем.

 

 

При думата „щедро“ лицето на Алфредо Иу замръзна. Той стрелна с поглед събеседниците си и видя в очите им същия шок. За миг главата му се изпразни — усещаше само болезненото свиване в стомаха, — но после мозъкът му се раздвижи отново.

— Разбрано, господин Манинг. С командир Валънтайн тъкмо обсъждахме повишените изисквания към животоподдържащата система. Защо не наминеш в кабинета ми да си кажеш мнението?

— Боя се, че точно сега не мога да се измъкна, сър.

Гласът на Манинг звучеше спокойно, но Иу стисна челюсти до болка.

— Добре, Джордж — каза той. — Благодаря, че ме уведоми.

— Няма за какво, сър — тихо отвърна Манинг и връзката прекъсна.

— За бога! — възкликна притеснено Валънтайн. — Не можем да оставим Джордж горе сам-сами…

— Млъкни, Джим. — Пълната липса на емоция в гласа на Иу правеше положението още по-страшно и Валънтайн млъкна на секундата. Капитанът затвори очи. Подчинените му чакаха в напрегнато мълчание.

Иу усещаше страха им и проклинаше собственото си самодоволство. Беше си отдъхнал, когато Симондс не поиска друго освен да транспортират подкрепления до астероидните бази на Масада! Защо, за бога, не се беше запитал до какво може да доведе присъствието на толкова много масадци на собствения му кораб?!

Беше на крачка от паниката, усещаше го. Непременно трябваше да се овладее. Добре че поне Джордж е бил нащрек. Макар че плановете им за извънредни ситуации не предвиждаха толкова много въоръжени врагове на борда на кораба. Едва една трета от редовния екипаж на „Гръм“ беше хейвънска, а заедно с войниците масадците ги превъзхождаха пет към едно.

Стана, отиде при вратата, отвори я и вдиша облекчено, като видя пехотинеца, който стоеше на пост в коридора. Ефрейторът го погледна и застина, когато Иу му даде знак да се приближи. Пристъпи и капитанът му каза с тих глас:

— Доведи майор Брайън, Марлин. Кажи му, че имаме ситуация „Щедрост“.

Неприятно му беше да изпраща ефрейтора лично, но нямаше друг избор. Успял бе да задържи в екипажа повечето от офицерите и подофицерите от пехотния корпус, с които беше работил и преди, и всички те бяха инструктирани за „Щедрост“, но почти половината космически пехотинци на борда на „Гръм“ бяха масадци и имаха достъп до същия вътрешен комуникационен канал като хейвънските си колеги. Ако участваха в това — а противното беше малко вероятно — и някой от тях чуеше как Марлин предава кодирани съобщения…

Ефрейтор Марлин пребледня, но после кимна, тракна с токове и тръгна с бърза крачка по коридора. Иу го проследи с поглед и с надеждата, че мъжът ще стигне до Брайън, преди да се е случило непоправимото, после се прибра в кабинета.

Притисна палец към платката на един стенен сейф, скенерът разпозна отпечатъка му и вратичката се отвори. Пистолетите вътре бяха с презраменни кобури, като полицейските, а не със стандартните военни, и Иу метна по един на всеки от офицерите си, после разкопча собствения си кител. Нахлузи кобура през главата си и погледна към Валънтайн, докато инженерът събличаше своята куртка.

— Затънали сме до шията, Джим. Не виждам как можем да задържим кораба, след като допуснах да го натъпчат с масадци. — Инженерът кимна отсечено, но не истерично, и Иу продължи навъсено: — Това означава, че трябва да го повредим.

— Слушам, сър. — Валънтайн облече куртката си върху кобура с пистолета и напъха няколко пълнителя в джобовете си.

— Кой е дежурен в инженерния отсек?

— Уъркман — отвърна с отвращение Валънтайн и лицето на Иу се изопна.

— Добре. Ще трябва да се вмъкнеш някак там и да изключиш по спешност синтезните генератори. Ще можеш ли?

— Ще се опитам, сър. Повечето от смяната на Уъркман са масадци, но Джо Маунт също е там, за да не прецакат нещо.

— Неприятно ми е да те моля за това, Джим… — започна Иу, но Валънтайн го прекъсна.

— Нямаме избор, капитане. Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря ти. — Иу задържа още миг погледа му, после се обърна към Деджордж.

— Сам, двамата с теб ще се опитаме да стигнем до мостика. Майор Брайън ще знае какво да прави, щом Марлин го уведоми за…

Вратата на кабинета зад него се отвори. Иу застина за миг, после обърна рязко глава. На прага стоеше масадски полковник с автоматичен пистолет, зад него стояха четирима въоръжени мъже.

— Не чукате ли на вратата на висшестоящ офицер, полковник? — повиши глас през рамо капитанът и плъзна ръка под разкопчаната си куртка.

— Капитан Иу — каза онзи невъзмутимо, — мой дълг е да ви уведомя, че този кораб вече е под…

Иу се обърна и пулсорът му нададе вой. Стреличките бяха без експлодиращ заряд, но пък оръжието беше включено на пълен автоматичен режим. Гърбът на полковника избухна в грозен червен гейзер. Мъжът се срина, без да издаде звук, а откосът порази и хората му. Стената от другата страна на коридора се покри с лъскава кръв, някой отвън извика от ужас, а Иу хукна към вратата.

Шестима масадци стояха в коридора и зяпаха кланицата. Петима от тях посегнаха трескаво към пушките си, когато капитанът се появи пред тях с пулсор в ръка; шестият се оказа по-съобразителен. Обърна се и побягна миг преди Иу да натисне отново спусъка и това му спаси живота. Другите му послужиха като щит и той успя да свърне зад ъгъла, а капитанът изпсува ожесточено.

Хвърли се обратно в кабинета, хукна към комуникационния панел до бюрото и стовари ръка върху бутона за обща връзка.

— Щедрост Четири-Едно! — Гласът му прозвуча от всеки високоговорител в кораба. — Повтарям, Щедрост Четири-Едно!

 

 

Майор Джоузеф Брайън извади пистолета си, обърна се и откри огън, без да каже и дума. Осмината масадски войници, които бяха в оръжейната с него, все още зяпаха озадачено високоговорителя, когато смъртта ги застигна. Едва след това Брайън си позволи да изпсува. Чудил се бе защо масадският лейтенант го беше помолил да разгледа оръжейната. Е, сега вече знаеше, но трийсетгодишният опит на професионален войник като един от конкистадорите на Народната република го накара да потвърди догадките си. Наведе се над разкъсаното тяло на лейтенанта, разтвори окървавената му куртка и лицето му застина доволно при вида на пистолета, който се криеше там.

Вратата на оръжейната се отвори и майорът се завъртя полуприклекнал, но бързо отпусна оръжието.

— Ти пък какво правиш тук?! — озъби се той на ефрейтор Марлин. — Трябва да пазиш гърба на капитана, по дяволите!

— Прати ме да ви намеря. Преди да съобщи за ситуацията по интеркома, сър. — Марлин погледна към кървавите трупове и каза горчиво: — Изглежда, е имал дори по-малко време, отколкото смяташе.

Брайън изсумтя. Вече навличаше телесна броня върху униформата си. Марлин побърза да последва примера му. Тези брони нямаха собствен енергиен източник, но двамата нямаха време да търсят от другия вид.

Майорът прикачи една към друга гръдната и гръбната платка на костюма и грабна от един рафт къса дискова пушка с голяма цев. Тъкмо бе заредил пълнител, когато чу пронизителния трясък на масадско огнестрелно оръжие. Завъртя се отново към входа, но и този път наведе дулото надолу, когато в отговор на стрелбата се чу вой на пулсори и на прага се появи капитан Йънг.

— Водя деветима мъже със себе си, сър — каза кратко капитанът.

— Добре. — Брайън премяташе — патрондаши през раменете си и мислеше трескаво. Щедрост Четири-Едно означаваше, че според капитан Иу хората му няма да успеят да удържат кораба, а предвид числеността на масадските копелдаци Брайън беше склонен да се съгласи с него. Собствената му задача при код Четири-Едно беше ясна и проста, но Брайън не беше очаквал, че ще разполага с толкова малко хора.

Прикрепи патрондашите и изсумтя одобрително, когато Йънг повика петима от хората си да влязат и да облекат брони. Другите четирима приклекнаха на пост до вратата, въоръжени с дискови пушки, които Марлин им беше раздал междувременно. Брайън стигна до решение.

— Ще взема Марлин и четирима от твоите хора, капитане. Вие стойте тук трийсет минути или докато аз ви разпоредя нещо друго и си кротувайте. Ако ви принудят да се изтеглите, бъди така добър да ме уведомиш навреме. И имай грижата нищо да не попадне в масадски ръце.

— Слушам, сър — каза Йънг. — Хадли, Маркс, Банър, Янкович — вие отивате с майора. — Посочените мъже кимнаха, заети да се окичват с оръжия и муниции. Брайън изчака да приключат, после им махна да тръгват.

 

 

— Повтарям, Щедрост Четири-Едно!

Лейтенантът буквално подскочи, когато думите изтрещяха от високоговорителя. Зяпна невярващо устройството, после съзнанието му регистрира объркването на масадците наоколо и той посегна към контролния си панел.

Старши лейтенант Уъркман никога не беше чувал за „Щедрост Четири-Едно“, но знаеше за плановете на Меч Симондс и се досети, че внезапното и наглед безсмислено съобщение може да означава само едно. Куршумът от пистолета му се заби в главата на лейтенанта преди Маунт да е дръпнал превключвателя за аварийно изключване.

 

 

Командир Манинг дори не трепна, когато гласът на капитан Иу се разля по връзката. Знаел бе, че ще се стигне дотук, и беше приел мисълта, че е в капан на мостика. Веднага щом капитанът потвърди ситуация Четири-Едно, дясната му ръка докосна долната страна на страничната облегалка на командното кресло. Отвори се малък панел, който не беше отбелязан на нито една корабна схема, и Манинг сви показалец в отделението миг преди лейтенант Харт да извади пистолета си.

— Махнете се от командното кресло, командир Манинг! — нареди масадецът. — И да ви виждам ръцете!

Хейвънският пилот се хвърли към пистолета на свързочния офицер, но някъде зад Манинг гръмна оръжие и подофицерът падна по очи. Масадският помощник-пилот прекрачи агонизиращото му тяло да поеме контрола и Манинг усети как лицето му се изкривява от омраза. Озъби се на Харт, но свързочникът само му даде знак с пистолета си.

— Ставай от креслото! — излая той и Манинг се изтласка с презрителен поглед. Скритият панел се затвори, а масадецът срещна погледа му със самодоволна усмивка. — Така е по-добре, а сега…

— Лейтенант Харт! — извика масадецът, който беше поел управлението. — Корабът не реагира на командите, сър!

Харт се обърна към него и Манинг се напрегна за скок. Но после съзнателно отпусна мускули, защото зад гърба му имаше поне един въоръжен човек.

Комуникационният офицер се наведе над рамото на пилота и натисна няколко бутона. Системата не реагира. Харт се изправи и се озъби на Манинг.

— Какво си направил?

— Аз ли? Нищо. Може би подофицер Шърман е направил нещо, преди да го убиете — изръмжа Манинг.

— Не ме лъжи, еретик такъв! — изсъска Харт. — Няма да…

Писна аларма, после още една и още една. Харт завъртя невярващо глава към таблата. Тактическата система, астронавигацията и комуникациите излязоха от строя едновременно. Предупредителни светлини и червени кодове за повреди грееха на всички табла.

— Изглежда, имате проблем, лейтенант — каза Манинг. — Може би не трябваше да…

Така и не чу звука от пистолета на Харт.

 

 

Капитан Иу реши да рискува с асансьора. Нямаше време да играе на сигурно, а Валънтайн и Деджордж покриваха коридора с пулсорите си, докато той вкарваше в системата личния си код и мястото, където искаше да стигне.

— Влизайте! — нареди той, колегите му се метнаха към него, но в същия миг се чу вик и куршуми рикошираха в затварящата се врата на асансьора.

— Мамка му!

Валънтайн залитна към стената на кабинката, притиснал с ръце лявото си бедро, а Иу изпсува при вида на разширяващото се червено петно. Деджордж бутна инженера на пода, разкъса крачола на панталона му и огледа раната. Валънтайн стенеше през стиснати зъби.

— Мисля, че не е засегнал основните артерии, капитане — докладва задъхано Деджордж, после сведе поглед към Валънтайн. — Ще те боли зверски, Джим, но ако успеем да те измъкнем жив, ще живееш.

— Да ти имам и условните изречения — изохка Валънтайн. Деджордж се засмя — остър, твърд звук, — после се чу звук от съдран плат, когато интендантът доразкъса крачола на инженера, за да направи груба превръзка.

Иу ги слушаше с половин ухо, вперил поглед в таблото на асансьора. Индикаторите се сменяха нормално и в гърдите му покълна слаба надежда. Само след миг-два обаче таблото присветна и асансьорът спря. Иу удари с юмрук стената на кабинката. Деджордж погледна към него и вдигна вежда, докато стягаше импровизирания бинт около крака на Валънтайн.

— Копелетата спряха захранването — изсъска Иу.

— Само на асансьорите. — Гласът на Валънтайн беше дрезгав, но инженерът вдигна окървавената си ръка и посочи панела, който отразяваше корабния статус. Червената светлинка, която се включваше при аварийно захранване, не светеше. Валънтайн изкриви лице не само от болката. — Реакторите още работят — изпъшка той. — Значи Джо не е успял да ги изключи.

— Знам. — Иу се надяваше Маунт още да е жив, но точно сега нямаше време да мисли за лейтенанта. Вече измъкваше капака, за да стигне до аварийния изход.

 

 

Майор Брайън спря да си поеме дъх досами затворения люк на сервизния тунел. Де да можеше да погледне през него. Но не можеше. Заедно с хората си щеше да влезе на сляпо, осланяйки се на едната надежда, а не по този начин беше доживял да стане майор.

— Добре — тихо каза той. — Аз ще тръгна надясно. Марлин, ти поемаш лявото. Хадли и Маркс са с мен; Банър и Янкович — с Марлин. Ясно?

Отвърна му тих утвърдителен хор. Той стисна едрокалибрената си пушка и удари с рамо отварящия лост.

Люкът се отвори с трясък и Брайън се хвърли през прага. Приземи се по корем, съзнанието му вече регистрираше хората и местоположението им. Изстреля първия си залп, докато още се плъзгаше по пода.

Оръжието в ръцете му се оригна и залпът изпищя в хангара. Един масадски офицер до преградната стена от бронирана пластмаса се разхвърча на кървави парчета, а тримата въоръжени с пушки войници до него се обърнаха втрещени към майора.

Пушката в ръцете на Брайън се оригна отново, после още веднъж, толкова бързо, че само един от масадците успя да изкрещи, преди острите като бръснач дискове да го разкъсат. Хората от хейвънския персонал, които масадците бяха държали на мушка допреди миг, се хвърлиха на пода. Още една дискова пушка се прокашля вляво от Брайън, този път на пълен автоматичен режим, и в отговор се чу трясък на масадски огнестрелни оръжия. Майорът чу характерния вой на рикоширащи куршуми, но самият той вече обстрелваше масадското подкрепление, което се опитваше да си пробие път през вратата на хангара.

Дисковете му ги накълцаха на пищящ гърчещ се хамбургер, после Хадли хвърли към тях граната. Фрагментационното оръжие детонира като Божи чук в тясното пространство на коридора към хангара и с това масадските опити да нахлуят през вратата приключиха.

Брайън се изправи. Марлин лежеше на пода и кървеше обилно от огнестрелна рана в лявата ръка, но можеше да е и много по-зле. Майорът преброи най-малко осемнайсет мъртви масадци. Колкото до вкараните в хангара хейвънци, като в импровизиран арест, те наброяваха двайсетина човека.

— Я си харесайте оръжия, народе — викна им майорът и махна към омазаните с кръв и други гадости масадски пушки и пистолети, пръснати по пода. Потресените хора от персонала на кораба се надигнаха един след друг и тръгнаха да изпълнят заповедта, а той натисна бутона на връзката си.

— Йънг, тук Брайън. На позиция сме. При вас как е?

— Имам трийсет и двама души, включително лейтенант Уордън, майоре. — Кашлица на дискови пушки и трясък на огнестрелни оръжия долитаха по връзката заедно с гласа на Йънг. — Обстрелват ни масирано от Едно-Петнайсет и Едно-Шестнайсет, Едно-Шестнайсет е отрязан при асансьора, но аз бях принуден да взривя моргата преди да стигнат дотам.

Брайън сви устни. Оръжейницата беше отрязана. Това означаваше, че Йънг не може да получи подкрепления, а взривената „морга“ — складът с енергийните брони в края на коридор едно-едно-пет — означаваше, че хората на Йънг ще се сражават с оскъдната защита на собствените си кожи.

— Вземете колкото можете муниции и оръжия и се изтеглете — нареди той. — Ще се срещнем тук. И не забравяй подаръка си на изпроводяк.

— Да, сър. Няма да забравя.

 

 

Алфредо Иу се плъзна с главата надолу по сервизната стълба — хващаше по някоя пречка да се притегля напред, поддържан от антигравитационната яка, прикрепена към колана му. Хората на Деджордж бяха скрили дузина яки под всеки асансьор по изричната заповед на Иу още преди „Гръм“ да пристигне в Ендикот и сега капитанът беше благодарен за предвидливостта си, макар че му идеше се изяде от яд, задето беше допуснал Симондс да го изиграе така.

Погледна нагоре в асансьорната шахта. Деджордж се придвижваше последен, раненият Валънтайн беше между двамата, притиснал се към стълбата. Още се държеше, но пребледнялото му лице беше покрито с пот, а крачолът му беше червен.

Иу стигна до хоризонтална шахта, която пресичаше асансьорната, провери маркировката и се придърпа в пресечката. Шахтите бяха слабо осветени и очите го боляха от взиране в мрака, но не можеше да запали фенер или нещо друго, защото светлината можеше да го издаде и…

Нещо изтрака пред него. Той вдигна ръце да предупреди другите и се плъзна мълчаливо напред, протегнал лявата си ръка да се хване за пречка при нужда и прихванал пулсора в сгъвката на дясната. Нещо помръдна в сумрака, той стисна стълбата за опора и вдигна пулсора. Обра мекия спусък, после отпусна пръст, когато осъзна, че тримата мъже пред него са невъоръжени.

Плъзна се бавно напред, един от мъжете го видя и ахна уплашено. Другите двама обърнаха рязко глави, но след първия миг на паника по лицата им се разля облекчение.

— Капитане! Ако знаете колко се радваме да ви видим, сър! — каза тихо един подофицер. Иу заплува към тях, като си напомни също да не повишава глас. — Бяхме тръгнали към хангара, сър — продължи подофицерът, — и едва не попаднахме на засада. Отворили са вратите на асансьора при три-девет-едно.

— Така значи — измърмори Иу. Деджордж го настигна, прихванал Валънтайн. — Някаква представа колко са, Еванс?

— Петима или шестима, сър, но бяха добре въоръжени, а от нас никой няма… — Подофицерът махна към двамата си другари и Иу кимна.

— Джим, дай на Еванс пулсора и яката си. — Раненият инженер даде оръжието си на подофицера, после започна да вади пълнители от джобовете си, докато Еванс разкопчаваше антигравитационната му яка. Иу погледна Деджордж и каза:

— Ще трябва да разкараме онези копелета от пътя си, Сам. — Деджордж кимна, а Иу почука тихо по задната стена на шахтата. — Ти ще се изкатериш по тази стена. Аз ще поема тавана, а Еванс ще е срещу мен. — Погледна Еванс и той кимна, че е разбрал.

— Трябва да действаме бързо. Не ме изпускайте от поглед. Като кимна, искам да се развихрите. С малко късмет, ще им се стоварим на главите, преди да са разбрали какво става. Ясно?

— Да, сър — тихо каза Еванс. Деджордж кимна.

— Добре, да почваме — каза Иу.

 

 

Докато чакаше Йънг да изпълзи от сервизния тунел, майор Брайън оглеждаше хангара. Йънг беше последният от мъжете, придвижили се откъм оръжейницата, но междувременно още петнайсетина души бяха стигнали до хангара по други маршрути. Повечето бяха невъоръжени, но останалите носеха масадски оръжия. Нямаше значение — Йънг и неговите хора носеха достатъчно дискови пушкала за всички, даже имаше и няколко в резерва, струпани на купчина в хангара, а бомбата, която Йънг беше заложил в оръжейницата, щеше да попречи на масадците да се въоръжат подобаващо.

За жалост въпреки попълненията бойната му група наброяваше едва седемдесетина души. Смяташе, че ще успее да удържи хангара — на първо време поне, — но възможностите му бяха ограничени, а и никой от флотските офицери не се беше свързал с него.

— Раздадохме дихателните маски, сър — докладва сержант Тауърс. Брайън изсумтя. В аварийните и сервизните шкафчета на хангара имаше огромен брой дихателни маски, и слава богу. Благодарение на тях масадците нямаше как да обгазят хората му през вентилационната система, а двама подофицери от инженерното бяха блокирали аварийните люкове, което предотвратяваше опасността от разхерметизация. Майорът беше пратил хора при входящия коридор чак до бронираните врати, което му осигуряваше контрол върху асансьорната шахта, но захранването на асансьорите беше прекъснато, което до голяма степен обезсмисляше това му предимство.

— Какво ще наредите, сър? — тихо попита Йънг и Брайън се намръщи. Най-много би искал да проведе контраатака, но знаеше, че няма да стигне далеч със седемдесет мъже.

— За момента стоим на позиция — отвърна той, — но искам да подготвите катерите за полет.

Катерите бяха сред най-бързите малки съдове. Имаха си въоръжение освен това, макар че в момента нито един не носеше външни корпусни установки. От друга страна, бяха много по-бавни от „Гръм“, вътрешните им оръжия бяха твърде слаби да нанесат сериозни щети на боен кораб от този клас, а оръжията на „Гръм“ можеха да ги пометат като мухи. Йънг знаеше това не по-зле от Брайън, но кимна без коментар.

— Да, сър.

 

 

Пречката на стълбата се хлъзгаше под потната ръка на Иу, пулсът му препускаше бясно. Този вид сражения не му беше по вкуса, но нямаше избор, затова спря да проклина наум и погледна назад към Деджордж и Еванс. И двамата го наблюдаваха напрегнато, заели уговорените позиции. Иу си пое дълбоко дъх… после кимна.

Тримата се метнаха напред, Иу се превъртя на хълбок във въздуха, стиснал с две ръце пулсора си, и след миг се озова на нивото на отворените асансьорни врати. Масадски войник го видя и отвори уста да извика, но капитанът натисна спусъка, чу се характерният вой на още две пулсорни пушки и торнадо от стрелички се развихри в коридора.

Нямаше време да се прицелват, но стреличките бяха достатъчно смъртоносни и при стрелба напосоки. Обсипаха чакащите в засада масадци, а Иу протегна крак, подвря пръсти под една от пречките на стълбата, преди откатът на пулсора да го е изтласкал настрани, и се прилепи до стената. Провря лакът през отвора и застина неподвижно, после видя как някой завива зад ъгъл на коридора. Стреля отново. Чу се пронизителен вик, значи беше уцелил. Иу се кротна отново на позицията си. Дишаше тежко. Еванс и Деджордж допълзяха до него.

— Виж дали ще можеш да им вземеш оръжията, Еванс. С командир Деджордж ще те прикриваме.

— Слушам, сър.

Подофицерът хвърли по един поглед в двете посоки на перпендикулярния коридор, после се подаде през отвора и започна да изтегля към себе си масадски автомати. Другите се появиха задъхани откъм шахтата да поемат пушките, а Деджордж изстреля нов залп стрелички по коридора към поредния масадец.

Един от мъртвите носеше торбичка с гранати и Еванс хвърли с доволна усмивка една зад завоя. Викове и крясъци посрещнаха появата й, миг по-късно гръмовна експлозия погълна всички звуци.

— Браво, човече! — каза Иу. Еванс се смъкна ухилен в шахтата с торбичката в ръка.

— Още двама от хората ни се появиха току-що, сър — каза някой и Иу кимна. Ако не се брояха сервизните коридори откъм флотския отсек, този беше единственият път към хангара. Всички членове на екипажа, които бунтът беше заварил в горната част на кораба и които бяха успели да се измъкнат, щяха да минат покрай този отвор.

— Сам, искам ти и Еванс да вземете още трима от нашите и да задържите тази позиция — каза той. — Аз трябва да стигна до хангара и да видя какво е положението там.

— Да, сър — каза Деджордж.

— Кои от вас имат комуникатори? — Двама от мъжете в шахтата вдигнаха ръце. — Ти, Грейнджър, дай комуникатора си на интенданта. — Матросът свали комуникатора си и Деджордж го стегна на лявата си китка.

— Едва ли ще си върнем кораба, освен ако Брайън не е събрал в хангара повече хора, отколкото ми се вижда възможно, Сам. Ще се опитам да пратя пехотинци насам да ви помогнат. Ако не успея, задръжте тази позиция, докато не ви повикам, после се придвижете по най-бързия начин. Ясно?

— Ясно, сър.

— Добре. — Иу стисна крепко рамото на интенданта, после се оттласна по шахтата.

 

 

— Сър! Майор Брайън! Капитанът е тук!

Брайън вдигна поглед и с гигантско облекчение видя капитан Иу да се измъква с пълзене от вратите на асансьора. Капитанът се изправи и тръгна бързо по коридора, последван от малобройна група флотски офицери и подофицер; двама носеха командир Валънтайн.

Брайън застана мирно и понечи да докладва, но Иу вдигна ръка да го спре. Тъмните очи на капитана обходиха с бърз поглед събраните мъже и устата му се стисна на черта.

— Това ли е? — попита тихо той и Брайън кимна. Капитанът изглеждаше готов да се изплюе ядно на пода, но после изправи гръб и тръгна към един контролен панел. Вкара в него някакъв код и изръмжа доволно.

Брайън го последва и погледна над рамото му. Данните на малкия екран не му говореха нищо, а и той нямаше ключа за достъп до тях, но капитанът определено изглеждаше доволен от видяното.

— Е, поне едно нещо е сработило — измърмори той.

— Сър? — попита Брайън и Иу го стрелна с мрачна усмивка.

— Командир Манинг е блокирал бордовите им компютри. Докато не разберат кое и как, не могат да маневрират. Блокирана е и цялата тактическа система.

Очите на Брайън светнаха, а Иу кимна доволно.

— Катерите готови ли са за полет?

— Да, сър.

— Добре. — Иу засмука долната си устна, после раменете му се сгърбиха. — Добре — повтори по-тихо, — но както и да го смятам, ще трябва да оставим доста хора тук, майоре.

— Да, сър — мрачно отвърна Брайън, после се изкашля. — Сър, според вас какво са намислили тези копелета? За кораба?

— Даже не ми се мисли какво, майоре — въздъхна Иу. — Но каквото и да са намислили, ние не можем да ги спрем. На този етап единствената ни опция е да изведем хората си оттук.

 

 

— Как така не можете да влезете в хангара?! — кресна Меч Симондс и армейският командир само дето не облиза устни от притеснение.

— Опитахме се, сър, но те имат много хора вътре. Според полковник Несбит поне триста или четиристотин човека.

— Глупости! Пълни глупости! На кораба има не повече от шестстотин масадци, а две трети от тях са или мъртви, или под стража! Кажи на Несбит да влезе в хангара, по дяволите! Онзи идиот Харт застреля Манинг и ако Иу също ми се измъкне…

Мечът замълча зловещо и армейският командир преглътна с усилие.

 

 

— Колко? — попита Иу.

— По мои сметки сто и шейсет, сър — тежко отговори Брайън. Лицето на Иу беше като от камък, но болката се четеше в очите му. Това бяха само двайсет и седем процента от неговия хейвънски персонал, но през последните петнайсетина минути потокът от новодошли беше пресъхнал, а масадците струпваха пред хангара огнехвъргачки в добавка към гранатите и пушките. Иу вдигна китка към устните си и каза в комуникатора:

— Сам?

— Да, сър?

— Довлечи си задника тук. Време е да тръгваме.

 

 

Какво са направили?!

— Изстреляха катерите, сър — повтори офицерът. — И… в хангара е имало експлозия веднага след изстрелването.

Меч Симондс изпсува страшно и се обърна, преди да е ударил офицера. Впери поглед в лейтенант Харт.

— Какво е положението с компютрите?

— О-още се опитваме да разберем защо не работят, сър. — Харт гледаше уплашено началника си. — Прилича на авариен блокаж и…

— Естествено, че е авариен блокаж! — изсъска Симондс.

— Рано или късно ще го заобиколим — обеща пребледнелият Харт. — Просто трябва да анализираме командните разклонения, освен ако…

— Освен ако какво? — подкани го гневно Симондс.

— Освен ако не е хардуерен блокаж, сър — каза с изтънял гласец Харт. — Тогава ще трябва да проследим главното захранване, а без командир Валънтайн…

— Не си търси извинения! — изкрещя Симондс. — Ако не беше побързал да застреляш Манинг, можехме да го разпитаме какво е направил, проклет да си!

— Но, сър, може да не е бил той! Тоест…

— Идиот! — Симондс го зашлеви с всичка сила, после се обърна към армейския командир. — Затворете този човек за измяна срещу Вярата!

 

 

Капитан Иу седеше в креслото на помощник-пилота и гледаше как красивият му кораб се отдалечава зад кърмата. Горчивото мълчание в пътническия отсек на катера беше като ехо на неговото собствено. Също като него мъжете там изпитваха огромно облекчение, че са оцелели. Огромно облекчение и още по-голям срам. Изоставили бяха твърде много от хората си и мисълта, че не са имали избор, изобщо не им помагаше.

Срамът, който Алфредо Иу чувстваше, беше много по-силен от техния, толкова силен, че на моменти му се искаше изобщо да не беше оцелял. Корабът беше неговият кораб, хората, останали там, бяха неговите хора, а той се бе оказал недостоен за тях. Оказал се бе недостоен и за правителството си, но правителството на Народната република не вдъхваше чувство на силна лична лоялност и дори мисълта, че флотът ще му потърси сметка за провала, не можеше да се сравнява с терзанието, че е изоставил хората си. Но все пак бе спасил някаква част от тях, а това беше единственото, което бе могъл да направи.

Въздъхна и извика на таблото пред себе си карта на звездната система. Някъде там имаше място, където да се скрие с хората си, докато бойните ескадри, повикани от посланик Лейси, пристигнат. Място, което трябваше да намери.