Дейвид Уебър
За честта на кралицата (29)

28.

— Прибираш се у дома, мичман — тихичко каза Хонър.

Стисна рамото на младата жена, която лежеше на кушетката в лечебницата. На собственото й рамо Нимиц мъркаше усилно. Мейлинг успя да се усмихне едва-едва. Не беше кой знае каква усмивка, но Хонър стисна зъби и се усмихна в отговор с наполовина парализираното си лице, вгледана в замъглените от лекарства очи на момичето. Молеше се терапевтите да направят чудо и да сглобят някак разпарчетосаната му душа. После отстъпи назад и погледна животоподдържащото оборудване около съседната кушетка. Мерседес Бригам още беше в безсъзнание, но Фриц Монтоя си беше свършил работата добре и дишането на командира бе по-равномерно. Важно беше Хонър да вярва в това.

Обърна се и налетя на корабен лекар Уенди Гуин. Лечебницата на „Аполон“ беше малка и претъпкана в сравнение с тази на „Безстрашен“ и част от ранените бяха настанени в каюткомпанията, офицерската столова и във всяко друго свободно — и добре херметизирано — помещение на сериозно пострадалия лек крайцер. Гуин щеше да е затрупана с работа по обратния път до Мантикора, но поне ранените щяха да се измъкнат от кашата тук. Поне тях Хонър щеше да прати у дома живи.

— Грижете се за тях, докторе — каза тя, макар да знаеше, че е излишно.

— Да, госпожо. Обещавам.

— Благодаря — тихо каза Хонър и излезе в коридора, преди Гуин да е видяла сълзите в очите й.

Пое си дълбоко дъх, изправи схванатия си гръб и Нимиц я сгълча кротко. Не беше спала изобщо, откакто самата тя се беше събудила в лечебницата, и дървесната котка се цупеше на изтощените й депресивни чувства. Хонър нямаше време да се занимава с това, а и не беше единствената на края на силите си. Имаше и друга причина да отлага съня — заради кошмарите, които я дебнеха постоянно. Чуваше ги как шепнат в кьошетата на ума й и се питаше дали избягва почивката само заради дълга, или има и друго. Нимиц я сгълча отново, по-решително този път, тя го погали и тръгна към асансьора за мостика.

Старши лейтенант Привост крепеше гипсираната си ръка в шина и куцаше зле, но гласът й звучеше ясно и отривисто, докато даваше указания на навигатора. Първият помощник-капитан на „Аполон“ съвсем не беше единственият ранен от екипажа на крайцера, който стискаше зъби и изпълняваше задълженията си. Повече от половината хора на Труман бяха мъртви или ранени, а от старшите офицери само Привост и старши лейтенант Хакмор, главният инженер на „Аполон“, все още бяха на крака.

— Готови ли сте за потегляне, Алис?

— Да, госпожо. Искаше ми се да… — Труман млъкна, сви рамене и се загледа в разбитите табла на „Аполон“ — тактическото и астронавигаторското — и кръпките по задната преградна стена на мостика. Мостикът не беше пострадал от директно попадение, знаеше Хонър, а от вторична експлозия, която беше убила старши лейтенант Амберсън, лейтенант Андрунаскис и целия тактически екип на астронавигатора.

Протегна ръка.

— Знам. Иска ти се да останеш. И на мен ми се иска. Но няма как. Исках да пратя и повече лекари с вас, знам, че лейтенант Гуин ще има нужда от помощ, но…

Беше неин ред да вдигне рамене. Труман стисна крепко подадената й ръка и кимна. Ако се стигнеше до сражение с „Божи гръм“, „Безстрашен“ и „Трубадур“ щяха да имат нужда от всичките си налични лекари и медицински персонал.

— Успех, капитане — тихо каза тя.

— И на теб, Алис. — Хонър стисна за последно ръката й, отстъпи назад и нагласи бялата си барета. — Имаш доклада ми. Просто… — Замълча, после поклати глава. — Кажи им, че сме се опитали, Алис.

— Непременно.

— Знам — повтори Хонър, кимна, махна леко с ръка, после се обърна, без да каже нищо повече.

След десет минути стоеше на собствения си мостик и гледаше на визуалния дисплей как „Аполон“ се отделя от орбитата си около Черна птица. Смачканите флангове на лекия крайцер говореха красноречиво за претърпените щети, но „Аполон“ потегли с приличната скорост от петстотин и две g и Хонър отклони с усилие поглед от него. Направила бе всичко възможно да повика помощ, но дълбоко в себе си знаеше, че ако възникне истинска нужда от помощ, помощта ще закъснее.

Усети уморените си мускули да потръпват под тежестта на Нимиц, изправи решително гръб и насочи оптическите сензори към повърхността на Черна птица. Брояч зацъка с прецизността на метроном и когато стигна до нулата, образът внезапно се замъгли. Гигантски мехур от нажежена до бяло светлина се изду върху безплодната повърхност на луната. Хонър чу тихите възклицания на екипажа си. Само след миг от масадската база не остана и следа. Хонър задържа още малко поглед върху дисплея, после посегна да почеше Нимиц зад ушите и каза:

— Добре, Стив. Да се махаме оттук.

Луната изчезна под тях, „Трубадур“ зае позиция успоредно на „Безстрашен“ и Хонър най-сетне обърна гръб на дисплея. Ето че пак бяха заедно — цялата й оцеляла ескадра, помисли си тя и направи опит да се отърси от горчивината на тази мисъл. Беше уморена, и толкова.

— Как е комуникационната ни връзка с „Трубадур“, Джойс? — попита тя.

— Стабилна, госпожо, стига да не се отдалечаваме прекалено.

— Добре. — Хонър погледна свързочния си офицер, като се чудеше дали въпросът не е прозвучал тревожно. А после се зачуди дали не е прозвучал така, защото самата тя се чувства тревожна. Метцингер беше добър офицер. Щеше да я уведоми, ако възникнеше някакъв проблем. Но без гравитационните си сензори „Безстрашен“ не приемаше свръхсветлинните излъчвания от разузнавателните сонди, които следяха за появата на „Божи гръм“. Корабът й беше полусляп точно като нея, а без гравитационните сензори на „Трубадур“, които да гледат вместо него…

Погледна отново часовника и взе решение. Със или без кошмари, не беше в състояние да си върши работата, докато умората тровеше мозъка й. Прихвана ръце зад гърба си и тръгна към асансьора.

Андреас Венизелос беше на вахта, но въпреки това стана от командното кресло и я последва към асансьора. Тя го погледна през рамо.

— Добре ли си, капитане? — попита той. — Изглеждаш на края на силите си.

Гледаше я напрегнато и Хонър усети тревогата му.

— Като за човек, загубил половината от първата поверена му ескадра, съм супер — отвърна тя и дясната страна на устата й се кривна нагоре.

— Сигурно може и така да се погледне на ситуацията, госпожо, но пък междувременно сритахме бая задници. Ако се наложи, ще сритаме и още.

Хонър се изкиска уморено, с което сериозно изненада сама себе си, и го фрасна леко с юмрук по рамото.

— Естествено, че ще сритаме, Анди. — Той се усмихна и тя го тупна отново, после си пое шумно въздух. — Ще ида да поспя. Ако има нещо, събуди ме.

— Да, госпожо.

Хонър влезе в асансьора. Вратата се затвори след нея.

 

 

Докато „Безстрашен“ и „Трубадур“ се отдалечаваха към Грейсън, Алис Труман наблюдаваше дисплея си и хапеше устни при мисълта какво може да се стовари върху главите им през следващите няколко дни. Ужасно беше, че ги оставя така, но командир Тайсман здравата беше помлял кораба й, а нещата в крайна сметка опираха до това.

Натисна един от комуникационните бутони.

— Машинно, командир Хакмор слуша — чу се уморен глас.

— Чарли, говори капитанът. Готови ли сте за транслация?

— Да, госпожо. Про пулс йонните системи са кажи-речи единствените системи на кораба, за които мога да гарантирам.

— Добре. — Труман не отделяше поглед от смаляващите се точки на „Безстрашен“ и „Трубадур“. — Радвам се да го чуя, Чарли, защото искам от теб да изключиш обезопасителните релета на хипергенератора.

Кратко мълчание, после Хакмор се изкашля.

— Сигурна ли сте, капитане?

— Повече от всякога.

— Капитане, пропулсорът наистина е в добро състояние, но корабът понесе много удари. Не мога да гарантирам, че съм открил всички повреди.

— Знам, Чарли.

— Но ако вдигнем толкова висока скорост и нещо излезе от строя или се появят…

— Знам, Чарли — каза Труман още по-твърдо. — Знам също, че всички ранени от ескадрата са при нас. Но ако изключиш релетата, ще спечелим двайсет и пет до трийсет часа, може и повече.

— Това сама го изчислихте, нали?

— Преди бях доста добър астронавигатор и още се оправям с числата при нужда. Така че вземи си инструментите и се хващай на работа.

— Да, госпожо. Щом настоявате. — Хакмор замълча, после попита тихо: — Капитан Харингтън знае ли за това, госпожо?

— Май забравих да й спомена.

— Ясно. — Труман долови уморената усмивка зад думите му. — Просто, хм, сте пропуснали, предполагам?

— Нещо такова. Ще се справиш ли?

— Ще се справя, да. Нима не съм най-добрият инженер във флота? — Хакмор се засмя отново, по-свободно този път.

— Добре. Знаех си, че идеята ще ти хареса. Уведоми ме, когато си готов.

— Да, госпожо. Държа да кажа обаче, че ми става някак приятно отвътре при мисълта, че сте предвидили реакцията ми. Това очевидно означава, че по ваше мнение съм също толкова луд за връзване като вас.

— Ласкател. Хайде, върви да си поиграеш с релетата.

Изключи връзката и се облегна назад. Плъзна ръце по облегалките на креслото и се зачуди какво ли би казала Хонър за плана й. Би могла да каже само едно нещо, според флотския устав, защото планът на Труман беше в противоречие с всички правила за безопасност. Но Хонър си имаше достатъчно други грижи в момента. Щом „Аполон“ не можеше да остане за битката с онова гигантско копеле, поне можеше да доведе подкрепленията по най-бързия начин, а нямаше смисъл да тревожи Хонър и с това.

Затвори очи в опит да забрави изтощението и болката, които се излъчваха от Хонър. Болката беше там още от мига, когато й бяха съобщили за смъртта на адмирал Курвозие, и се бе задълбочавала допълнително с всяка смърт на член от поверената й ескадра. А по всичко личеше, че сметката още не е приключена. Точно като изтощението, болката беше цената, която всеки капитан плаща за привилегията да командва. Цивилните — и повечето младши офицери — виждаха само привилегиите и уважението, богоподобната власт, с която се ползваха капитаните от флота на Нейно величество. Не виждаха другата страна на монетата — отговорността да се държиш въпреки всичко, защото хората ти очакват това от теб, и да знаеш, че грешната преценка или невниманието ти могат да причинят не само твоята смърт, а и на мнозина други. Или агонията да обречеш на гибел собствените си хора, защото нямаш друг избор. Защото техен дълг е да рискуват живота си, а твой да ги поведеш в лапите на смъртта… или да ги отпратиш.

Командир Труман не можеше да си представи по-голяма чест от това да командваш кораб на Нейно величество, ала понякога искрено мразеше безликите маси, които се бе клела да защитава, заради цената, която плащаха хората от флота, докато ги защитават. Хора като Хонър Харингтън. Не патриотизъм, благородство или отдаденост държаха мъжете и жените от флота на крака дълго след като са стигнали предела на силите си. Тези неща вероятно ги бяха тласнали към униформата, пак те ги задържаха във флота през повечето време, когато знаеха какво може да се случи, но страшното още не се е случило. Но след края на всяка надежда ги държеше връзката помежду им, лоялността един към друг, мисълта за взаимната им зависимост. А понякога нещата опираха до един-единствен човек, човек, когото трябва да защитиш с цената на всичко, когото е немислимо да предадеш. Който на свой ред никога не би се отказал от теб, никога не би те изоставил на произвола на съдбата. Алис Труман отдавна знаеше, че има такива хора, макар да не ги познаваше лично. Сега вече познаваше един такъв човек и се чувстваше като предател, задето изоставя Хонър в нужда, макар да знаеше, че няма друг избор.

Отвори очи. Ако лордовете от Адмиралтейството действаха по устав, несъмнено я чакаха неприятности, а вероятно и военен съд, задето е изложила на риск кораба и екипажа си. А дори по някакво чудо да й се разминеше, мнозина от колегите й капитани щяха да сметнат, че е поела прекомерен и неоправдан риск, защото ако изгубеше „Аполон“, никой на Мантикора дори нямаше да разбере, че Хонър се нуждае от помощ.

Но няколкото спечелени часа можеха да наклонят решително везните в полза на Хонър и другите мантикорци в Звездата на Елцин и Труман никога не би си простила, ако пропуснеше този шанс.

Интеркомът иззвъня и тя натисна бутона за връзка.

— Мостикът, капитанът слуша.

— Релетата са изключени, капитане — чу се гласът на Хакмор. — Очуканата ни каруца е готова да литне.

— Благодаря, Чарли — каза с твърд глас командир Алис Труман и погледна тактическото табло. — Готови за преход след осем минути.