Дейвид Уебър
За честта на кралицата (11)

10.

Мичман Уолкот гризеше нокътя си и гледаше офицерите на съседната маса. Лейтенант Тремейн се беше качил на борда на „Безстрашен“ като пилот на капитан трети ранг Маккиън, а сега седеше с лейтенант Кардонес и капитан втори ранг Венизелос и си разговаряше преспокойно с началствата.

Разбира се, Тремейн бе в екипажа на капитана още на Василиск. Както капитан Харингтън, така и първият помощник не допускаха това да проличи в отношението им към настоящия екипаж, но всички знаеха, че вътрешен кръг съществува.

Проблемът беше, че Уолкот трябваше да разговаря с някого от въпросния вътрешен кръг, но не с Венизелос или Кардонес. И двамата бяха отворени към младшия офицерски състав, но Уолкот се боеше как ще реагира първият помощник, ако реши, че тя критикува капитана. А реакцията на Кардонес сигурно щеше да е още по-остра… да не говорим, че всеки, който носеше орден за храброст и червения ширит на Кралската признателност, изглеждаше възстрашен в очите на младшите офицери, пресни-пресни от академията на остров Саганами, та дори ако въпросният младок е негов младши тактически офицер. Лейтенант Тремейн, от друга страна, беше достатъчно млад — и достатъчно младши по ранг — и не я плашеше толкова. Тремейн познаваше капитана, но служеше на друг кораб от ескорта, така че ако Уолкот се изложеше или го вбесеше, поне нямаше да го вижда всеки ден и да се черви.

Загриза още по-съсредоточено нокътя си, отпи от кафето, после въздъхна с облекчение, когато Венизелос и Кардонес станаха да си ходят.

Кардонес каза нещо на Тремейн и всички се засмяха. После първият помощник и тактическият офицер влязоха в асансьора на офицерската столова, а мичманът взе кафето си, събра смелост, стана и тръгна с небрежна крачка към масата на Тремейн.

Той тъкмо разчистваше таблата си, когато тя се изкашля. Тремейн вдигна поглед с усмивка — много приятна усмивка — и Уолкот внезапно се запита дали няма и друга причина да се обърне именно към него. В крайна сметка той беше зачислен към „Трубадур“, следователно забраните за лични отношения в рамките на един екипаж не ги засягаха…

Усети, че се изчервява. Посоката на мислите й беше неприемлива, особено предвид проблема, за който искаше да разговаря с Тремейн.

— Извинете, сър — каза мичманът. — Бихте ли ми отделили минутка?

— Разбира се, мичман…? — Тремейн вдигна вежди и я покани да седне.

— Уолкот, сър. Каролин Уолкот, випуск осемдесет и първа.

— А. Първо назначение? — попита любезно той.

— Да, сър.

— Какво мога да направя за вас, мичман Уолкот?

— Ами, аз просто… — Тя преглътна и си пое дълбоко дъх. Щеше да е трудно, точно според очакванията й, въпреки чара на лейтенанта. — Сър, вие сте били с капитан Харингтън на Василиск и аз, ами… исках да обсъдя един въпрос с човек, който я познава.

— О? — Веждите му се смъкнаха надолу, а тонът му внезапно охладня.

— Да, сър — разбърза се отчаяно Уолкот. — Просто, ами, нещо се случи във… при Елцин и аз не знам дали трябва да… — Преглътна отново, но после видя как погледът му мъничко се смекчава.

— Имали сте неприятен допир с грейсънците, това ли е? — Гласът му прозвуча почти нежно и тя усети как лицето й пламва. — Разбирам. Но защо не се обърнахте към Венизелос?

Въпросът му беше логичен.

— Аз… — Уолкот се размърда на стола. От години не се беше чувствала толкова млада и непохватна. — Не знаех как ще реагира, той или капитанът. Тоест, те се отнасят отвратително и с нея, а тя никога не се оплаква… Реших, че ще ме вземе за глупачка или… или нещо друго.

— Съмнявам се. — Тремейн си наля още кафе, погледна въпросително Уолкот с каната в ръка и тя кимна с благодарност. Лейтенантът й наля, тя обхвана чашата с ръце и се облегна назад. — Защо имам чувството, че именно „нещо другото“ ви притеснява, мичман Уолкот?

Лицето й поаленя още и тя заби поглед в чашата си.

— Сър, аз не познавам капитана, както… както я познавате вие.

— Както я познавам аз? — Тремейн се усмихна. — Самият аз бях мичман, когато постъпих в екипажа на капитан Харингтън, а това не беше много отдавна. Изобщо не я познавам толкова добре, колкото, изглежда, си мислите. Уважавам я, възхищавам й се искрено, но не я „познавам“.

— Но нали сте били на Василиск с нея.

— Както и неколкостотин други. Пълен новак при това. Щом ви трябва човек, който наистина я познава — добави Тремейн и смръщи вежди, сякаш отмяташе по списък офицерския състав на „Безстрашен“, — най-добре се обърнете към Раф Кардонес.

— Никога не бих могла да се обърна към него! — ахна Уолкот и Тремейн се разсмя с глас.

— Мичман Уолкот, по онова време лейтенант Кардонес също беше младши офицер, и то крайно притеснителен, но нека последното си остане между мен, вас и преградната стена. Той го преодоля, разбира се — благодарение на капитана. — Усмихна се широко, после стана сериозен. — Виждам, че сте притеснена, така че хайде, питайте ме за онова, за което не смеете да питате Раф и командир Венизелос. — Уолкот стисна чашата си, а той се ухили. — Хайде, изплюйте камъчето! Нормално е мичманите от време на време да казват глупави неща, това си е в реда на нещата.

— Ами, такова… сър, вярно ли е, че капитанът бяга от Грейсън?

Въпросът се изля на един дъх, а сърцето й направи салто при вида на Тремейн — лицето му застина безизразно, вкаменено.

— Бихте ли обяснили въпроса си, мичман? — Гласът му беше много студен, леден почти.

— Сър, просто… командир Венизелос ме прати на Грейсън да оставя багажа на адмирал Курвозие — каза тя умърлушено. Задала беше въпроса си по най-глупавия начин. Изобщо не трябваше да задава такива въпроси, на никого. Защото всеки би го възприел като критика към капитана. — Трябваше да се срещна с човек от посолството, но там имаше един… грейсънски офицер. — Лицето й пламна отново, този път от спомена за унижението. — Каза, че не можело да кацна там. За тази площадка бях получила разрешение, сър, но той каза, че аз не можело да кацна там. Че… нямало защо да се преструвам на офицер и да съм… да съм си идела у дома да си играя с куклите, сър.

— И не сте уведомили за това първия помощник? — Уолкот с облекчение осъзна, че този път студеният и заплашителен тон на Тремейн не е насочен към нея.

— Да, сър — тихичко каза тя. — Не уведомих никого.

— Какво друго ви каза онзи офицер?

— Той… — Уолкот си пое дълбоко дъх. — Предпочитам да го премълча, сър. Показах му заповедите и разрешителното, но той само се изсмя. Каза, че не го интересували. Издала ги била капитанката, а не истински офицер, и я нарече… — Млъкна и стисна устни. — После каза, че било крайно време ние, „кучките“, да се ометем от Елцин и… — отклони поглед и прехапа устни — и се опита да бръкне под китела ми, сър.

— Какво?!

Тремейн се надигна от стола си и хората в трапезарията взеха да обръщат глави към тяхната маса. Уолкот се сви уплашено, а Тремейн седна, вперил поглед в нея. Тя кимна, а лейтенантът присви очи.

— Защо не сте докладвали за случилото се? — Беше овладял силата на гласа си, но не и гнева в него. — Знаете какви са заповедите на капитана за такива неща!

— Но… — Уолкот се поколеба, после се осмели да го погледне. — Сър, ние се изтегляхме, а онзи офицер… беше убеден, че се изтегляме, защото капитанът… бяга, понеже са се отнесли лошо с нея. Не знаех дали е прав, или не, сър — каза тя отчаяно, — а дори да не беше, след час щяхме да напуснем орбита. За пръв път ми се случва такова нещо, сър. Ако си бях у дома, щях да… Но тук не знаех какво да направя, а ако… ако бях казала на капитана какви ги наговори онзи тип за нея!…

Млъкна и прехапа устна, а Тремейн вдиша шумно.

— Добре, мичман Уолкот. Разбирам. Ето какво ще направите. Веднага щом на първия помощник му свърши вахтата, ще отидете при него и ще му кажете точно какво се е случило, дума по дума, без да пропускате нищо. С изключение на онова, че сте допуснали и за миг мисълта, че капитан Харингтън „бяга“.

Тя го погледна объркано. Лейтенантът се усмихна и я докосна по ръката.

— Чуйте ме. Според мен капитан Харингтън дори не знае как се бяга. Да, в момента провеждаме тактическо отстъпление, но не защото грейсънците са я обидили, без значение какво мислят те по въпроса. Ако командир Венизелос сметне, че тази мисъл ви е минала през главата, най-вероятно ще ви накаже сурово.

— Точно от това се страхувах — призна тя. — Но не знаех какво да мисля. А ако… ако са прави, не исках да я наскърбявам още повече с доклада си, а онзи каза такива ужасни неща за нея, че… просто не знаех какво да…

— Мичман Уолкот — нежно я прекъсна Тремейн, — капитанът никога не би ви обвинил за чужди действия, уверявам ви, а сексуалният тормоз я отвращава дълбоко. Сигурно има нещо общо със… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение. Говорете с първия помощник, а ако той ви попита защо не сте докладвали по-рано, кажете му, че… по план е трябвало да потеглим само след час и сте сметнали, че няма да има време да се реагира. Което е вярно така или иначе, нали?

Уолкот кимна и той я потупа по ръката.

— Добре. Обещавам да получите подкрепа, а не мъмрене. — После се усмихна. — Всъщност според мен имате нужда от човек, към когото да се обръщате за съвет, когато се притеснявате да говорите с офицерите. Хайде, допийте си кафето, пък после ще ви запозная с някого.

— С кого, сър? — попита любопитно Уолкот.

— Ами, родителите ви едва ли биха искали да ви запозная точно с него — каза Тремейн със суха усмивка, — но истината е, че той помогна много на мен при първото ми назначение. — Уолкот изпи набързо кафето си и лейтенантът стана. — Мисля, че старши сержант Харкинс ще ви допадне — каза и продължи със зъл блясък в погледа: — А ако на борда на „Безстрашен“ има човек, който знае как да се оправя с гадняри като онзи грейсънски офицер, без да замесва началството, това е той!

 

 

Капитан трети ранг Алистър Маккиън гледаше как Нимиц унищожава поредното заешко бутче. По някаква незнайна причина земните зайци се бяха приспособили учудващо добре към планетата Сфинкс. Годината на Сфинкс беше над пет пъти по-дълга от земната, което заедно с характерната гравитация и четиринайсетградусовия наклон на оста създаваше условия за доста… впечатляващ животински и растителен свят, плюс климат, който инопланетяните харесваха през пролетта и есента — добре де, през ранната есен — и мразеха през останалото време. При тези обстоятелства глупави същества като зайците би трябвало да измрат за нула време. Вместо това обаче се бяха почувствали в свои води. Сигурно заради плодовитостта си, заключи разсеяно Маккиън.

Нимиц отдели мръвките от костите с прецизните движения на хирург, подреди ги спретнато в чинията си, после си взе ново парче — предните му лапи бяха сръчни и деликатни като истински ръце. Маккиън се усмихна. Зайците се бяха приспособили към условията на Сфинкс, но не бяха поумнели, а точно както хората можеха да ядат повечето представители на местния животински свят на Сфинкс, така местните хищници можеха да ядат зайчета. И го правеха — с апетит.

— Ама наистина обича зайци, нали? — отбеляза Маккиън и Хонър се усмихна.

— Не всички дървесни котки ги обичат, но Нимиц е луд по тях. Не е като с целината — нея всички я обичат. Но Нимиц е ценител. Обича разнообразието, а понеже неговият вид живее по дърветата, не беше опитвал заешко, преди да ме осинови. — Засмя се. — Да го беше видял първия път, когато му дадох заешко.

— Какво стана? Да не би да е зарязал изисканите си маниери на хранене?

— По онова време нямаше никакви маниери и буквално се овъргаля в паничката.

Нимиц вдигна поглед от блюдото си и Маккиън се разсмя при вида на презрителния му поглед. Малко дървесни котки напускаха Сфинкс, а инопланетяните бяха склонни да подценяват интелекта им, но Маккиън познаваше Нимиц отдавна и не допускаше тази грешка. По скалата за разумност дървесните котки биеха земните делфини, а Маккиън отдавна подозираше, че са дори по-интелигентни, отколкото дават да се разбере.

Нимиц изгледа за миг Хонър, после изсумтя и се върна към храната си.

— Ха така, капитан Харингтън — измърмори Маккиън, тя се разсмя, а той се усмихна доволно. Рядко я чуваше да се смее, откакто се бяха озовали в системата на Елцин. Разбира се, той беше младшият й командващ офицер, а за разлика от повечето офицери в Кралския мантикорски флот, които виждаха покровителството и семейните връзки като неразделна част от военната кариера, Хонър мразеше фаворизирането във всичките му форми, затова не го беше канила на частни вечери и прочие глезотии. Дори тази вечер беше поканила освен него и капитан Труман, но Труман се извини, че била планирала непредвидено учение като изненадваща вечерна забава за своя екипаж.

И по-добре, ако питаха Маккиън. Харесваше Алис Труман — Алис уважаваше Хонър, и тя като другите капитани от ескорта, но никой от тях не би я тласнал към обсъждането на тема, която Хонър не е подхванала сама. Знаеше също, от опит, че Хонър никога не би споделила своя болка с човек от екипажа си, както и че не е толкова имунизирана срещу напрежение и неувереност, колкото й се иска.

Допи прасковения си пунш и се облегна назад с доволна въздишка, докато Макгинис му наливаше кафе.

— Благодаря, Мак. — После смръщи лице, като видя, че главният стюард налива в чашата на Хонър какао.

— Не знам как можеш да го пиеш това нещо — каза той, след като Макгинис се оттегли. — Особено след десерта, който е достатъчно сладък и лепкав сам по себе си!

— Прав си да се чудиш — отвърна Хонър с усмивка и отпи. — Аз пък винаги съм се чудила как го пиете това кафе. Ужас! — възкликна тя и потръпна театрално. — Мирише приятно, но не бих го пила и като лекарство.

— Изобщо не е толкова зле — възрази Маккиън.

— Мога само да кажа, че става въпрос за привикване, към което аз, за разлика от всички останали, не проявявам интерес.

— Поне не е гъсто и лепкаво като твоето какао.

— Факт, който, като изключим аромата, е единственото достойнство на твоето кафе. — Тъмните очи на Хонър блестяха. — Със сигурност не би ти помогнало да преживееш зимите на Сфинкс. За тази цел ти трябва наистина гореща напитка!

— Не мисля, че бих проявил интерес към преживяването на вашите зими.

— Това е защото си кекав мантикорец. И наричате вашето време „лошо“? — Хонър изсумтя. — Толкова сте разглезени, че някакъв си метър сняг при вас минава за снежна буря!

— О? Нещо не си те представям да се преселиш на Трифон.

— Обичам студеното време, но това не значи, че съм мазохистка.

— Аз пък не мисля, че капитан Дюморн ще хареса този открит намек за климата на родната си планета — ухили се Маккиън.

— Стив едва ли се е връщал на Грифон повече от веднъж-дваж след академията, а ако мислиш, че аз съм критична към времето на Грифон, трябва да чуеш той какво има да каже по въпроса. Остров Саганами му е отворил очите и той отдавна се е преместил със семейството си в района на залива Джейсън.

— Ясно. — Маккиън повъртя чашата в ръцете си, после вдигна очи към Хонър — Като си говорим за отворени очи и прочие… какво мислиш за Грейсън?

Смехът в погледа на Хонър повехна. Тя отпи от какаото си, сякаш да спечели време, но Маккиън мълчеше и чакаше търпеливо. Цяла вечер се опитваше да насочи разговора към Грейсън и сега нямаше намерение да бие отбой. Може да й беше подчинен, но освен това й беше приятел.

— Опитвам се да не мисля за тях — каза накрая тя, с тон, който подсказваше, че е склонна да му играе, поне на първо време, по свирката. — Те са тесногръди и лицемерни провинциалисти и ако адмиралът не се беше съгласил да се махна оттам, някой много скоро щеше да пострада.

— Това едва ли е най-дипломатичният начин на общуване, госпожо — каза Маккиън и устните й трепнаха в неохотна усмивка.

— Изобщо не ми беше до дипломация, а честно казано, хич не държах да си общувам с тях.

— Грешила си — каза Маккиън, много тихо. Устата й се сви упорито, изражение, което Маккиън познаваше добре, но той въпреки това продължи със същия тих глас: — Преди време ти имаше за пръв помощник един истински загубеняк, който позволяваше на чувствата си да вземат превес над дълга и здравия разум. — Видя как очите й трепнаха. — Не позволявай нещо да те тласне към същата грешка, Хонър.

Мълчанието се проточи. Нимиц скочи и се намести в скута на Хонър. Изправи се на задните си лапи, постави останалите четири на плота на масата и взе да мести поглед между двамата.

— Цяла вечер се опитваш да насочиш разговора към това, нали? — попита тя накрая.

— Повече или по-малко. Ти можеше да сложиш край на кариерата ми, и не без основание, и аз не искам да те гледам как правиш грешки по същите причини като мен.

— Грешки? — Остри нотки звъннаха в сопрановия й глас, но Маккиън кимна упорито.

— Грешки. — Махна над масата. — Знам, че никога не си разочаровала адмирал Курвозие по начина, по който аз разочаровах теб, но рано или късно ще трябва да се научиш, че има ситуации, в които дипломатичността е от първостепенно значение. Това тук не е станция Василиск и не говорим за налагането на търговски регулации или залавянето на контрабандисти. Говорим за отношения с офицерския състав на суверенна звездна система, чиято култура се различава коренно от нашата и където правилата са различни.

— Ако си спомням правилно, ти възрази и срещу решението ми да наложа търговските регулации — сопна му се Хонър и Маккиън примижа. Понечи да отговори, но тя вдигна ръка да го спре. — Това не трябваше да го казвам. И знам, че се опитваш да помогнеш. Но аз просто не ставам за дипломат, Алистър. Ако дипломацията означава да търпя хора като грейсънците, значи не ставам, и точка!

— Нямаш избор — каза спокойно Маккиън. — Ти си най-висшият офицер от ескорта на адмирал Курвозие. Дали харесваш грейсънците, или ги мразиш — както и дали те харесват теб, или не — не променя този факт, а договорът, който адмиралът трябва да сключи, е важен за кралството. За тези хора ти не си просто Хонър Харингтън. Ти си офицер на кралицата, най-висшият неин офицер в тази система и…

— И според теб не трябваше да тръгвам — прекъсна го Хонър.

— Да, така мисля. — Маккиън я гледаше твърдо. — Давам си сметка, че моите контакти с офицерите на Грейсън са били много по-спокойни от твоите, защото съм мъж, знам и че част от тях са гадни копелета. Но има и други и някои от тях си позволиха да свалят гарда пред мен в лични разговори. Любопитни са — много са любопитни. И знаеш ли кой въпрос ги мъчи? Как търпя да ме командва жена. — Маккиън вдигна рамене. — Не ме попитаха направо, разбира се, но подтекстьт беше ясен.

— И ти как им отговори?

— Не съм се впускал в пространни обяснения, но казах онова, което би казал Джейсън Алварес или който и да било друг от мъжете в ескорта — че не се интересуваме от пола на хората, а как си вършат работата, и че ти вършиш своята по-добре от всеки друг.

Хонър се изчерви, но Маккиън продължи без следа от угодничество:

— Това ги шокира, но някои от тях се замислиха. И сега точно това ме тревожи, Хонър — че онези, които се замислиха, със сигурност знаят, че нямаше нужда „Безстрашен“ да конвоира товарните кораби до Каска. Можеше да пратиш „Аполон“ и „Трубадур“, нали така? За гадните копелета това е без значение, но какво ще си помислят другите, които не са чак толкова заслепени? Ще си помислят, че целта е била да отстраниш себе си и капитан Труман от психологическата месомелачка, и няма значение дали идеята е била твоя, или на адмирала. Само дето… ако идеята е била твоя, ще се чудят защо си решила да биеш отбой. Защото си преценила, че присъствието ти спъва преговорите? Или защото си жена и без значение какво твърдим ние, напрежението ти е дошло в повече?

— С други думи, ще решат, че съм се уплашила и съм избягала.

— Нещо такова.

— Не, не „нещо такова“. А точно това. — Впери поглед в лицето му. — И ти ли мислиш така, Алистър?

— Не. Или пък — да, малко. Не защото си се уплашила от битката, а защото точно тази предпочиташ да избегнеш. Може би защото не знаеш как да отвърнеш на този удар.

— Може пък наистина да съм се уплашила. — Завъртя чашата си върху чинийката, а Нимиц завря муцунка в лакътя й. — Но ми се струваше… и още ми се струва… че само преча на адмирала и… — Замълча, после въздъхна. — По дяволите, Алистър, наистина не знам как да отвърна на удара!

Маккиън примижа, като чу ругатнята, нищо че беше от най-меките. За пръв път чуваше Хонър да ругае. Не беше ругала дори когато корабът им се тресеше под вражески обстрел.

— Значи ще трябва да измислиш начин. — Тя го погледна отново и той сви рамене. — Знам, знам, лесно ми е да го кажа. Не аз имам яйчници. Но онези типове ще са си там, когато се върнем от Каска, и ти ще трябва да се справиш някак с тях. Ти ще трябва да го направиш, без значение какво е постигнал адмиралът в твое отсъствие, и то не само заради себе си. Ти си нашият старши офицер. Всичко, което казваш и правиш — всичко, което им позволиш да кажат и направят срещу теб, — рефлектира върху честта на кралицата, не само върху твоята, а не забравяй, че има и други жени, които служат под твое командване. А дори да нямаше, рано или късно на Елцин ще дойдат още наши кораби и в екипажите им ще има жени, и моделът, който ти създадеш сега, ще е моделът, в който те ще се окажат на свой ред. Знаеш го отлично.

— Да. — Хонър взе Нимиц и го гушна. — Но какво да направя, Алистър? Как да ги убедя, че трябва да се отнасят към мен като към офицер на кралицата, след като те виждат единствено жена, която изобщо не трябва да е офицер?

— Е, аз съм само капитан трети ранг! — каза Маккиън и се ухили. — От друга страна, може би трябва да съсредоточиш усилията си върху грешката, която правиш от самото начало, още откакто хората на адмирал Янаков оцапаха гащите, като разбраха, че ти си командващият ни офицер. Постоянно говориш какво виждат те, а не какво виждаш ти и каква си.

— Тоест?

— Тоест играеш по техните правила, вместо да играеш по своите.

— Не ми ли каза току-що, че трябва да съм дипломатична?

— Не. Казах, че трябва да се научиш на дипломатичност, да разбираш дипломацията. Има разлика. Ако наистина си се изтеглила от Елцин заради отношението им, значи си допуснала предразсъдъците им да ти лепнат етикет. Допуснала си да те изгонят от града, вместо да ги заплюеш в лицето и да ги предизвикаш. Да видим дали ще извадят и един смислен аргумент защо не трябва да си офицер.

— Искаш да кажеш, че съм избрала лесния път.

— Да, така ми се струва. Това би обяснило и чувството ти за вина, чувството, че си избягала. Всеки диалог има две страни и ако приемеш условията на отсрещната, без да изискаш равни права за себе си, значи си оставила контрола върху дебата и изхода от него в техни ръце.

— Хм. — Хонър зарови нос в козината на Нимиц и се потопи за миг в тихото му мъркане. Дървесната котка явно одобряваше аргументите на Маккиън, или поне емоционалния акомпанимент, който ги придружаваше. Алистър беше прав, разбира се. Хейвънският посланик беше изиграл картите си добре, успял беше да я дискредитира, а тя му беше съдействала всячески. Не просто не го беше спряла, а му беше помогнала, крила бе обидата и гнева си, че грейсънците я гледат отвисоко, вместо да изиска уважението, дължимо на чина и постиженията й.

Притисна лице в топлата козина на Нимиц и си даде сметка, че адмиралът също е бил прав. Може би не докрай — Хонър още мислеше, че отсъствието й ще му помогне в преговорите, — но до голяма степен. Тя беше избягала от битката и го беше оставила да се сражава сам с грейсънците и техните предразсъдъци, без подкрепата, която той по право очакваше от командира на военния ескорт.

— Прав си, Алистър — въздъхна накрая тя и вдигна глава да го погледне. — Издъних се.

— О, не мисля, че е чак толкова зле. Просто трябва да използваш това пътуване добре, да изясниш мислите си и да решиш какво ще направиш със следващия женомразец, който те погледне отвисоко. — Хонър се усмихна широко, а Маккиън се разсмя с глас. — Двамата с адмирала ще нанасяте високите удари, а ние, останалите, ще ги ритаме в кокалчетата, госпожо. Ако искат договор за сътрудничество с Мантикора, ще е добре да разберат, че кралският офицер е кралски офицер, без значение каква е физиологията му. Ако не могат да приемат това, то преговорите са обречени на провал.

— Може би. — Усмивката й стана по-топла. — Благодаря ти. Имах нужда някой да ме срита отзад.

— За какво са приятелите? Пък и помня една, дето срита моя задник, когато имах нужда от сритване. — Усмихна й се, допи си кафето и стана.

— А сега, ако ме извините, капитан Харингтън, трябва да се върна на кораба си. Благодаря ви за прекрасната вечеря.

— Пак заповядай. — Хонър го изпрати до вратата, спря и му подаде ръка. — Вярвам, че сам ще намериш пътя до хангара, командир Маккиън. Аз трябва да помисля над някои неща.

— Да, госпожо. — Той стисна ръката й. — Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ, командире. — Вратата се плъзна след него и Хонър я погледна с усмивка. — Лека нощ — повтори тихо.