Дейвид Уебър
За честта на кралицата (22)

21.

— Капитане? Чувате ли ме, госпожо?

Гласът погъделичка съзнанието й и тя отвори очи. Добре де, око. Успя да фокусира погледа си и примигна замаяно към надвисналото над нея лице.

Позната триъгълна челюст се притискаше в дясното й рамо и тя обърна глава да погледне Нимиц в разтревожените зелени очи. Котката лежеше до нея, а не отгоре й, както правеше обикновено, и мъркаше толкова силно, че леглото вибрираше. Хонър усещаше ръката си неестествено тежка, но все пак я вдигна да погали Нимиц зад ушите и тревожното мъркане стана някак по-спокойно. Тя го погали още веднъж, после обърна отново глава. Андреас Венизелос стоеше до Монтоя, корабния лекар. Винаги елегантният й първи помощник изглеждаше не по-малко притеснен от Нимиц.

— Как съм? — опита се да попита Хонър, но думите излязоха завалени и неясни, защото се движеше само дясната половина на устата й.

— Можеше да е много по-зле, госпожо. — В очите на Монтоя искреше гняв. — Онези копелета насмалко да ви убият.

— Колко съм зле? — Зададе въпроса си бавно, като се съсредоточаваше, но резултатът не беше окуражаващ.

— Можеше да е и по-зле — повтори Монтоя. — Извадили сте късмет, госпожо. Залпът само ви е облизал, но ако беше минал с няколко сантиметра по-надясно или малко по-високо… — Замълча и се изкашля. — Най-зле е пострадала лявата ви буза. Мускулното увреждане не е толкова тежко, колкото очаквах, но меките тъкани са пострадали жестоко. Зигоматичната арка е счупена — това е костта точно под окото ви, тоест скулата, — а при падането сте си счупили носа. По-сериозна е почти пълното увреждане на нервите от окото към брадичката и настрани почти до ухото. За щастие залпът не е засегнал ухото и слуховите нерви, а и все още би трябвало да имате частичен контрол върху мускулите на челюстта от тази страна.

Монтоя беше надянал лекарската си физиономия, която скриваше от пациентите му всичко освен онова, което смяташе за нужно да им каже. Венизелос не беше толкова добър в прикриването на емоциите си и Хонър разбра, че неговата представа за „късмет“ се различава от тази на Монтоя.

Преглътна и вдигна лявата си ръка. Плъзна пръсти по кожата си, но усещането беше повече от странно, все едно докосваше друг човек, защото лицето й не усети нещо, съвсем нищо, натиск дори или изтръпване.

— В дългосрочен план би трябвало да се възстановите — побърза да каже Монтоя. — Ще има доста работа по възстановяване на нервите, но увреждането е достатъчно локализирано и лечението не би трябвало да създаде проблеми. Ще отнеме време и не е по моите сили, но някой като баща ви би се справил с лекота. Междувременно мога да се погрижа по бързата процедура за счупените кости и меките тъкани.

— А окото ми?

— Положението не е добро — отговори честно Монтоя. — В очите има адски много кръвоносни съдове. Повечето са се спукали, а и не сте затворили окото си, когато сте паднали на килима. Роговицата е пострадала сериозно и твърди частици — парченца счупено стъкло и порцелан — са минали през нея и са заседнали в очната ябълка. — Тя го гледаше със здравото си око и той отвръщаше спокойно на погледа й.

— Боя се, че няма начин да го оправим. В най-добрия случай ще различавате светлина и тъмнина, но нищо повече. Ще се наложи по-кардинално лечение — трансплантация, регенерация или протезиране.

— Аз не регене’и’ам. — Хонър стисна юмруци, вбесена от заваления си говор. — Мама прове’и п’офила ми оше п’еди години.

— Е, значи трансплантация тогава — каза Монтоя и Хонър събра сили да кимне. Повечето хора можеха да се възползват от новите техники за регенериране на тъкани. Хонър беше сред трийсетте процента, които не можеха.

— Как исгуежда ли’ето ми? — попита тя.

— Ужасно — отговори все така честно Монтоя. — Дясната половина е добре, но лявата е истинска каша, а и още губите кръв. Дренирах най-големите отоци, а коагулантите би трябвало скоро да спрат кървенето, но откровено казано, имате късмет, че не усещате нищо.

Тя кимна отново. Знаеше, че докторът е прав. Надигна се на лакти и седна в леглото. Монтоя и Венизелос се спогледаха; лекарят изглеждаше готов да възрази, но после вдигна рамене и отстъпи назад, та Хонър да се види в огледалото на стената зад него.

Макар да я бяха предупредили, гледката я шокира. Светлата й кожа и бялата превръзка на окото допълнително подчертаваха червено-синята рана. Все едно я бяха били с бухалка, което всъщност не беше далеч от истината… но най-силно я ужаси тоталната неподвижност на лявата половина на лицето й. Усещаше тъпа пулсираща болка в счупения нос и тежест в скулата; вляво обаче болката просто изчезваше. Не намаляваше, а спираше, а ъгълчето на устата й висеше полуотворено. Опита се да го затвори, да свие мускулите на челюстта си, но нищо не се случи, нищо.

Гледаше се в огледалото и се опитваше да приеме видяното, казваше си, че Монтоя е прав, че лекарите ще оправят лицето й, но всички тези усилия да си вдъхне кураж бяха слаб щит срещу отвращението, с което я изпълваше гледката на собственото й лице.

— Исг’еждауа съм и по-тоб’е — каза тя и се ужаси още повече, като видя как непокътната страна на лицето й се движи нормално. Пое си дълбоко дъх и опита отново, много бавно: — Изглеждала съм и по-добре. — Все още говореше бавно и завалено, но поне не фъфлеше като пияница.

— Да, госпожо — съгласи се Монтоя.

— Е. — Тя откъсна поглед от огледалото и вдигна очи към Венизелос. — Да взема да стана, а?

Думите излязоха почти без заваляне. Ако се научеше да се съсредоточава върху говора си, може би нямаше да е чак толкова зле.

— Не мисля, че… — започна Монтоя.

— Мога и сам да се оправя със… — каза едновременно с него Венизелос, но после и двамата млъкнаха, защото Хонър спусна крака през ръба на леглото и стъпи на пода.

Монтоя посегна да я спре.

— Капитане, може и да не усещате болка, но сте пострадали сериозно! Командир Венизелос се справя чудесно с кораба, а командир Труман държи под контрол ескадрата. Не е нужно да ставате.

— Докторът е прав, госпожо — добави Венизелос. — Всичко е под контрол. — Повиши глас, като видя, че Хонър не му обръща внимание и се изправя решително на крака. — О, за бога! Връщайте се в леглото!

— Не. — Тя хвана леглото за опора, понеже подът се разлюля под краката й. — Както сам каза, докторе, не усещам болка. Не виждам защо да не се възползвам от това. Къде ми е униформата?

— Не ви трябва. Няма да ставате!

— Била съм с униформа, когато се ме донесли тук. — Очите й се спряха на едно шкафче. Тръгна натам, не твърде уверено и не по права линия, но какво от това.

— Не е там — бързо каза Монтоя и тя спря. — Стюардът ви я взе. Щял да се опита да изчисти кръвта — добави многозначително.

— Тогава ми намерете друга.

— Капитане… — започна той по-твърдо и Хонър се обърна да го погледне. Дясното ъгълче на устата й се повдигна в иронична усмивка, което подчерта допълнително мъртвешката неподвижност на лявата страна, но в здравото й око имаше светла искрица.

— Фриц, или ще ми намериш униформа, или ще изляза оттук с тая тъпа нощница — каза тя. — Кое избираш?

 

 

Когато командир Труман влезе, Андреас Венизелос стана. Хонър не стана. Донесла беше Нимиц дотук на ръце вместо на рамо, защото все още се чувстваше нестабилна и не искаше да подлага на изпитание равновесието си, като добави деветте килограма на дървесната котка от едната страна на везната.

Вдигна поглед към своя помощник и се стегна за реакцията на Труман. Още помнеше шока и гнева на Макгинис, когато дойде да й донесе униформата и видя лицето й, а Венизелос изобщо не полагаше усилия да скрие негодуванието си, че се пресилва излишно, така че не се изненада, когато Труман се закова на място.

— Господи, Хонър! Защо не си в лечебницата?! — Зелените очи на Труман обходиха за миг съсипаното й лице, после тя отклони съзнателно поглед и го насочи към здравото й око. — Овладях повечето пожари и тъкмо се канех да сляза в лечебницата да видя как си.

— Знам. — Хонър махна към един стол и изчака Труман да седне. — Но още не съм умряла — продължи тя бавно, за да не заваля думите, — и нямам никакво намерение да се излежавам.

Труман стрелна с ядосан поглед Венизелос и той сви рамене.

— Опитах се, командире. И аз, и Фриц се опитахме. Но без успех.

— Така е — потвърди Хонър. — Затова престанете да се опитвате. Е, какво е положението?

— Сигурна ли си, че ти е по силите? Ти… извинявай, Хонър, но не знам дали си даваш сметка как изглеждаш. А и не говориш по-добре.

— Знам. Но проблемът е основно в устните ми — излъга тя. Докосна лявата страна на устата си, но не усети нищо. — Вие говорете. Аз ще слушам. Започнете с протектора. Жив ли е?

— Е, щом си сигурна, че… — Труман не изглеждаше убедена, но Хонър кимна твърдо и тя сви рамене. — Добре. На въпроса ти — да, и протекторът, и семейството му са живи и здрави. Минали са… — погледна си часовника — двайсетина минути от последния информационен обмен и само пет часа от опита за покушение, така че не мога да ти дам подробности. Доколкото разбирам обаче си се озовала насред опит за държавен преврат.

— Клинкскейлс? — попита Хонър, но Труман поклати глава.

— Не. И на мен това ми беше първата мисъл, но въпреки първоначалното ни предположение нападателите не са били от средите на охранителния корпус, а от някаква организация на име Братството на Макавей. Тайна фундаменталистка организация, за чието съществуване никой не е подозирал. — Замълча и свъси вежди. — Нещо не ми се вярва, че не са знаели съвсем нищичко за нея обаче.

— Наистина не са знаели, госпожо — каза Венизелос на Хонър. — За разлика от командир Труман, която беше заета с по-важни неща, аз следя местните новинарски мрежи отблизо. Освен едно видео с лошо качество… — той я стрелна с неразгадаем поглед — всичко друго е в сферата на догадките с щедра щипка истерия за разкош. Едно нещо обаче изглежда ясно. Никой на планетата не е чувал за макавейците и никой не знае каква точно е била целта им.

Хонър кимна. Не беше изненадана, че грейсънците са в паника. Всъщност би я изненадало обратното. Но щом протектор Бенджамин не беше пострадал, значи планетата още имаше правителство, а за момента това беше единствената й непосредствена грижа.

— Евакуацията? — обърна се тя към Труман.

— Тече с пълна сила — увери я тя. — Товарните кораби се изтеглиха преди час, пратих и „Трубадур“ с тях до границата на хиперпространствения преход, като предохранителна мярка. Неговите сензори ще ги предупредят навреме, ако се появи нежелана компания преди прехода.

— Добре. — Хонър потърка дясната страна на лицето си. Мускулите там я боляха от усилието да вършат цялата работа по задвижването на челюстта й, а от мисълта, че ще трябва да дъвче, й се завиваше свят.

— Някакво раздвижване откъм масадците?

— Не. Нищо. Със сигурност знаят, че сме тук. Мислех, че ще пробват нещо, но за момента кротуват.

— Централното командване?

— И от тях нямаме нищо, госпожо — каза Венизелос. — Вашият офицер за свръзка Брентуърт още е на борда, но и той няма връзка с тях в момента.

— Това едва ли е изненадващо, Хонър — успокои я Труман. — Ако онези откачалки наистина са убегнали от вниманието на грейсънската сигурност, сега всички там се оглеждат за къртици в армията и параноята ще ги гони поне докато не установят колко мащабен е бил заговорът в действителност. Не бих се изненадала, ако някой идиот вече е родил идеята, че погромът над флота им е бил част от някакъв сложен план с участието на висшето командване, който да подготви почвата за покушението над протектора.

— Значи можем да разчитаме само на себе си — каза Хонър бавно, по-бавно, отколкото беше нужно, за да учленява правилно думите с наполовина парализираната си уста. — Какво е състоянието на алфа-модула на „Трубадур“?

— От грейсънската корабостроителница потвърдиха преценката на Алистър — отговори Труман. — Алфа-модулът е сериозно повреден и не могат да го поправят. Технологията Варшавски, с която разполагат, е изключително примитивна, дори по-примитивна, отколкото предполагах, и техните компоненти просто не съвпадат с нашите, но стандартните им импулсни двигатели са сравнително добри. Пратих лейтенант Антъни да работи с техния главен инженер, преди „Трубадур“ да замине с товарните кораби, и докато „Трубадур“ се върне, грейсънците би трябвало да са сглобили бета-модули, с които да заменят неговите повредени бета- и алфа-модули. „Трубадур“ няма да възстанови хипер-пространствените си способности, но с допълнителния бета-модул би трябвало да достигне максимално ускорение от двайсет и пет g.

— Колко време ще им трябва за подмяната?

— Според Антъни — двайсет часа. Според грейсънците — петнайсет. Смятам, че грейсънците са по-близо до истината. Антъни очевидно е склонен да подценява техническите им способности.

Хонър кимна, после отпусна съзнателно ръка, преди тя да е посегнала отново към уморените мускули на лицето й.

— Добре. Дано имаме време да оставим „Трубадур“ на док за ремонта, така че…

Терминалът й звънна и тя натисна бутона за приемане.

— Да?

— Капитане, получих лично съобщение за вас от Грейсън — чу се гласът на лейтенант Метцингер. — От протектор Бенджамин.

Хонър погледна подчинените си, после се размърда на стола.

— Включи го.

Екранът на терминала й светна и от него я погледна умореният и намръщен Бенджамин Мейхю. Очите му се разшириха, после потъмняха смутено, когато видя лицето й и скритото под превръзка око.

— Капитан Харингтън, аз… — Той млъкна и се изкашля. — Благодаря ви — каза след това. — Вие спасихте живота на близките ми и моя живот. Ще съм ви вечно задължен.

Живата половина от лицето на Хонър пламна и тя поклати глава.

— Сър, накрая вие спасихте моя живот. А аз защитавах не само вас, а и себе си.

— Разбира се. — Мейхю успя да се усмихне. — Точно затова вие и вашият дървесен котарак… — Очите му се спряха стреснато на празното й рамо. — Той е добре, нали? Разбрах, че…

— Добре е, сър. — Наруга се наум, че бе побързала да го успокои, защото в бързането й думите бяха прозвучали толкова завалено, че едва ли някой разбра какво е казала. Вместо да ги повтори по-бавно, тя вдигна Нимиц пред камерата и Мейхю се поотпусна.

— Слава богу! Елейн се тревожеше за него почти толкова, колкото всички се тревожехме за вас, капитане.

— Ние не се даваме лесно, сър — каза тя бавно и ясно. — Ще се оправим.

Той погледна със съмнение съсипаното й лице и се опита да скрие смущението си. Знаеше, че мантикорската медицина е много по-напреднала от грейсънската, но беше видял разкъсаното й око, когато медиците от мантикорския флот — придружени от космически пехотинци в пълно бойно снаряжение и броня — дойдоха да я отнесат. Сега, след като кръвта беше почистена, лицето на капитана изглеждаше още по-зле, а заваленият говор и парализираните мускули говореха за сериозни увреждания и бяха… ужасни във всеки смисъл на тази дума. Отеклата мъртвешка неподвижност на едно лице, така живо и изразително доскоро, бе истинско светотатство, а въпреки галактическото си образование протекторът все пак беше грейсънец по сърце. Нищо не можеше докрай да изкорени убеждението му, че жените следва да бъдат защитавани, а мисълта, че тази жена е пострадала, докато е защитавала него, допълнително влошаваше нещата.

— Наистина, сър. Ще се оправим — повтори тя и протекторът реши, че поради липса на друг избор трябва да приеме думите й на доверие.

— Радвам се да го чуя. Междувременно обаче — гласът му изведнъж стана още по-дрезгав — реших, че ще искате да научите кой стои зад заговора.

— Вече сте разбрали? — Хонър се наведе напред и видя с периферното си зрение как Венизелос и Труман настръхват от същото любопитство.

— Да. — Мейхю изглеждаше зле, сякаш го измъчваше физическа болка. — Имаме самопризнанията му. Братовчед ми Джаред.

— Вашият братовчед? — Хонър неволно ахна и протекторът кимна унило.

— Явно цялата му антимасадска реторика е била само прикритие, капитане. Работил е за тях през последните осем години. Всъщност съветник Клинкскейлс е на мнение, че Джаред е бил вторият Макавей, а не първият. Според него чичо Оливър му е прехвърлил ръководството на организацията, преди да умре.

— Мили боже — прошепна Хонър.

— Едва сега започваме да нареждаме мозайката — продължи Мейхю със същия умърлушен тон, — но дворцовата охрана успя да залови неколцина от убийците живи, благодарение най-вече на вашия котак. С изключение на първия, когото нападна, останалите само е ослепил, без да ги убива. Боя се, че от онези, които отстранихте вие, само един още е жив.

Хонър не каза нищо. Наблюдаваше изражението му и усещаше болката му. Самата тя беше единствено дете, но имаше много братовчеди. Лесно можеше да си представи колко боли да разбереш, че един от тях е планирал убийството на собствените си роднини.

— Във всеки случай — продължи протекторът след миг — Хауард и неговите хора ги задържаха. Позакърпили са ги и после са ги разпитали. Не знам как точно са ги разпитали, Хауард не иска да ми каже. Сигурно се бои, че няма да одобря методите му, но благодарение на тях някои от задържаните са се разприказвали бързо-бързо и картинката до голяма степен се е изяснила. По всичко личи, че Масада е работила тайно със собствените ни реакционери още от последната война насам. И са успели да запазят дейността си в тайна от нас — още нещо, за което Хауард обвинява себе си, — най-вече защото сами са избрали този метод на действие, тайния. Въпреки силния си религиозен фанатизъм макавейците явно са си давали сметка, че идеалите им са твърде чужди на нашето общество и че не биха могли да постигнат, нищо чрез открита съпротива или партизански тактики. Затова, вместо да се заявят открито и да предизвикат брожение сред обществеността — да не говорим, че това би вдигнало на нож службата ни за сигурност, — са предпочели да чакат, докато се появи подходящ момент да обезглавят държавата с един удар.

— И да поставят братовчед ви на вашето място.

— Именно. — Гласът на Мейхю беше хладен като нейния. — Всъщност той не се е срещал лично с никой от убийците, но специфичното съдействие, което им е било осигурено — истински униформи и документи за самоличност, графикът и паролите на дворцовата охрана, подробни карти, — всичко сочеше към човек от Двореца. За щастие убийците знаели достатъчно за комуникационната мрежа на макавейците, което отведе Хауард до други двама, които знаеха кой е самият Макавей.

Мейхю отклони поглед за миг.

— Хауард го прие много тежко. Двамата с Джаред от години бяха близки съратници в Съвета и той се чувства лично предаден. Вместо да го арестува веднага, Хауард го предизвика на четири очи и Джаред се оказа достатъчно глупав — или достатъчно отчаян — да признае, че той е Макавей. Явно се е надявал, че Хауард споделя възгледите му и ще се присъедини към него. Сигурно си е мислил, че с общи усилия все пак ще успеят да ме убият и да сложат Джаред на моето място. Вместо това Хауард записал целия им разговор, после повикал хората си да го арестуват.

— Протектор Бенджамин — тихо каза Хонър, — имате моето искрено съчувствие. Да знаеш, че собственият ти братовчед…

— Щом е могъл да предаде родната ми планета на масадците, щом е заговорничил да убие семейството ми и успя да убие хора, които ме защитават още от раждането ми — дрезгаво каза Мейхю, — значи не ми е никакъв братовчед! Законът на Грейсън предвижда само едно наказание за извършеното от него, капитан Харингтън. Когато настъпи моментът, той ще си плати.

Хонър сведе мълчаливо глава, а протекторът продължи:

— Така или иначе, след като го арестуваха, Джаред мълчи като риба. Може и да е предател, но явно искрено вярва в убежденията си. Но е направил грешката да пази архив. Хауард научи доста от него и вярва, че ще може да унищожи цялата организация. По всичко личи, че позицията на Джаред като министър на индустрията е била ключова за целия заговор. Баща му заемаше същия пост преди него и в резултат цели групи макавейци са били назначени на някои от миньорските и строителните кораби. От известно време масадци са влизали и излизали тайно от звездната ни система. Майк твърди, че едва ли е било много трудно, ако са извършвали прехода извън обсега на нашите сензори, а после са продължавали с минимална скорост. Макавейските екипажи на Джаред са се срещали с тях като негови куриери с новини за Масада. Хауард не е съвсем сигурен, но мисли, че тази война изобщо не е имала за цел да ни превземе с военни средства, а само да създаде паника. Според един от хората на Джаред планът бил той да организира убийството ни, моето и на Майкъл, в подходящия от психологическа гледна точка момент. Така щял да стане протектор, а при наличие на достатъчно страх и хаос можел да се обяви и за диктатор под претекст, че едноличното управление ще му помогне да реши кризата, и малко по-късно щял да обяви, че е договорил „край на враждебните действия“. Този му успех в прекратяването на войната преди още Масада да е атакувала планетата, щял да циментира властта му, след което щял да назначи свои хора на ключови властови позиции и постепенно да наложи „реформи“, с чиято помощ доброволно да приемем политиката на Масада и на някакъв по-късен етап да преминем под управлението на Ендикот.

— Не мога да повярвам, че такъв план би могъл да пожъне успех — промълви Хонър.

— Аз също, но той очевидно е вярвал и е успял да убеди и Масада. А от гледната точка на Верните такъв план би бил идеален. Щели са да сложат ръце върху планетата и промишлеността ни без щетите на една открита война, а колкото до вас, Джаред е щял да сложи край на преговорите с Мантикора веднага щом седне на протекторския стол. А без вас Масада — която според Хауард извън всяко съмнение си сътрудничи с Хейвън — е щяла да бъде единствената с външен съюзник. Ако „реформаторският“ план на Джаред пропаднел, винаги можели да прибегнат до помощта на Хейвън, за да си решат въпроса с нас.

— Но хейвънците дали знаят какво става, сър? — Командир Труман се наведе почтително в обсега на камерата и протекторът я погледна с вдигната вежда. — Командир Алис Труман, сър — представи се тя и той й даде знак да продължи. — Просто ми се струва глупаво от страна на Хейвън да нападнат кораб на кралицата и да рискуват война с Мантикора като част от дългосрочна операция с неясен изход, сър. Дори да приемем, че това няма да ни вкара във война с тях — а те едва ли допускат такава възможност, — нестабилната ситуация на Грейсън в по-близко или по-далечно бъдеще може отново да предизвика намесата ни.

— Боя се, че не знаем отговора на този въпрос, командире — каза след кратко замисляне Мейхю. — Ще помоля Хауард да го има предвид. Така или иначе, това едва ли има голямо значение. Макавей е разкрит и за Верните няма връщане назад. Не виждам какъв друг избор имат, освен да продължат с военна операция.

— Съгласна съм. — Хонър осъзна, че отново разтрива лявата половина на лицето си, и смъкна ръка. — Разбира се, ако са били в течение на нещата и са очаквали Макавей да направи своя ход, това би обяснило защо се бавят така. Чакат да видят какъв е резултатът.

— Ако са знаели кога смята да удари, значи вече знаят, че се е провалил — каза Мейхю и Хонър вдигна вежди. Поне веждите й все още работеха в комплект, помисли си тя, но черният й хумор изчезна, когато Мейхю продължи: — Ако планът му беше успял, капитане, то следващият по ранг във вашето командване… това е командир Труман, нали? — Хонър кимна и той сви рамене. — Е, в този случай командир Труман щеше вече да е изтеглила корабите ви от космическото пространство на Грейсън.

При намека, че нещо би я накарало да зареже Грейсън на милостта на Масада, Алис Труман настръхна.

— И защо смятате така, сър? — попита тя студено.

— Защото цялата идея е била да натопят капитан Харингтън за моята смърт — тихо каза той и тримата мантикорци го зяпнаха невярващо. — Точно затова бяха въоръжени с разрушители, капитане. Звуковите разрушители не са на въоръжение нито на Грейсън, нито на Масада. По план вашето настоятелно желание да се срещнем било само претекст да стигнете до мен, после сте извадили чуждопланетното си оръжие и сте убили мен, семейството ми и охраната като част от мантикорски план да завземете Грейсън, а после други служители на дворцовата охрана успели да ви убият, когато сте се опитали да избягате.

— Не е биу науед с гуавата тоя! — Дясната половина на лицето й се сгърчи от смущение заради нечленоразделния говор, но Мейхю, изглежда, не забеляза, затова Хонър продължи по-бавно: — Никой не би повярвал на такова нещо!

— За това не знам, капитане — призна неохотно Мейхю. — Признавам, че звучи налудничаво, но не забравяйте, че в момента Грейсън е като тенджера под налягане. Представете си ситуацията — аз съм мъртъв, а вашият труп е налице като „доказателство“… Подозирам, че Джаред би успял да предизвика достатъчно паника и хаос, за да встъпи в длъжност и да сложи край на преговорите с Мантикора. След това би уведомил командир Труман, че корабите ви вече не са желани в космическото пространство на Елцин. Как би постъпила тя при тези обстоятелства? Какво друго би могла да направи, освен да си тръгне? Още повече че той несъмнено би представил евентуалното й решение да остане като още едно „доказателство“ за заговора на Мантикора да завладее Звездата на Елцин.

— Протекторът има право, Хонър — каза Труман и подръпна една от златните си къдрици. — По дяволите. Неприятно ми е да го призная, но наистина има право.

— Следователно, ако масадците са били в течение с графика на Макавей и ако следят космическото ни пространство за импулсни сигнатури по изтеглящ се вектор, значи знаят, че планът му се е провалил — каза Хонър.

— Освен ако не сме извадили лудия късмет масадците да си помислят, че нямаме други кораби в системата освен товарните — каза Труман.

— Едва ли са толкова тъпи — изтъкна Мейхю от комуникационния екран. — Отлично знаят колко ваши кораба се намират понастоящем в нашата система. Джаред се е погрижил за това… не само колко са, но и от какъв боен клас.

— Ох, мамка му! — изпсува Венизелос и по устните на протектора пробяга нещо като усмивка.

— Значи много скоро ще се раздвижат. — Хонър осъзна, че отново потрива парализираната половина на лицето си, но този път не дръпна ръка. — Протектор Бенджамин, при това положение не можем да си позволим никакво забавяне. Трябва незабавно да вляза във връзка с вашия флот.

— Съгласен съм и гарантирам, че няма да имате никакви проблеми с това оттук нататък.

— Значи адмирал Гарет е бил освободен? — попита обнадеждено тя.

— Не точно. — Здравото й око се присви и този път протекторът се усмихна почти по човешки. — Успях да му спестя унижението, капитане, а това беше важно предвид колко опънати са нервите на всички тук. Вместо да го освободя, го натоварих с командването на фиксираната орбитална отбрана около Грейсън. Комодор Матюс беше повишен в адмирал и на него поверих командването на мобилните ни единици. Дадох му съвсем ясно да разбере, че следва да адаптира всичките си действия и ресурси към вашите, и той няма нищо против.

— Това може и да сработи — каза Хонър. — Но централното командване все още е основният ни център за комуникации, сър. Ако Гарет реши да се цупи…

— Няма, капитане. Няма да направи нищо, което някой тук, долу, може да разчете като обида към вас. — При тази демонстрация на пълна увереност веждите на Хонър се вдигнаха още веднъж. Дойде ред на протектора да се изненада. — Не следите ли новинарските ни мрежи, капитане?

— Сър, допреди половин час бях на легло в лечебницата. — Хонор се намръщи, зачудена какво общо имат новинарските мрежи с каквото и да било, а после си спомни странното изражение на Венизелос, когато беше споменал за тях. Изгледа го остро, а той вдигна рамене с още по-странно изражение, което подозрително приличаше на дяволита усмивка.

— Разбирам. — Гласът на Мейхю привлече погледа й обратно към екрана. — Няма как да знаете, щом е така. Секунда само. — Изключи аудиоканала и се обърна да говори с някой, който беше извън обсега на камерата, после отново погледна към Хонър. — Това, което ще видите сега, върви непрекъснато по видеомрежите. Заснето е от охранителните системи в двореца. Според мен това е най-гледаният репортаж в нашата история.

Лицето му изчезна, преди Хонър да е попитала за какво говори. Екранът почерня за секунда… после се появи образ. Друг образ.

Имаше какво да се желае от операторска гледна точка, но като за обикновен видеозапис качеството на образа беше доста добро, помисли си разсеяно Хонър. Беше запис от вечерята при протектора — Хонър тъкмо се бе навела към Мейхю и го слушаше внимателно, когато Нимиц скочи от табуретката си и атакува първия нападател.

Хонър зяпаше екрана, ужасена от клането, гледаше как самата тя скача от стола си и убива втория. Капитан Фокс падна прострелян, Хонър свали убиеца му, после се завъртя към другите, които напираха към нея. Металният поднос повали водача им, после започна стрелбата и в трапезарията настана истински хаос.

Хонър изпита закъснял пристъп на страх, за който не й беше останало време преди, гледаше как хора се гърчат и умират и не можеше да повярва, че двамата с Нимиц са оцелели при тази кръстосана стрелба, после видя отчаяната си атака, когато и последният телохранител на протектора падна.

Нататък записът продължаваше в забавен каданс, но пак не продължи дълго. Всъщност цялата битка продължи много по-кратко, отколкото тя я помнеше. Тела хвърчаха около нея, разяреният Нимиц се стрелкаше и вадеше очи и Хонър все така разсеяно се запита как ли биха оценили формата й инструкторите от академията.

Изглеждаше невъзможно да е оцеляла в това меле, а после видя как Нимиц поваля един от убийците миг преди той да я застреля в гръб и разбра, че е нямало да оцелее без своя малък съюзник. Посегна към него, без да сваля поглед от екрана, и той положи глава в шепата й, като мъркаше утешително.

Мъртви и ранени убийци лежаха по пода около нея, когато подкреплението от дворцовата охрана най-сетне се появи на сцената, и Хонър усети как тялото й се напряга по познат начин, когато мъжът, който я беше прострелял, го направи отново, този път на записа. Видя се как пада на пода, видя как онзи насочва повторно към нея звуковия си разрушител, видя го как пада мъртъв — и с това записът свърши.

На екрана се появи образът на Мейхю, който я гледаше със сериозна усмивка.

— Ето това гледат грейсънци през последните няколко часа, капитан Харингтън. Запис, на който се вижда как спасявате живота на семейството ми — меко каза той и живата половина на лицето й пламна.

— Сър, аз… — започна колебливо Хонър, но той вдигна ръка да я прекъсне.

— Не го казвайте, капитане. И аз няма да го споменавам повече, за да ви спестя неудобството. Но и няма нужда да го казвам. Този запис категорично опроверга всяко твърдение, че имате нещо общо със заговора за убийство. А след излъчването му никой на тази планета, включително адмирал Гарет, не би дръзнал да се усъмни в офицерската ви пригодност, нали така?