Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хонър Харингтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Honor of the Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Уебър

Заглавие: За честта на кралицата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-420-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/844

История

  1. — Добавяне

9.

Звездата от клас 4 Ендикот грееше в илюминатора, а планетата Масада се приличаше в светлика й. Ендикот беше значително по-студена от централната звезда в системата Елцин — истинска фурна от клас Р6, — но орбиталният радиус на Масада беше едва една четвърт от този на Грейсън.

Капитан Иу седеше със скръстени ръце и отпуснал брадичка на гърдите си, гледаше планетата и звездата и си мечтаеше правителството да беше намерило друг за тази мисия. Той по принцип мразеше тайните операции, а началниците, които му бяха обяснили как уж трябвало да се развие тази конкретна операция, или тотално бяха подценили тесногръдата нерешителност на масадците, или съзнателно го бяха излъгали по време на инструктажа. Смяташе, че е по-скоро първото, но човек никога не знае. Не и в Народната република.

Галактиката виждаше само гигантската сфера на влияние, която Хейвън си беше завоювал. Галактиката нямаше представа колко крехка е икономиката му, факт, който принуждаваше Хейвън да се разширява все повече и повече. Галактиката не знаеше и каква промяна е настъпила в мисленето на политическия му елит, промяна, продиктувана от същата тази необходимост, промяна в посока цинизъм, тънки сметки и манипулации, не само към външния свят, а и към гражданите на републиката.

За разлика от галактиката, Иу знаеше всичко за това. За разлика от повечето офицери във флота на Хейвън, Иу имаше усет и познания по история, но предпочиташе да пази това в тайна. Едва не го бяха изключили от академията, когато един от инструкторите намери в стаята му тайник със забранени исторически текстове, писани по времето, когато Народната република е била просто Република Хейвън. Иу бе отрекъл да има нещо общо със забранените записи и явно е бил достатъчно убедителен, защото изключването му се размина, но така или иначе онзи епизод беше от най-неприятните в живота му и го научи да крие внимателно мислите си. Понякога му ставаше криво от този двойствен живот, но не толкова, че да промени нещата. Защото имаше твърде много за губене.

Родът на Иу принадлежеше към най-бедната прослойка, така наречените долисти. Капитанът се беше измъкнал от евтините общежития и Минималната стандартна издръжка с цената на инат и ум, качества, които не се ценяха високо в хейвънското общество, и макар да не хранеше излишни илюзии за Народната република, нямаше никакво желание да се връща там, откъдето беше започнал.

Въздъхна и си погледна часовника. Симондс закъсняваше — отново. Още нещо, което Иу мразеше във връзка с тази мисия. Той беше човек точен и прецизен и адски много се дразнеше от местната традиция началниците да закъсняват с единствената цел да подчертаят собственото си превъзходство.

„Не че Хейвън си няма своите кусури“, помисли си той и отново хлътна в безстрастните размисли, чийто Индикатор за социална дисфункция би ужасил полицията по Мисловна хигиена. Двата века огромен бюджетен дефицит, който да държи тълпата в тъпоумно покорство, бяха съсипали не само икономиката на Хейвън, а и чувството за отговорност на родовата политическа аристокрация, която го управляваше. Иу презираше тълпата със страстта на човек, който се е измъкнал от нея със зъби и нокти, но тълпата поне беше честна. Тъпи, необразовани, мързеливи пиявици, но честни поне. Законодателите, които неуморно четяха морал на останалата част от галактиката, и долистките мениджъри, които контролираха пролетарските обединения, бяха по-добре образовани и корумпирани — и това, според дълбокото убеждение на капитан Алфредо Иу, беше единственото, което ги различаваше от тълпата.

Изсумтя и се размърда на стола си. Гледаше през илюминатора и си мислеше колко хубаво би било, ако изпитваше уважение към своето правителство. Редно бе човек да вярва, че се сражава за нещо достойно, но Хейвън не заслужаваше усилията му и никога нямаше да ги заслужи. В средносрочен план поне. Ала корумпирана и цинична, или не, Народната република все пак беше неговият роден дом. Не си я беше избирал, но тя му се беше паднала и той щеше да й служи с всичките си сили, защото нямаше друг избор. И защото службата му в нейния флот, успехът му въпреки всичко беше единственият начин да докаже, че е по-добър от системата, която го е създала.

Изръмжа сам на себе си, стана и закрачи нервно из съвещателната зала. Бездействието и принудителното изчакване неизменно тласкаха мислите му по тези мрачни отъпкани пътеки, а точно сега тези мисли не му помагаха никак…

Вратата на съвещателната зала се плъзна, Иу се завъртя на пета и изправи уставно гръб, когато през прага влезе Мечът на Верните. Симондс беше сам и това ободри донякъде капитана. Ако целта му беше единствено да протака решението, Симондс щеше да доведе със себе си свита от висшите флотски офицери на Масада, за да хване Иу в капана на официалния военен етикет, лишавайки го от средства за натиск.

Симондс кимна мълчаливо, седна на един стол и натисна някакъв бутон, който извади информационния терминал от плота на масата. До неотдавна Мечът не би могъл да се справи дори с тази елементарна задача, както Иу помнеше добре, но вече беше усвоил доста неща от Хейвън — и не само за информационните системи на „Божи гръм“.

Капитанът седна срещу Меча и зачака Симондс да прегледа доклада от „Брес…“

Срита се мислено в задника. Вече не мислеше за „Божи гръм“ като за „Саладин“ и беше крайно време да свикне с мисълта, че „Бреслау“ вече е „Ангелиада“. И то не само заради измишльотината, че Масада била купила корабите от Хейвън. Всеки, който можеше да брои на пръсти, бързо щеше да сметне, че стойността на двата бойни кораба надвишава осемдесет процента от годишния брутен продукт на звездната система Ендикот, но формалната покупко-продажба освобождаваше Хейвън от отговорността — законово, ако не и на практика — за онова, което масадците сметнат за нужно да направят с корабите. По същата причина беше важно масадските висши офицери да останат в неведение за факта, че Иу и другите „имигранти“ на негово подчинение ги смятат за сбирщина некомпетентни, суеверни и страхливи лицемери. А точно такова беше личното му мнение за тях. Не можеше да го промени, макар да полагаше усилия в тази посока, но поне можеше да го скрие.

— Уведомих Съвета на старейшините за вашите предложения, капитане — каза накрая Симондс и се облегна назад, — но преди да вземе решение главен старейшина Симондс иска да чуе аргументите ви лично от вас. По тази причина и ако нямате нищо против, бих искал да запиша разговора ни.

Гледаше го право в очите и Иу успя навреме да свие юздите на раздразнението си. Значи предложенията били негови, така ли? Е, това едва ли можеше да мине за изненада. Мечът очевидно даваше мило и драго да заеме мястото на по-големия си брат като главен старейшина и в същото време не беше в състояние да проумее, че не плахостта, а решимостта е качеството, нужно му за тази цел.

От друга страна, щом отговорността щеше да е негова, негов щеше да е и някакъв дял от печалбата, а нямаше лошо да разшири влиянието си тук — доколкото беше възможно един „неверник“ да има влияние над тези откачалки.

— Нямам нищо против, сър — любезно отвърна той.

— Благодаря. — Симондс включи на запис. — В такъв случай започнете от самото начало, капитане.

— Както кажете, сър. — Иу наклони стола си назад и скръсти ръце. — Накратко, Меч Симондс, според мен оттеглянето на три четвърти от мантикорския военен ескорт ни отваря прозорец, в който да задействаме „Йерихон“ при високи шансове за успех. Възможно е да са се оттеглили за постоянно, макар че според мен ще се върнат, и то скоро. И в двата случая обаче, ако действаме своевременно, вашето правителство ще успее да смаже настоящия режим на Грейсън и да си върне планетата. — Макар че, ако питаха него, само освидетелствани луди биха искали Грейсън, при положение че вече си имаха много по-хубава планета. — В момента — продължи той с все същия равен глас — в космическото пространство на Елцин има само един мантикорски кораб, вероятно разрушител. Основната задача на този кораб несъмнено е да охранява мантикорската делегация, а следващата по приоритет задача е да охранява товарните мантикорски кораби в орбита около Грейсън. При тези обстоятелства капитанът му най-вероятно ще заеме изчаквателна позиция, в началото поне, ако ние атакуваме Грейсън. Това са само предположения, разбира се, но грейсънците вероятно ще решат, че могат със свои сили да отблъснат нашия „набег“, и ако мантикорският капитан споделя мнението им, почти сигурно е, че ще остане в орбита около планетата. След като ние унищожим огромната част от флота на Грейсън, мантикорският капитан ще се окаже в невъзможност да промени ситуацията и най-вероятно ще се оттегли, за да отдалечи своите дипломати на безопасно разстояние от сражението.

— А ако не се оттегли? Или, дори по-лошо, ако не заеме изчаквателна позиция, а се включи в сражението? — попита хладно Симондс.

— И двата варианта не променят драстично положението от военна гледна точка, сър. Огневата мощ на мантикорския кораб не е достатъчна да компенсира нашето превъзходство и ако капитанът се включи активно в първоначалните отбранителни действия на Грейсън, само ще изгуби кораба си. — Иу се усмихна. — Давам си сметка, че евентуален сблъсък с Мантикора тревожи вашето правителство. Не забравяйте обаче, че по силата на съществуващото споразумение Народната република е готова да защити системата Ендикот и всички присъединени към нея територии, а и двамата знаем, че интересът на Мантикора към този район е продиктуван единствено от желанието й да предотврати или най-малкото да отложи във времето една открита война срещу републиката. Според мен рискът Мантикора да се намеси в „Йерихон“ е сравнително нисък, защото не ми се вярва кралица Елизабет — Иу подчерта титлата и видя как ноздрите на Симондс моментално се издуха — да хвърли флота си в една предварително обречена битка. Това би било глупаво както от политическа, така и от военна гледна точка. Дори да унищожим мантикорския кораб, който виси в орбита около Грейсън, мантикорското правителство най-вероятно ще стисне зъби и ще приеме загубата му, вместо да използва повода, за да обяви война на Хейвън.

Капитанът за пореден път се въздържа да изтъкне, че ако масадците се бяха съгласили да приемат републиканска военна база на своя територия, подкрепленията, от които се нуждаеха, вече щяха да са тук и в бойна готовност. Разбира се, това би увеличило пропорционално вероятността за предварителен военен сблъсък с Мантикора. В този смисъл може би от ксенофобията на масадските фанатици все пак имаше някаква полза.

— Звучите уверен в правотата си, капитане, но какво ще стане, ако единственият кораб, останал в орбита около Грейсън, се окаже не разрушител, а тежкият крайцер от мантикорския ескорт?

— Дори да е останал най-големият им кораб, това е без значение, сър. Ако корабът е „Безстрашен“ и реши да се намеси в сражението от самото начало, „Гръм“ има необходимия капацитет да го унищожи. А ако „Безстрашен“ заеме изчаквателна позиция в началото, по-късно няма да е в състояние да се защити без чужда помощ.

— Разбирам. — Симондс се почеса по брадичката. — Боя се, че ние не споделяме вашата увереност, капитане. За разлика от вас, не сме склонни да заложим всичко на предпоставката, че Мантикора няма да отвърне с наказателен удар на един по-късен етап — бавно каза той. Макар и с огромно усилие на волята, Иу успя да превърне раздразнението си в любезен интерес. — В същото време обаче смятаме, че имате право за „прозореца“, който се отваря. Най-малкото от психологическа гледна точка единственият останал при Грейсън кораб, изоставен, пък било то и временно, от своите другари, вероятно би дал приоритет на отговорностите към собственото си правителство, отколкото към планета, с която дори нямат официален договор за сътрудничество.

— Точно така, Меч Симондс. — Иу кимна с уважение.

— С колко време разполагаме? — попита Симондс. Задаваше въпроса от името на Съвета, защото двамата с Иу многократно бяха разисквали това през последното денонощие.

— Единайсет дни, броено от изтеглянето на военните кораби, сър, или девет дни, броено от днес. Възможно е да разполагаме и с няколко дни повече, в зависимост какви заповеди са получили корабите, но лично аз не бих разчитал на това.

— А колко време ни е необходимо, за да проведем и завършим операция „Йерихон“?

— За организирането на първата атака ще ни трябват четирийсет и осем часа. С каква скорост ще се развият нещата след това не мога да кажа, защото това ще зависи от реакцията на Грейсън. От друга страна, ще разполагаме почти със седем дни, преди корабите от ескорта да се върнат, време, което те несъмнено ще използват, за да организират контраатака. Предполагам, че ще се опитат да отвърнат на удара по най-бързия начин, ако не за друго, то за да демонстрират сила. Обратното би подкопало позициите им за преговорите.

— Знам, че не можете да предвидите точно, но Съветът би искал да знае каква е приблизителната ви оценка.

— Разбирам, сър. — Иу присви очи, за да скрие презрението в погледа си. Симондс беше флотски офицер. Би трябвало да знае не по-зле от Иу, че всяка преценка би почивала на догадки и нищо повече. Всъщност вероятно го знаеше. Просто искаше да е сигурен, че вината за евентуална грешка ще падне върху чужди плещи. Изведнъж му стана смешно, когато осъзна колко много си приличат хейвънските политици и масадските теократи въпреки повърхностните различия.

— Добре, Меч Симондс. Като си има предвид бойната готовност на Грейсън и с уговорката, че всяка преценка е само предвиждане, бих казал, че ще съумеят да организират контраатака чак след нашия втори или трети набег. С други думи, ще мине един земен ден, или най-много два, преди да разгадаят модела на „набезите“ ни и да реагират.

— И вие сте сигурен, че когато го направят, ще можете да ги смажете?

— Доколкото може да бъде сигурен човек, когато става въпрос за военна операция. Крайно невероятно е грейсънците — а дори и мантикорците, в случай че бойният им кораб се намеси, — навреме да осъзнаят срещу какво са изправени. Не е изключено, разбира се, но е малко вероятно, а дори да се усетят навреме, загубите им ще са почти стопроцентови.

Почти стопроцентови?

— Сър, говорим за сражение в дълбокия космос между съдове с импулсна тяга и няма начин да предвидим с точност векторите им на приближаване — обясни търпеливо Иу. — Освен ако вражеските кораби не се озоват точно там, където ги искаме ние, „Гръм“ ще успее да произведе само няколко залпа. Дори така загубите им ще бъдат значителни, а с корабите местно производство лесно ще насметем оцелелите. Разбира се, някаква малка част ще успее да избяга, но както вече съм имал повод да изтъкна, просто няма къде да избягат, освен обратно към Грейсън. А когато ние настъпим към самата планета, те ще трябва да излязат и да се бият, по липса на друг избор. На този етап бягството ще е невъзможно, а „Гръм“ лесно ще унищожи целия им флот в рамките на един следобед.

— Хм. — Симондс потърка по-силно брадичката си и навъси чело. — Добре, капитан Иу. Благодаря ви за отделеното време и ясно изложените аргументи. Ще запозная старейшините с мнението ви. — Изключи записа и продължи с по-нормален глас: — Надявам се до час-два да имаме окончателно решение, капитане.

— Радвам се да го чуя, сър. — Иу вдигна вежда. — Мога ли да попитам дали имате предчувствие за посоката на решението?

— Мисля, че макар и трудно, ще подкрепят вашия план. Старейшина Хагинс е убеден негов привърженик и макар групата му да е малобройна, има голямо влияние. Старейшина О’Донъл все още се колебае, но неколцина от неговата група вече клонят към мнението на Хагинс по този въпрос.

— А главен старейшина Симондс? — попита с неутрален тон Иу.

— Брат ми също подкрепя своевременните действия — каза безизразно Симондс. — Ще трябва да окаже известно давление тук-там, за да убеди колебаещите се, но вярвам, че ще успее. — Мечът си позволи бегла усмивка. — Обикновено успява да постигне своето.

— В такъв случай, сър, добре ще е да издам заповеди за начало на подготовката. А ако Съветът гласува против, просто ще ги отменя.

— Да. — Симондс отново потърка брадичката си, после кимна. — Действайте, капитане. Но помнете едно. Ако главният старейшина заложи репутацията си на това и планът пропадне, ще се търкалят глави. Моята включително. Вашата — също, поне що се отнася до по-нататъшната ви служба в услуга на Верните.

— Разбирам, сър — каза Иу. Изведнъж му дожаля за Симондс, нищо че човекът беше пълен глупак. Самият Иу рискуваше да го върнат позорно на Хейвън, и то в случай че флотското разузнаване и правителството се вържеха на масадската версия (а Масада несъмнено щеше да настоява на своето), че катастрофата е изцяло по негова вина. Това би било унизително и би се отразило твърде зле на кариерата му, но в случая на Меч Симондс „търкалянето на глави“ можеше да се окаже съвсем буквално, защото наказанието за държавна измяна беше обезглавяване, предшествано от други, още по-неприятни неща.

— Сигурен съм, че разбирате, капитане. — Симондс въздъхна, после стана. — Е, аз ще вървя. — Иу стана да го изпрати, но Симондс го спря с жест. — Не си правете труда. Сам ще се оправя, а и пътьом ще мина през комуникационния център да взема чип със записа. Вие си имате достатъчно своя работа.

Мечът на Верните Симондс излезе през плъзгащата се врата. Останал сам с великолепната панорама на Масада и нейното слънце, Иу се усмихна доволно. Симондс може и да вървеше като осъден на смърт, но поне най-после беше заел твърда позиция. Този път „Йерихон“ наистина щеше да започне, а паднеха ли стените на Грейсън, капитан Алфредо Иу можеше да изтръска прахта на тази омразна система от сандалите си и да си иде у дома.