Дейвид Уебър
За честта на кралицата (16)

15.

„Безстрашен“ намаляваше скоростта си на път към хиперграницата на Елцин и този път Хонър Харингтън очакваше прехода в съвсем различно настроение.

„Алистър беше прав“, помисли си тя, загледана усмихнато в дисплея пред себе си. „Трубадур“ водеше „Безстрашен“ с половин светлинна секунда и дори светлинният му код на таблото изглеждаше непоносимо самодоволен. Самодоволството му отчасти се дължеше на характерното за разрушителите нахално презрение към по-тежките кораби, които се влачеха на опашката, но имаше и друго. Този път имаше и нещо повече. Този път цялата ескадра беше в приповдигнато настроение.

Бяха като атлети, които най-после са получили възможност да се разкършат добре. След като съпроводиха по живо по здраво бавните товарни кораби до Каска, бойните съдове на Хонър изминаха обратния път почти изцяло в диапазона на ета-честотата. Чак сега си даваха сметка колко бавно са пътували доскоро и това засилваше допълнително чувството за свобода.

Но не това беше единствената причина за доброто настроение на хората й. По-важната причина беше съвещанието, което Хонър беше провела с Алистър и Алис Труман, съвещание, чиято тема и цел беше изрично разяснена на екипажите.

Когато Венизелос доведе мичман Уолкот в каютата й, Хонър побесня. Самата тя беше изтърпяла множество обиди от грейсънските фанатици, но преживяното от Уолкот се оказа последната капка, която преля чашата. След като изслуша разказа й, Хонър нареди подробно разследване и на трите кораба. Искаше да знае какво още не й е било докладвано.

Резултатите бяха тревожни. Само няколко от жените бяха преживели нещо толкова брутално като посегателството над Уолкот, но след като Хонър започна да задава въпроси, десетки признаха, че са се почувствали унизени по един или друг начин, а повечето се срамуваха от мълчанието си също като Уолкот и бяха мълчали по същите причини. Не й беше дало сърце да притисне мичмана, но смутените увъртания на изчервената Уолкот, докато обясняваше какво е казал грейсънският офицер по адрес на Хонър, бяха достатъчно красноречиви. Хонър се надяваше, че момичето не е мълчало от страх да не ядоса своя капитан и да не се окаже в ролята на вестоносеца, когото наказват заради лошата вест, но без значение дали Уолкот се е страхувала от нея, ясно беше, че вината за всеобщото мълчание поне отчасти пада върху Хонър. Щом капитанът търпи и не отвръща на удара, как да го направят мичманите? Собственото й мълчание беше попречило на Уолкот и на другите да докладват било защото несъзнателно се равняваха по нея и вярваха, че щом тя може да издържи стоически, значи и те трябва да могат, или защото са сметнали, че щом капитанът понася обиди, без да се защити, няма да защити и тях.

Хонър знаеше, че гневът й се е разгорял толкова ярко заради чувството на провал, но след първоначалната си бурна реакция успешно — и съзнателно — беше съумяла да пренасочи гнева си. И тя носеше вина за ситуацията, вярно, но въпросната ситуация изобщо нямаше да възникне, ако грейсънците не бяха такива лицемерни, шовинистични и ксенофобски настроени кретени. На теория си даваше сметка, че сред грейсънските офицери сигурно има и такива, които не са позволили на културните си пристрастия да вземат връх; на емоционално ниво обаче изобщо не й пукаше. Хората й бяха търпели достатъчно. Тя беше търпяла достатъчно. Време беше да дадат урок на грейсънците и Хонър знаеше, че всички членове на трите екипажа, и мъжете, и жените, я подкрепят с цяло сърце.

Нимиц измърка в знак на съгласие откъм облегалката на стола й и Хонър протегна ръка да го почеше зад ушите. Дървесният котарак захапа лекичко палеца й с острите си зъбки, а тя се усмихна отново, облегна се назад и преметна крак върху крак, докато Дюморн подготвяше прехода към нормалното пространство.

 

 

— Странна работа — измърмори лейтенант Карстеърс. — Засичам три импулсни сигнатури пред нас, капитане, на разстояние приблизително две-точка-пет светлинни секунди. Векторът им се пресича с нашия. Приличат на щурмоваци, но профилът им не съвпада с грейсънските кораби от този клас.

— Така ли? — обади се командир Маккиън. — Прехвърли ги към… — Не довърши, защото Карстеърс вече бе прехвърлил данните към контролния монитор пред капитанското кресло. Маккиън не харесваше особено тактическия си офицер, но ако оставим настрана хладното му високомерие, Карстеърс беше адски добър в работата си.

— Благодаря — каза Маккиън, после се намръщи. Преценката на Карстеърс беше правилна. Толкова малки и слаби импулсни двигатели можеха да са единствено на щурмоваци, но какво правеха щурмоваци тук, отвъд астероидния пояс? И защо мълчаха? Щяха да минат още шестнайсет минути, преди съобщение от Грейсън да стигне до „Трубадур“, но щурмоваците бяха много близо и се движеха право към тях.

— Макс?

— Сър?

— Някаква идея какво правят тук тези?

— Никаква, сър — отвърна отривисто лейтенант Стромболи, — но мога да кажа едно, и то е странно. Прегледах сензорните записи. Сигнатурите са засечени преди четирийсет секунди. Преди това — нищо.

— Само преди четирийсет секунди? — Маккиън се намръщи още повече. Щурмоваците бяха малки и се случваше радарите да ги пропуснат, особено ако двигателите им са изключени. Но импулсните сигнатури на ескадрата би трябвало да греят като маяци за всеки в околността, дори за примитивните засичащи системи на Грейсън. Ако щурмоваците искаха да ги поздравят, защо бяха чакали цели девет минути, преди да включат двигателите си?

— Да, сър. Виждате ли колко ниска е скоростта им? Явно са били в покой спрямо пояса, а после са ускорили. — На монитора пред Маккиън се появи зелена линия. — Виждате ли този пик? — Курсорът примигна до един остър завой по протежение на зелената линия. — Потеглили са по отдалечаващ се от нас вектор и при максимално ускорение, после са решили друго и са променили курса си с над сто и седемдесет градуса, поемайки право към нас.

— Потвърждаваш ли, тактически?

— Да, сър. — Карстеърс изглеждаше ядосан сам на себе си, че е допуснал астронавигаторът да го изпревари. — Именно импулсните сигнатури привлякоха вниманието ми към тях, капитане.

— Хм. — Маккиън потърка носа си, несъзнателно имитирайки Хонър. Тя винаги правеше така, когато се замислеше дълбоко. „Трубадур“ се движеше едва с две хиляди и шестстотин километра в секунда, набирайки скорост след прехода. Скоростта на приближаване беше малко по-висока, защото включваше скоростите и на двете групи — мантикорската и тази на щурмоваците, — но… какво бяха намислили тези хора, по дяволите?

— Спомена, че се различават от грейсънския профил, тактически. По какво?

— Кажи-речи по всичко, капитане. Двигателите им са твърде мощни, а честотата на радарните им пулсации е с девет процента по-ниска от тази на стандартната грейсънска. От друга страна, ние едва ли сме виждали всичко, с което разполага Грейсън, сър, а и аз нямам никаква информация за щурмоваци с такава маса, включително за сензорните им системи.

— Е, може и да не сме ги виждали досега, но щурмоваците са вътрешносистемни кораби — мислеше на глас Маккиън, — следователно тези трябва да са грейсънски. Защо обаче не ни казаха за тях? — Вдигна рамене. — Свързочник, попитай капитан Харингтън дали иска да проучим нещата.

 

 

Командир Исая Данвил седеше неподвижно сред мъртвешката тишина, затиснала мостика на „Банкрофт“. Усещаше страха на екипажа си, но по-силно от страха беше примирението. В известен смисъл безнадеждността на ситуацията би могла да ги направи още по-ефективни. Хора, които знаят, че ще умрат, не допускат грешки, подведени от желанието си да оцелеят.

Данвил се питаше защо Бог е избрал да ги убие по този начин. Никой човек на Вярата не поставяше под въпрос Божията воля, но ако знаеха защо Бог е решил да постави малката им ескадра на пътя на врага, това навярно би им донесло някаква утеха. А Той ги беше поставил точно тук, където не биха могли да се скрият, не биха могли да изчакат с изключени двигатели, докато опасността отмине. И щом така или иначе нямаше да оцелеят…

— Разстояние? — тихо попита той.

— Наближава шестстотин хиляди километра, сър. Ще навлязат в ракетния ни обсег след трийсет и две секунди.

— Всички системи в готовност — каза Данвил. — Стрелба по моя заповед. Искам да се приближат максимално.

 

 

Хонър сбърчи чело. Гледаше сензорните показатели на щурмоваците и присъствието им я озадачаваше не по-малко от Алистър.

— Предложения за реакция, Анди?

— Това са нищо и никакви щурмоваци, госпожо — отвърна Венизелос. — Не е като да бяха крайцери или нещо друго голямо и гадно. Прегледах инвентарния списък, който ни дадоха от Грейсън, и тези кораби не фигурират в него. Не знам какво да мисля.

— И аз. — Хонър прехапа устна. Не беше изключено Грейсън неволно да е пропуснал един клас леки бойни кораби в инвентарния си списък, но как и защо щурмоваците се бяха озовали толкова далече от планетата? — Поздрави ги, свързочник.

— Слушам, госпожо. Изпращам поздравителна позивна. — Лейтенант Метцингер излъчи стандартния поздрав и се облегна назад. Минаха четири секунди. Пет. После десет. Метцингер вдигна рамене.

— Не отговарят, госпожо.

 

 

— Поздравяват ни, капитане. — Свързочникът на „Банкрофт“ говореше спокойно, макар че едва ли бе спокоен. — Позивната потвърждава преценката на тактическия за самоличността им. Да отговоря ли?

— Не. — Данвил стисна устни. Значи това наистина беше мантикорският ескорт и неговият богоненавистен командир. Ето това вече носеше известна утеха. Бог беше решил, че е време хората му да умрат, но поне им даваше възможност да ударят кучката, която поругаваше волята му, присвоявайки си чужда роля.

— Може да станат подозрителни, ако не отговорим, сър — каза първият помощник. — Дали да не блъфираме?

— Не — отвърна Данвил. — Нямаме пълния набор на тайните им кодове. Отговорим ли, ще се издадем. Нека се чудят кои сме.

Първият помощник кимна. Капитанът следеше напрегнато дисплея си. Мантикорците имаха много по-голям ракетен обхват от неговия, отбраната им също беше много по-добра… но не бяха включили отбранителните си системи и вече навлизаха в ракетния му обсег. Изкушението да стреля беше голямо, но той го потисна, защото знаеше, че трябва да изчака момента на най-голямо приближение. А и мантикорците не знаеха какво става в системата. Щяха да изпратят нова позивна, щяха да се чудят защо той не отговаря, а всяка секунда забавяне ги приближаваше с още три хиляди и триста километра до неговите ракети.

 

 

— Свържи ме с командир Маккиън — каза намръщено Хонър и Алистър Маккиън се появи на комуникационния й екран.

— Не знам какво става — каза Хонър. — Искам да разбереш.

— Да, госпожо. Вероятно имат проблем с комуникационните системи. Упорито ускоряват към нас, значи искат да осъществят контакт.

— Не си представям какво може да е повредило комуникационните системи и на трите кораба едновременно. Достигнеш ли разстояние една светлинна секунда, прати нова позивна.

— Слушам, госпожо.

 

 

— Разрушителят ни поздравява, сър.

Свързочникът говореше напрегнато. Данвил не можеше да го вини. „Трубадур“ беше ускорил по вектор право към „Банкрофт“ и разстоянието се беше свило до една светлинна секунда. Това надминаваше и най-смелите очаквания на Данвил, слава на Бога. В момента разрушителят се намираше в обсега не само на ракетите, а и на енергийните му оръжия, и не личеше да подозира каквото и да било. Дори крайцерите бяха навлезли в ракетния обсег на неговите щурмоваци.

— Готов за стрелба, лейтенант Ърли. — Не го каза обаче толкова хладнокръвно, колкото му се искаше. — Ще стреляме по разрушителя с лазерите си. Ракетите насочете към крайцерите.

Тактическият офицер предаде заповедта по комуникационната мрежа на ескадрата и Данвил прехапа устна. „Хайде, приближи се още малко — внушаваше той на разрушителя. — Още съвсем малко. И ти, и крайцерите, още мъничко се приближете… проклети да сте“.

 

 

— Това е нелепо — измърмори Маккиън. Щурмоваците бяха на по-малко от една светлинна секунда, а мълчаха като риби! Или целият грейсънски флот беше претърпял необясним комуникационен срив, или тези бяха намислили нещо. Но какво? Приличаше му на тъпа шега, в която лично той не намираше нищо смешно.

— Добре, тактически — каза накрая. — Щом искат да играят игрички, нека и ние се включим. Дай ми корпусна карта на водача им.

— Слушам, сър! — В иначе хладния глас на Карстеърс звучеше хищна усмивка и Маккиън също се усмихна. При това нищожно разстояние радарният импулс, необходим за картографиране на корпуса, щеше буквално да стопи приемниците на щурмовака, а така изпратеното послание би трябвало да е също толкова очевидно за командира на ескадрата, колкото и за Карстеърс — то беше стандартният начин да кажеш на някого, че е глупак. Разбира се, грейсънците толкова отдавна живееха в изолация, че като нищо можеше да пропуснат подтекста на „Трубадур“, но… надеждата умира последна.

 

 

— Какво, по… — ахна Ърли, а Данвил примижа, когато алармите запищяха оглушително, и извика:

— Огън!

 

 

Корабът на Нейно величество „Трубадур“ не би могъл да реагира. Лазерите бяха оръжия със скоростта на светлината, тоест докато сензорите на кораба ти осъзнаят, че някой те обстрелва, лазерите вече са те ударили.

Всеки от масадските щурмоваци имаше по една лазерна установка и ако страничните щитове на „Трубадур“ бяха вдигнати, примитивните и относително слаби енергийни лъчи щяха да са безполезни. Но щитовете му не бяха вдигнати и лицето на командир Маккиън побеля като платно, когато енергийният огън се вряза в носа на кораба откъм десния борд. Обшивката се разкъса, алармите за повреда и опасност от сблъсък се разпищяха, а „Трубадур“ се разтресе като от токов удар.

— Божичко, те стрелят по нас! — Карстеърс май беше повече ядосан, отколкото уплашен, но Маккиън нямаше време да се тревожи за чувствата на своя тактически офицер и викна:

— Изправи на ляв борд!

Пилотът беше стреснат като всички останали, но дългогодишният опит си каза думата. „Трубадур“ полегна рязко на левия си борд, като едновременно с това изви нос, за да отдалечи от врага незащитеното гърло на клина си. Пилотът извърши маневрата мълниеносно, без да губи време за потвърждение и прочие, и толкова по-добре, защото следващият лазерен залп се разля безобидно по долния клин на „Трубадур“ миг след като алармите за обща повреда се разпищяха пронизително.

Маккиън си отдъхна — вече нищо не можеше да порази кораба му, — но понесените щети бяха сериозни, червени индикатори грееха по цялото му табло, включително за загуба на налягане. Нито той, нито друг от екипажа беше предвидил такова развитие на нещата. Никой на борда на „Трубадур“ не беше със скафандър. Следователно имаше жертви. Маккиън се молеше жертвите да са малко, но дори тази мисъл не се задържа дълго в главата му, защото таблото показваше векторите на ракетите, които подминаваха „Трубадур“ на път към крайцерите зад него.

 

 

— Капитане! Щурмоваците стреляха по „Трубадур“! — викна лейтенант Кардонес. А после: — Ракетна заплаха! Сблъсък след четирийсет и пет секунди!

Хонър завъртя изумено глава. Стреляли са? Но това беше нелепо!

— Преграден огън! Бий обща тревога!

Мичман Уолкот удари бутона за обща тревога до лакътя на Кардонес. Тактическият офицер беше твърде зает — предвидил беше заповедите на капитана и ръцете му вече шареха по таблото.

— Зулу-2, старши сержант Килиан! — викна Хонър.

— Слушам, госпожо. Въвеждам Зулу-2.

Килиан говореше някак почти разсеяно, не с професионалното си хладнокръвие, а сякаш шокът още не го е застигнал, но реакцията му беше мълниеносна като на Кардонес. „Безстрашен“ се извъртя в избягваща маневра — не че имаше необходимата скорост, за да я изпълни по най-добрия начин — и Хонър чу звука на разцепена тапицерия, когато ноктите на Нимиц се впиха в облегалката на креслото й.

Настигна я спомен за едно уплашено младо момиче, току-що получило нашивките на младши лейтенант, но от онова неуверено същество не беше останала и следа. Рафаел Кардонес беше реагирал в правилния ред и зелените светлинни кодове на лазерния преграден огън грейнаха в червено още преди да се включат страничните щитове. Нямаше време за антиракети, единствено лазерите реагираха достатъчно бързо, и то под компютърен контрол.

Генераторите на страничните щитове се включиха миг след като лазерите откриха огън. Първо една вражеска ракета изчезна, после още една и още една, докато компютрите обработваха методично информацията за степента на заплаха. Още ракети избухнаха, пресрещнати от преградния огън на „Аполон“. Хонър стисна страничните облегалки на командирското си кресло, а Нимиц обви утешително опашка около шията й.

Направила беше непростима грешка. Нямаше представа защо грейсънците я обстрелват, но им беше позволила да го направят. Ако бяха забавили обстрела си с още двайсетина секунди, дори реакциите на Раф Кардонес не биха могли да спасят кораба й! Три нищо и никакви щурмовака от планета с примитивни технологии можеха да унищожат цялата й ескадра!

Но те не бяха изчакали тези критични двайсетина секунди и Хонър усети как пулсът й постепенно се забавя. Слабото ускорение на грейсънските ракети не само удължаваше полетното им време, но ги правеше лесни мишени, а и нямаха лазерни глави. Нужно им бе пряко попадение, а нямаше да го получат. Не и срещу Раф Кардонес.

Хонър оголи зъби в усмивка. Много от хората й сигурно все още тичаха към работните си станции, повечето оръжейни екипи сигурно още не бяха попълнени, но кодовете на енергийните оръжия вече светеха в червено, готови да се развихрят.

— Господин Кардонес — каза отривисто Хонър, — можете да стреляте.

 

 

Командир Данвил преглътна една люта ругатня. Не беше участвал в „Йерихон“ и беше приел с недоверие докладите как един-единствен мантикорски кораб е унищожил два леки крайцера и два разрушителя, преди останалата част от флота да унищожи него. Сега вече знаеше, че недоверието му е било безпочвено. Реализирал бе две преки попадения по „Трубадур“ и спадът в импулсната тяга показваше, че мантикорският кораб има проблеми с двигателя, ала въпреки това се беше обърнал по-бързо и от масадски пор, за да прикрие уязвимите си флангове.

Единственият кораб, който Данвил би трябвало гарантирано да закове, му беше избягал, но дори мълниеносната реакция на „Трубадур“ бледнееше пред преградния огън на крайцера. „Банкрофт“ и неговите братя бяха с нищожната маса от девет хиляди тона всеки. При такива габарити щурмоваците нямаха място за сериозни муниции на борда, затова носеха ракетите си във външни установки, по една във всяка. Това не намаляваше с много общия брой ракети, които можеха да транспортират, и им позволяваше да изстрелват странични залпове, които не бяха за подценяване. Само по една ракета от установка, да, но пък щурмоваците бяха като яйчени черупки, въоръжени с ковашки чукове. Битките между тях най-често се израждаха в оргия на взаимното унищожение; в битка срещу истински боен кораб щурмовакът нямаше друга стратегия освен да нанесе изпреварващ удар и после да се примири със съдбата си.

Но ескадрата на Данвил беше получила всички възможни предимства. Възползвайки се от изненадата, бяха изстреляли трийсет и девет ракети към „Безстрашен“ и „Аполон“, чиито защити дори не бяха активирани — от трийсет и девет поне една трябваше да е стигнала целта си, нали така!

Но не би.

Гледаше как последната ракета от първия залп умира на хиляда километра от лекия крайцер. Миг по-късно оглушителни аларми за заплаха огласиха мостика — прихващащите системи на мантикорците бяха уловили неговите малки кораби. „Банкрофт“ се извъртя трескаво, насочвайки към врага другия си фланг за втори залп, и лейтенант Ърли изстреля втората порция ракети, но напразно. Напразно.

Бог беше решил, че ще умрат за нищо.

 

 

Преградната отбрана на Раф Кардонес вече работеше на максимален режим. Кардонес не си направи труда да излъчва фалшиви електромагнитни сигнали — разстоянието беше твърде малко, а и според спецификациите, с които разполагаше, грейсънските ракети бяха твърде глупави, за да ги излъжеш по този начин. Антиракетите му излетяха почти едновременно с ракетите на противника, но тях той остави на мичман Уолкот. Имаше да свърши други неща.

Тежките установки още не бяха в готовност, но енергийните оръжия само чакаха да натисне бутона. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата, компютрите прихванаха целите и един голям бутон в центъра на таблото му грейна в знак на готовност.

Кардонес го натисна.

В първия сякаш безкраен миг не се случи нищо. После маневрите, предприети от старши сержант Килиан, завъртяха „Безстрашен“ надлъжно към щурмоваците. Десният му борд се озова по права линия срещу тях само за миг… но този миг беше предостатъчен за компютрите.

Смъртоносен блясък се разля по бронирания фланг на крайцера, тежките енергийни установки се задействаха като дъха на отмъстителен бог. Разстоянието беше малко над четвърт милион километра. При такава нищожна дистанция страничните щитове грейсънска направа бяха безсилни. Устояха за секунда-две, после лъчите ги раздраха като хартия. Всеки от щурмоваците беше прихванат от по два лазера и един грейзър.

Облаци въздух се издуха сред дъжд от отломки, когато „Безстрашен“ взриви „Банкрофт“ и приятелчетата му на безброй малки парченца.