Фридрих Незнански
Тайните на елита (41)

Денис Грязнов.

1 юли

— Оп-па-ла!

Без да откъсва очи от монитора, Макс вдигна победно дясната си ръка с устремен към тавана показалец. Денис го погледна въпросително под око: какво ли изрови компютърният гений? А Макс вече трескаво зачатка по клавиатурата. Нищо не обясни. При хакерите процесът на търсене или работният процес (без разлика) е свързан с пълно потапяне в себе си и невъзприемане на околната действителност. Как ли не му омръзва? Току-що три часа воюва с вирусите, вместо сега да отдъхне…

Може би щеше да попита Макс какво всъщност означава това негово „оппала“ и във връзка с какво го каза. Но го отвлече игривата мелодия на внезапно оживелия в кабинета му телефон. Денис се повъртя, без желание стигна до апарата и без желание вдигна слушалката:

— Да. Бюро „Глория“.

— Добър ден. Извинете, с кого имам честта? — пропя някой много културно в слушалката.

— Грязнов. — Той се отпусна на стола, кой знае защо предположи, че разговорът ще е дълъг.

— Много добре — с удоволствие проточи онзи глас отсреща. — Точно вие ми трябвате.

— Слушам ви. — Денис почувства, че сладникавият глас на невидимия събеседник започва да го дразни.

— Не бързайте да се горещите предварително, господин Грязнов — непознатият побърза да охлади разгорещеността му, сякаш доловил настроението му (явно се обаждаше мъж, и то доста млад).

— Откъде го измислихте? — измърмори Денис.

— Просто така, имам интуиция, нали разбирате.

— Добре де, какво има? Казвайте. Нямам много време.

— Приятно се общува с делови човек — непознатият най-вероятно издевателстваше. — И тъй ние с вас вече се познаваме задочно…

В същото време в кабинета нахлу тройката оперативници на „Глория“, доволни и отпуснати след обърнатата чашка по време на обяда (което не се случваше толкова често). Но като видяха как раздразнението по лицето на говорещия по телефона шеф се сменя с внимание, и тримата замряха на вратата. Демидич, който искаше още от прага да изрази някакво съображение, така и остана с полуотворена уста.

Най-накрая Денис затвори телефона и погледна пристигналите:

— М-да. Често казано, само това не съм очаквал.

Ченгетата се спогледаха, без да разбират нещо.

— Появи се „Младежът“ — поясни Денис.

— Ама как, сам ли позвъни? — уточни Голованов.

— Аха. И ми определи конфиденциална среща. На четири очи. Конспиратор скапан.

— Е, и? — обади се Демидич.

— Какво „е, и“? Разбира се, че ще отида — отвърна Денис, надигна се от стола и разкърши изтръпналия си гръб. Щом улови въпросителните погледи на оперативниците, добави: — И за вас ще се намери занимание.

Той се разположи върху работното си място, изчака останалите да насядат.

— Значи така. Няма какво да умуваме много. А и времето накъсява. Срещата е за 16:00 в района на метро „Пражка“. Там има или парк, или горски масив. Не си спомням точно.

— Аз съм наясно — намеси се Демидич. — Там е паркова зона, стига до „Чертановска“.

— Чудесно — продължи Денис, — значи ти, Демидич, ще ме прикриваш, а Николай и Сева ще проследят след срещата нашия скъп „Младеж“… Всичко ли е ясно?

Ченгетата на „Глория“ закимаха дружно. Работата е традиционна и няма нищо сложно. Оставаха детайлите: времето и пътят, местата за дислокация, тръгването, възможните посоки на следенето. И четиримата сведоха глава над картата на Чертановски район на Москва.

— Ехо! — напомни за себе си Макс, временно бяха забравили за неговото съществуване.

Този път Денис не издържа и отиде да погледне монитора на отчаяния хакер. Разположената на екрана цветна картинка буквално го накара да се вцепени.

— Все пак паднаха в мрежите на Макс — изкоментира изображението на схемата на Пентагона Коля Шчербак, който надничаше през рамото на Денис.

— За такива работи онези момченца могат да намажат куршума — отбеляза Сева зад другото му рамо.

— Ще видим кой и какво ще намаже — усмихна се самодоволно Макс и се облегна на стола си. — Стига толкова, пет минути почивка. Какво ново на белия свят при вас?

— В Брайтън Бийч пак вали — отговори вместо всички Демидич.

— Всичко е ясно — не се учуди Макс, — поредната оперативна задача. — И затананика тихо: — И бързо станаха готови.

Наистина се приготвиха бързо. Само след двайсет минути, в 14:15, четворката ченгета от „Глория“ тръгна на „лов“, като остави руския хакер в горда самота да прониква в тайните и секретите на вражеското военно ведомство.

До спирка „Пражка“ на метрото стигнаха сравнително бързо, като се има предвид потокът коли по пътищата през това време от денонощието. Сева и Николай се шмугнаха напред: според сценария трябваше да пристигнат на мястото на срещата по-рано, да се ориентират и заемат място за наблюдение. Денис караше колата, без да бърза. Няма да закъснее. Зад него остана наскоро построеният на мястото на пазара търговски комплекс „Електронен свят“. След минута на кръстопътя с околовръстното Демидич го помоли да спре.

— Тук живее една позната — обясни той. — Ще изтичам, ще се снабдя с прикритие и те настигам.

Без да изпада в подробности около импровизацията на Демидич, Денис продължи по улица „Ален мак“ и само след триста метра отдясно, точно до пътя, видя първия ориентир — малък супермаркет. Огромните букви на табелката съобщаваха, че „Лондон бридж“ работи денонощно — двайсет и четири часа. Денис паркира на малката площадка до магазина, слезе, огледа се. Отдясно се нижеха гаражи, охраняем паркинг, в дъното отляво — високи блокове. Той тръгна напред по улицата.

Веднага зад супермаркета се ширна пустош, превърната в поляна за почивка. Тук и там имаше пейки, одялани от греди, на които млади майки разменяха полезни съвети, без да забравят в това време да люлеят количките с любимите си рожби. Или пък пенсионери си разправяха последни новини. С една дума — обикновена картина за подобни места.

Денис мина по пътечката под дървената арка в стил горска къщичка. Срещу него идваха връщащи се от разходка собственици на кучета с питомците си или просто любители да подишат чист въздух. Отпред, на сто метра, започваше горският масив. Именно там „Младежът“ му определи среща. Денис знаеше, че някъде наблизо го наблюдават Сева и Николай. Не ги виждаше, но усещаше присъствието им, уверен, че в нужния момент няма да го подведат. Макар че…

Всичко е твърде странно. И самото позвъняване, и условията за срещата. Всичко.

„Младежът“ трябваше сам да се приближи при него. А той, Денис, трябваше да се разхожда, без да бърза, може би да навърти не един кръг. И Демидич се изгуби някъде. А се бяха разбрали, че няма да изпуска от полезрението си Денис.

Сякаш в отговор на последната му мисъл чу зад себе си силен лай и нещо меко се търна в крака му. Денис се изви. Млад кокер шпаньол заинтересувано душеше крачола му.

— Не се бойте, не хапе — побърза да го успокои изникналият на пътеката Демидич, който ловко закачи каишката към нашийника на кучето и го задърпа след себе си. — Киня, бегом, бегом.

Кучето дори не се заинати особено. Забрави за Денис, хукна весело след Демидич, изпревари го и вече с нов интерес задуши всичко, което виждаше пред себе си. Денис се усмихна вътрешно на изобретателността на оперативника си.

Пътечката започна да се изкачва вляво. Изглежда, заобикаляше и се връщаше на голата поляна. От двете страни се издигаха брези и смърчове. Не може да се каже, че много плътно ограждаха пътеката, но няма и къде да бягаш, ако стане нещо. А какво собствено трябва да стане? Денис дори се усмихна на предпазливостта си.

— Добър ден. — Внезапно прозвучалият до него глас го накара да трепне. — Точен сте. Това е похвално.

Денис рязко спря. Човекът от лявата му страна продължаваше да върви до него.

— Не спирайте — каза той, без да се обръща. — Хайде да се поразходим и да поговорим. Мисля, че има за какво.

— Без съмнение — с две широки крачки Денис догони мъжа.

— Имайки предвид заетостта ви, ще бъда кратък — продължи непознатият, пак без да гледа към събеседника си. — Ние не без основание смятаме, че вече достатъчно сте напреднали в делото, с което се занимавате сега.

— Да допуснем… — отряза Денис.

— Та значи — говореше невъзмутимо „Младежът“ (а Денис не се съмняваше, че е точно той — напълно съответстваше на описанието, което му беше дал Бочаров). — Мога да ви уверя, че след смъртта на небезизвестния ви господин Тарасенков кантората е разформирована. С други думи, вече никой никого не следи.

— Приятно ми е да го чуя — усмихна се Денис. — Честна дума. Само че защо ми говорите всичко това?

— Резонен въпрос. Там е работата, че Борис Соломонович Хайкин премахна господин Тарасенков. И вярвайте, имаше за какво.

— Вярвам — обади се ченгето, поглеждайки равнодушно напред. На петдесетина метра Демидич увлечено хвърляше пръчки, а шпаньолът с не по-малко увлечение и страст ги намираше. — И какво от това?

Най-накрая „Младежът“ обърна към него лицето си, помълча, разглеждайки го от упор, и пак заговори, този път по-бавно и натъртено:

— Тур няма да се досети за това. Поради своето, извинете, скудоумие. А с подразделение „Р“ ние се разбрахме…

— Кои са тези „ние“? — прекъсна го Денис.

— Не е важно — избегна отговора „Младежът“. — Оставате само вие. Да, да — вие. Не се учудвайте. От това, в частност от Хайкин, прекалено много се интересува Александър Борисович.

— Турецки?!

— Същият. Та ние имаме делово предложение за вас: ако просто не съобщите на господин Турецки известна информация, онази същата, което не е особено сложно, то подобна услуга ще бъде щедро възнаградена. В зелени парични знаци, естествено. Ще ви устрои ли примерно сумата десет хиляди долара?

„Младежът“ въпросително се втренчи в Денис. Той пък мълчеше. Но само за миг.

— Я се разкарайте, Валерий Павлович! — изтърси Денис изведнъж и замря на мястото си. Прекалено много му се искаше да натрие муцуната на самоуверения тип. Дори го засърбяха юмруците.

„Младежът“ веднага и безпогрешно улови смяната на настроението му и побърза да се сбогува, преди да му се случи нещо.

— Все пак бих ви помолил да помислите още веднъж — каза той и се сбогува. — Ще ви телефонирам. Довиждане. — И закрачи бързо напред край незабележимо наблюдаващия ги под око Демидич.

След минута фигурата му се скри зад завоя на пътечката. Денис се върна обратно. Задмина го мъж по анцуг, който тичаше в тръс. Срещна момичета ученички с огромен дог с каишка. Тъкмо изпревариха Денис, и пуснаха псето на воля. Последствията не закъсняха много.

Неистовият кучешки лай, разнасящ се нависоко и преминаващ в скимтене, накара Денис да се обърне. На стотина метра малкият кокер шпаньол отчаяно се хвърляше върху недоумяващия дог и при това кой знае защо подвиваше опашка.

Демидич успя да му закачи каишката и буквално го влачеше по земята, по-далеч от групата. След като догът безучастно продължи по пътя си, рунтавият храбрец се успокои и замаха с късата си опашчица, сякаш нищо не се е случило. Демидич вървеше след Денис и спазваше дистанция.

След петнайсет минути дърветата се отдръпнаха и отново се откри голата поляна. Денис забеляза „Младежът“ в далечния й край. Онзи вече беше успял да пресече откритото пространство, по-рано от него бе завършил кръга из гората и завиваше зад супермаркета. Денис не се съмняваше, че Сева и Николай успешно ще се лепнат за него и ще доведат нещата докрай. Оставаше му да се върне в офиса и да изчака завръщането им. И да вземе със себе си Демидич с четириногото му „прикритие“.

Когато върнаха на стопаните му разходилия се и изпълнил оперативната работа кокер шпаньол Киня, Демидич и Денис се засилиха към „Глория“. Но преди да успеят да се отдалечат на половин километър от „Пражка“, мобилният зазвъня. Денис изслуша обаждането, подхвърли: „Добре. Чакам в офиса“ — и изключи. Естествено, обаждаха се ченгетата, тръгнали след „Младежа“ Денис нетърпеливо натискаше газта, сякаш от това зависеше резултатът от операцията и изобщо цялото разследване.

В „Глория“ чакаха повече от час, докато се появиха Сева и Николай. Видът им не обещаваше нищо утешително. Личеше и с невъоръжено око: едва престъпили прага, и двамата сведоха очи.

— Такаа — проточи Денис, пронизвайки оперативниците с поглед. — Както разбирам — изтървали сте го.

— Аха — измърмори Сева.

— И защо го изтървахте?

— Ами той пресече пътя на един трамвай и се изплъзна — опита се да се оправдае Коля Шчербак. — А ние заседнахме на светофара. После, когато скочихме на зелено, оня вече беше изчезнал. Измъкна се мръсникът. Изпари се като призрак.

— Сигурно се е изпарил. — Демидич беше язвителен.

— Е, ние помислихме, че е свил по „Варшавка“. Отидохме — а там чисто.

— Сигурно се е измъкнал през дворовете — предположи Сева.

— Направо като на кино. — Денис се отпусна тежко в креслото. — И забеляза ли ви?

— Не можа. — Николай сви рамене. — Може би за всеки случай, за презастраховка.

— Може и така да е. — Денис почувства, че настроението му непоправимо отива към разваляне. Изпари се страстта на ловеца, както преди час самият „Младеж“ се изпари пред очите на хората му.

— Трябва да има и друг ход. И то не един — обади се Макс, размишлявайки за нещо свое.

Загледан в гърба на заседналия на компютъра хакер, Денис изведнъж помисли, че Макс е прав, хиляди пъти е прав. Играта с „Младежа“ едва сега започва.