Фридрих Незнански
Тайните на елита (20)

Денис Грязнов.

24 юни

Минчев наистина бе върнал кредита. Денис провери. И Берьозин наистина възнамеряваше да се жени, но не за Олга. Излиза, че от смъртта на Минчев не е получил нито сексуални, нито някакви други облаги. В бележника на Минчев пак му се наби в очи фамилията на Арбатова, но Денис не искаше да безпокои звездата.

Шчербак обиколи конкурентите на Минчев. Без да общува отблизо с някого, все пак направи извода: търговията с полилеите на Чижевски е печеливша както и преди и събратята на Минчев изобщо не мизерстват, тъкмо напротив. Николай посъветва Денис да пообщува по-непосредствено с някой си Станислав Сергеевич Бочаров — по неговите думи този е единственият нормален човек — останалите били или прекалено дребни риби в занаята, или „долни мафиоти“, които изобщо няма да седнат да разговарят, без да поискат по сто долара за интервюто.

Бочаров живееше в осеметажна стара сграда на „Беговая“ и заемаше едновременно два апартамента. Жилището му повече приличаше на самолетен хангар или, в най-лошия случай, на представителството на БМВ в Москва, отколкото на дом. Вътрешните стени напълно липсваха и тук като нищо можеха да се разминат три-четири коли, без да закачат мебелите.

На Денис отвори момиче на около четиринайсет години. Покани го с жест да влезе, докато продължаваше да си говори по радиотелефона, и извика:

— Татко, търсят те — и изчезна навътре.

До прозореца зад маса с необятни размери в кресло, напомнящо трон, се кипреше самият господин Бочаров, ако се съди по обстановката наоколо — страдащ от остра форма на гигантомания. Наистина самият той беше дребничък, квадратен, фактически плешив, доста възрастен, може би в предпенсионна възраст, и страшно напомняше Мечо Пух от анимационните филмчета. Само че не на Дисни, а от нашите родни.

— Привет, Серьога, сядай — изломоти той, без да вдига очите си от книжата.

Денис се изкашля деликатно. Бочаров вдигна поглед и тъпо се загледа в госта.

— Сигурно чакахте някой друг — рече Денис усмихнато, — позволете да се представя. Денис Андреевич Грязнов, частен детектив, в настоящия момент разследвам гибелта на вашия конкурент Игор Минчев, собственика на фирма „Поличаз“. И във връзка с това бих искал да ви задам няколко въпроса. Нали не се сърдите, че идвам без покана?

Грязнов нарочно говореше по-дълго от необходимото, така даваше време на събеседника си да се окопити от неочакваната му поява. В лицето на Бочаров му трябваше приятел, а не „заподозрян“.

— Седнете, щом сте дошли. — Стопанинът премести без желание документите си. — Само че ми покажете някакъв документ.

Денис показа.

— Та за какво искате да ме питате? — поинтересува се Бочаров много сериозно. — Дали аз съм изпратил покойния на онзи свят? Не съм аз.

— Малко преди смъртта си Минчев е твърдял, че професионално го следят и някой съзнателно руши бизнеса му. С вас не става ли нещо подобно?

— Търсите нови клиенти? Не, никой не ме следи. Редовно проверявам и офиса си, и жилището за подслушвателна апаратура, не работя с непроверени партньори.

— В какви отношения бяхте с покойния? — Денис разбираше глупостта на въпроса и като го задаваше, не очакваше нищо интересно, просто искаше да знае доколко Бочаров е готов да откровеничи.

— Е, все пак бяхме конкуренти с Минчев, но не е имало особени конфликти. Няколко пъти си отнемахме дребни поръчки, един-два пъти сме се срещали по приеми. Това е всичко. — Той се замисли. — Никакви стълкновения, никакви удари под кръста, не беше лесно да си негов конкурент, в смисъл че Минчев бе ловко момче и никога не изпускаше своето, но строеше отношенията си приятно, цивилизовано, ако разбирате какво имам предвид.

„А вие, Станислав Сергеевич, цивилизовано ме пращате за зелен хайвер — помисли Денис — и горе-долу сте прав за себе си. Макар че можехте да излезете от своя калъп и да си излеете душата, докато не са ви схрускали както Минчев.“

— Тоест напоследък с вас не се е случвало нищо такова, което би ми помогнало? — попита той на глас.

— В общи линии така е, всичко си е нормално…

— Е, какво пък, ако си спомните нещо, позвънете — Денис подаде визитната си картичка — по всяко време, довиждане.

Той излезе от входа и не беше изминал и десетина метра, когато мобилният му телефон записука.

— Денис Андреевич, Бочаров е, далеч ли сте вече?

Денис се усмихна, обърна се и тръгна обратно:

— Не, тъкмо излязох навън.

Грязнов се спря пред пейката, на която живо обсъждаха извънбрачната бременност на някоя си Ляля от втори вход. Скоро се появи и Бочаров и като поздрави съседките, предложи:

— Хайде да се разходим.

Стигнаха мълчаливо до някаква детска градина, седнаха на някакви вкопани в земята гуми и запалиха цигарите почти синхронно.

— Да смятаме, че нещо съм си спомнил — започна нерешително Бочаров. — Преди около два месеца при мен в офиса идва един младеж с интересно предложение. Носеше документи, свързани с Минчев. Наистина показа само част от тях, нали разбирате, за да „клъвна“. Но това беше достатъчно, за да разбера — те са истински и си заслужава. Там имаше цифри, които не е трудно да се проверят.

— Предложи ли ви да ги купите?

— Да. Но не се споразумяхме за цената и се наложи да се откажа.

— Прекалено много ли искаше?

— Шегувате се! Тази информация не може да струва „прекалено скъпо“! С нея щях да го изхвърля от пазара като две и две четири. Просто не бях готов да заплатя… — Бочаров се запъна.

— Колко, ако не е тайна?

— Тайна — рязко го прекъсна Бочаров. — Изобщо не знам защо ви разказвам всичко това. Глупаво е и нерационално. Бизнесът е война, а на война всички средства са добри. Дали не остарявам? Разчувствах се. Съжалих се над Минчев…

— Как мислите, убили ли са го?

— Кой? Дори да е открил кой го е провалил, какво може? Не, мисля, че сам. И най-вероятно няма да намерите никакви следи.

— Все пак разкажете за младежа — помоли Денис. — Как се казваше, как изглеждаше? Не ви ли остави някакви свои координати?

Бочаров въздъхна съкрушено:

— Напразно питате. Макар че не ми пречи, моля. Изглеждаше обикновено: към трийсетгодишен, висок, жилест, брюнет, косата къса, сресана назад, приятна усмивка, облечен с вкус. Не забелязах особени белези. За представяне, не се представи, просто каза, че има за мен изгодно предложение — Бочаров порови в джоба си и извади смачкано листче от бележник, — остави ми телефонния си номер, в случай че размисля и все пак реша да купя от него документите.

— Но вие така и не се решихте?

— А иначе щях ли да седна да разговарям с вас?

— Добре, а кой друг би могъл да ги купи?

— Не знам, но ако разберете при кого са отишли договорите на Минчев с общината, това ще са купувачите.