Фридрих Незнански
Тайните на елита (17)

В. А. Тур.

23 юни

По пътя за Покровско-Глебово Вениамин Аркадиевич размишляваше какъв може да е този управител. Главен лакей на новоизпеченото руско дворянство, за когото никой няма да се застъпи, ако стане нещо? Или все пак е фигура с определена тежест?

Как да се държи с него?

Или тръгна напразно? Трябваше да поведе негодника под стража и право в прокуратурата, там няма как да му помогнат „родните стени“.

Но, от друга страна, ако зад управителя стоят големи хора, със сигурност Гигантов няма да позволи излишна твърдост…

Винаги става така. Ту разкривай делото на всяка цена, ту гледай да не засегнеш случайно с непредпазлива дума или подозрение някоя важна персона. Ами ако двете неща са несъвместими? Кое да жертваме, питам аз.

Макар че — не. Как не се сети по-рано? Ако Гигантов възнамеряваше да пази спокойствието на някои важни клечки, нямаше да възлага делото на Вениамин Аркадиевич. Щеше да назначи някой по-сговорчив, а той пък щеше да се претрепе от реверанси надясно и наляво, нямаше да сваля белите дрехи, щеше само да гледа къде стъпва, за да не настъпи нечий любим мазол, да пази господ, а след половин година щеше да съобщи, че разследването няма реални перспективи.

Значи Гигантов най-малкото вече е избрал какво да жертва. И дори да направи скандал заради непочтително отношение към гражданите, то ще е само за очи: оплакали са му се, той е реагирал, но работата не спира.

Тогава няма да се церемоним.

Вениамин Аркадиевич понечи да изкомандва шофьора да обърне и да се връщат, но колата вече беше навлязла на територията на Покровско-Глебово. Добре де, винаги може да изпрати този тип в прокуратурата под стража, но може да се окаже, че близостта до мястото на убийството по време на разпита ще повлияе по-силно на управителя, отколкото ареста и кабинета на следователя, взети заедно.

Следователят завари управителя Самвел Илич Георгадзе в шикозен работен кабинет. Кабинетът беше в тон с останалата част от имението: никакви щори, модерни осветителни тела, ергономични шкафове и прочие напомняния, че навън всъщност е двадесети век. Огледален паркет, картини в позлатени тежки рамки, мебели на тънки извити крачета. Как ли стопанинът се е въздържал да не надене старинен камзол^[1] с чорапи и обуща с панделка? Обикновен костюм, дори малко скучно.

— Старши следовател по особено важни дела от Московска градска прокуратура, старши съдебен съветник Тур. — Докато се представяше, Вениамин Аркадиевич съзнателно изброи всичките си титли — трябва да го настъпи от първата дума. Нека почувства, че пред него не е някой зелен оперативник, от когото може лесно да се отърве, като му наговори куп лъжи.

Георгадзе — дебел грузинец, някъде около петдесетте, с леко хитри дълбоко разположени очички — скочи от стола със завидна за телесата си пъргавина и се насочи към следователя с протегната ръка:

— Радвам се. Радвам се да се запознаем. Как върви следствието?

От първата фраза Вениамин Аркадиевич разбра: Георгадзе се страхува от него. Управителят говореше абсолютно нормално на руски, никакъв акцент, но гласът му едва доловимо потрепери. Вярно, дишането, по-точно сумтенето му (като всеки дебелак управителят по-скоро сумтеше, отколкото дишаше) също беше неравно и учестено.

— Разследването напредва трудно поради откровено лъжливите показания на вашите служители и премълчаването от ваша страна на важни за следствието факти — веднага му отговори Тур без никакви предисловия.

— За какви лъжливи показания говорите?! — На лицето на управителя се появи подобие на искрено учудване, но гласът му стана още по-развълнуван. Има си хас, не може да не знае, че Белов и Скороход са задържани.

— За показанията на охраната. — Главното е да продължава да го притиска. Да го притиска и той ще клекне. Няма да му падне друг случай. Бездруго е пропуснат моментът на изненада. Максимална концентрация. Всеки негов жест и въздишка трябва да са под контрол.

— Нашата служба за охрана е достатъчно самостоятелно подразделение. Отговорност за даваните от тях показания носи нейният началник. — В гласа му зазвучаха леко оправдателни нотки, но увереността още не е загубена.

Аха, нищо не знаем, другите са виновни. Позната песничка! Не сме и очаквали нещо друго.

— А какво ще кажете за вашите разпореждания на самостоятелната служба да пропуска коли през нощта без проверка на документите, без оглед?

— Не съм давал такива разпореждания! — Отговорът дойде веднага, без пауза и почти изплашено.

Глухата защита е грешка. Отговорът без пауза — признак на подготвеност. Можеше да го изиграе и по-добре. Сам отива в капана.

— Безсмислено е да отричате. Началникът на охраната Белов го твърдеше по време на разпита. Или това е клевета според вас?

— Добре де, давал съм. Но по-рано! Този път — никакви разпореждания! Повярвайте ми! — Увереността малко намаля, гласът е проникновен и почти умоляващ.

Прекалено бързо. Дали не играе? Ако се съди по предишните грешки, май не. Да продължим.

— Не вярвам! Току-що с такъв патос твърдяхте, че изобщо никога не сте давали подобни разпореждания.

— Давал съм. Давал. Признавам. Такава ми е работата. Но по-рано! По-рано!! Този път не съм! — От увереността не остана и следа, гласът е откровено умоляващ.

Сега е моментът.

— Лъжа! Тогава защо премълчахте в показанията си пред следователя от дежурната оперативно-следствена група? — Трябва да се разобличава с кратки изречения, с кратки, прекалено дълго излезе това.

— Не съм премълчал! Не са ме питали!

Отново глуха защита. Вече видяхме. Не бива. Не бива да го изпуска! Устните на Тур се свиха на черта, по скулите му замърдаха буци.

— Та вие заговорихте направо като уличен престъпник, на когото са предявили обвинение в убийство, а съвсем не като добър и порядъчен служещ, който желае да помогне на следствието. — Дълго. И изобщо не е това, което искаше.

— Не посмях. Такова нещо стана! Такива хора са убити!

— Познавахте ли ги? — Вениамин Аркадиевич пак не зададе нужния въпрос и помисли с досада: сега ще започне да съчинява и ще се окопити.

— Разбира се. Арбатова живее тук, Марков е идвал у тях на гости — той е неин поклонник, с Тарасенков не се познавах лично, но всички го познават.

Навеждайки се напред и гледайки с немигащ поглед от упор в очите на Георгадзе, Вениамин Аркадиевич произнесе ясно, като слагаше ударение на всяка дума:

— Кой… кога… и как… разпореди да бъде пуснат на територията белият форд?!

— Никой! — От ужас очите на управителя станаха кръгли, зъбите му започнаха да тракат, ръцете трепереха, ризата му се намокри: виждаше се и през костюма. Той не говореше, а пелтечеше едва чуто и бавно, с паузи: — Никой! Нищо не съм разпореждал!

— Питам ви! Кой… кога… и как! — закрещя следователят, без сам да забелязва.

Очите на управителя се разшириха необичайно и се свиха, целият се разтрепери, зъбите му за миг спряха да тракат и той омекна.

— Не знам! Нищо не знам! — В гласа му се долови безкрайна умора, вече няма сили да се бори: лицето му пребледня, ръцете му безпомощно лежат върху бюрото: — Всичко ще разкажа. Всичко. Но това не знам. Не знам…

— За каква кола щяхте да предупредите Белов?

— За никаква. Той е объркал всичко, нищо такова не съм му казвал…

— Все още ви питам с добро — предупреди Вениамин Аркадиевич, — но много скоро търпението ми ще свърши.

— Но това не е моя тайна, разбирате ли?

— Какви ги дрънкате?! Да не искате да кажете „става дума за дама“, нагледали сте се на сапунени опери?! Разбирате ли изобщо кой е убит? Знаете ли, че делото се контролира от главния прокурор и от администрацията на президента? Наистина ли сте готов да жертвате длъжността си, а може би и свободата си заради нечия тайна? Мислите, че в затвора ще ви топлят спомените за тази идиотска проява на скромност?

— Добре де, добре. — Георгадзе избърса изпотеното си чело и врата. — Един от нашите жители… Той е уважаван човек, разбирате ли? Скулптор, член на Съюза на художниците, но нали разбирате, има малка слабост… Как да се изразя по-меко, обича да общува с проститутки, при това с няколко, нали разбирате какво искам да кажа? Но там е работата, че, първо, лесно ще го разпознаят, ако се занимава с това в града, и, второ, той е инвалид и е прикован към инвалидната си количка. Освен това има млада жена актриса, която не се досеща за нищо. Та той ме помоли веднъж да му облекча някак живота и да го избавя от вълнения: да не започне охраната прекалено старателно да проучва кои са гостите и при кого са дошли, самите момичета да не направят шумен скандал, за който да научи любимата жена. Просто ме предупреждаваше от време на време, че очаква гости, а аз предупреждавах охраната. Момичетата пристигаха и си отиваха винаги нощем, за малко, и никога не са възниквали проблеми.

— Фамилията на скулптора?

— Не може ли без нея? — примоли се Георгадзе. — Човекът просто искаше да се развлече, а аз просто исках да му помогна. Нали това няма никакво отношение към убийствата?

— Фамилията?!

Управителят се наведе направо до ухото на Вениамин Аркадиевич, едва прошушна името и се стовари в креслото, врътна очи и се затресе.

Май се престарах, помисли Тур. При наличието на толкова данни името можеше да се издири за пет минути. А сега Георгадзе напълно се скапа. Изглежда така, сякаш още една минута, и ще заспи. Нима е толкова слаб? Или все пак се преструва? Още малко, и ще припадне. Впрочем заслужава си го.

Да, искаше да разкаже още нещо. Да чуем.

— Добре, разказвайте по-нататък.

— Какво?

— Всичко! Преди пет минути обещахте, че ще разкажете всичко. Хайде сега разказвайте това „всичко“. Особено добре ще е, ако има отношение към делото.

— Ами след стрелбата дойде Белов. Лицето му страшно. Говореше за съобщение, което е получил по пейджъра си. Помислих си: опитва се да ме шантажира. И казах: нищо не знам. И премълчах пред следователя. Страхувах се от Белов… — изрече едва чуто управителят.

— Кой знаеше, че сте предупреждавали Белов за колата, която в най-скоро време трябва да дойде?

— Мислех, че никой.

— Кой може да прати съобщение на пейджъра на Белов от ваше име?

— Мислех, че никой.

— „Мислех, че никой, мислех, че никой“ — започна Тур, като го имитираше. Разкисналият се управител предизвикваше у него раздразнение. — Сега какво мислите?

— Сега вече нищо не знам.

— Марков кога идваше при Арбатова?

— Не помня. Да не съм комендант на общежитие. Не следя жителите — започна убедително Георгадзе, но като срещна строгия поглед на Вениамин Аркадиевич, пак призна: — Няколко пъти.

— Оставаше ли през нощта?

— Да.

— Те в какви отношения бяха?

— Не знам. — Изчезнаха всички чувства освен умората.

— Да вървим в прокуратурата.

— Да…

Тур го караше, за да го разпита официално. По пътя Георгадзе сякаш се опомни и се поинтересува:

— Ще ме арестуват ли?

— Ще видим — успя само да каже следователят. Той наистина още нищо не беше решил.

Разпитът с воденето на протокол не даде нищо ново. Още същата вечер освободиха нещастния управител.

 

 

Влизайки в апартамента, Тур усети разнасящия се от кухнята аромат на ябълкова пита. А ето изскочи и самата пазителка на семейното огнище, облечена празнично:

— Преобличай се и на масата.

Приповдигнатото настроение, живите движения и ябълковата пита веднага я издадоха — имат гост, синът Евгений. Стана му по-леко и по-спокойно от домашния уют, приветливия глас на жена му и очакваната среща със сина. След като се преоблече и изми ръцете си, Тур влезе в кухнята и се здрависа със сина. Жена му се върна с бутилка червено вино. Докато сипваше яденето, изкомандва:

— Отваряйте и наливайте! Мъжеее, хайде, по-живо!

На масата Клавдия не сваляше влюбения си поглед от Евгений, през цялото време нещо му слагаше в чинията, доливаше. Разбира се, Вениамин Аркадиевич също обичаше сина си, дори се гордееше с него, но смяташе толкова откровеното проявяване на чувства не само за напълно неуместно, но в дадения случай за излишно. Слушаше мълчаливо разказа на сина си и мълчаливо му съчувстваше.

Все същите трудности с финансирането на напълно перспективни проекти, все същото съкращаване на фундаментални изследвания, падане нивото на подготовка на среднистите, намаляване на аудиторното натоварване, съкращаване на средствата за закупуване на литература за библиотеката, недостиг на компютри, безнадеждно остаряла техника и невъзможност за обновяването й… Синът му бе асистент в катедрата по приложна математика в Московския държавен университет.

Мислите и преживяванията му винаги бяха свързани с работата. Вениамин Аркадиевич си помисли, че по това прилича на самия него. По принцип разказите на Евгений бяха винаги за едно и също. Променяха се само детайлите. И жена му винаги слушаше сина им с интерес. Дали вникваше в същността на разказа? Най-вероятно не особено, макар съвсем уместно да вметваше по някоя дума. Разговорите винаги действаха на Тур угнетяващо.

Например за него беше съвсем непонятно защо е съкратено родното производство на компютри. Със сигурност щяха да са по-евтини от вносните и с тях спокойно можеха да се обзаведат вузовете и предприятията. Нима все така ще продължаваме да закупуваме китайски дискове, южнокорейски клавиатури и прочутата „жълта“ оперативна памет и да правим от всичко това „инструменти“ за по-нататъшното развитие на руската наука? А да изнасяме нефт, газ, въглища, диаманти, скъпоценни метали… Защо в новото световно разделение на труда Русия трябва да играе ролята на суровинен придатък. Защо онези, на които не е безразлична съдбата на страната, които разбират, че само развитието на науката и съвременните технологии ще осигурят самостоятелност на държавата и мястото й като равна сред равните, защо тези хора са обречени на съществуване? Жалко не като битови условия, макар и това да е печално, а като невъзможност за осъществяване на научните планове, да се участва редовно в специалните конференции, а понякога и да се продължава работа по избраната специалност. И всичко това става на фона на откриващите се нови казина, ресторанти, магазини за модно облекло, хотели за домашни животни, разкошни празнични юбилеи на градовете.

Синът отдавна си беше заминал, но Вениамин Аркадиевич така и не можеше да си върне душевното равновесие или поне илюзията за него.

— Сърце мое — не издържа той и се обърна към жена си, — как става така, че човек учи за шест, после работи, влага всичките си сили, целия си талант, а след това идва ден и дори не му дават възможност да работи? А нали човекът е вярвал и доводите в полза на вярата са били напълно убедителни. Но му обясняват — няма пари. За портиера на хотела се намират пари, а кой знае защо няма за инженерите от конструкторското бюро, за учителите, за преподавателите от вузовете.

— Веня, не се измъчвай! — Клавдия Степановна беше оптимистка по природа и умееше да намира някакъв положителен смисъл във всякакви неприятности. — Най-лесно е да си нещастен. Кога превратите и революциите са правили честните хора в Русия щастливи? На завоите на историята не излизат първи най-добрите, а най-отраканите — онези, които ще могат да изблъскат тичащите във вътрешния кръг. Колко пъти сме говорили за това? Евгений ли те разстрои толкова? Успокой се. Ще се оплаче и ще продължи да работи. Пред кого да се пооплаче, ако не пред родителите си.

— Не само Евгений… — Но желанието му да говори изчезна. Пък и тя е права, докога ще наливат от пусто в празно! Русия не играе за първи път на революции и преврати. Предстои й да издига отново и науката, и изкуствата, и занаятите. Жалко само, че всичко това няма да стане скоро. Няма да го видим с очите си.