Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Репетиция убийства, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Тайните на елита

Преводач: Венета Георгиева

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „АТИКА“

ISBN: 954-729-166-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6187

История

  1. — Добавяне

Борис Соломонович Хайкин.

21 юни

Борис Соломонович нямаше желание за нищо. Нито да спи, нито да яде, нито да мисли. Старинният часовник удари седем вечерта и Борис Соломонович чак се намръщи: стори му се, че ясният звук отеква като ехо в главата му. Лежеше в огромния си креват, нощната лампа светеше слабо и в полумрака на голямата прохладна стая със спуснати пердета на прозорците спомените за събитията от изминалия ден станаха особено отчетливи.

Същевременно верният доктор Кормилцев най-строго забрани на Борис Соломонович да се връща в мислите си към разстрела, на който е станал свидетел. Наистина получи съвсем истински сърдечен пристъп, и то какъв. Докторът прекара много часове до леглото на Хайкин, надупчи го с лекарства от главата до петите и без да слуша никакви възражения, най-накрая му удари и една инжекция успокоително. Заради това сега Борис Соломонович се намираше в някакво неприятно сънливо състояние, а не можеше да заспи. Кормилцев тъкмо си тръгна, вече от вратата многозначително махна с мобилния си телефон — в смисъл, ако има нещо, веднага ми позвъни! В жилището беше непривично тихо, горилите телохранители се движеха буквално на пръсти, от хола, обикновено шумен, сега не се чуваше нито звук… Все пак дрямката започна да оборва Борис Соломонович, но не му беше съдено да изпадне в щастлива забрава, понеже след вежливо почукване (и наистина на пръсти!) в стаята надникна бодигардът Виталик:

— Извинете, Борис Соломонович! Там, в хола, има милиция. Някакъв капитан Владимиров, засилили го да събира показания от свидетелите. Ние с Толя вече му разказахме всичко, което знаем, та той значи пита може ли да говори с вас. Казах му, че имате пристъп, обаче той…

— Доведи го тука — прекъсна го Хайкин със слаб, но твърд глас. Искаше да поговори с милиционерския капитана от една страна, в душата му се появяваше някакво мазохистко желание още веднъж, макар и на думи да преживее неотдавнашния кошмар, от друга — това е своеобразна промяна в обстановката: винаги активен, в сегашното си състояние на „болен“ Борис Соломонович се чувстваше адски неуютно и некомфортно, а от трета страна — нещо му подсказваше, че трябва да държи ръката си върху пулса на разследването и защо да не започне отвътре, примерно от ролята на свидетел.

С хиляди извинения, неочаквани за човек с неговата професия, длъжност и цели, капитан Владимиров се промъкна в спалнята покрай огромния Виталик, който вежливо отвори вратата. Борис Соломонович седна в леглото, подпря се уморено на възглавниците. Беше не лош артист и затова възнамеряваше да извлече всички възможни плюсове от сегашното си амплоа. Предварително знаеше, че може да говори много бавно, неясно, със слаб глас. Беше готов да пропуска думи, да се измъква със страдалчески гримаси, да млъква за дълго, поставил ръка на сърцето си. Можеше да си позволи да „забрави“ нещо, „да не посмее“ да си спомни подробност и детайл, понеже това може да се отрази крайно негативно на здравословното му състояние… С една дума, никакво усилено ровене из паметта и предано гледане в очите на закоравялото ченге.

Борис Соломонович все още не знаеше точно защо не смята да е прекалено подробен и откровен в показанията си, но първо, беше поживял доста дълго на този свят, за да разбере, че трябва да си по-лаконичен с доблестните представители на следствието, и второ — все пак предчувстваше нещо тревожно. Борис Соломонович отдавна и неслучайно се славеше с интуицията си и беше свикнал да й се доверява.

Оказа се, че капитан Владимиров съвсем не е закоравял. Прекалено млад — към трийсетгодишен, не повече, големи учудени очи с неопределено сив цвят, глупашка, извиняваща се усмивка, небрежно облечен, на вид простоват, пък може дори да си е тъп. В първия момент Борис Соломонович изпита известно разочарование: щом са решили да разпитват болния заместник–председател на парламента, можели са да изпратят поне някой по-солиден и малко по-опитен.

По всичко изглежда, че Владимиров се бе озовал в елитния комплекс за първи път и сега беше малко потиснат от разкоша и безбройните съвършенства на райското място. Горкичкият, с гордостта на съветски човек не се решаваше много–много да разглежда разните уникални детайли от заобикалящата го обстановка, но погледът му току се спираше пряко волята на някой пейзаж от осемнадесети век (Борис Соломонович си падаше страшно по тях и професионалистите високо ценяха колекцията му) или върху копринените китайски завеси, или върху бродираната с лъщящи цветя кадифена тапицерия на креслата с извити крака. Сега, подпрян на стола, грижливо подаден от верния Виталик, капитан Владимиров постави върху коленете си дебелия евтин тефтер и почти плахо помоли Борис Соломонович максимално подробно да разкаже всичко станало само преди няколко часа в Покровско-Глебово. Борис Соломонович притвори страдалчески очи (в този момент наистина почувства неприятна душевна болка, защото за кой ли път съвсем ясно си спомни за гибелта на любимото си куче) и заразказва, като правеше големи паузи:

— Разхождах се с кучето… С моята Найда… Зад мен, както винаги — моите момчета. Към половин час в едната страна на двора, после тръгнахме към другия край. Кучето го пускам без каиша… Поздравих се с хората пред централния вход. Кристина Арбатова беше там, Виктор Тарасенков и с тях имаше още един, не го познавам… Говореха си, не отидох при тях, само се поздравихме… Тогава започна такава стрелба, моите момчета ме събориха на земята, прикриха ме. А после гледам… — Борис Соломонович горестно прекъсна изречението и скри очите си с ръка.

Но капитан Владимиров се оказа твърде досаден и настойчив и затова веднага започна с безцветния си, неизразителен глас:

— Гледате и какво?

— Онези двамата, Витя Тарасенков и другият, явно веднага са загинали. Кристина лежеше малко по-настрана, горкото момиче. Аз тръгнах веднага към нея, исках да й дам първа помощ… Но не съм специалист, а точно тогава дойдоха и професионалистите… Та сега не знам, изглежда, ще ми се наложи да звъня на родителите й, ние сме стари приятели… Какво още? Май че техните телохранители също бяха ранени. Моите момчета ми казаха, че се стреляло от бял форд, но самият аз не съм видял никакъв форд и според мен тук никой от нашите не кара такава кола. Също така не мога да кажа в кого са се целили… Нали веднага се засилих към кучето, Найда, бяха я убили, мръсниците. Че какво им пречеше кучето? — С угасващата си, макар и гневна интонация Борис Соломонович даде да се разбере, че разговорът го е изморил (а той наистина го изтощи) и няма видима полза да повтаря сигурно вече известни на капитана истини.

Въпреки това Владимиров предприе още един опит:

— Ако обичате, разкажете ми какви бяха отношенията ви с пострадалите?

— Че какви отношения? Много добре познавам Кристина Арбатова, още от дете. Приятел съм с родителите й, ходя им на гости, те се отбиват понякога. Мило момиче, не е конфликтна, добра, не мога да си представя на кого може да е попречила. Разбира се, случайно пострада, горкичката. По-нататък… Тарасенков Виктор Тимофеевич, добре го познавам… познавах. Нямам представа какво правеше днес тук, в Покровско-Глебово. Сигурно има много приятели тук, макар че живее в друг район… живееше. Беше ярък човек, умен, енергичен. Разбира се, вие също знаете всичко за него. Докато работеше във Федералната служба за сигурност, не сме общували твърде често, а после в Думата сме се засичали често на разни мероприятия, бяхме ангажирани заедно в два проекта, после той толкова пропагандираше тениса… Между другото понякога играехме с него… Странно, че неговият Ваня така закъсня. Познавате ли го? Има такъв телохранител, уникум, същински Брус Ли, мнозина завиждаха на Виктор Тимофеевич, дай ми, казват, твоя защитник, колкото искаш ще ти дам за него. Депутатите в Думата са като децата, нали знаете, все играят на крепостни и помешчици, разменят си прислугата. Но Ваня Пак е с Виктор още от онова време, от ФСС, как да отстъпи такъв… Не знам какво още мога да ви разкажа, дори не сме били приятели с Виктор, макар да се срещахме постоянно…

Владимиров конспектира всичко много грижливо в бележника си и като се усмихна по-широко, не се сбогува, а зададе следващия си въпрос:

— А какво стана с третия пострадал?

— Ами третия, господин капитан…

— Хайде да караме без „господин капитан“ — Владимиров започна да се смущава. — Казвам се Андрей… Анатолиевич.

— Добре, Андрей Анатолиевич, за първи пъти виждам третия, не знам кой е. Едно е, ако е бил с Виктор, пък и си подхождат по възраст, а ако е бил с Кристиночка — тогава… Но каквато и да е работата, нищо не мога да кажа за него. На вид солиден човек, дори лицето му изразително, чудесно облечен… Не, най-вероятно е бил с Виктор Тимофеевич, а са спрели да си побъбрят с Кристина, така си мисля. — На това място Борис Соломонович отново направи физиономия и притисна ръка до сърцето си. Капитан Владимиров дори щеше да се надигне от мястото си, виждайки, че и героизмът на Борис Соломонович си има граници, но точно тогава Хайкин го притисна с въпроса си:

— Извинете, сега съм под въздействие на лекарствата, затова не мога да съобразявам бързо. Кажете, хванаха ли убийците по горещите следи?

Както и трябваше да се очаква, Владимиров се навъси и процеди почти едносрично:

— Засега не…

— А заподозрени, фоторобот?

Капитанът се смути, явно съобразяваше как да признае по-меко, че нашата милиция за пореден път се е издънила и следствието няма и няма да има никакви перспективи. А той, Владимиров, просто трябва да представи отчета — ето, говорил съм с всички, с които трябва, а по-нататък следователят, ако ще, да носи отчетите в прокуратурата, ако ще, в нужника.

Виталик спаси капитана, внимателно се промъкна в стаята с поднос за болния — чаша билкова отвара за Борис Соломонович, малка чашка с някакъв сложен сироп и мъничък сладък сухар, за да си затули след лекарството. Върху подноса нямаше нищо за капитан Владимиров, съзнателно пренебрегвайки вежливостта, дори не му зададоха стандартния въпрос чай ли ще пие или кафе. Впрочем Борис Соломонович го спря така, както беше тръгнал да си ходи, и му зададе другия по-важен въпрос:

— Андрей Анатолиевич, кога ще мога да си прибера Найда, моето куче? — Той за кой ли път отново усети загубата на любимката си, която отдавна беше свикнал да възприема като нещо вечно и непоклатимо. И сега пак: когато в спалнята влезе телохранителят, Борис Соломонович погледна неволно зад гърба му, очаквайки да види там изящната жилава красавица, която нахълтваше в спалнята на стопанина си обикновено по този начин, зад някой от домашните. Но я нямаше. — Ще й правят ли аутопсия?

На този въпрос капитан Владимиров с облекчение даде изчерпателен отговор. Аутопсията е чисто формална процедура, трябва да извадим куршумите и да се убедим, че са изстреляни от същия автомат като останалите, така че ще може да си я вземете буквално утре, трябва да позвъните ето на този телефон, а след това да отидете на този адрес. И, разбира се, кучето трябва да се погребе, то е толкова породисто, красиво, самият той, Владимиров, от осем години има куче, така че напълно разбира чувствата на Борис Соломонович. Той дори специално ще помоли при аутопсията муцуната на Найда да бъде минимално засегната…

При тези думи Борис Соломонович с уморено махане на ръката и слабо „благодаря, благодаря, капитане“ прекъсна словоизлиянията на неочаквано отпусналия се милиционер и с това ясно даде да се разбере, че аудиенцията е приключила. Зад гърба на Владимиров веднага се появи верният Виталик (през последните часове Виталик беше особено горд, понеже защити господаря си и доказа професионалната си пригодност, за разлика от прехваления тарасенковски кореец Ваня Пак). Вратата на спалнята се затвори леко. Борис Соломонович въздъхна глухо, прехвърли отново в паметта си разговора и се убеди, че уж не е казал нищо излишно (знае ли човек кое е излишно в такава ситуация?), но и не можа да изясни нищо ново. Губи сръчност, по-рано можеше да разприказва всеки събеседник, преди една-две седмици същият този капитан щеше да му разкаже всички следствени версии, а сега… „Старея ли, какво става?“ — помисли Борис Соломонович. Но като поразмисли, реши да отнесе разочарованието за сметка на днешните сътресения, последствията от лекарската терапия и шока от гибелта на Найда… След което най-сетне потъна в сън и последната му мисъл накрая беше: „Ох, да бях пийнал сега за упокой на Найдината душа.“ И дори му се привидя запотена чашка и повече не му се струваше, че някакви чукчета зад гръдния кош могат да му попречат да се разтоварва от стреса с алкохол…