Фридрих Незнански
Тайните на елита (10)

Денис Грязнов.

23 юни

Наистина съществуваше човек на име Леонид Семьонович Гройцман. Вярно, не беше психотерапевт, а психолог, но на всеки, който се обръща към него, твърдо обещава да го избави от стресове и силни нерви, обещава нов позитивен поглед за живота.

Без да разчита на какъвто и да било успех, Денис реши, да разгледа рекламните обяви, посветени на здравето, и още в първия вестник се натъкна на голямата, на цели три колонки, но аскетично скромна визитка на Л. С. Гройцман (без разните там просташки рисунки и вензели). Освен адреса във вестника пишеше номера, на който се извършва предварителното записване, но Денис тръгна без предупреждение.

Приемната на Гройцман се намираше в обикновена жилищна сграда, в апартамент на първия етаж със собствен вход. Прозорецът беше разширен, за да стане врата, отдолу направени няколко стъпала, а над вратата сложен навес. Бетонните стъпала бяха порядъчно изтрити — или строителите са пестили цимента, или клиентите нямат чет. Желязната врата, обшита с шперплат, с табелка: „Л. С. Гройцман. Психоанализа, терапия“, беше заключена. Крие се от откачалките, засмя се наум Денис и натисна копчето на домофона.

— Записан ли сте? — чу се морен глас.

Денис умолително занарежда:

— Госпожице, много, много ми е нужно да говоря с доктора! Ако е необходимо, веднага ще се запиша.

Морният глас не го удостои с отговор, но ключалката щракна и вратата сама се разтвори призивно. Денис влезе в празна, твърде скромно обзаведена приемна.

— Тъкмо сега Леонид Семьонович не е зает и ще може да ви приеме. — Притежателката на морния глас имаше не по-малко морен вид. Мигайки с двусантиметровите си мигли, тя подаде на Денис снопче листове. — Моля, попълнете ето тези анкетни карти.

Денис взе няколко разноцветни листчета и седна на малката масичка. Тук имаше горе–долу около двеста въпроса и самата безкрайна процедура по попълването сигурно ще изкара от равновесие дори леко неуравновесен човек. Или по този начин Гройцман прави подбор на клиентите си? Не се ли нервира и попълни всичко — значи не е съвсем откачен, може да се лекува. А сред множеството на пръв поглед безобидни въпроси има и интересни: „Вашето материално положение? Заемате ли ръководна длъжност? Какво количество хора ръководите?“.

Денис особено се учуди от въпроса „Как се нарича организацията, в която работите?“. Изобщо анкетата повече приличаше на въпросник на рекетьор.

— Извинете — попита той секретарката, — ако не е тайна, какво отношение има този въпрос към моите проблеми? — и посочи с пръст в анкетата.

— Всички въпроси в предложените анкети са подбрани внимателно и са утвърдени от асоциацията на руските психолози, ако не искате, може да не отговаряте, макар че липсата на някои отговори ще затрудни решаването на проблема ви — издекламира тя заучената фраза.

— Не се съмнявам — избоботи Денис и написа „З-д Червеният Октомври“, после помисли и дописа в скоби „стругар IV разряд“. Щом свърши с въпросите, предаде листовете на секретарката.

— Поседнете, сега ще ви поканят. — Взе листовете и като си полюляваше ефектно бедрата, се скри зад вратата, веднага се върна и го покани с мила усмивка: — Заповядайте, Леонид Семьонович ви очаква…

Денис влезе в просторен кабинет, не по-малко скромен от приемната: малко диванче, две кресла, масичка, гладък вълнен килим на пода, обикновени светли тапети и… полилей на Чижевски. Гройцман посрещна клиента си прав, в едната ръка стискаше внимателно разноцветния сноп книжа, а другата протягаше радушно за поздрав.

— Здравейте, Денис Андреевич. — Той настани грижовно Денис в креслото, седна срещу него, а след това изведнъж с рязко движение запокити анкетите под дивана. — Та какво ви води при мен? Извинете за прямотата, но все пак аз съм психолог и при това обичам работата си, а само един поглед е достатъчен, за да разбера, че не страдате от никакви фобии и мании, дори като че ли извънредно рядко страдате и от хрема.

Нямаше смисъл повече да се прави на неврастеник и Денис реши да „разкрие картите“.

— Аз съм частен детектив. — Подаде визитната си картичка на Гройцман. — В момента разследвам обстоятелствата около гибелта на един ваш пациент, неговата вдовица е моя клиентка и искам само да…

— Уважаеми Денис Андреевич, сигурно не сте се сблъсквали още с лекарската етика, но за мен това е естествено състояние — прекъсна го психологът.

— Не мисля, че информацията, която ме интересува, може да навреди на покойника.

— Може и да сте прав — уклончиво започна Гройцман, — но какво ще кажа на официалните лица? С какво право съм споделил с вас онова, което знам, а с тях не съм?

— Официално има отказ за възбуждане на следствено дело — по този въпрос има издадено постановление — съобщи Денис, — но ако искате да успокоите съвестта си, можете още сега да позвъните в милицията и да им разкажете всичко, а аз просто ще постоя и ще послушам, става ли?

— Добре — психологът се засмя, — убедихте ме. Доколкото разбирам, става дума за Минчев. Четох некролога. И мисля, че това наистина няма да навреди на Минчев, макар че не очаквайте от мен прекалено много. Питайте, с каквото мога, ще ви помогна.

— Може ли по някакъв начин проблемът, по който се е обърнал към вас, да е свързан с гибелта му?

— Ако е било акт на суицид — да.

— Ако обичате, разкажете по-подробно — помоли Денис.

— Нали знаете, сегашното не е живот, а само стресове, като прибавите и ръста на престъпността, и ще получите такъв букет от болести, че по-добре да не мислите за това.

— Тоест смятате, че заобикалящата действителност е причината Минчев да се обърне към вас?

— Безусловно! Когато ви се привижда, че ви следят от бикините на собствената ви жена — това е болест, която трябва да се лекува, но това се отнася до Минчев само частично. Той имаше проблеми: например непрекъснато възприемаше слънчевите зайчета за отблясъци от окулярите на бинокъл, стараеше се да не използва домашния телефон, на излизане от помещението непременно се спираше, оглеждаше и ослушваше. Той беше убеден, че някой или нещо го преследва, дори веднъж намекна за някаква могъща структура „която може всичко“, а неуспехите му в бизнеса само задълбочаваха нещата. Но не бих казал, че това беше толкова сериозно, за да се вземат радикални мерки.

— А не казваше ли на какво се основават подозренията му?

— Ако подозренията му почиваха на нещо, щеше да отиде в милицията или щеше да си наеме взвод от телохранители. А той дойде при мен, разбирате ли къде е разликата? Човек е способен крайно рядко да си признае, че сам е виновен за неуспехите си. Съзнателно или подсъзнателно търси виновния другаде, а при психолога отива, защото не може да разкаже на никой друг нито за страховете си, нито за търсенето на този измислен унищожаващ го злодей. А ако такъв човек изведнъж осъзнае, че злодеят не е отвън, а вътре в него, първото, към което го влече — това е актът на саморазрушение, тоест самоубийството.

— Един момент, Леонид Степанович — прекъсна го Денис. — Нещо не се връзва в думите ви. Ако Минчев е смятал, че някой го следи или преследва, какво общо има тук самоубийството? Или вече се беше отказал от идеята? Когато се срещнахте за последен път, той още ли твърдеше, че го следят, или вече се готвеше да се застреля?

— За последен път се срещнахме на осми юни — отговори Гройцман, след като помисли малко.

— А се е застрелял на единайсети.

— Да, Минчев все още твърдеше, че го преследват. Но знаете ли, психиката му беше толкова разклатена, че можеше да се прекърши по всяко време. Ако случайно по някакъв начин изведнъж се е убедил, че преследването му се е привидяло, то това щеше да е съдбоносен удар за него. Чудовищно е да се осъзнаеш едновременно като параноик и бизнесмен неудачник.