Фридрих Незнански
Тайните на елита (13)

Оперативният служител Владимиров.

23 юни

От прокуратурата Владимиров тръгна право за Покровско-Глебово, но не защото Тур нареди, а преди всичко защото искаше лично да се увери в някои неща.

Отчитайки се пред Тур за свършената работа, той не спомена кое го смущава най-много в показанията на охраната. Дори да предположим възможното незабелязано проникване на форд с автомат на борда в територията на комплекса, как е могло да стане така, че никой да не скочи да изяснява чия е колата? Охраната го обяснява с недоглеждане, с престъпната си небрежност: „Толкова работа, толкова е трудно да се проследи всичко.“ Наистина бяха разстроени, наистина бяха смутени. Това някак не се връзваше с нивото на подготовката им, обмислените мерки за сигурност, точните длъжностни ангажименти и детайлни инструкции по отработка на различни извънредни ситуации.

Първия ден Владимиров се разкъсваше между десетки места, но старанията му не донесоха никакъв резултат. Може би е пропуснат моментът. Те сигурно са успели да обсъдят произшествието и да се уточнят за съгласувани отговори. Но сега той има повече време и всъщност няма надежда да намери нишката на друго място, а главното е — вчера успя да изясни едно друго и сега възнамерява да притисне охраната както трябва.

Отначало Владимиров реши да поговори с началника на служба „Охрана“ Григорий Белов, а след това, ако Белов отстоява предишните си показания, ще поговори и с пазачите, дежурили през нощта и сутринта в деня на убийството.

На началника на служба „Охрана“ дори се полагаше кабинет. Наистина размерът му (приблизително три на два метра) рязко се различаваше от просторните холове и стаи на стопаните в „имението“. В кабинета нямаше дори прозорец, по-голямата част от пространството беше заета от огромен сейф и маса. Освен тях тук можеха да се поберат два стола и двама не дебели човека. Белов седна на единия стол до масата, предложи с жест на Владимиров да седне на свободния и заяви, сякаш се извиняваше:

— За двама е малко тясно, но нали искахте да поговорим насаме и така, че никой да не ни безпокои… — При това той недвусмислено погледна часовника си, явно даваше да се разбере, че е готов да помага на следствието, но няма никакво време.

— Няма да ви бавя — успокои го капитанът. — Нека веднага да започнем с конкретните въпроси. Често ли спират коли нощем край блоковете?

— Ако и шофьорът, и пътниците планират да оставят колата за дълго, трябва да я паркират в подземния паркинг — изломоти Белов, сякаш цитираше по памет правилника с местните закони.

— Тоест не се спират коли?

— Ако говорим за едно и също, то не си спомням такъв случай през времето, откогато съм тук, но мога да отговоря точно само ако погледна в дневника за дежурствата.

— Но ако все пак е спряна някоя кола, какво трябва да предприеме дежурният?

— Да постави знак и да отбележи часа, да свери номера в списъка с номерата на колите на жителите от комплекса. Ако не съвпадат — да провери дали не е имало предупреждение за пристигането и спирането на колата.

— Какъв е този знак?

— Кръгче с кръстче, нещо като знака „Спирането забранено“.

— Това за зашифроване на дневника ли се използва?

— Използването на знака служи да се съкрати времето за попълване и увеличава четливостта, което е важно при предаването на смяната.

— Правилно ли ви разбрах? Знакът се поставя при всички случаи или ако е спряна неизвестна кола?

— Винаги се поставя. Ако това е кола на жител от комплекса, то на сутринта аз говоря с него или с шофьора му. Ако не е на местен човек, по правило се вземат други мерки. След всички тези взривове в Москва и други терористични актове имаме много строги мерки за безопасност, може да има такава ситуация, че да не ни е до попълване на дневника.

— Например какви мерки? Правите оглед със служебни кучета ли?

— Случвало се е и с кучета — тросна се Белов.

— Добре, как да си обясним липсата на знака в дневника? За какво ви докладва дежурният от нощната смяна?

— Каза: заспал съм. Този въпрос вече ми го зададе следователят в деня на убийството, изобщо вече всичко му разказах.

Владимиров не обърна внимание на забележката. В деня на убийството следователят не е знаел за какво да се захване. Сигурно е разпитвал повърхностно: не знаете ли например това? Нещо, което би позволило веднага да хванат убийците.

— Вашите хора често ли спят по време на дежурство? Разрешено ли им е да спят?

— Спането е забранено. — Белов усети подигравката във въпроса и отговаряше сухо и почти враждебно: — Предполагах, че не спят.

— Дежурният обясни ли по каква причина е спал?

— Бил на лов. Не успял да си почине преди дежурството.

— Нали този, който застъпва сутрешна смяна, в шест часа, е трябвало при поемането на дежурството да обърне внимание, че липсва знак, и да забележи колата?

— Да, трябвало е.

— Но не е предприел нищо, така ли?

— Да.

— И двамата ли ще уволните?

— Още не е решено.

— Благодаря, а сега бих искал да поговоря с двамата.

— Те ви очакват. Кого да извикам пръв?

— По реда на дежурството.

Началникът на охраната излезе. Съобрази, че ще разпитвам по един, измърмори наум Владимиров, дали познава процедурата отблизо? Но това са излишни изводи. Може би просто размерът на стаята определи всичко. „В края на разпита аз не станах и той реши: искам да продължа в кабинета му.“

Вратата се отвори, в кабинета влезе дежурилият през нощта Андрей Скороход и погледна с ням въпрос оперативния служител. В малкия кабинет срещу седналия почти до вратата Владимиров се издигаше огромна фигура, просто нямаше как да не го покани да седне.

— Седнете… на масата — предложи Владимиров, оценил комичността на ситуацията. — Седнете и обяснете защо след като видяхте към пет часа сутринта колата, както личи от предишните ви показания, не сте отбелязали в дневника.

— Заспах.

— Спали сте до пет, събудили сте се, видели сте непознатата кола и сте решили още да поспите?

— Не съм решавал… Така се получи — тъжно и неуверено отговори пазачът.

— И трябва ли да ви вярвам? Не можахте ли веднага да измислите по-правдоподобна история?

— Не можах веднага. Тоест не съм си измислял. Казвам как беше.

— И колко дълго благоволихте да спите?

— Какво?

— Кога се събудихте и с какво се заехте по-нататък?

— В шест. Колегата ме видя, че съм сънен, и ме изпрати да си доспивам у дома. Главата ме цепеше.

— Тоест тръгнали сте си сънен за вкъщи да си доспивате. И не казахте нищо на колегата си за колата.

— Ами забравих, нали ви казвам, много ме болеше главата.

— Значи предния ден сте били на лов? Къде по-точно?

— Наблизо, край Калуга.

— И за какво ходихте, за лос или за глиган?

Явно Скороход не беше готов за толкова подробен разговор на тема, която няма отношение към делото.

— А, просто, си ходихме на лов — обърка се той, — каквото се случи…

— Какво, да не са открили ловния сезон? Или се занимавате с бракониерство? Между другото, кой беше с вас, какво оръжие използвахте, кога точно заминахте, кога се върнахте? Интересуват ме всички подробности.

Скороход гледа минута-две към Владимиров с разширени от смайване очи, а след това изведнъж изтърси:

— Добре де, притиснахте ме, не съм ходил на лов, просто препих, дойдох на работа с натежала глава, че и тук пийнах още. Нали за такова нещо щяха веднага да ме изгонят и аз затуй си измислих за лова и че не съм си доспал.

— Чакайте тук. — Владимиров остави съвсем посърналия пазач в кабинета, а той излезе в коридора и затвори плътно след себе си.

Колегата, с когото Скороход се сменяше — Яшкин — пушеше до перваза на прозореца. Той повтори почти дума по дума първоначалния разказ на сменника си: „Да, когато застъпих на смяна, видях колата. Да, заинтересува ме. Но точно тогава видях сънения Скороход, изплаших се, изпратих го по-бързо да си ходи да се наспи. После вече не намерих бележка в дневника. Да, според инструкцията трябваше да звъня на началника, но какво да докладвам? Как Андрюха е спал през цялото време? Кой знае как щеше да се обърне всичко?“.

— Наистина ли го болеше главата?

— Видът му не беше много добър, но болката не може да се провери.

— Благодаря, страшно помогнахте на следствието. — Търпението му свърши. Какво си мислят, че само те са умни, а в милицията е пълно с идиоти? С тия заплати, като застъпят на смяна за осем часа, през две денонощия на третото, ще ми твърдят, че единият от тях спал, а другият толкова се уплашил, че си забравил задълженията, които всичките знаят наизуст. По-скоро щеше да му разкраси физиономията заради нарушаването на режима, а след това да хукне да донася на ръководството, не дай боже то да си помисли, че той също не отговаря на високото звание пазач на елитния жилищен комплекс. — Между другото в течение ли сте, че Скороход току-що промени показанията си и сега твърди, че е бил мъртвопиян?

Владимиров дори не погледна реакцията на Яшкин, върна се в кабинета.

— Слушайте, Скороход — обърна се той към чакащия, — след дежурството не сте тръгнали да си доспивате, дори не сте отишли да си оправяте махмурлука, прибрали сте се вкъщи и два часа сте разглобявали и чистили карбуратора на собствената си кола, а това щеше да е много нетривиално, ако ви трепереха ръцете и очите ви се затваряха. Вчера позвъних на жена ви, тя не знае нищо нито за лова, нито за пиянството и твърди, че когато сте се върнали от дежурството, сте изглеждали обикновено. Принуден съм да ви задържа.

Но двучасовият разпит в МУР не прибави нищо ново. Скороход настояваше на своето: пиян бях, спах. А жена ми просто е объркала всичко.

Разбира се, можеше да докладва на Тур. Като познаваше него и създалата се ситуация около делото, лесно можеше да повярва, че прокурорът на Москва ще издаде заповед за арест. Но така не искаше да си признае безсилието. Умореният Владимиров позвъни без никаква надежда в службата за охрана и поиска да му извикат началника.

— Не желаете ли да ми разкажете нещо?

— Аз наредих да не се отбелязва нищо в дневника и да не се обръща внимание на колата — заяви Белов, — ако е необходимо, сега ще дойда.