Фридрих Незнански
Тайните на елита (32)

„Дезинфекцирането“.

28 юни

… Изобщо охранителят на фирма „Карат“ се казваше Володя, или Вовчик, но заради популярните вицове предпочиташе да се нарича Вован. Часовникът показваше един и половина, началството тъкмо се беше върнало от обед и пиеше кафе в кабинета си, по-голяма част от служителите ядяха по стаите си макарони „Доширак“, освен няколкото потни инвалиди, които продължаваха да звънят по телефоните и да чукат хитро по клавишите на калкулаторите. Секретарката Танечка мина през хола, пококетничи с Вован, симпатична е, само задникът й е прекалено малък за вкуса му. До края на обедната почивка оставаше още половин час, жалко, не можеше да отиде да запали една, нали се е върнал шефът. Вован хвърли поглед на монитора за следене на входа, както винаги всичко беше чисто и се обърна към касетофона, започна да настройва на някаква спокойна станция. И всичко стана точно в този момент. Като на кино на „три“ вратата беше изкъртена. В хола неизвестно как се струпа безумно голяма навалица. Вован скочи, засуети се, не си представяше много добре какво да прави, очите му се премрежваха от вида на „камуфлажите“ и нито едно нормално лице, мамицата им, само черни маски с процепи, фантомаси скапани… Изскочиха останалите, Федка, Костя и Славик, но те само на думи са Рамбовци, а в живота, както и Вован, след две секунди вече лежаха по очи на пода и усещаха колко много ги болят ребрата. Дошлите бойци бяха сурови хора, пестяха си думите, но пък раздаваха щедри удари с възпитателна цел, то и никой не се съпротивяваше кой знае колко. Скоро част от персонала на „Карат“ мирно лежеше на пода, разглеждайки килима, а останалите стояха, разтворили крака и опрели ръце в стената, по стаите, където ги завариха. Всичко стихна, само симпатичната секретарка Танечка хлипаше истерично, сгушена в контешкия си луксозен кожен стол. За началството не се полагаха никакви привилегии и величавият директор и заместникът му също стояха заедно с тях като обикновени смъртни, опрели длани в стената. И едва тогава на разчистената територия се появиха оперативниците от спецподразделение „Р“, също като Глеб Жеглов от филма „Мястото на срещата“.

Претърсването отне доста часове. По пода се търкаляха хартиени листове и разпечатки, всяка дискета методично се преглеждаше, иззеха документите, игнорирайки вялите протести на местното началство. Солидно охраненият, малко напомнящ на бик директор на „Карат“, който се беше нагледал на буржоазни филми, се опита да каже нещо за адвоката си, но бързо схвана, че е по-добре да мълчи, когато не го питат, а ако все пак нещо го попитат — да отговаря отчетливо, разбрано и по въпроса. И моля — без всякакви адвокати.

Сръчните момчета от специалното подразделение „Р“ бързо проверяваха компютърната база данни на „Карат“. След което на бял свят се появиха акуратни разпечатки на контактите на фирмата, които не носеха най-благороден оттенък. В едно от чекмеджетата на директорското бюро се откри много любопитна разпечатка, съдържаща ни повече, ни по-малко разшифровани съобщения до пейджър, чийто номер бе регистриран на някой си Иван Кравченко, директор на фирма „Оникс“. В миниатюрния сейф на директорския кабинет бе намерен екземпляр от прибор, следящ информацията върху пейджъра. След което ръководството на „Карат“ изгуби всякакво желание да задава въпроси и да прави оскърбени физиономии, а Вован се замисли здравата: толкова ли е хубава професията охранител, дали направо да не я…?

Денис не можеше да стои от умора. Но нямаше време за почивка: операцията по „дезинфекцирането“ на ползвателите на шпионската апаратура беше в пълен ход и Денис обикаляше с Дудинцев и неговите бойци архангели от единия край на Москва до другия и обратно. Да, списъкът на клиентите, така виртуозно съставен от Макс, беше съвсем верен. Именно по този начин професионалистите от „Бийтълс“ са шифровали клиентите си. Но за съжаление впоследствие се изясни, че в списъка няма едра риба. Уви, разни дребни мошеници, банални рекетьори, търсещи нови „роби“, са прибягвали към услугите на производителите на апаратурата за електронен шпионаж. Но всичко това стана ясно после, от равносметката на „дезинфекцирането“, когато повече от трийсет невинни фирми бяха „поставени до стената“. Разбира се, тази операция не беше излишна.

Най-сетне Дудинцев се оказа в стихията си. Не признаваше много „разсъжденията“ и за него винаги беше мъчителен етапът на интелектуална стратегия, анализ, разработка на версии. А когато дойде време за решителни действия, подполковникът пак почувства увереност в себе си и собствената си правота. Акцията беше точно планирана, ударът организиран едновременно в няколко направления, бяха дадени най-кратки срокове за „дезинфекцирането“. Частите на спец подразделение „Р“ бяха подсилени с омоновци, които дори надвишаваха необходимото количество. Офисите на заподозрените клиенти се отцепваха за броени минути, всеки боец знаеше точно задачата си и я изпълняваше. На практика щурмът стартира изведнъж на няколко места едновременно и никъде нямаше издънка.

Проверяваха повече от трийсет адреса. Нито една грешка. Списъкът на Макс беше верен от начало до край. Но само веднъж — в „Карат“ — успяха да постигнат стопроцентов резултат (намериха и апаратурата на „бръмбарите“, и документални резултати от подслушване). Иван Кравченко, чийто пейджър каратовците са прослушвали, беше един от хората, обърнали се за помощ към органите на вътрешните работи. С други думи, Иван Кравченко беше от бизнесмените, чийто бизнес е щял да фалира благодарение на шпионските разработки на спецовете от фирма „Бийтълс“.

Но името на Минчев не изскочи в нито един разпит, на нито една дискета, в нито един документ или поне бегла бележка в някой тефтер.