Фридрих Незнански
Тайните на елита (27)

Денис Грязнов.

27 юни

Виж ти какво местенце! Денис се оглеждаше с недоумение — какво е това, наистина ли тук живеят хора? Просто живеят?

Арбатова му наговори едни: била се затворила значи в кухнята с Минчев; на пода било пуснато детското влакче; полилеят, да го вземат дяволите! И си представяше — е, не е дворец, но все пак нормално жилище, четири–петстайно. Какво могат да си представят обикновените граждани, като чуят израза „елитен жилищен комплекс“? Голямо чисто фоайе с портиер, дори с охрана, на тавана няма бездомници, нито неприлични надписи по стените на асансьорната кабина. Да, въображението на бедните граждани все още е бедно… Бедните граждани дори не могат да си представят, че може „просто да се живее“ в дворцово имение от осемнайсети век. Разбира се, всичко това е ново строителство, например в дворцовото имение не може да има подземни гаражи, както и всичко останало, но каква стилизация! Стилизацията е превъзходна. Просто град в града с размери около десет хектара. Тук ти са училищата — детски градини, и спортен комплекс, и от само себе си се разбира — ресторант, супермаркет и дори яхтклуб с плаж и хотел за домашни животни. Къщите — от три до пет етажа и всеки етаж е в духа на осемнадесети век. И това не ти е на края на географията, а е в Москва, в чертите на града, близо до любимия язовир „Химки“.

Грязнов дори забрави за работата — така го смая Покровско-Глебово. А рекламното табло на входа на селището някак скромно съобщаваше, че все още има свободни апартаментчета по двеста и петдесет квадратни метра. Какво влакче можеш да си пуснеш на пода в такъв апартамент! Направо железницата от Петербург за Москва…

Само че работата в такива условия е къде по-сложна. Не се виждат съседски баби по пейките пред входа и е трудно да си представиш някой от местните обитатели да се развлича, застанал на прозореца и зазяпан по минаващите. По тия места живеят делови хора. Доскучае ли им — по-добре да се запишат в яхтклуба, вместо да зяпат от прозорците.

Но в този момент Денис имаше нужда точно от скучаещи любопитни. Ако Минчев е бил прав, тогава благоверната му съпруга наистина го е следила, а ако го е следила и не му е казвала? Дали именно тя не е забъркала цялата каша със следенето? Най-добре ще се разбере дали Олга е следила мъжа си точно там, където мъжът й е ходел тайно от нея. Например в дома на Арбатова…

А, ето и подходящ случай да завърже разговор.

— Госпожице, госпожице, изпуснахте пакета, да, да, точно този, не се притеснявайте, да ви помогна ли? — Денис се засуети около една блондинка, която вадеше чанти от багажника на жълт опел. За разлика от Арбатова блондинката беше ярка. А по какво се различават безцветните от ярките — не е ясно. По веждите и миглите? Но нали с гримираните си мигли и изобщо с яркия си макиаж Арбатова пак е една безцветна мишка…

Без да удостои Грязнов с поглед, дамата издърпа от ръцете му пакета и тръгна към входната врата. Сигнализацията на опела прощално пропищя след нея.

— Добре, признавам си, госпожице, аз самият страшно се нуждая от вашата помощ…

Входната врата хлопна. Да, тук не само няма любопитстващи безделници, но и не обичат такива.

Стоп! На двора почти няма коли — всички са в гаражите. Значи ще се върне, ще занесе покупките и ще се върне… Но какво толкова има в тази мадама? На хоризонта се задава майка с количка. Тя със сигурност има много повече време, отколкото блондинката с характер. Може майката да не го отпрати…

Но Денис не се помръдна от мястото си. Нещо му подсказваше, че трябва да почака. Да почака и да помисли как да се приближи до блондинката.

С какво разполагаме? Опела. Аха, огъната предна броня. Е, ще се наложи още веднъж за днес да се направи на милиционер. Единствената надежда е „книжката“: мадамата едва ли ги различава. Ченге и толкова.

Входната врата отново щракна. Денис клекна със съсредоточен вид до огънатата броня. Поогънатата повърхност вече не беше идеално огледална, но все още можеше да се различи в нея кой се появява зад гърба му. Тя.

Денис се изкашля, стана, разкърши се, многозначително врътна пръст във вдлъбнатината:

— Госпожице, имам един въпрос към вас. Бъдете така любезна да ми покажете документите си.

Учуден поглед — първо към Грязнов, после към „книжката“ му, а по-нататък и към собствената кола. Денис невъзмутимо тръгна да обикаля колата, като си мърмореше:

— Жълт опел, драскотина на десния калник, огъната предна броня… Е, номерата нямат значение, лесно се подменят…

— За какво става дума? — Момичето все още е спокойно, но като че ли е на ръба.

— Сутринта получихме описание… Кола, подобна на вашата, е замесена в много неприятно нещо. Трябва да изясним къде сте огънали чудесната си броня. Изглежда, ще се наложи да ви…

— Почакайте, сега ще ви обясня за бронята. После ще можете да проверите как е станало. Преди около една седмица се прибирам вечерта и като последна идиотка бутнах едно такси пред сградата. Помислих си, че тръгва, а то даде газ и остана на място. С една дума, вината беше изцяло моя и шофьорът на таксито със сигурност ме е запомнил. Моля ви, проверете, сега ще ви кажа неговия номер, записах си го за всеки случай.

— Много ли се наложи да платите? — съчувствено изрече Грязнов, докато излизаше от ролята си.

— Вижте, в това отношение историята беше много странна. Аз, общо взето, не мислех веднага да вадя пари, исках първо да поговорим, може би щях да сваля цената — да не си мислите, че щом хората живеят прилично — тя посочи своето „имение“, — значи имат купища пари?

— Не, разбира се, не мисля — успокои я Грязнов.

— Та слизам значи аз от колата, приближавам до шофьора — а до него седнала една дама, пътничка. Ама съвсем хлапе, кукла, мига-мига с клепачи… Вие изобщо интересувате ли се от това?

— Разказвайте, госпожице, разказвайте… — Денис целият трепна отвътре. Кукла, казваш, и мигала с клепачи!

— И това момиче, като видя, че отивам с портмонето, започна да му пъха пари — излиза, че вместо мен. Той я погледна така странно, а тя, изглежда, реши, че му е дала малко, и започна да си дърпа обеците — вземете, казва, само да тръгнем по-скоро. Не искаше нито миг повече да остава в този двор, а и като че ли се изплаши от мен, все си навеждаше лицето…

— Това ли беше лицето?

Грязнов подаде на блондинката снимка на Олга Минчева.

— Разбира се, точно тя. Защо, има ли нещо?

Но „милиционерът“ вече не възнамеряваше да отговаря на този и на всички други въпроси. Той благодари горещо и малко неразбираемо и си тръгна, като дори забрави да запише номера на таксито, нещо, от което трябваше да се заинтересува, както се стори на момичето…

— И какво сега, Грязнов — мърмореше си той под носа, — сега ще се доверяваш ли на интуицията си? Момичето от Покровско-Глебово не било за твоята уста лъжица, а как се оклюма, а? Но това няма значение, остави го. Обаче ти се е паднала странна клиентка. Най-малкото истерична. Сваляла си обеците и пръстените… Ех, Олга Минчева не е искала да се издава пред входа на Арбатова, никак не е искала. Мигала–мигала с клепачи…

След един час Грязнов вече седеше в едно кафене близо до дома на Минчева, пийваше си топла минерална вода и слушаше обърканото обяснение на Олга.

Изглежда, с позвъняването си беше извадил младата вдовица от банята. Отначало жената отказваше, молеше да отложат срещата, Денис, казва, защо толкова препирате, но най-накрая се предаде и излезе с влажна коса, по анцуг и еспадрили. Негримираните й мигли пак мигаха често-често, устните й току се свиваха капризно.

Първата версия — „В Покровско-Глебово живее една приятелка“ — се разби в тежкото мълчание на Денис. Сетне, с уговорката „добре де, съвсем честно“, последва намек за някакви нейни съвсем лични обстоятелства, които като скърбяща вдовица не искала да обсъжда. (С това се обяснява припряността и дърпането на обеците.)

Денис продължаваше да мълчи. Вдъхновена от това, че, изглежда й вярват, Олга изрази надежда, че току-що откритите обстоятелства ще си останат строго между тях, а също така помоли въпреки това да не споменава на Денис името на човека, който е бил причина за посещението й… и така нататък, и така нататък.

Чудно нещо, помиели Грязнов, втора мацка за днес ме моли да й запазя тайната. Но тайната на тази е фалшива. Дръж се, Олечка.

— Добре, без имена. В колко часа пристигнахте в Покровско-Глебово?

— Мисля, че… в седемнайсет и четирийсет.

— Помните ли как изглеждаше колата, която бутна вашето такси?

— Не помня марката, но беше жълта, жена я караше.

— Много ли платихте на шофьора за бързането?

— А, нищо не ми взе. Само направи така с пръст по главата и махна с ръка.

— Кога научихте за интимните отношения на мъжа ви с Кристина Арбатова?

— Една сед… ах, боже мой.

Денис отново замълча.

— Ами да, да, в края на краищата това няма никакво отношение към смъртта на Игор, имах пълното право да не ви разказвам.

Денис се загледа в юмруците си.

— Но, Денис, разберете ме, в края на краищата това е унизително за мен. Бездруго ми е ужасно тежко, а на всичко отгоре да ви посвещавам и в това нещо.

Денис въздъхна многозначително.

— Ще се съгласите, че е по-добре да бъдеш курва в нечии очи, отколкото ревнива идиотка.

— Е, зависи — най-сетне се обади каменният Грязнов. Сещаше се поне за няколко госпожици, които няма да бъдат съгласни с умозаключението на Олга. — Ако не ми разказвате всичко, няма да мръднем нито със сантиметър в разследването. В края на краищата аз нямам интерес да работя с клиент, който крие от мен по-голяма част от обстоятелствата по делото.

— Но това не се отнася…

— Дали се отнася, или не се отнася, решават професионалистите. Тогава защо се обърнахте към мен? Или всичко разбирате? — Той направи движение, сякаш възнамерява да стане.

Олга го хвана за ръкава:

— Денис, аз вече всичко разбрах, всичко, всичко.

— И какво стана с Арбатова?

— Не бях сигурна за Арбатова, тръгнах наслука. Честно казано, за интимните отношения и така нататък — това ми го разказахте вече вие.

— Аз ли?! И Кога?

— Току-що. — Олга се усмихна слабо. — Тоест аз подозирах, естествено, и много силно подозирах, иначе нямаше да хукна на онзи край в това дяволско имение. Дано изгори, дано.

— Той какво, прибираше се целият в червило, с женски косми? — Грязнов разбираше, че не бива така, но просто му писна да бъде тактичен. В края на краищата заради срамежливостта на откачената му клиентка цял ден обикаля като луд из това „дяволско имение“, разиграва комедията с опела и се занимава с куп други глупости.

Минчева сякаш не забеляза нетактичността му, дори се опита да направи една от своите подчертано детски гримаси, която този път означаваше „Как може, недейте така!“.

— Не, не се е стигало до червило, просто личеше, че с него става нещо лошо. Знаете ли, Денис, той имаше особена теория за полилея на Чижевски. Малко… извратена. Еротично-невротична по характер. Така казва една моя приятелка, тя учи психиатрия.

— Че какво толкова… еротично може да се направи с полилея?! — Грязнов се учуди фалшиво, през днешния ден му беше омръзнало да изслушва тайни за сексуалните пристрастия на покойния Минчев. Още повече че тук няма да чуе нищо ново.

— Не с полилея, а… под него. Смяташе, че това е ключ към неземното блаженство. Аз не усетих нищо толкова особено под полилея, но щом той беше толкова уверен, значи за него бе сериозно… И аз изведнъж започнах да се замислям по въпроса — нали не поставяше полилеи само на мъже… И като си представих как развива теорията си на някоя нимфоманка, направо ми призля. Нали помня с какъв жар ми обясняваше: очите му горят, диша като локомотив и ме влачи към полилея едва ли не пряко волята, при това не само против моята, но и против своята…

— Да се върнем на Арбатова, става ли?

— Да се върнем. — Олга сви устни. — Веднъж той разказа, че възнамерява да монтира лампи в Покровско-Глебово. Някъде бях чела за този район — дори не ми се вярваше, че може да съществува такова нещо. И той замина, а моята фантазия се развихри. И виждам мъжа си в дворцовите покои, под лампата на неговата любима, с някоя гадна кучка, която не притежава нищо освен цици и портфейла на татенцето си… Но пък портфейлът е такъв, че с него може да купи моя Игор цял… И като се ядосах после, мисля — я стига, на кого е потрябвал, че и да го купува. На никого няма да потрябва. Толкова е гадно — да си стоиш вкъщи и да разбираш, че изцяло и напълно зависиш от капризите на една отвратителна фуста. Разбирам, разбирам, че говоря глупости, обаче не мога да се спра. Между другото точно сега ми съобщихте, че съм била права.

— Олга, аз…

— Стига, какво значение има сега. Да продължавам ли?

— Разбира се.

— Върна се от онова Покровско-Глебово много странен. Аз бездруго си бях нафантазирала разни неща, а като се вгледах в него — и виждам куп потвърждения на моите бълнувания. Та заспа той, а аз взех да търся в телефонното му тефтерче нови номера. Да, да, недейте да правите такава физиономия, нали ме помолихте да разказвам честно и аз разказвам, не ме интересуват движенията на вашата душа. Представяте ли си, непрекъснато изучавах бележника му, знам къде са старите телефони и къде новите. И ето че видях тази Арбатова, на това отгоре и подчертана. А след няколко дни чувам — беше се заключил с телефона в банята и мрънка разпалено на някого: чакай, ще дойда веднага, никъде недей да ходиш, моля те… Че като подскочих: той излезе и аз — след него, хванах такси. Игор спря до метрото, купи еей такъв букет — тогава вече ми падна пердето.

— И в крайна сметка се оказахте край дома на Арбатова?

— Така изглежда: във всеки случай така си мислех. Нов телефон на жена в бележника, който се появява след посещение на района, и ето че се насочва право там, на всичко отгоре с цветя… Наистина не успях да науча повече.

— Защо?

— Изплаших се, честно казано. Нямам нерви за следене. Таксито стои на улицата като на сцена, а на мен във всеки минувач ми се привижда Игор: ей сега ще дойде, ще ме измъкне за лакътя от колата, не мога да го излъжа, че имам приятелка в този вход… А когато оная се блъсна в багажника ни и видях — блондинка, косата й дълга, — веднага реших, че е Арбатова. Чак след това съобразих — е, и какво като е Арбатова? Нали не може да ме познава. Но се паникьосах, само една мисъл ме чопли — дано да не се приближи до мен, дано да не се наложи да говоря с нея, ох, само по-бързо да се махна оттук, никога, никога повече няма да се занимавам сама със следене.