Фридрих Незнански
Тайните на елита (24)

Денис Грязнов.

26 юни

— Еее! Какъв шпионаж, какъв шантаж, какви ги дрънкате! Нямаме време за кино ние, Щирлиц сме го гледали като деца! — Муха беше възхитително страшен и оскърбен най-дълбоко. Свъси вежди, издаде устни, ококори тъмните си очи, аха да изхвръкнат от орбитите, и като цяло повече приличаше на разсърдена маймунка. Ратников също реагира по своеобразен начин. Той потъна в каменно мълчание, но раменете му скръбно се отпуснаха и стана ясно, че няма равен на себе си в амплоато на погазената добродетел. В тази патетична минута Денис, който по природа не беше склонен към меланхолия, искрено се забавляваше, а Дудинцев просто се вбесяваше от глупавите детски номера: така или иначе ще разкажат всичко, каквото знаят, но защо се инатят, нали виждат, че нищо няма да им направят? И сдържайки раздразнението си (насочено и към Грязнов, който можеше и да не демонстрира безметежната си усмивка на всички желаещи), той каза:

— О, всичко разбирам, естествено, никого не сте изнудвали за пари, не сте му опирали нож до гърлото и не сте предавали по радиото шифровки. Всичко това е чудесно. Но я ми обяснете следното. Нима нито веднъж у вас не се породи подозрение, дори догадка, защо сърдитите чичковци с големи пари купуват вашето хитро уредче?

По всичко изглежда, че Ратников беше предоставил на партньора си правото да отговаря. И Муха почти с удоволствие се ползваше от това право, засипвайки присъстващите с поток от гняв, досада, жалби и оправдания:

— Ей, вие! Какво ми влиза в работата за чий му е на някой си проклетият уред? Още веднъж повтарям, може да не сте разбрали от първия път. Ние с Аркадий се занимаваме с електроника, разбирате ли? Повтарям на срички: е–лек–тро–ни–ка! Нашата работа е да рисуваме схемички, да опъваме жички, да измисляме връзки, за да не горят лампите и да свири музика. Това е! Не ни пука на капачката какво ще правят по-нататък с нашите джаджи!

Грязнов използва паузата, когато развихрилият се Муха си поемаше дъх, за да приложи изтъркания, но затова пък ефективен способ, с който понякога се налагаше да вразумяват самозабравилите се клиенти. Той бавно се надигна от мястото си, отиде съвсем близо до истеричния „бръмбар“, който сега трябваше да гледа Денис от долу на горе с вдигната глава, и каза много тихо и много отчетливо:

— Вие, уважаеми, може да не си давате напълно сметка къде и защо се намирате. Ние с вас не сме на пазара, нито в дамски фризьорски салон. Оставете нахалния си тон за вашите клиенти бандити и се потрудете да бъдете малко по-вежлив с представителите на властта. Не се люлейте така на стола, току–виж, се счупил някой крак, отдавна ли не сте падали?

Всичко това беше просто така, малка забава плюс пет секунди производствена гимнастика: все пак се наложи да стане, да отиде и постои до потния мръсник. През това време Кирил Дудинцев успя малко да си почине, да си поеме дъх и най-накрая да овладее раздразнението си.

Но вече беше време да сменят темата. По-точно, да я конкретизират. И Денис зададе следващия въпрос. Предварително се разбраха с Дудинцев за всичко: подполковникът учудващо лесно му разреши да поговори с „бръмбарите“ по „своя“ въпрос, явно разбирайки, че никой няма да допусне Денис на разпита при следователя и че като се съвземат от първата уплаха, „спецовете“ изобщо няма да разговарят с „частник“ без официални пълномощия.

Денис се обръщаше преди всичко към Ратников, който продължаваше да седи мълчаливо, докато в това време Муха святкаше с очи към Грязнов като театрален злодей. Бавно, произнасяйки ясно думите, Денис каза:

— Игор Минчев. Бизнесменът Игор Минчев. Това име да ви говори нещо?

И Ратников, и Муха почти синхронно поклатиха глави. Разбира се, няма да научиш истината, но във всеки случай Денис не забеляза никакви външни признаци, че го познават. Никакви искрички в очите, никаква многозначителна размяна на погледи и, разбира се, никакво треперене на ръцете. Изглежда, наистина чуваха името на Игор Минчев за първи път.

— Добре. Тогава ще уточня. Може да не са прозвучавали имена, но сте чували следната история: някакъв бизнесмен се е самоубил. А се е самоубил, защото се е разорил. А се е разорил благодарение на вашите уреди. Този случай да ви е известен по някакъв начин?

Пак синхронно отричане. А Муха, продължаващ усилено да демонстрира своята емоционалност и възприемчивост, на това отгоре мърмори с дебелите си устни:

— Какво сега, за всеки самоубиец ли ще се обвиняваме? Намерили убийци, няма ли кого да осъдите?

Денис си караше своята линия, за разлика от подполковник Дудинцев не изпитваше ни най-малко раздразнение. Той извади къс хартия със записани цифри:

— Сега ще ви покажа номер на мобилен телефон. Ще го погледнете внимателно и ще кажете дали някой ви е молил да следите някаква информация, постъпваща или излизаща от номера. Може просто да ви се стори познат.

Изглежда, Муха можеше да каже много неща, във всеки случай устните му мърдаха твърде изразително. Дори Ратников в този момент явно си припомняше нещо, което би могъл да каже на досадния детектив. Но явно не си спомняха фактите, свързани с мобилния телефон, записан на листчето. Те си спомняха просто думи, Денис прекрасно знаеше тези думи и неведнъж ги използваше къде на място, къде не. Въпреки това в дадения момент предпочиташе да си няма работа с тези думи и затова веднага повтори въпроса и за всеки случай произнесе ясно на глас цифрите от номера (кой ги знае, може само да са чували телефона, да са им го казвали, а да не могат да идентифицират записаното на листа), но Ратников и Муха само клатеха глава и дори мълчаливият Ратников рече:

— За пръв път го виждаме.

Дудинцев стана от стола и отиде до прозореца, запали цигара, пак пусна кафеварката. Денис ясно чу мърморенето на Валера: „Наливат се като луди, кафето наше, захарта наша, чашите наши, дори не се сещат, че може би и ние искаме…“

— Денис, ела за малко — помоли го подполковникът.

Денис също се зарадва да прекъсне за минута–две: започна да му омръзва упоритата тъпа съпротива на титаните на електронните развлечения. Отиде до прозореца, а Дудинцев се наведе над ухото му, след като пусна Земфира да ехти с пълна сила:

— Денис, тия няма да кажат така. Ти такива въпроси им задаваш, че няма смисъл да отговарят. И аз не им вярвам, чувствам, че си прав и твоят Игор Минчев може да е изработен тук, макар те да мълчат. Безполезно е да ги заплашваме, нали ще се отърват с глобата и ще заживеят както и преди. Но по-предпазливо отпреди. И те прекрасно го разбират. Виж, ако можем да ги сплашим с нещо друго…

Денис гледа Дудинцев близо секунда, без да разбира много добре с какво именно да заплаши Муха и Ратников. Но най-накрая разбра. Заусмихва се и тръгна обратно към масата, където „бръмбарите“ се измъчваха в очакване. Муха не откъсваше очи от кафеварката и жалостивият Грязнов реши след пет–десет минути все пак да налее кафе на изтормозения Валера. Но кафето трябваше да се заслужи, затова каза спокойно:

— Знаете ли, момчета, аз измислих една работа. Не е електронна, естествено, къде ти… Такава, чисто техническа. Вече познавам хората, които ще са ми благодарни. Дори може да има пари плюс почит сред благодарните потомци. Момчета, реших да ви предам. Нали разбирате, има една камара качествени мъже, които са изгърмели заради вашите хитроумни машинарийки. Те идват при мен, казват: така и така, бизнесът се проваля, строихме, градихме, вече знаем откъде научава конкуренцията, само да пипнем тези, които продават уредчето… Ще отида при тези големи сериозни хора и ще кажа: намерих момчетата, които са измислили приборчето и го продават. И край. Ще ви предам. Ще спечеля пари. Защото заради вас клиентите ми няма с какво да си платят. Не, Валера, не хвърляй печални погледи към подполковник Дудинцев. И на него му е обидно, че няма как да те притиснем по законен път. А така — никой не губи и за никого няма да е обидно. И аз, Валера, не се шегувам.

Нещо в лицето и интонациите на Денис убеди „бръмбарите“: този път не се шегува. Наистина ще ги предаде. Това ще е лошо, защото първо ще боли, а после няма да има нищо, а така не им се иска да дойде това „нищо“. За първи път от началото на разпита Ратников и Муха се спогледаха. Никой не им пречеше и след негласното им споразумение именно Ратников пое решаващото изказване. Денис очакваше точно това.

— Добре — започна Ратников с въздишка, на лицето му застина унило–обидената гримаса, — при нас идваше един човек. Но не от свое име, а от името на други, по-големи. Двамата с Валера наистина виждаме за пръв път номера на мобилния. Никой никога никакви номера не ни е давал — нито на телефони, нито на пейджъри. Хората просто се нуждаеха от уреда, нали така? Той направи точно това, което и вашите днес. Веднага извади парите, без да се пазари излишно. Ние отначало проверяваме всички, нямаме навика веднага да приемаме поръчките. Но как става обикновено: крият, шифроват, казват, че лично искат да се защитават, че ги притискат и трябва да проследят някакви лоши момчета. Пък ние се правим, че вярваме. А този мъж, който дойде тогава при нас, нищо такова не направи. Вярно, не каза цялата истина, но не криеше, че искат да накажат някого. Тоест беше ясно, че не искат да четат пейджъра на някого заради приятните сюрпризи. Това е единственият случай, който мога да си спомня, когато от самото начало всичко беше ясно и на клиента, и на нас. Нямаше никакви имена, но той говореше нещо за бизнес, че страшно много вземал някой си там страшно горд…

Този път май „бръмбарите“ наистина не криеха нищо и нямаше какво повече да отговарят. Денис дори малко посърна: опитът му подсказваше, че загадъчният клиент на фирма „Бийтълс“, несчитащ за нужно да крие целите си, не обещава никакъв радикален завой в разследването. Все пак и това е нещо. Денис погледна Дудинцев, пазещ непроницаемо изражение на лицето, въздъхна уморено и за кой ли път тръгна към прозореца за нова порция кафе. Оставаха същински дреболии — да състави описание, да запише данните за външността на неотдавнашния гост, посетил електронните спецове, и да поеме в известната посока.

Докато наливаше кафе (изглежда, за няколкото часа двамата с Дудинцев бяха видели сметката на целия запас от кафе на нещастните спецове от „Бийтълс“, а Денис така и не намери време да направи по чашка на самите домакини), Грязнов отново си повтаряше наум фактите по делото на Минчев. Докарали са човека до самоубийство. Щателно са го следили. Знаели са за всичките му маршрути, преди него са предусещали действията му, били са в течение на всичките планове и събития и, много ясно, можели са да влияят сериозно и жестоко. Подслушвали са телефона му. Първи са получавали съобщенията до пейджъра му. Шантажирали са го. Разорили са го. Но дали загиналият Игор Минчев прилича на „силно гордия“, за когото току–що си спомни Ратников? Къде е гаранцията, че става дума изобщо за Минчев? Прекалено е просто и сякаш прекалено мирише на късмет. От друга страна, дори ако тогава е ставало дума за съвсем друг човек, ако той е бил един от многото „силно горди“, това не променя нещата. Все пак извадиха късмет да стигнат до поръчителите, а по-нататък ще видим. Орбитата е обща, има много преплитания по мрежата и рано или късно името на Игор Минчев ще изплува. Денис усети болка в очите от луминесцентните лампи в опърпаната стая на „Бийтълс“ и нямаше търпение да дочака кога ще свърши безрезултатното тъпчене на едно място.

Муха и Ратников неотстъпно следяха с погледи придвижванията на Денис, но с описанието се зае Дудинцев, естествено. Той се върна с кафето си на масата, седна, хвана писалката и погледна очаквателно навъсените „Кулибини“:

— Хайде сега, спомняйте си. С какво беше облечен, как се представи, как разговаряше? На колко години изглежда? Какво впечатление ви направи? Какво каза конкретно? Постарайте се да не пропуснете нито един детайл и изобщо давайте по-подробно, разбрахме ли се?

Спецовете започнаха да отговарят с паузи, вдигайки глава и шарейки с поглед по тавана, за да си спомнят всички детайли, мучаха неуверено и току очаквателно замлъкваха. Колкото и да е странно, но докато си помагаха взаимно и дори постепенно се изпълниха с благороден комсомолски ентусиазъм, съумяха да си припомнят доста точно, за да се оформи напълно убедителен портрет, позволяващ вече да се опрат на нещо. Писалката на Дудинцев бързо бягаше по листа и скоро беше готово напълно приемливо описание за единия от предполагаемите клиенти на фирма „Бийтълс“. Освен това описанието на „клиентския компютър“ беше съвършено изчерпателно (включително за подгънатото краче на втория сот-порт), което не може да помогне при търсенето, но трябва да послужи за доказателство.

В това време Денис не пропускаше актьорските способности на Ратников и Муха. Момчетата явно бяха печени, не работят от вчера, имат достатъчно специфични клиенти, за да са толкова загубени бийтълси. Не може да са работели просто така, без да се презастраховат, и чак толкова да нямат никакви сведения за клиентите си. Ако се съди по всичко, те са достатъчно уверени в себе си, за да не се суетят. А много е възможно целият емоционален епизод при съставянето на описанието да е само проявена слабост от страна на „бръмбарите“: в края на краищата достатъчно сериозно ги заплашиха, че ще ги предадат на обидените обекти на шпионажа и шантажа, ако продължават да мълчат като партизани.

Дудинцев повика настрани високия очилатко, който ръководеше обиска, докато те разпитваха задържаните. Последва кратък разговор, който не зарадва Дудинцев — явно обискът не бе дал нищо съществено.

— Ще изземем компютрите и цялото оборудване за по-нататъшна проверка — разпореди се подполковникът и попита Денис: — Интересува ли те още нещо?

— И аз искам да видя компютрите.

— Виж ги — разреши Дудинцев, — само не се бави, приключваме. Запознайте се: Владислав Михайлович Милявски — и той представи очилатия, — нашият главен спец по компютрите. Той ще ти покаже всичко.

— Но… — опита се да възрази Милявски.

— На моя отговорност — отсече Дудинцев.

Главният спец само сви рамене и започна да обяснява неохотно:

— Ето сървъра, най-перспективната за разработка част, естествено, но за да го видите, както се изразихте, ще ви трябва не един ден.

— Разбира се, разбира се… — Денис мислено кълнеше Макс, който от глупави съображения за хакерска етика категорично отказа да участва в „нападението“ при „Бийтълс“, слава богу, поне го екипира по най-добрия начин.

На пръв поглед сървърът беше точно като техния в „Глория“. Във всеки случай върху предния панел имаше отвор за преносим диск, и то не един. Как го учеше Макс, врътваш ключа, изваждаш чекмеджето, слагаш диска, буташ обратно чекмеджето с пръст, чакаш, докато дискът се развърти, и започваш да копираш. Май стана.

— Е, това на нищо не прилича! — Милявски се възмути, когато съобрази с какво възнамерява да се занимава Денис.

— Тържествено се заклевам: ако открием нещо, незабавно ще докладвам и в никой случай няма да се занимаваме със самодейност. Искам само да погледна техните база данни, за да открия моите клиенти и всички, свързани с тях.

— Добре де — Дудинцев махна с ръка. — Но ако, не дай си боже, има нещо, няма да се съобразявам чий племенник си, ясно ли е?

— Защо не отидем да ударим по една бира за запознанството? — предложи Дудинцев, когато откараха Муха и Ратников, а офисът на „бръмбарите“ беше благополучно запечатан.

Денис нямаше принципни възражения и при това чувстваше потребност да благодари на подполковника за разбирането и сътрудничеството.

— Да вървим, само че аз черпя.

— И аз съм с вас — заяви Милявски. — Все едно, работният ден вече свърши.

За да не ходят надалеч, се разположиха направо тук, на площад „Въстание“, в лятното ресторантче, поръчаха по две бири „Хайнекен“.

— Денис, да не мислиш, че само при вас идват с такива молби? — Дудинцев жадно пресуши първата чаша, запали цигара и се отпусна по-удобно в пластмасовия стол. — И при нас е същата галиматия. През последната година буквално сме затрупани със заявления.

— На работа за маса, на масата — за работа — промърмори Милявски. — Ти изобщо забравяш ли някога за работата?

— Забравям, когато спя дълбоко. И не сънувам. А когато сънувам, пак ми се явява работата. Наоколо е бардак, а в нашето ведомство особено голям. Подслушват се телефоните. Всеки, който не го мързи, следи съобщенията по пейджърите. В резултат на това бизнесът на хората наистина е на ръба, защото конкуренцията получава цялата информация преди самия предприемач. И какво получават за това? Член 138 от НК на Русия: незаконно изготвяне и използване на спец техника, нарушаване тайната на кореспонденцията и телефонните разговори. Глоба или условна присъда. — Подполковникът обърна на един дъх втората чаша и сърдито я удари по масата. — Нима наистина нашите законотворци не разбират, че изготвянето и използването на специалната техника винаги води след себе си или подготовка за престъпление, или опит то да бъде скрито?! Та в Щатите за такова нещо можеш да попаднеш зад решетките за двайсет години. А на това отгоре се възхищаваме: руските хакери — най-добрите хакери на света! Не са се свършили в Русия Кулибините. Как да свършат, като имат такава свобода пред себе си. За какъв дявол изобщо им беше да създават нашето подразделение? За да ги ловим, а те да си плащат глобата и да я карат, както си знаят?

— Е, чак пък — махна с ръка Денис. — Човек ще си помисли, че у нас килърите са станали по-малко, защото за умишлено убийство се дава доживотна присъда. Съгласен съм, че трябва да се направи разграничение между „изготвяне“ и „използване“. Все пак по правило едни изготвят техниката, а я използват съвсем други и наказанията за двете неща трябва да са различни…

— Но и едните, и другите трябва да отидат в затвора — резюмира Дудинцев. — И колкото повече лежат, толкова по-добре. Макар че имаш право, това са различни хора и ако не без усилие хванахме производителите, с клиентите им е къде по-сложно.

— Стига си се оплаквал! — обади се Милявски. — Ще накараме „бръмбарите“ да проговорят! Като полежат един–два дни в килията, прекрасно ще си спомнят на кого са продавали платките.

— Добре, ще си спомнят, а после? — Дудинцев изобщо не гореше от ентусиазъм. — Да речем, отиваме при клиента, отваряме компютъра, дори намираме там платка made of „Бийтълс“. Но оскърбеният от неоснователните обвинения бизнесмен се кълне и казва, че не е чувал за никаква фирма „Бийтълс“, че платките са влизали в комплекта на доставката, дори гаранционната пломба е цяла. А във фирмата, която му е продала компютъра, се отръскват и казват, че не ровичкат из вътрешностите на всеки компютър: тоест не продават ме китайски боклуци, ето примерно този получихме от Германия и така го продадохме, дори не сме отваряли кашона. И добре, ако намерим вътре резултатите от подслушването на конкурентите, тогава може и да успеем да ги притиснем, само че не познавам много идиоти, които да държат компромати срещу себе си.

— А как стигнахте до „Бийтълс“? — поинтересува се Денис и махна на сервитьора да повтори поръчката. — Ако не е тайна, разбира се…

— Те не се и криеха много. — Подполковникът погледна под вежди сервитьора, който донесе чашите. — Нещо огладнях, да вземем шишчета, а?

Денис се усмихна вътрешно на апетита на подполковника, но нямаше къде да ходи: като е започнал да черпи, значи ще черпи.

— И шишчета може.

— Тия юнаци такава реклама си правеха, че нямаше да ги открие само този, който го мързи — започна да обяснява Дудинцев с пълна уста, като очистваше шиша също толкова енергично, както пресушаваше халбите. — Пуснали си ценоразписа в Интернет: подслушване на телефон — толкова, на пейджъри — толкова, дори гарантират пробив на банкова мрежа за двадесетачка в зелено. Когато им видях рекламата, не повярвах на очите си, реших, че някой си прави шеги. После проверихме, наистина имало такива специалисти. Но защо не искахме да ги арестуваме? Мислехме — те са част от някаква голяма структура, защото не е възможно да правят такива неща без прикритие. Но ги следихме около една седмица — никакъв намек за супершпионска организация, решихме да ги арестуваме, докато не са закрили заведението си.

— Ама как, наистина ли са прониквали в банковите мрежи? — смая се Денис. — Доколкото ми е известно, това е сложно и скъпо.

— Влад ще ти разкаже доколко е сложно, а пробивите са факт! Във всеки случай имаме документиран един такъв случай.

Милявски възприе забележката на Дудинцев напълно сериозно и като си оправи очилата, изнесе цяла лекция на Денис:

— Още през 1989 година хакерът Terminus е модифицирал програмното осигуряване AT&T UNIX и последователността на входовете в системата така, че ставало възможно „прихващането“ на пароли, тоест програмата ставала инструмент за разбиване на мрежата. Разбира се, оттогава защитата на мрежите значително се е увеличила, но все пак най-слабото й място е останало непроменено. Нали най-слабото място е бил и си остава човекът. И хакерите с успех са използвали така наречената „социална техника“. Тя се състои в следното: хакерът звъни по телефона на служител в банката, представя се за специалист от друга банка или техник по поддръжка на компютрите, с една дума — за компетентно лице, и просто с ласкателства, измисляйки несъществуващи ситуации и други от този сорт, измъква необходимите сведения.

Но все пак технологията за пробив на мрежа, особено на добре защитената, е много скъпа. Такава операция струва примерно трийсет хиляди долара. Като няма никаква гаранция, че ще заработи. Необходими са три-четири сериозни коли, мини АТЦ или някаква друга възможност за манипулиране на телефонните номера. Два-три компютъра, разположени в различни краища на града, организират смущения, един, най-сериозният, се занимава с непосредствения пробив. В мрежата постъпват позвънявания, 15–20 едновременно или непрекъснато. Те объркват системата за следене на позвъняванията. Като цяло операцията трае не повече от петнайсет минути.

Понякога звънят, прикрепени към чужди номера. И след това за истинските притежатели на телефонните номера става много лошо. Например пробивът се прави с генератор на кодовете или нещо подобно. Но повечето от хакерските разкази за разбиване на банки просто са хвалба. Разбира се, може да има дребни кражби с чужди кредитни карти в случай че големите фирми не искат заради двайсет долара да дават двайсет хиляди за разследване. Но има прецедент, когато голяма немска банка обърнала внимание на разлика от 0,5 пфенига в сметките. Това предизвикало възбуждане на следствено дело срещу един от служителите на банката за 10 милиона марки. Той правел машинациите с помощта на саморъчна програма. Но времето на самотниците отдавна е минало, дойде времето на секретните служби и специалните шпионски подразделения.

Виж, разбиването на сайт е друга работа. Това е много по-лесно и по силите на всеки хакер, действащ сам. Наскоро беше разбит сайтът на RSA Secjuriti — лидера в разработването на програмни продукти по защита на информацията. Естествено, пробив от такъв мащаб е показателен и…

— Но доколкото успях да разбера, Муха и Ратников нямат пет-шест компютъра в различни краища на града — прекъсна Денис проточилата се лекция, — а дори да са имали, двамата едва ли ще успеят да работят едновременно, как могат да разбият банкова мрежа?

— Заедно със стоката си са пратили „троянски кон“ — обясни Дудинцев просто и разбираемо — и с негова помощ са измъкнали всички пароли. При това целта им не е била да откраднат милион, изобщо не са взели нито копейка.

— Тогава защо? — недоумяваше Денис.

— Защото благодарение на тях една добра, солидна банка за два дни остава без системата си за електронни плащания. Напълно отказва да работи. И десетина солидни сделки отиват в друга банка. Разбираш ли?

— Страхотно… — Денис нямаше време да се възхити както трябва на изкуството на „Бийтълс“: телефонът в джоба му запиука.

Беше чичо му. Щом разбра, че любимият племенник се развлича в приятна компания, Грязнов старши обеща веднага да се присъедини.

Не пристигна сам, а заедно с Турецки. Бирата плавно премина в коняк, после във водка. „Старите муцуни“ — генералите, внесоха свежа струя в угасващия разговор и цели два часа се забавляваха и не оставяха на мира сервитьорите.

Краят на угощението не се виждаше поне до затварянето на заведението, а Денис искаше още днес да занесе на Макс трофея си. Погледна демонстративно часовника, стана и като се извини, каза, че трябва да тръгва. Турецки понечи да го изпрати до колата, но след това се отказа и просто го дръпна на две крачки от масата:

— Дениска, имам една огроомна молба! — Както винаги, „важният“ съобразяваше трезво, но вече трудно си владееше езика. — Прикрепи някой от твоите орли към един човек буквално за ден-два. По-точно, не към човек, а към човечище! Заместник-председателят на Думата — Борис Хайкин. Тези дни трябва да получи едра сумичка за една своя подлост… тоест мисля, че трябва… Та значи, ако получи, аз трябва да знам.

— От кого е сумичката? — уточни Денис. — В брой или по сметка и ако е по сметка, ориентировъчно в коя банка?

— Сумичката… — зашепна Турецки — е от господин Христич, или от фирма „Бен Ойл“, или… а може и да не става дума за пари. А да речем, някой му подарява вила на Хавайските острови или къщичка в Алпите. Много те моля.

Докато Турецки уговаряше Денис, Дудинцев и Милявски също стигнаха до извода, че за днес им стига толкова, в резултат на което „муцуните“ останаха да продължават банкета в горда самота, а на Денис се наложи да откарва по къщите порядъчно подпийналите си нови познати.

На сбогуване подполковникът предложи да координират усилията си в борбата с електронните насекоми от всички видове. Разбира се, най-напред трябваше да изловят поне няколко клиенти на фирма „Бийтълс“, които са използвали електронното им ноу–хау. И ако на спецподразделение „Р“ предстоеше да стане въплъщение на възмездието, то на сътрудниците на „Глория“ се отреждаше ролята на извънщатен или дори резервен „мозъчен“ център.

Когато Денис се появи в офиса на „Глория“, завари там само трима души: Коля Шчербак, Сева Голованов (слава богу, Головач вече беше съблякъл убийствения си черен френч на мафиот и стоеше по традиционната си тениска) и Макс (за Денис още си оставаше тайна кога спи компютърният гений!). Докато чакаше указания, той се развличаше с поредното меле между виртуални врагове. Денис усещаше, че е като изцеден лимон от умора. Но въпреки това до края на дългия ден беше още толкова далече: трябваше да подреди и даде ход на новите, макар и оскъдни сведения.

Щом видя как Денис изважда преносимия харддиск от кутията, Макс буквално скочи. Грабна го, огледа го, за малко да го помирише:

— Не си го изпържил, поне това добре.

Изглежда, това трябваше да прозвучи като похвала за Денис. От една страна, го забавляваше, че Макс се чувства оптимално именно в най-сложната ситуация, а от друга, се дразнеше: между другото, можеше и да не се прави на важен, а лично да отиде да огледа всичко в „Бийтълс“. Ами ако точно нужното нещо не се е записало на преносимия харддиск (нали е три пъти по-малък от диска, който беше на сървъра на „бръмбарите“), тогава кой ще бъде виновен?

Но, изглежда, настроението на Денис изобщо не засягаше Макс. Той вече пъхаше трофея във вътрешността на електронното си чудовище.

— Със сигурност са имали база данни — размишляваше на глас, — дори да са криели това от клиентите: не са идиоти, разбирали са колко е важна подобна информация. Но много ясно, зашифровали са всички координати, ще ги разшифроваме и ще прочетем, да не сме вчерашни? Шефе, недей ми вися на главата, може да отидат няколко дни.

Денис направи кратък „разбор на акцията“ и освободи Шчербак и Голованов да си ходят вкъщи и да почистят от себе си следите от мафиотския имидж, а той потъна в анализиране на оскъдните сведения, измъкнати от „бръмбарите“ Ратников и Муха.