Фридрих Незнански
Тайните на елита (18)

Денис Грязнов.

24 юни

— Добър ден, Лидия Ивановна. — Шчербак демонстрираше върха на галантността.

— Пак ли вие? — По лицето на секретарката на Минчев не можеше да се разбере дали новото посещение на ченгето й е неприятно или напротив. Във всеки случай Лидия Ивановна едва ли можеше да се оплаче, че я откъсват от работа заради глупости: не се виждаха никакви клиенти и изобщо тя стоеше в офиса в горда самота. — Как върви разследването?

— С огромни крачки, Лидия Ивановна. Появи се нова интересна информация и ние с шефа — Шчербак кимна към Денис — бихме искали да проверим. Ще ни разрешите ли да поогледаме тук?

Секретарката претегли с поглед Денис и повдигна рамене:

— Моля, оглеждайте. В края на краищата не ме засяга. Ако бяхте дошли утре, изобщо нямаше да намерите тук жив човек.

— Закриват ли ви? — изрази съчувствие Шчербак.

— Попитайте Берьозин, във всеки случай аз вече не работя тук. Само ще си събера нещата и довиждане. — Тя демонстративно насмете в една картонена кутия някакви книжа от бюрото, снимка в рамка, голям калкулатор и стана, явно възнамеряваше да излезе да пуши в коридора. — Няма да ви преча, кантората е изцяло на ваше разположение.

— Е, откъде ще започнем? — поинтересува се Шчербак.

— Отначало. — Денис се огледа. Офисът се състоеше от две доста големи стаи: директорския кабинет, в който имаше две бюра, тоест Минчев вероятно е делил кабинета със заместника си, и приемна, където е била господар секретарката. — Ти погледни в приемната, а аз в кабинета.

Дори един бегъл оглед на кабинета даваше повече от десетина „нестандартни“ места, където може да се скрие уред за подслушване, и още повече „стандартни“. Денис провери телефоните, контактите, настолните лампи и прочие „стандартни тайници“ за „бръмбарчета“ — нищо. Дори и да е имало, навреме са ги прибрали.

Шчербак вече привършваше в приемната, стоеше с кисела физиономия на прага. Не беше успял да намери нищо.

— Ще пиете ли кафе, господа детективи? — Секретарката се беше върнала и наблюдаваше Денис с нескрито любопитство.

— Сложете кафеварката, а ние ще решим — измъкна се Николай.

След три часа и петнайсет минути щателният обиск в кабинета свърши, но не се намери нищо, което да подсказва за следене.

Денис седна на стола на Минчев и се загледа в тавана. Там висеше някакво загадъчно съоръжение, което досега не бе докосвал — разбира се, полилеят на Чижевски. Всъщност само там не беше проверявал.

— Лидия Ивановна! — извика ченгето. — Извинете, дайте ми нещо да покрия писалището, трябва да огледам полилея.

Секретарката дръпна чекмеджето на бюрото на Минчев и безцеремонно измъкна оттам цяло тесте разпечатки.

— Това ще стане ли?

— Разбира се, благодаря.

Денис се качи на бюрото и разви декоративната чашка, скриваща отвора на тавана в основата на полилея. После внимателно раздели жичките. И тук нямаше „бръмбар“, но все пак откри нещо — съвсем новичко парче изолирбанд върху прашната оплетена паяжина от кабели. Денис го разви внимателно — точно така: изолацията на кабела беше срязана внимателно и жицата зачистена. Пита се — защо? „Бръмбарът“ се е захранвал точно оттук.

Но вече не се захранва — махнали са го. Само не са прикрили добре следите.

— Закъснели ли сме? — поинтересува се Шчербак.

Денис кимна утвърдително и отново извика секретарката:

— Лидия Ивановна, не помните ли дали напоследък не са се вясвали тук някакви електротехници или шлосери?

— Защо да не помня? Даже много добре си спомням: два дни преди гибелта на Минчев идва електротехник. През нощта на целия етаж беше изгаснал токът и сутринта два часа не можехме да работим. Казаха, че станало нещо с кабела.

Шчербак и Денис се спогледаха.

— А лично вие ли извикахте техника? — поинтересува се Шчербак.

— Не, сигурно някой от съседите, тук на етажа има осем фирми, може би го е извикал някой, който пръв е дошъл и е открил безобразието.

— Помните ли как изглеждаше техникът?

— Обикновено изглеждаше, като всички електричари: с работно облекло, с куфарче.

— Стар, млад, слаб, дебел, може би плешив?

— Не съм го разглеждала — измърмори секретарката. — Не ми беше до това. В приемната беше седнал някакъв изрод — научил, че възнамеряваме да се закриваме, и дошъл да разбере сега кой ще осъществява гаранционното обслужване на купените от нас полилеи. И като напук тук не бяха нито Минчев, нито Берьозин.

— Тоест електричарят работи сам в кабинета на Минчев? — продължаваше да разпитва Шчербак. — Нали проверява кабелите навсякъде?

— Разбира се, че сам…

— Да оставим електротехника — каза Денис, — какво е това? — Той събра разпечатките по бюрото, на които преди малко беше стъпил, и откри някакъв списък, където фигурираха предимно имена на знаменитости.

— Това ли? — Секретарката хвърли бегъл поглед на листовете. — Това е списъкът на клиентите. Нашата фирма им поставя в Покровско-Глебово полилеите на Чижевски, ако не звезди, поне всички там са важни клечки. Фактически това беше последната ни успешна сделка.

— Фамилията на Арбатова е подчертана, това какво означава?

— Нямам представа. Може би Минчев е бил неин поклонник и е искал да й предостави някакви намаления или допълнително обслужване, във всеки случай не ми е казвал нищо. А Арбатова е онази певица, звездата.

— Последен въпрос, Лидия Ивановна, къде са нещата на Минчев, документи и прочие? Съпругата му каза, че нищо не е вземала от офиса.

— Ей там в онзи кашон, погледнете, ако искате.

— Ами компютърът? — Денис едва сега забеляза смаяно, че в офиса на „Поличаз“ няма нито един компютър.

— Минчев продаде компютрите, за да се разплати за дълговете, продаде и мебелите, само че още не идват да ги извозят. А Сергей Константинович по-добре от мен ще ви разкаже всичко. — Тя кимна към конте на около тридесет и пет, което се въртеше в офиса. — Сергей Константинович, ще поговорите ли с ченгетата?

Въпреки контешкото в него Денис хареса Берьозин. Приятелят и заместник на Минчев притежаваше ярко изразено позитивно мислене и явно не възнамеряваше заради краха на „Поличаз“ да слага кръст на кариерата си, още по-малко пък на живота си. Оказа се, че вече се е уредил като мениджър по продажбите в московското представителство на „Бош & Сименс“ и се е отбил тук буквално за минута, казал на Лидия Ивановна, че и за нея е открил един-два напълно достойни варианти за работа.

Берьозин не повярва, че са били подслушвани. Беше убеден, че са се разорили не по нечия зла воля, а просто защото в Русия малките фирми трудно оцеляват. Трябва или да работиш сам, за да не зависиш от никого, или за някой гигант, като въпросния „Бош“, който отдавна владее всичко и не е така лесно да го ликвидираш.

— А какво ще кажете за дълговете на „Поличаз“, кой ще ги връща? — поинтересува се Денис.

— Ами няма никакви дългове — отвърна Берьозин. — Игор върна кредита, дори някъде в сейфа се търкаля бележката за това. Отмени всички работи по реконструкцията на производството, наистина наложи се да плати неустойка, но парите горе-долу са върнати, продадохме всичко, което можахме: всичко, което чакаше готово на склад, материалите, продадохме и самите складове… Изобщо не съм се съмнявал, че Игор е нормален мъж и няма да прехвърли своите дългове на чужди рамене. Само че мислех, ще започне всичко отначало, в края на краищата не се е свършил светът с тия полилеи, а той…

Докато Берьозин разказваше, Денис разглеждаше вещите на Минчев. Разни канцеларски дреболии, настолна запалка, снимка на Олга в рамка, телефонно тефтерче, връзка ключове, чифт вратовръзки.

— И дори не сте имали подозрения, че Минчев възнамерява да се застреля? — Шчербак се обърна към Берьозин. — Може да ви е казвал нещо от сорта, че животът му е омръзнал, може да се е изразило в друга форма: запой от безизходица или например гуляйджийство?

— Не, нищо подобно. Имахме вечеринка вечерта преди гибелта му, той дори се радваше, че сме се измъкнали с малко пари, че не са ни подгонили за лихви, банката не е продала дълговете на мафията и няма да се наложи до края на дните си да плащаме. Само не знаеше как да каже на Олга, че вече няма да има кола и ще се наложи да си купят по-малко жилище. Да, между другото питахте ме за следенето. Игор говореше точно за него и когато започнаха неприятностите ни, според мен той започна да става твърде предпазлив. Например резервните ключове от апартамента и колата държеше винаги тук, в бюрото си — за всеки случай. Ако изгуби своите и жена му не си е у дома, няма да разбива вратата на жилището си, я. Та прибра ключовете, дори не ги премести в сейфа, а направо ги махна и ми каза, в смисъл, посъветва ме, също да се държа по-предпазливо.

— А на Олга така и не каза? — попита Денис. Искаше да провери, от една страна, дали Олга е била абсолютно искрена с него, когато говореше, че дори не се е досещала за неприятностите на мъжа си, а от друга — доколко е реална версията на Шчербак за възможните амурни отношения между Олга и Берьозин. — Или все пак й каза?

— Срам ме е да си призная, но не знам — смути се Берьозин. — Погребението и другите задължения… тогава някак не беше до изясняване, а след това не съм виждал Олга. Знаете ли, тези дни ще се женя, бездруго се наложи да преместим сватбата, сам разбирате. О! Погледнете, последния клиент. — Той едва сега забеляза унилия тип, който вече от няколко минути разговаряше със секретарката. — Дали да не му подаря някой сувенир, а?

Берьозин започна да рови в чекмеджетата на бюрото си и измъкна стар, раздърпан брой на „Партньор“ със снимка на Минчев (и полилея на Чижевски, разбира се) на първата страница. Но като погледна някак странно Денис, последният клиент побърза да си тръгне.