Фридрих Незнански
Тайните на елита (6)

Денис Грязнов.

22 юни

Както е известно, хората тръгват за риба с най-различни намерения. Когато чичо му и Турецки канеха Денис, той обикновено лесно се поддаваше на уговорки. Първо, рядко успяваха да се измъкнат извън града, а освен това разпивките на чист въздух не му тежаха; ако не друго, то старата гвардия умееше да пие. Днес специално се съгласи само по една причина: да опита новата рецепта за рибена чорба, и с едно условие: да не разчитат на късмет и предварително да се запасят с всичко необходимо, в това число и с риба. А там може да половят, защо не.

Всичко започна нервно: едва когато завиха от магистралата към Клязминския язовир, на влизане в Новоалександровка, успяха да купят достоен трикилограмов сом и още мърдукащи раци (макар и вече слабо), до този момент им попадаше кой знае какво. После Денис като „най-млад“ се захвана с огнището, със съчките, по неизвестна причина влажни, изглежда, от нощната роса, а старците се сгряваха с водка и отказваха да вземат участие в кулинарния спектакъл, само препираха. В крайна сметка, когато разпали огъня, възвари водата в котлето, наряза лука, настърга морковите, те бяха видели сметката на една бутилка и вече бяха направили главите, затова пък раците се заинатиха. Турецки бутна най-едрия с тлееща в единия край пръчка, но на мустакатия вече му беше все едно.

— Виц! — произнесе с патос Турецки. — Звъни телефонът в реанимацията: жив ли е още пациентът?

— Още не е? — измърмори Грязнов старши. — Изпили сме по двеста и петдесет, а вече започна да разказваш брадати вицове, това е маразъм, Александър Борисович! — Той наду бузи и като се стараеше да подражава в интонациите на Левитан, избоботи: — Следовател по особено важни дела Турецки, Главна прокуратура на Русия. Позоооор!

В това време раците благополучно се свариха. Денис изля водата, примъкна тухли към огъня, намести отгоре тигана, сипа лука и морковите, ливна, без да пести, олио и погледна възрастните:

— Чичо Слав, Александър Борисович! Започвайте да чистите раците, че зеленчуците ще загорят.

— Като ги махнеш навреме, няма да загорят — възрази резонно Грязнов старши, докато наливаше от следващата бутилка на себе си и на Турецки. — Е, многоуважаеми Александър Борисович, за възстановяването на спортната форма! Докато си бил в командировка и си обикалял разните там хантиманси^[1], напълно си изгубил цивилизованите си маниери. Нали през целия път се хвалеше как си оставал да спиш по сондите. Да не си карал там на чайче?

— Аз ли?! — възмути се Турецки. — На чайче?!! Слушай…

— После ще разкажеш, става ли? Като стане чорбата. За да чуе и Денис. А сега ще ти разкажа за техническите чудеса на двайсет и първи век. Като начало чуй предисторията. Преди една година стана забележително събитие: нашето голямо началство реши да се посъветва с народа и конкретно с Вячеслав Иванович Грязнов по въпроса за създаването в рамките на МВР на специално подразделение за разследване на престъпленията в интелектуалната сфера и извършени с прилагане на високите технологии.

— Имаше такова съвещание, спомням си — кимна Турецки.

— Не, аз помня! Ти не беше там, господине от правосъдието.

— О! О! О! — Турецки взе бутилката и сам я доизпразни, като най-после не забрави и Денис. А той, набързо справил се с раците, тъкмо разделяше сома на шест равни части — за всеки по две.

— Аз се изказах категорично „за“, защото вече имаше поне десетина случая, в които се проявявахме като хванати от гората. Напълно. Изостанали сме в умственото си развитие от криминалния свят, само стоим и мигаме на парцали какво правят гадовете!

— А ти от трибуната ли се изказа категорично или в кулоарите? — подкачи го Турецки.

— Че каква е разликата, по дяволите?! — разсърди се Грязнов.

— Никаква разлика, по дяволите, просто ми е интересно публично ли се разпореждаш със съдбата на държавата или тихомълком?

— Ей че си досаден, Александър Борисович!

— Добре де, запознах се с тази ваша строго секретна заповед за създаването на подразделение „Р“ към МВР. Там е началник някой си Селиванов, ако правилно си спомням. Давай по същество. Че то — Турецки се обърна към Денис, сякаш го викаше за свидетел — мен обвиняваш в маразъм, а ти вече забрави за какво искаше да разкажеш!

Но на Денис не му беше до това: огънят почти загасна, лукът и морковите не искаха да се пържат, той размахваше интензивно един вестник, за да помогне на влажните съчки да се разгорят, вдигаше се пепел на стълб и полепваше и по раците, и по рибата, и по тигана. Все едно нямаше много полза, наложи се да раздухва огъня, докато му притъмнее пред очите, така че за няколко минути изпусна нишката на разговора им. Когато за пореден път си пое дъх, Грязнов старши размахваше ръце като истински рибар и описваше на Турецки „робота килър“:

— Това не ти е Холивуд, Саня! Има един филм, „Чакалът“, Уилис е ирландски терорист, Гиър — също, но обещават да му намалят присъдата, затова е за нашите. Уилис има суперточна картечница с телекамера и радио управление, седи си на километър, всичко вижда на монитора и с мишката насочва към целта. Гледал ли си го?

— Ууу — измуча неопределено Турецки.

— А при нас изобщо няма стрелец, разбираш ли! Компютър, калашник и толкоз! Терминатор, неговата мамица, слава богу, че още не се е научил да върви. Скоро ще се научи и тогава сме за мустака, Саня: робокопът — на работа, на нас двамата по един шут отзад — и в пенсия! Не, представяш ли си, а?! Руски блокбастър, неговата мамица! Не ти трябва никакво кино, чудото е под прозореца ти!

— Е, да предположим, че не е под нашите прозорци — отбеляза философски Турецки, — засега поне двамата с теб не живеем в Покровско-Глебово и не възнамеряваме да се местим там.

— Прецедентът е важен! — също тъй философски възрази Грязнов. — Но това е само началото. По-нататък става много интересно. Нашият робот покосява четирима хомо сапиенса и едно куче. Между другото кучето е на заместник-председателя на парламента Хайкин. А сред загиналите е небезизвестният другар генерал в оставка Тарасенков. Уж ФСС държи всички карти в ръцете си: ваш човек е, разследвайте. Обаче нищо подобно! Цивилните другарчета веднага скръстиха ръце. Ние нямаме нищо общо. Разбираш ли?! И клиничният дебил е наясно по въпроса кой у нас си играе с такива играчки. Дори сме им сърбали попарата. Обаче при тях всичко е толкова тайно, че дори не искат да потулят делото със собствени сили. Моля! Търсете! Разбра ли сега защо ти разправям всичко това? По своите мащаби делото заслужава да бъде поето от Главна прокуратура. И имай предвид, с невъоръжено око се вижда, че делото е донемайкъде лайнено. По този начин неизбежно ще попадне при горещо обичания от всички… и уважаван…

— Точно за него да пием! — заключи Турецки. — Да пием това лайнено дело да ни отмине, стига сме трупали слава. Да пием и за това, че днес ще можем да опитаме от рибената чорба, преди да сме направили главите (огънят вече е решително изгаснал). Защото после няма да си спомним вкуса й.

Денис изгреба от огъня димящите съчки и като се въоръжи с брадва, тръгна да търси по-сериозни дърва. А когато се върна, стана ясно, че е пропуснал началото на историята за тръбата, специално предназначена за него — все пак Турецки беше започнал да разказва, без да дочака кворум. Чичо му намигна незабелязано на Денис: няма нищо, пиян е и сто пъти ще има да повтаря.

— … сто километра! — викаше разгорещеният Турецки. — Не, представи си: сто километра тръби! Почти метър в диаметър. И няма къде да бъдат скрити. Там няма гора, нали разбираш? Няма и пункт на „Вторични суровини“, и металургичен завод няма. Тундра, братче! Е, и блата, естествено. Но, първо, те са плитки. Второ, всичките проверихме с металотърсачи — няма тръби!

— Претърсихте всички блата на хиляди километри из тундрата?! — възмути се Грязнов старши. — Бива те да съчиняваш!

— Слава, та ние не търсехме игла в купа сено. А три хиляди тона желязо! Когато летиш към тръбопровода, той е още зад хоризонта, а приборът вече го засича. После и за една година няма да прекараш такова количество метални отпадъци с хеликоптер. На гарата всичко е прехвърлено на верижни влекачи. Документите в пълна изправност. И още петдесетина свидетели потвърждават: всичко така стана. Влекачът оставя в тундрата следа, която и за две години не може да се запълни: там няма бурен до кръста — само мъх, ако стигне сантиметър, вече е висок. Всичко проверих, десет пъти обиколих с хеликоптера. Не са се отбивали никъде от пътя, разбираш ли? Не са се отбивали! И не са товарили дяволските тръби обратно във вагоните, за да ги върнат по железницата, не са ги скрили и в сондажните кладенци: най-накрая започнах сериозно да проверявам и такива версии. Не, няма ги тези тръби и ги няма! Изпарили се! И това е само началото, както и ти каза. По-интересното са хората. Сменниците. Официално смяната е три седмици, те киснат по половин година, пари да изкарат. Според московските измерения, париците са смешни за такава работа, но както разбираш, там няма московчани. Наоколо са свои и наши, с една дума — мафията. Няма да допуснат външен човек да припари на километър на никаква длъжност. Дори да искаш безплатно да чистиш клозетите, пак няма да те вземат, ще извадят хиляда и един предлога. А главното — всичко е свързано. Сто пъти по-неми от партизани, можеш ли да си представиш?! Нещо невероятно. По-лесно можеш да разприказваш затворници от лагер със строг режим. Накратко казано, аз разпитах повече от двеста души и нито един! Слава, нито един!!! Нито една дума, нито една сламчица, нищо! Въртях се две седмици — никаква полза. Бюджетът е ощетен с двеста и петдесет милиона в зелено, а няма виновни, само пионки. Това се казва фокус. По-сериозен от твоя „робот килър“.

— Саша, това не е фокус, а гъз! — рече Грязнов, произнасяйки с наслада всяка дума. — Хайде давай амбалажа, да свършваме втората, че ми омръзна. Денис! Ще имаме ли днес рибена чорба?!

Грязнов-старши все пак извади третата бутилка, но не я отвори, започна придирчиво да изучава етикета, капачката, качеството на запечатването и с целия си вид издаваше нетърпение, минута след минута поклащаше глава и нареждаше:

— Ох, побързай! Ох, няма да я дочакаме! — И за да убие времето, попита: — Саня, а защо двеста и петдесет милиона? Да не са златни твоите тръби, а?

Турецки, който вече беше започнал малко по малко да изпада в прострация, се оживи:

— Нееее! Цената на тръбите не влиза в тия двеста и петдесет. Това е само неустойката за проваления проект. При това сроковете за строителството на нефтопровода са нарушени от частна фирма — „Бен Ойл“, — собственост на някой си господин Христич. Но глобата, представи си, се изплаща изцяло от държавния джоб! Понеже договорът е сключен с държавна гаранция. Яко, нали? Христич е нещо като олигарх, но от втория ешелон. Още не е натрупал милиард, не се показва на синия екран, но има връзки, за които и Берьозовски ще му завиди: половината правителство и половината Дума са му най-добри приятели…

— Петминутна готовност! — обяви Денис. Лукът и морковите се бяха изпържили, той ги сипа в котлето, заля ги с мляко, пусна вътре рибата, раците, зеленината и настъргано сирене „Чедър“. — Като заври, ще можем да нападнем!

— А после ще ловим рибка! — изломоти Турецки, прозявайки се страшно, и се люшна на една страна в опасна близост до огъня.

Денис не успя да реагира както трябва: мобилният му телефон пропищя диво, за пътуването по горските пътища го беше настроил на максимален звук и от търчане насам-натам забрави да му възстанови нормалния глас.

— Ей, шефе! — Обаждаше се Шчербак.

— На телефона! — Денис така извика за отмъщение, че и на онзи да му писне в ушите.

— Локална катастрофа — поясни Шчербак с три тона по-ниско, — казва се Олга, фамилия Минчева. На вид — бонбон, големи зачервени очи, лесно реве. Май вече от няколко денонощия.

— Представи я. Какъв е проблемът?

— Цитирам: „Ах! Ах! Спешно-спешно! Спешно–спешно–спешно! Работата не търпи отлагане. Ще говоря само с главния началник.“ И аз не искам да говоря с нея, искам да изляза в отпуска!!! С какво съм по-лош от Татяна или от Самоха?!

— Престани да хленчиш. Какво прави дамата, не може ли да потрае половин час?

— Не може. Седи в приемната, кърши ръце и хлипа. Ако не дойдеш след двайсет минути — ще умре, сто процента. Със сигурност ще си счупи ръцете.

— Добре де, ще сваря млякото и пристигам.

Шчербак се закиска тихо в слушалката:

— Ама как, дори няма да опиташ от кашичката?