Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Репетиция убийства, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Тайните на елита

Преводач: Венета Георгиева

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „АТИКА“

ISBN: 954-729-166-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6187

История

  1. — Добавяне

Борис Соломонович Хайкин.

25 юни

От трагичния инцидент в Покровско-Глебово вече бяха минали четири дни и Борис Соломонович, щом дойде малко на себе си, веднага започна работа. Беше се насъбрала много работа и се налагаше Борис Соломонович да остава до късно зад разкошното си писалище в кабинета в Думата, зает с книжа, разговори по телефона и приемане на посетители. Благотворният щадящ режим, предписан някога от доктор Кормилцев, отиде на кино. Не че Борис Соломонович нямаше време да се погрижи за здравето си и да си прави разтоварващи часове, и дори не е там работата, че се стремеше да забрави случилото се. Но той не можеше да се застави да излезе сам (бодигардовете не се броят), без Найда, която така украсяваше разходките му и им придаваше своеобразна функционална насоченост (не си губи просто така времето — стопанинът разхожда кучето си).

Промяната в режима не мина без последствия: сърцето на Борис Соломонович пак започна да се обажда, чукчетата зад реброто все по-уверено заемаха предишните позиции и започваха да чукат на разсъмване, виеше му се свят… С една дума, всички прелести на депутатския живот се върнаха с лихвата.

Тази вечер Борис Соломонович седеше на работното си писалище, дори нямаше представа кога ще свърши. Току–що се върна от делова среща, на която от съображения за контактност обърна сто и петдесет грама коняк, и сега не му беше кой знае колко добре: тъпата болка в гърдите не му позволяваше да се съсредоточи. Борис Соломонович понечи да отвори горното чекмедже на бюрото, където обикновено държеше запасите от нитроглицерин, но веднага си спомни, че от известно време секретарката му Ирина Георгиевна пое грижите за попълването на „склада с медикаментите“. Той натисна копчето да я извика, но кой знае защо не последва отговор. Борис Соломонович изпита дори известна досада, когато изведнъж на вратата се почука и на прага застана самата Ирина Георгиевна. Тя беше твърде възбудена и разстроена и Борис Соломонович не на място си помисли: „Сигурно идва да моли за нещо, вечно има някакви проблеми.“ Трябва да кажем, че в секретарските кръгове дори завиждаха на представителката на Борис Соломонович, понеже той беше много снизходителен шеф, не я товареше с излишна работа, поощряваше инициативата и напрегнатостта на работата, помагаше й да реши всеки проблем, включително личните, при нужда й разрешаваше да използва служебната кола, гледаше на проточилия се обед през пръсти и изобщо беше рядко приятен при общуване. От своя страна Борис Соломонович много ценеше Ирина Георгиевна като въплъщение на специалиста от старата школа: тя виртуозно „филтрираше“ посетителите както по телефона, така и лично, мълниеносно разчистваше спешните камари книжа, гениално се справяше с офисната техника и на това отгоре правеше страхотно кафе, на което Борис Соломонович беше голям поклонник. Ирина Георгиевна не злоупотребяваше с близостта с началството, макар и красива, обличаше се направо прекрасно, а и възрастта й беше точно най-приятната за Хайкин: онези „тридесет и шест“, които освен това правят миловидната секретарка и мъдър психолог, и ценен специалист. Та Борис Соломонович се настрои да реши проблема на Ирина Георгиевна и дори подготви и ободряващата си усмивка (а го чакаше още куп работа!)

Въпреки това, както се разбра, съвсем не ставало дума за личните проблеми на Ирина Георгиевна. Като че ли се очертаваха проблеми за самия Борис Соломонович. Ирина Георгиевна започна неуверено с най-сконфузен вид:

— Борис Соломонович, стана малко недоразумение. Току-що се обади някой си Тур, старши съдебен съветник. Там е работата, че той вече два пъти днес искаше да се свърже с вас. Но нали не ме бяхте предупредили за него, погледнах в списъка — няма никакъв Тур. И го отпратих меко, както винаги, понеже, значи вие сте зает, имате срещи, преговори… Просто помислих — какво като е съветник, такива звънят постоянно, реших, че пак някой просител иска да го приемете. А той току-що позвъни за трети път, направо ми вдигна скандал, така грубо разговаря с мен, каза, че ако не го свържа с вас, ще ви изпрати официална призовка и едва ли не под стража ще ви заведат в Московска градска прокуратура… Аз дори не успях да кажа нищо, а той вече затвори. Наистина, имам номера му, каза го още предишните два пъти, и съм го записала. За бога, извинете, Борис Соломонович, престарах се, естествено, но откъде можех да знам?

Борис Соломонович въздъхна с известно облекчение, макар че в някаква степен изпитваше и досада: все пак Ирина някога така се престарава, става цербер на церберите, дори да е от грижа за шефа. Въпреки това не откри нищо особено криминално в действията й и затова реши да бъде любезен и всеопрощаващ:

— Ирочка, не се е случило нищо ужасно, действали сте съвсем правилно, може да иска какво ли не. Но щом е започнал да заплашва с призовка, значи наистина съм му необходим за нещо. Мисля, че този Тур води делото на моето Покровско-Глебово и ето че иска да изкопчи нещо от мен. Мила, обадете му се наистина, няма нужда особено да се извинявате, просто уточнете какво конкретно иска от мен и го поканете да дойде при нас. Разбрахте ли? Е, хайде…

Ирина Георгиевна изскочи от кабинета с щастливо-успокоен вид, а Борис Соломонович си позволи да вдигне поглед от книжата и още веднъж да обмисли причините, поради които някакъв съдебен съветник Тур е решил да обезпокои нещастния депутат с болно сърце. Какви други поводи може да има за общуване с органите? Не се сещаше за нищо друго, освен за трагичния епизод отпреди една седмица със стрелбата и гибелта на хора, които не са кои да е на този свят, и Борис Соломонович се спря на този вариант. Сега по стара хубава традиция трябваше за всеки случай да размисли как именно да се държи с господин Тур, за какво да му говори, а за какво не бива. През тези дни Борис Соломонович вече пробва по своите канали да добие информация за случилото се, но не получи никакви разумни сведения. Разнасяха се най-различни версии, включително до покушение на прекалено усърдни поклонници на Кристина Арбатова, а и питаха с ласкава подозрителност самия Борис Соломонович дали не си спомня нещо такова за себе си. Изобщо имаше множество позвънявания със загрижени въпроси, но нито една ценна новина. Щом той, който винаги и всичко знае, няма никаква информация, значи и страшната Московска градска прокуратура не разполага с богата информация по въпроса. И за пореден път хукнали, разпитват свидетелите с надеждата, че са били изпуснати важни детайли и улики. Само че какво общо има Борис Соломонович, който не видя нищо, легнал ничком под прикритието на грижовната охрана? Може би господа полицаите разчитат, че Борис Соломонович притежава някаква секретна информация за жертвите и я крие? А може всичко да е много просто: искат за пореден път да сръгат депутата, кой знае защо депутатите не са обичани… Както и да е, Борис Соломонович се изпъчи и си каза, че не възнамерява за пореден път да повтаря отдавна и нееднократно протоколираните показания, след което малко си помърмори, в смисъл къде са тръгнали старши съдебните съветници, щом са толкова важни птици, нека се занимават с реални неща, а не да отвличат хората от работа…

С тези мисли понечи да се наведе над дебелата папка, когато след бързо, предпазливо почукване в кабинета отново се появи Ирина Георгиевна. Този път вече не беше смутена, а направо изплашена.

— Борис Соломонович, там в приемната ви чака… Той също е съдебен съветник, само че от Главна прокуратура. Но дори не е звънял предварително, няма никаква уговорка за среща, просто пристига и настоява веднага да го приемете. Фамилията му е Турецки, един строг, макар и вежлив…

Какво става, помисли сърдито Борис Соломонович. Толкова да бъде ухажван от следствените органи един беден депутат. Къде сте, уважаеми, когато човек има реален проблем, и какво досаждате на човека и не го оставяте на мира, когато той хабер си няма?! Никое сърце няма да издържи подобни игри, честна дума!

Като изрече наум тази възмутена тирада и няколко пъти мислено повтори две-три силни псувни, Борис Соломонович спокойно се усмихна на застиналата в очакване на заповедта Ирина Георгиевна, която с това напомняше неговата хрътка Найда. Усмихна се и кимна: хайде, значи, викай го, няма нищо ужасно, не се притеснявай без време. Ирина Георгиевна малко се поокуражи и рязко се насочи към приемната да покани при шефа чиновника от Главна прокуратура на Русия с любопитната фамилия Турецки. След секунда секретарката отново се появи, а веднага след нея в кабинета влезе твърде представителен субект, доста добре облечен, със спокойна усмивка, но студени очи. Борис Соломонович му хвърли бегъл поглед и сметна за нужно да стане, да излезе иззад бюрото, да подаде ръка и да посочи мекия ъгъл — с една дума, моля, да поговорим в непринудена обстановка.

Субектът възприе всичко това доста благосклонно, стисна ръката на Хайкин, представи се като Александър Турецки, старши следовател по особено важни дела. Веднага по новосъздадените правила за добър тон старши следователят по особено важни дела Александър Борисович Турецки предложи на Борис Соломонович изящната си визитна картичка, която ненатрапчиво потвърждаваше казаното. Те се настаниха в меките черни с бежово бие кресла край масичката от дебело зеленикаво стъкло, Ирина Георгиевна, демонстрирайки висшата степен на фирменото си обаяние, се осведоми по въпроса за чаено-кафените пристрастия и беше неизразимо зарадвана, че и двамата мъже предпочетоха кафето: тук тя можеше да блесне с майсторство, което може би ще настрои Турецки на благодушна вълна по отношение на Борис Соломонович. Чак до появата й с изрисувания жостовски поднос запознатите с правилата на деловия етикет Турецки и Хайкин водеха непринудена беседа, едва ли не за времето. Най-сетне, когато чашите бяха налети и на масата се появиха бонбони и бисквити, можеше да се пристъпва към причината, довела Турецки в Думата в кабинета на Хайкин. Борис Соломонович демонстрира висша степен на лоялност към следствените органи, извика леко след секретарката: „Ирина Георгиевна, ако обичате, няма ме за никого.“ И ето, отпил от благоуханното кафе в плътната черна чашка, стопанинът на кабинета започна ласкаво:

— Та какво ви доведе в нашите думски дебри, Александър Борисович?

Александър Борисович не беше лишен от чувство за хумор и затова отговори в същия дух:

— Знаете ли, доведе ме миризмата на газ, също и на нефт.

Борис Соломонович повдигна с недоумение вежди, а Турецки в това време продължи и недоумението на Хайкин се увеличаваше, понеже стана ясно, че стрелбата в Покровско-Глебово няма никакво отношение към посещението на старши следователя по особено важни дела.

— Борис Соломонович, бихме искали да получим от вас някои сведения. Относно търга за строителството на разклонението на нефтопровода Тюмен–Новоришск. Доколкото ни е известно, вие познавате нещата не от слухове и бихте могли да ни подскажете, някои неща.

— И какво именно ви интересува? Там като че ли всичко е кристалночисто — промърмори Борис Соломонович, вече застанал нащрек.

— Знаете ли, най-напред ни интересуват някои базови данни. Както ни е известно, търгът се е състоял преди половин година, разклонението Тюмен–Новоришск е признато за перспективен проект, състезавали са се извънредно много фирми и в крайна сметка „Бен Ойл“ е получила правото да строи. Но ето минава половин година, всичко е чудесно и изгодно, строи се не как да е, а с държавна гаранция, с парите като че ли всичко е уредено…

— И какво? — Борис Соломонович предпазливо наруши неочаквано възникналата в монолога на Турецки многозначителна пауза, дори усещаше някакво неприятно боцкане в дланите (за него това винаги означаваше предчувствие за задаваща се опасност).

— Какво става ли? Строено-строено, а още недостроено, макар отдавна да е време, всички срокове са минали. И сега държавата плаща неустойка, можете ли да си представите?

За всеки случай Борис Соломонович зацъка съкрушено с език, като едновременно се стараеше да запази независимо-учуден вид. А в това време, както си хрупаше лениво швейцарските бисквитки, Турецки продължаваше:

— Та ако не греша, Борис Соломонович, нали вие възглавявахте тогава комисията по горивата в Думата?

Борис Соломонович кимна предпазливо (не само усещаше бодежите в дланите си, сърбежът, предупреждаващ за опасност, стана нетърпим).

— Знаете ли — продължи йезуитски спокойният Турецки, — говори се, че някой е лобирал в правителството за „Бен Ойл“…

Ето отекна първият сигнал за тревога, помисли Борис Соломонович и си заповяда да не става нагъл, да не вдига предварително пара. Засега може спокойно да отрича всичко, но да не се обижда и да не говори прекалено сухо — това може да накара събеседника му да наостри уши. Затова отпи спокойно от изстиващото кафе и произнесе леко:

— Александър Борисович, ако става дума за лобиране, абсолютно нищо не мога да кажа. Както правилно отбелязахте, тогава аз ръководех директно тези въпроси и нямаше да пропусна подобни сведения. И в никакъв случай нямаше да стоя настрани, проектът беше твърде отговорен, за да се пробутва глупаво някой. Мога да ви кажа едно: всичко беше честно. Във всеки случай не са ми известни никакви доказателства за обратното. Лобиране! — при последната дума Борис Соломонович се усмихна тънко, показвайки с целия си вид колко нелепи са подобни подозрения, когато става дума за такъв сериозен проект като „Тюмен-Новоришск“.

Той мислеше как Турецки ще започне да настоява, ще се захване за някоя дума и беше готов за това (макар че Борис Соломонович избираше максимално предпазливо думите). Тези следователи са толкова пъргави и досадни, само да си подадеш пръста, и ще ти отхапят ръката. Но тук го очакваше приятна изненада, понеже следователят Турецки изглеждаше напълно успокоен и удовлетворен от отговора, не настояваше да продължат разговора и едва ли не се извини за ненужното безпокойство. Най-вероятно Турецки от рождение е посветен в тайните на успешната комуникация, възпети от Дейл Карнеги, понеже у Борис Соломонович се появи незабавно и настойчиво желание да докаже на Александър Борисович, че ни най-малко не го е обезпокоил, че винаги му е приятно да си поговори задушевно на едно кафе с интелигентен човек и така нататък.

Затова настроилият се всеки момент да си тръгне Александър Борисович беше гостоприемно настанен обратно в креслото, Ирина Георгиевна, цъфтейки в усмивки, донесе нов кафеник, събеседниците заговориха на абсолютно странични теми, осъждайки дружно промените в страната от последните години, леко разочаровано оценявайки детайлите на външната и вътрешната политика и разказвайки вицове за най-забележителните личности в Думата, а Борис Соломонович знаеше много такива анекдоти (казват, че и самият той е измислил доста).

Когато най-накрая държавният съдебен съветник трети клас Турецки напусна гостоприемния кабинет на депутата Хайкин с думите „кафето ви е изключително, Борис Соломонович“, самият Борис Соломонович се върна на работното си място и се опита да превърти в главата си лентата на забележителния разговор. Обхвана го недоумение, понеже разговорът, след зрял размисъл, правеше впечатление на безсмислен и безцелен. А Борис Соломонович Хайкин не обичаше такива разговори и откровено се страхуваше от тях…