Фридрих Незнански
Тайните на елита (47)

Денис Грязнов.

2 юли

След съвещание с оперативниците си Денис утвърди следния план: Головач веднага отива на мястото, в неговата задача влиза наблюдение на обстановката и докладване за всичко подозрително, след пристигането на основните сили остава в резерва на главното командване в случай на непредвидено развитие на събитията. Основната група: Денис, Демидич и Коля Шчербак, заминава така, че да пристигне точно в 16:00. След пристигането Денис звъни на Макс по мобилния и не прекъсва връзката, Макс слуша и записва на диктофон, но ако стане нещо съвсем необичайно и не могат да се справят със собствени сили, той действа според обстоятелствата и ги измъква от бъркотията с минимални загуби.

Сева Голованов се окопа на мястото на срещата час и половина предварително и до появата на своите не откри нищо подозрително. Малко хора, спокойно, никакви признаци на засада.

Пристигна Денис. Точно на секундата, както и планираше. Хайкин закъсня буквално с половин минута, но не бързаше да се приближава. Постояха. „Какво, старият пръч да не чака аз да тръгна на задни лапи: ще благоволите ли?…“. — Денис изпсува наум и започна да се оглежда със скучаещ вид. И забеляза човека, на когото Головач не беше обърнал внимание — видя Тур. Нямаше за какво да обвинява Сева — двамата с Вениамин Аркадиевич не се познаваха. „Само този досадник ми липсва тук — намръщи се Денис. — Или не е съвпадение, а някакъв номер. Не, едва ли, прекалено е сложно за него…“ Междувременно Тур също го позна (а със сигурност позна господин вицепредседателя, просто няма как да не го познае) и тръгна към него. Най-сетне и Хайкин се размърда. Трябва да му предложа да преместим нашата среща някъде по-далеч от това място, помисли Денис, наблюдавайки с едно око депутата, а с другото следователя. Когато съвсем се доближиха с Хайкин, Тур странно размаха ръце и в този момент се разнесе изстрел.

Той беше почти безшумен, по това време щеше да е практически невъзможно да го чуе някой насред московска улица, но тук, в Покровско-Глебово, цареше неестествена, мека и плътна тишина и изстрелът проехтя напълно отчетливо. Няма никакви съмнения, това си беше именно изстрел, а не някакво безобидно пукане: например тапа от шампанско, ауспух или удар по топка със стика за голф. Денис дори определи, че се стреля на петдесетина метра, от страната, противоположна на тази, откъдето идваше Тур, и, изглежда, стрелецът използва заглушител.

Денис се просна на земята, като същевременно не изпускаше от очи телохранителите на Хайкин, и извади от кобура пистолета си, макар да не възнамеряваше да го използва. Телохранителите също се оказаха печени: преди още Денис да се приземи, две цеви вече бяха насочени към лицето му. Те лежаха така няколко секунди и се държаха взаимно на прицел. Нищо не се случваше. Денис погледна под око нататък, откъдето предположи, че прозвуча изстрелът.

Наистина на петдесетина метра беше спрян с лявата си страна към тях старичък бежов фиат. Прозорецът на шофьора беше спуснат, от него стърчеше дуло на винтовка със заглушител. Стърчеше към небето. Шофьорът се мяташе в припадък, отметнал главата си силно назад. Потрепери три-четири пъти, отпусна глава върху кормилото и натисна клаксона.

Във всеки случай за известно време вече не представляваше опасност. Денис погледна на другата страна — към Тур. Той лежеше като труп.

Хайкин, лежащ на десет крачки отсреща, вдигна лицето си от земята и боязливо завъртя очи. Убеди се, че най-страшното е отминало, и се обърна към Денис:

— Господин Грязнов?

— Господин Хайкин?! — възкликна Денис с невинно изражение. — Не може да бъде! Радвам се да се запознаем!

— Идете се поинтересувайте какво става тук, а аз засега ще полежа. Виталик! Изпрати го!

Денис не се впусна в разсъждения дали трябва или не трябва да изпълнява указанието, дали това го поставя на един кантар с бодигардовете на Хайкин или не — стана и тръгна. В края на краищата той е мъж, а депутатът, както се разбра — леке, амеба. Естествено, не става дума за възраст и физическа кондиция. Хайкин е олицетворение на страхливец — негово свято право си е, но именно от това ще се определя позицията му по време на преговорите. Трябва да го притисна този гад, реши Денис, трябва тъпо да го притискам, докато напълни гащите или не запищи, това трябва да е цялата стратегия. Така или иначе всичко ще ми признае: от какво се страхува самият той и от какво трябва аз да се страхувам.

Денис отиде до бежовия фиат и спря на пет метра. Помнейки как завърши предишния инцидент със стрелбата на същото това място, предпазливо надникна в кабината. Обикновени прозорци, незатъмнени, за да не привличат вниманието, психологическата сметка се оказа съвсем точна: Головач не е видял нищо подозрително нито в колата, нито във водача. Интересно, кога ли е пристигнал, пресметна Денис, сигурно преди половин час. Излязъл е, поразтъпкал се е, върнал се е, поровил е за по-сигурно из двигателя… Макар че няма какво да вини Сева. Откъм тилната страна на бизнес центъра има десетина коли, две са настрани, както и този фиат, почти всички шофьори са си на местата, върви, че разбери кой кой е между тях. Най-интересното, че нито един не е обърнал внимание на изстрела, продължават да се занимават със своите си работи, сякаш нищо не се е случило, дори свирещият клаксон и падналият върху кормилото колега не смути спокойствието им. Какви хора бе!

Денис изучи съдържанието на купето: за калъф на винтовката е служила отворена тръба, с каквито разнасят чертежи — тук всичко е ясно, ето самата винтовка, списание „ТВ парк“, изглежда, е за маскировка; няма съмнение, че при внимателно разглеждане в него ще се открият дупчици за наблюдателя, най-накрая ето и шофьора с рижа брада, който не дава никакви признаци на живот. Май не се вижда още един „робот килър“, нито взривно устройство, но това още за нищо не говори, може да бъде скрит навсякъде.

Лицето на рижия брадатко се стори познато на Денис. След като прошепна: „Бог да те пази, Денис Андреевич“, той пъхна ръка в купето. Виталик, който през цялото време стоеше на три крачки зад него, се премести по-наблизо. Спряха. „… Като сталкер, честна дума, по-лошо, отколкото на минно поле.“ Денис внимателно махна от клаксона главата на шофьора. Дръпна четината малко под ухото, тя поддаде — брадата беше залепена. Изобщо при оглед по-отблизо веднага стана ясно, че стрелецът е силно гримиран, но не се наложи да маха грима: Денис и така позна „Младежа“. Провери пулса на шията му — няма пулс.

Денис се обърна към Виталик и посочи с пръст гърлото си.

— Изгорял на работното си място. Хайде да го измъкнем, може да успеем да го спасим.

Виталик се поколеба една-две секунди, но все пак прибра пистолета в кобура. Денис отвори вратата и изведнъж почувства как таблото с приборите се разтяга като пластилинено, започва да пулсира и тръгва към него увеличено до невероятни размери.

Намери се на тревата на десет крачки от колата, по усет определи, че не са минали повече от няколко секунди. Виталик безцеремонно го пляскаше по бузите със своята тежка един пуд длан, дотичалият Шчербак разкопчаваше яката на ризата му.

„Добре съм!“ — искаше да извика Денис и да закрие лицето си с длан, но вместо това измърмори едва-едва нещо нечленоразделно, а ръката му не се премести нито с милиметър. Виталик го удари още един-два пъти за назидание и като го хвана под мишниците, леко го изправи на крака.

— Можеш ли да стоиш? — попита Коля Шчербак.

— Н-н-н!

Денис се опита да направи една крачка. За разлика от ръцете и езика му краката запазваха горе-долу лоялност.

„Младежът“ продължаваше да седи или да лежи на седалката в същата безводна поза, в която го остави Денис. Сигурно е отровен газ или течност, съобрази той, каква ли разлика. Когато е стрелял, случайно го е изпуснал или е натиснал нещо, което не трябва.

Виталик се убеди, че Денис стои твърдо на краката си, и вероятно ободрен от успеха, реши да се заеме сега с „Младежа“. Денис не можа да извика след него и да го настигне, наблюдаваше вцепенен как отива до колата, пъха главата си вътре и…

— Ей! — Някой бутна Денис отзад по рамото. Той се обърна и видя Хайкин. — Ей, Грязнов! Да не си се дрогирал?!

Виталик остави на мира „Младежа“ и като се отдалечи от фиата, застина на място в очакване на заповеди. Хайкин го извика, без да гледа, просто небрежно мръдна с пръсти.

— Хайде да се махаме оттук. Дявол да го вземе! Пак стрелят и вони на нещо гадно…

Хайкин се обърна и закрачи нататък с делова, уверена походка, изглежда, ни най-малко не се съмняваше, че всички вървят след него и ще спрат там, където им каже.

„Ама е нагъл! От къде на къде вие, господин Хайкин, си въобразявате, че сте господар на положението, а?!“. Денис направи няколко спортни крачки на място като престарелите физкултурници, които още не са забравили какво е това производствена гимнастика по радиото: „… Вдигаме коленете по-високо, дишаме по-дъл-бо-ко…!“. — Най-напред за да разсее по-скоро замайването в главата си, но му се искаше също да поиздевателства над депутата. От резките движения в гърлото му се надигна буца, пред очите му заискриха червени звездички, сплетоха се в гъста мрежа, по тялото му запълзяха мравки, но пък се възвърна чувствителността на ръцете и езикът му започна да се движи — твърд, грапав и солен като пушена скумрия.

— Казвам ви, да се махаме оттук! — извика раздразнено Хайкин, когато забеляза, че тържественият ескорт липсва. — Или чакате милицията?! Нека онзи следовател там да я вика и да се разправя с нея.

Точно в този момент Тур започна да се съвзема: седна, придържайки с ръка кървящото си ухо, и се озърна с недоумение. Видът му беше презабавен.

— Милицията е неизбежното зло — отбеляза разсъдително Денис. — И ще я извикам аз. — Той извади мобилния си и набра дежурния по град. — Господин Тур ще вземе да покани когото не трябва. Между другото, по-удобно е да се разговаря отблизо, вместо да се вика, не сте ли опитвали?

Хайкин се върна при Денис и го изгледа с бесен поглед, бузите, ушите и вратът му изгаряха от ален пламък.

— Ах, ти! Ти… Изобщо разбираш ли кого настъпи от глупост?! Все още дишаш само защото съм любопитен. Просто ми е любопитно, разбираш ли?! Според теб за какво ти дължа двеста хиляди долара?!

— Компенсация за моралните щети от общуването с вас. Шегувам се. — Каква е тая работа, вчера бяха само десет, днес са вече двеста, измърмори наум Денис, след една седмица с такива темпове мога да стана милионер. — Кой ви е казал, че сте ми длъжник?

Виждаше се, че Хайкин се опитва да избухне, но се сдържа. Има си хас, такъв лъч засия! Златен. Току-виж успял да разясни недоразумението, без да заплати нито копейка!

— Какво значи — кой?! Кой имаше нахалството да ми поиска тая среща? Кой?! И то тук!!! Денис Грязнов, познаваш ли такъв?!

Денис поклати показалеца си:

— Той не ви е обявявал среща.

— Тогава за какъв дявол си тук?!

— Пристигнах на рандеву, поканен от неизвестен, твърдящ, че действа по поръчение на някой си господин Хайкин. Познавате ли такъв?

Хайкин изломоти нещо нечленоразделно вместо отговор.

— И тъй — продължи Денис, — какво конкретно ви казах „аз“?

— Че за двеста хиляди в зелено „няма да разкажете това-онова на този-онзи“.

— Много интересно! А по какъв начин общувах с вас? По телефона ли?

— Не, изпратихте ми куриер. Направо в Думата!

— И той как изглеждаше?

— Ами, някакъв субект, обикновен. Нахален.

— Случайно да е този, който стреля?

— Не! — Хайкин все пак повиши глас до викане, но веднага продължи абсолютно хладнокръвно: — Този е риж, а онзи беше черен.

— И без залепена брада? Хайде да отидем и да го разгледаме по-хубаво. Само не се пъхайте много близо и не дишайте — в колата се е разляла някаква силно действаща отрова.

— Моля?!

— А вие какво помислихте, защо опъна чепки след първия изстрел? Случайно е започнала да го мъчи съвестта?

Хайкин се поколеба на място.

— После ще отида да му се полюбувам.

— Добре де, останете тук. — Денис донесе от колата си фотоапарат с мощен обектив — взе го със себе си, когато ходи за риба, и оттогава не беше го прибирал. — Е, как ви се вижда? Същият ли е?

— Да, сега виждам.

— Чудесно. Двестате хиляди можете да си ги оставите. Ако ми разкажете подробно всичко, което той ви надрънка.

— Нищо особено! — избоботи негодуващо Хайкин. — Уреди ми среща с Денис Грязнов!

— А на мен уреди среща с Хайкин — каза усмихнат Денис. Разбира се, с него по телефона не разговаря „Младежът“, но в дадения случай това не беше съществено. — Ние с вас трябва да си открием гореща телефонна линия, като по време на Карибската криза. — Денис подаде на Хайкин визитната си картичка.

В отговор Хайкин пренебрежително му пъхна своята и без да се сбогува, се отдалечи. „Не, драги, това още не е краят!“. Денис го остави да се отдалечи на няколко крачки, след това силно и решително изкомандва:

— Стойте! Върнете се.

— Какво още?!

— Разговорът не е приключен.

— Абе ти кой си, че да ми казваш?! — отново избухна Хайкин.

— Аз съм този, който едва не ви разстреля — каза Денис съвсем спокойно. — Просто имате късмет, че вашите и моите момчета се оказаха по-издръжливи, отколкото очакваха някои. Но вашият късмет скоро ще ви изневери, много скоро. Мисля, че се досещате кой е този тайнствен „някой“. Имате приблизително пет минути до идването на милицията, за да ми разкажете всичко.

— Какви са тия глупости? Нямам си понятие за нищо такова! Ще се разбера с милицията, когато и ако сметна за необходимо. А вас изобщо не желая да виждам повече! Добре ли разбрахте?! Само се опитайте още веднъж да ми се мернете пред очите!

— Не мислете, че ми доставя особено удоволствие да ви гледам — отговори Денис, — но срещата ни, както току-що се изясни, стана пряко вашата и моята воля и едва не завърши фатално. Но вие се правите, че всичко това не е нищо повече от досадно недоразумение. Затова предполагам, че ще ни се наложи отново да се насладим на взаимното общуване. Във всеки случай едностранно поемам задължението да посетя погребението ви.

— Това ли е всичко?! — Устните на Хайкин се тресяха от негодувание.

— Почти. Все пак заедно ще дочакаме милицията и заедно ще дадем показания, за да няма после никакви различия. Те не са нужни нито на мен, нито на вас, както ви е известно, депутатската неприкосновеност е непостоянна величина. И с нея се съобразяват само правозащитните органи, а частните лица и организации… Разбирате ме.

 

 

Общуването с оперативно-следствената група коства на Денис час и половина. Пуснаха Хайкин след десет минути от уважение към депутатския му имунитет, но двамата направиха „съвместно заявление“: „Срещата им е била инспирирана от загиналия любител да постреля с винтовка със заглушител, по-рано не са били лично познати нито помежду си, нито с покойника, макар да не е изключено интересите им по някакъв начин да се пресичат, но за коментари на тази тема следва да се обръщат към подполковник Дудинцев, подразделение «Р» към Министерството на вътрешните работи. Край.“ Слава богу, Тур не участва в разговора: лекарят от „Бърза помощ“ каза, че контузията му не е сериозна, но като се има предвид възрастта, трябва да си полежи до вечерта. Въпреки всички протести на следователя докторът му инжектира конска доза успокоително иго откараха вкъщи. А този час и половина отиде, за да отговори десет пъти на едни и същи въпроси, след което пристигна самият подполковник Дудинцев и дежурният следовател трябваше да се примири с очевидното — не можа да изкопчи насила от Денис чистосърдечно признание за организиране на покушение срещу Хайкин и убийството на „Младежа“. Разстроен, той изгуби всякакъв интерес към Денис, прекъсна разпита, без да го довърши.

След завръщането си в „Глория“ Денис освободи всички да си ходят по домовете, свари си цял литър чай, просна се в креслото и се опита да систематизира днешните и вчерашните събития.

„И така, налице е изключително остра борба за наследството на Тарасенков. Може да се смята твърдо установено, че на известен етап, примерно преди месец — месец и половина, Хайкин е изкупил бизнеса. При това до последния момент този етап интересуваше най-много нас — точно тогава са следили Минчев. Но след като «Младежът» за малко не провокира престрелка с главорезите на Хайкин, следва да сменим приоритетите.

Някой искаше с един замах да ликвидира и мен, и Хайкин и по този начин да представи нещата така, че уж ние двамата не сме поделили нещо и в разгорещен спор сме се изпозастреляли. Пита се — кой стои зад тази провокация? Пак ли прословутият «Младеж»? Прекалено е хубаво, за да е истина: «Младежът», царство му небесно, се навоюва, а този подлец със сигурност е по-жив и от живите. И за да доведа делото на Минчев до края, трябва да го открия. Да го открия…“.

Денис забеляза, че се опитва да пие от празната чаша.

„Лесно е да се каже: «Да се открие!». Това са все общи приказки. Трябва да разбера с какво му преча. Да допуснем, с Хайкин горе-долу е ясно, но какво общо имам аз?! Защо в неговите очи аз представлявам по-голяма опасност, отколкото Тур, Дудинцев и цялото подразделение «Р», взети заедно? Или просто съм подходящото човече, на което може да се стовари убийството на Хайкин? Впрочем Тур също може да не е бил случайно на мястото. Макар че едва ли «Младежът» се е целил точно пък в него. За да се завържеше истинска престрелка, трябваше да се поодраска един от Хайкиновите гардове — те нямаше да си оставят кончето в калта! Освен това беше проблематично да уцели Тур, изглежда, той беше видял «Младежа» с винтовката, затова и замаха с ръце като мелница.

Добре, това пак нищо не дава. Ако на мен се е падала спомагателната роля, значи може да смятаме, че на практика заплахата е разсеяна, ТОЙ ще трябва да търси друга жертва. Ами ако не е? Ако все пак аз съм бил основната мишена? При Дудинцев има предател, който е проследил Милявски въпреки неговия маскарад. Той не е знаел какво точно ми е съобщил Милявски. Не е знаел. Защото неговата информация представлява опасност изключително за Хайкин, който е потърпевшата страна в цялата работа. Тоест искали са да ме убият за всеки случай?!

Стоп! Ами ако Хайкин не е организирал убийството на Тарасенков? Или не е точно така. Ексгенералът не може да мине без заместник, той е прекалено зает човек, глава на тенисната федерация, не може навсякъде да огрее лично. Този ЗАМ не е продал на Хайкин цялата организация, а шефа си. Още повече Хайкин не може да я ръководи без него — все пак някой трябва детайлно да разбира от производство на разни роботи килъри, «бръмбари» и прочие дребосъчета. Нашият ЗАМ организира убийството на Тарасенков, заема мястото му, най-вероятно получава и солиден хонорар за това от Хайкин, а може би и кредит за «развитието на производството» и след това, естествено, желае да премахне и самия Хайкин като нежелан свидетел. Или защото не иска да дели с него печалбите, или и едното, и другото. Някой е посъветвал Муха и Ратников да дадат показания срещу Тарасенков и «Младежа». Изглежда, той е разбирал, че рано или късно специалистите ще разпердушинят компютрите им и ще стигнат и до чертежите, и до сведенията за Хайкин. Затова предварително ни е съобщил за съществуването на структурата, ръководена от Тарасенков, а след това, разполагайки с известно време в запас, е подготвил отстраняването на всички, които по наши сведения са принадлежали към нея. Ако всичко беше се наредило така, както ТОЙ е замислил, щеше да стане просто гениално! Следите са потулени, следствието е уверено, че паяците в буркана са се изпояли, престъпната организация се е самоликвидирала, няма кой да бъде обвинен — наоколо е пълно с покойници. Делото е разкрито и прекратено, няма нищо да се предава в съда, направо да празнува човек!“.

Денис със съжаление изля в гърлото си последните глътки от вече напълно изстиналия чай. Постоя няколко секунди до прозореца. Устата му моментално пресъхна — чаят беше прекалено силен, но вече не му се занимаваше с варене и запарване, мислите се изсипваха от препълнената му глава като на студент, зубрещ в нощта преди изпита.

„Всичко е напълно правдоподобно, но някак беззъбо. Какво трябва да следва оттук? Какво?! С каква цел ТОЙ иска да ме премахне? Аз не знам нищо повече от онова, което знаят Дудинцев, подчинените му или Милявски. Или, дявол да го вземе, все пак знам?! Интересно дали Милявски е съобщил на Дудинцев за това, което откри с помощта на Макс? Нима Дудинцев?!! Кошмар! Макар че всъщност какво знам за него? Не, така няма да стане, така мога да заподозра кого ли не, дори стария Тур.“

Денис разтърка слепоочието си и с последни сили събра мислите си в юмрук.

„Аз знам за убийството на частния детектив Шапиро — то тежи сто процента на съвестта на «Младежа», макар официалното следствие засега да не харесва много тази версия. Знам също и за незаконното нахлуване в частния живот — минимум — на господин Минчев, по което засега не се води никакво официално следствие. Значи в тези дела ТОЙ вече се е издал. Защо му е било да премахва Шапиро? За да не ми издаде преждевременно «Младежа»?! Ето къде трябва да дълбая! И непременно да предупредя Милявски. Щом е тръгнало, щом някой е решил да ме преследва — той е на ред.“