Фридрих Незнански
Тайните на елита (43)

Денис Грязнов.

2 юли

Днес Денис реши да отиде по-рано в „Глория“. Нещо му подсказваше, че денят ще бъде не просто наситен, а особен, резултатен. Интуицията рядко му изневеряваше. А след вчерашната среща с „Младежа“ и дръзкото му измъкване от следенето Денис беше твърдо убеден, че господинът ще му позвъни. Не може да не позвъни. Първо, лично обеща. Второ, след като Денис меко (да не кажем по-силна дума) отклони предложението, „Младежът“ трябваше да предприеме още един опит, при това в най-скоро време.

И тъй, как да се държи по време на предполагаемото позвъняване? И не направи ли глупост вчера, когато в прав текст изпрати „Младежа“ по дяволите? Кой да ти каже, можеше да не му реже квитанцията толкова рязко. Заради целите на самото разследване. А, напротив, трябваше да печели време, да се попазари, да се направи, че в края на краищата се е заинтересувал, но да иска време за мислене. С една дума — трябваше да блъфира. Но вече е късно: остава само да чака. И главното — да се владее, да не дава воля на чувствата си. Как ни учеше другарят Дзержински, за ума или за главата беше? Като че ли съветваше да я държим хладна. Точно така!

На Денис му беше достатъчно разстоянието от вратата на собственото жилище до колата, за да се настрои на спокойна, трезва вълна, а емоциите да скрие по-надълбоко, така да се каже — в резерва.

Колкото и да са гадни тия „Младежът“ и Хайкин, ще се наложи да общува с тях. Няма накъде да мърда. И затова трябва да е на висота. И, разбира се, да ги победи.

Това реши категорично за себе си и когато палеше колата, изпита необяснимо чувство на увереност, че именно така ще бъде. Нека да минем без триумфално шествие под арката, но да имаме победен финал. А винаги може да залепи един шамар на „Младежа“.

Джипът тихо изпъшка и плавно тръгна. Откъм съседния вход плавно се подаде бяла „Нива“ и набирайки скорост, се изравни с него и намали. Дясното й стъкло се плъзна надолу. Денис по-скоро почувства опасността, преди да я види. И преди подалото се през прозореца дуло да изплюе към него дълъг откос, той успя да натисне спирачката и се просна на пода.

Куршумите буквално раздробиха страничното стъкло. Денис почувства как се впиват във вратата на джипа и се опитват да го достигнат, както се е сгънал в нелепа и неудобна поза. Но сега не му беше до удобства. После чу как двигателят изрева бясно, гумите изпищяха: нивата потегли. Той скочи, трескаво превключи предавката и натисна газта. Нивата се засили през арката и се опита да изскочи на проспекта. Денис вече летеше след нея и псуваше колкото сили има. Нищо не виждаше освен отдалечаващата се бяла каросерия с окаляни номера. Мина на четвърта, пак натисна педала. Колата се люшна на завоя, подскочи на тротоара. Късмет — нямаше пешеходци. Денис врътна кормилото наляво, изравни колата и почти пробивайки страничното стъкло с глава, се засили да преследва нивата.

Колата, която уж се беше отдалечила, сега бързо приближаваше. Естествено, къде ще се мери със звяр като този на Денис! Разстоянието между колите се стопяваше пред очите му. Но, изглежда, и опитващите се да се скрият не очакваха от ченгето такава страст, още по-малко пък преследване. Увеличиха скоростта и пак се измъкнаха. Но не за дълго. Денис стабилно ги следваше по петите, залепнал отзад като репей. Той знаеше, че никак не е лесно да се измъкнеш от него. Дали го знаеха ония в нивата? И че той едва ли ще се задоволи само с преследването, особено след случилото се?

Денис настигна престъпниците само след два километра, когато те завиваха от проспект „Жуков“ на улица „Народно опълчение“, и мина отляво. Рязко врътна кормилото вдясно: джипът послушно блъсна нивата отстрани и я накара да отлети на банкета. Вторият удар я изхвърли на тротоара. Колата се завъртя и по чудо не се тресна в стълба на уличното осветление. Но в следващия миг пак изскочи на пътя и се понесе напред.

Пресякоха „Карамишевска“, моста над Москва река. Денис се опита да повтори маневрата. Но не му позволиха. Автоматичната стрелба го накара да намали скоростта и да мине в страничното платно. За кой ли път благодареше на случая, че в този ранен час почти нямаше движение, което му позволяваше подобни номера в стила на американските екшъни. В противен случай… По-добре да не мисли за това.

И все пак неговият джип за малко не се сблъска с вишнев „Сааб“. Денис успя да разгледа сгърчилото се от уплаха лице на млада, силно гримирана блондинка. За какъв дявол е тръгнала в тъмни зори! Мина встрани и пак се престрои зад нивата.

Срещу него излетя още един откос, този път по-дълъг от предишния. Куршумите зазвънтяха по бронята и капака. В отговор зави милиционерска сирена и му проглуши ушите.

Само това липсваше, мина през ума на Денис. Стисна по-здраво кормилото, напрегна цялото си тяло и се съсредоточи върху бялата кола. Всичко останало просто престана временно да съществува, мина на втори план, като нещо странично, пречещо на основното действие.

Денис дори не се огледа, за да разбере колко коли са тръгнали след тях. Воят беше толкова голям, че трябваше да си запушва ушите с тампони.

От нивата престанаха да стрелят. Много ясно: защо да рискуват излишно и да ядосват стражите на реда? Но не намалиха скоростта, напротив, тъкмо обратното, още повече пришпориха. Но и Денис постъпваше по съответния начин: прелетяха на червен светофар с интервал от десет–петнайсет метра.

Възбуден, увлечен в преследването, той не забелязваше в каква посока се движат и изобщо накъде кара. Дълга метална ограда отдясно, зад нея дървета, алеи: това или е болница, или някакъв парк. Отляво — жилищни сгради, високи блокове с по един вход. В Москва е пълно с подобни улици. Може и престъпниците да карат напосоки. Последното обстоятелство даваше надежда за възможно задържане. Но беше безспорно — шофьорът на нивата явно е или професионалист, или много умел и опитен. На Денис не му беше лесно. Всеки път, когато се опитваше да заобиколи преследвания автомобил отляво, за да го притисне към банкета или тротоара, онзи в най-последния момент успяваше да се изплъзне от неминуемия сякаш удар. Денис удари нивата само един–два пъти и остави върху вратата на водача внушителни вдлъбнатини и драскотини. Но не успя да огледа пътниците: стъклата бяха затъмнени.

Сирените отзад не изоставаха. Ту наближаваха, ту се отдалечаваха, но упорито вървяха по дирите му и не мислеха да оставят на мира двете побеснели коли.

Нивата с пълна скорост зави надясно. Денис и цялата кавалкада — след нея. И почти веднага се разнесе грохот и звън. Денис погледна в огледалото за обратно виждане: една от патрулните коли — красавецът форд, бял, с надлъжни сини ивици — не можа да вземе завоя, извъртя се на деветдесет градуса и каращата след него лада, като не успя да спре, се вряза във възникналата на пътя й преграда. От двете порядъчно смачкани коли наизскачаха хора с униформи. За известно време Денис и преследваните останаха изцяло сами. Но не минаха и пет минути, когато се наложи да съжали за това.

От нивата излетя някакъв кръгъл предмет и подскачайки по асфалта, изчезна под копелетата на джипа. След броени секунди зад гърба на Денис прогърмя оглушителен взрив, и то с такава сила, че подхвърли колата напред. Граната! Косата му се изправи. Стана тя! Да не носят цял арсенал? Ако сега изведнъж гърмеше базука, той нямаше да се учуди много. Слава богу, вероятно нямаха под ръка базуки. Но ако извади късмет с първата граната, над която прелетя по фантастичен начин, втората може да се окаже последна. От такива сюрпризи по цялото му тяло запълзяха мравки.

Воят на сирените се възобнови. Този път към тях се присъедини метален глас на високоговорител:

— Водачите на нивата и джипа, незабавно спрете! Минете на банкета и спрете! В противен случай ще стреляме! — ревеше някакъв офицер с дрезгав глас.

Денис нямаше нищо против да спре. Но не можеше: не беше свикнал да спира на средата на пътя. Килърите бяха почти в ръцете му. Джипът почти опираше задния калник на нивата. Още малко и съвсем ще я притисне до бордюра. А тогава вече може и да спира, и да се предава на властите, ако преди това не са го разстреляли…

Внезапно го осени мисълта, че все пак има пистолет, а той, глупакът му с глупак, почти забрави за него в суматохата. Затърси под лявото си рамо, напсува се едно хубаво и за всеки случай освободи предпазителя на оръжието.

Нивата се стрелна вдясно, налетя на пешеходната част и като подплаши някакъв скитник, застанал под дървото, изнесе се на другия път, срязвайки ъгъла. Денис късно съобрази защо са тия финтове: отпред, буквално на двайсет метра, две милиционерски „газки“ преградиха магистралата. Той летеше право към тях.

Нищо не му оставаше, освен веднага да спре. Вече нямаше време да повтори трика на нивата.

— Да ти се не види — процеди през зъби Денис — Като истинска хайка за отряд терористи. Най-малкото отряд.

Някой отвори вратата, заповяда да излезе и без да дочакат слизането му от колата, няколко ръце грубо го издърпаха навън.

Денис успя да си помисли, че ще е добре, ако опази главата си. И в същия миг получи як удар в тила. Проснаха го по лице върху предното стъкло на собствения му автомобил, заставиха го да заеме неприлична поза и да разтвори краката. Пистолетът, както и портфейлът с документите преминаха неизвестно в чии ръце, при което Денис чу:

— Гледай, мръсникът бил и с патлак. Няма оправия за тях — и почувства рязка болка отдясно — биеха го професионално и жестоко.

Той отлепи лице от стъклото и погледна в посоката, в която се скри нивата. Естествено, нямаше и следа от нея. Килърите не са толкова тъпи, скрили са се по малките и незабележими улички. Като си спомни вчерашното професионално измъкване на „Младежа“ от следенето, на Денис му стана тъжно. Излиза, че не е по-добър от своите оперативници.

— Къде си въртиш муцуната? — Единият от милиционерите вонеше на евтин тютюн.

Денис не започна да обяснява, нито да спори. С тези няма смисъл. От приближилия смачкан форд към него тичаше офицер, стискаше заплашително юмруци и долната му челюст стърчеше напред, а побелелите му устни плюеха пяна и нечленоразделна реч, напомняща повече ръмжене:

— Твоята… Ти… мене… до края на дните си…

Денис така и не разбра какво точно трябва да прави до края на дните си. Пъхнаха удостоверението му под носа на дотичалия офицер:

— Ето, другарю старши лейтенант, този е нещо като частен детектив.

— Задникът му е частен детектив — задъхваше се от злоба офицерът. — Сега ще видим откъде го е купил. Лайно такова.

— За лайното може и… — понечи да каже Денис, но размисли и завърши: — По-добре да бяхте хванали нивата.

— Пък и ще ми дава акъл какво да хващам! — възмути се старши лейтенантът.

— Чу ли бе, затвори си плювалника — засъска сержантът, от когото лъхаше на евтин тютюн, и с два кратки удара на обувката си разтвори краката на Денис още по-широко. След това Денис почувства как на извитите му на гърба ръце щракват белезници.

— А така сега — почти ласкаво заговори старши лейтенантът. — Сега можем и да поговорим. — Но нито в очите му, нито в гласа му имаше доброта.

— С удоволствие. — Денис се опита да се усмихне.

Един редник, още съвсем зелен, но вече опитващ се да се перчи, се показа зад рамото на сержанта:

— Той бил и хуморист!

— Няма да е за дълго. Качете го в колата и в управлението — разпореди се офицерът, — там ще се посмеем. Заедно.

— Може ли да позвъня на адвоката си? — поинтересува се Денис. В него започваше да кипи злоба срещу тъпоглавите пътни милиционери.

— И на адвоката. И на президента — увери го същият офицер в качеството си на старши по звание и кимна към младшия състав.

Натикаха Денис в газката, без много да се церемонят.