Фридрих Незнански
Тайните на елита (3)

Олга Минчева.

21 юни

— Господи, защо? — не спираше да повтаря Олга — Защо се случи точно с мен?

Тя седеше в любимото синьо кресло с подвити под себе си крака. Меки подлакътници, тапицирани с късокосместа кожа, висока облегалка, тъкмо за ръста на Оля. Тя обичаше да седи така, да разлиства конспекти или да почива след шумен купон. Непременно се появяваше усещането за комфорт и защитеност. Но сега… Сега нищо не можеше да заглуши тъгата и горчивото недоумение.

— Как така? Господи, но защо?!

Откога седи така? Час, два, три?

Вече е вечер, от отворения прозорец повя прохлада…

На малката масичка до нея — снимка в черна рамка. Последната снимка на Игор. Снимал го е преди месец кореспондентът на списание „Съдружник“, когато вземал интервю. На тази снимка Игор е в офиса си, до полилея на Чижевски, сдържана усмивка, погледът леко встрани. Очите му гледат нащрек или дори уплашено, преди не беше забелязала. Или не искаше да забележи…

Запознаха се преди три години. Тя — студентка първи курс от Юридическия факултет, той — преуспяващ млад бизнесмен. Олга си падаше по шумните компании. Веднъж през декември отиде с приятели във „Фламинго“ на Маросейка, решиха да ударят един билярд. Поиграха. Страстно, с шеги и биричка. Но тогава тя хващаше билярдната щека за първи път в живота си и много ясно — ръцете не я слушаха, пръстите се вдървяваха, не можеше да удари, топките се разхвърчаваха съвсем в друга посока. Това страшно я вбесяваше, а приятелите й, по-опитните, но и по-безстрастните, се забавляваха до сълзи. В края на краищата тя не издържа и се развика да я чуе цялата зала:

— Ако се намери някой, който да ме научи, няма да съжалява за това.

Всички се обърнаха към нея. А тя смело огледа околните и сигурно за да потвърди думите си, чукна щеката о пода.

— Обичам решителните момичета. — Към нея се приближи невисок и як симпатичен мъж. — Аз съм Игор — представи се той — и ще ви науча, една нощ ще е достатъчна.

Олга се оказа схватлива ученичка, но, разбира се, една нощ не стигна. Двамата се срещнаха и на следващата вечер, и на по-следващата… И вече не само заради билярда.

Господи, какви времена бяха! Толкова любов, толкова секс, какви вечери в най-луксозните ресторанти и казина! Винаги активен, стремителен, весел, неизменно щедър и услужлив, Игор нахлу в живота й и промени всичко. Родителите не питаха Олга за нищо. Бездруго всичко личеше по сияещото й лице — момичето се е влюбило. Когато след половин година се ожениха и се преместиха в голям петстаен апартамент, на Олга й се стори, че е попаднала в приказка. Гипсови френски тавани със странично осветление, лъскав паркет, имитация на колони, огромни огледала във всички стаи. Само кабинетът на Игор напълно приличаше на офис и кухнята блестеше с изобилието на битова техника. Но не се наложи Олга да се превръща в голяма домакиня. Чистотата в петстайното „гнездо“ се поддържаше от домашна помощничка, която идваше веднъж седмично. И всеки ден в определеното време, обикновено в шест вечерта, от ресторанта докарваха и сервираха обяда.

Игор й подари новичко рено за двайсетия й рожден ден. Тя бързо се научи да кара и летеше из Москва, опиянена от скоростта. А три–четири пъти в годината непременно отиваха за една седмица на почивка ту в Париж, ту в Прага, ту в Рим или в Барселона. През зимата обичаха да са в Шамани, високопланинския курорт във френските Алпи. С какво удоволствие показваше на познатите и приятелките си от юридическия албумите със снимки от пътешествията!

Сега от онзи живот на Олга й останаха само снимките.

Кърпичката й съвсем се намокри, наложи се да стане и да отиде за нова.

… През онзи ден, на единадесети юни, тя се събуди рано. Вслуша се, в кабинета на Игор — пълна тишина. Предната вечер у тях имаше купон, но Оля я заболя глава и тя отиде да спи, преди гостите да са се разотишли. Изглежда, Игор е решил да не я безпокои и си е легнал на диванчето в кабинета. Нека се наспи, реши тя и тръгна за университета, имаше изпит. Можеше да се отбие, просто да надникне… Той сигурно не спеше. Можеха да поговорят, да си изпият заедно кафето и нямаше да стане нищо.

Тя тъкмо разказваше на недоверчивия професор кой параграф от наказателнопроцесуалния кодекс регулира отношенията между следовател и подследствен, когато мобилният телефон запиука в чантата й. Професорът изрази крайното си неудоволствие, но Олга се извини и все пак се обади. Беше търговският директор на Игор — Сергей:

— Веднага идвам да те взема — измърмори той някак сподавено. — Игор е мъртъв.

Смисълът на чутото не стигна веднага до нея, а после тя сякаш изгуби съзнание. Дойде на себе си от подскачането на професора край нея, пръскаше я с вода. В колата Сергей каза само, че Игор се е застрелял и че тя ще трябва да говори с милицията.

Не я пуснаха в кухнята, където беше се случило всичко. Но тя не се и стремеше да отиде там, бездруго въображението й рисуваше една от друга по-кошмарни картини. Сергей разказваше на мършавия лейтенант с уморен поглед как сутринта в единайсет започнал да звъни на Игор за важна среща, как не му отговаряли телефоните, нито домашният, нито мобилният. Наложило се да пристигне лично, пазачът на входа казал, че чул изстрел, извикали кварталния, а той пък от своя страна извикал дежурната група, както се полага, докарали свидетели, разбили вратата и намерили Игор в кухнята с простреляна глава. След това лейтенантът се опита да говори с Олга, но тя едва ли разбираше за какво я питат, отговаряше неясно и не на място. Оставиха я да се наплаче на спокойствие. Когато откараха тялото, се появиха няколко жени и започнаха да чистят кухнята — да бършат кръвта…

Оттогава Олга много рядко влизаше в кухнята. Не искаше нито да готви, нито да се храни. Ядеше бисквити или сандвичи с чай, за да се поддържа по някакъв начин. Ето и сега, минавайки край кухнята, Олга помисли, че няма да е зле да пийне чай, взе електрическия чайник, наля вода, занесе го в хола на масичката до бара, включи го в контакта и натисна копчето. Правеше всичко механично, а мислите й отново се връщаха към преживяното. По лицето й пак потекоха сълзи…

Смътно си спомняше погребението. Дойдоха много хора: служители, приятели, роднини. Всички говореха нещо, един през друг я утешаваха. Лелята на Игор по майчина линия, солидна дама с боядисана рижа коса, бивша учителка, непрекъснато разказваше как като дете Игор много често играел с детско пистолетче, макар леля му постоянно да му предлагала да прочете книжка, вместо да гърми.

— Права съм била, какво нещастие, все пак пистолетът изигра фатална роля в живота му… — И тя погали Олга по рамото и двете плакаха заедно.

Това беше преди десет дни. А сега Олга непрекъснато обикаляше из къщи, за да намери суха кърпичка, и се чудеше какво да прави по-нататък. Някъде откъм слънчевия сплит се надигаше чувството за безизходност. Вече нищо не можеш да измениш и да върнеш. Заедно с Игор умряха всичките й надежди и планове. Сега всичко, което притежаваше, с което беше свикнала, вече не й принадлежи. Това бе вторият удар, не по-малко болезнен от смъртта на мъжа й…

На следващия ден след погребението пристигна разсилен с призовка да се яви при следователя.

На хартийката имаше дата — 15 юни. Тогава тя извика след пратеника:

— А коя дата сме днес? — Но той или не я чу, или отговори, но прекалено тихо.

Игор не можеше да понася стенните и настолните календари, казваше, че развалят интериора. Цялата необходима му информация се намираше в неговия лаптоп. Тогава Олга отвори капака монитор и докато се вслушваше в тихото бучене при зареждането, гледаше как екранът светва с мека светлина. 14 юни. И в този момент тя изведнъж разбра, че пред нея е паметта на мъжа й, онова, с което е живял през последните месеци.

Но папките бяха празни, кошчето почистено.

Игор е изтрил всичко преди самоубийството? Но това не е възможно. Той се занимаваше с файловете, с документите, схемите, писмата като със собствени деца (не успяха да си родят деца). Разбира се, на другия ден Олга бързаше за прокуратурата, уверена, че ей сега ще разкаже всичко на следователя — за празния харддиск, за изтритите файлове — и това ще послужи като основна улика срещу онези, които са убили Игор. Тя не искаше повече да вярва в самоубийството.

Но следователят започна да й задава безсмислени въпроси, както й се струваше тогава, и дори не я изслуша.

— Знаехте ли, че сметките на фирмата са блокирани?

— Не.

— А че жилището е заложено?

— Какво говорите, да не сте луд?!

— На кого е продадена колата?

— Мислех, че е на ремонт…

Оказа се, че в гардероба няма кърпичка. Олга влезе в кабинета. Над масата е любимата й картина в широка тъмна рамка. Копие на „Лунна светлина“ от Куинджи. Преди Олга часове наред я гледаше с удоволствие, но сега нямаше желание. Защо? Само излишно, болезнено напомняне за онзи минал, рухнал живот. За изложбите, които можеше да обикаля с часове, за скитането из бутиците и антикварните магазини, за да намери разни дреболии като допълнение на интериора. Тогава й се струваше събитие да купи старинна бронзова статуетка или рядък порцелан. А сега на кого са потрябвали статуетките и порцеланът?

Попадна на Куинджи преди около половин година в малко магазинче на „Арбат“ — търсеше подарък за Игор по случай последната годишнина от сватбата им и просто не можеше да откъсне очи от картината. Нощ, река, гора на брега, огромната луна се отразява във водата и осветява част от брега. Контрастът между пронизващата светлина на лунната пътечка по повърхността на водата и гъстия, прекалено черен мрак по краищата на картината беше поразителен и сякаш я теглеше към платното. Може би причината не беше само в контраста, а и в обстоятелството, че копието бе по-голямо от оригинала и с много повече изрисувани детайли. Петънцата върху луната се виждаха до едно, но това по странен начин не я правеше по-малко ярка. В тъмната гора се различаваха дървета с още по-тъмни листа и под тях множество неясни сенки… Изобщо Олга купи картината и я окачи над дивана в кабинета на мъжа си.

Реакцията на Игор беше странна. Той свали мълчаливо Куинджи от мястото му и го окачи на противоположната страна, така че сега картината висеше над работното му място. След което се тръшна в креслото и четири–пет минути се взира в пейзажа, сякаш се опитваше да види нещо в дъното между щрихите. Олга се изплаши, никога не беше виждала Игор такъв. Но той също тъй внезапно прихна, благодари й за чудесния подарък и каза, че просто има малки неприятности в работата, толкова малки, че дори не заслужава да се говори за тях. Изобщо трябва да бъдат забравени. И Олга лесно забрави. Всичко си продължи постарому. Но не за дълго…

Нито кола, нито апартамент. Ако продаде мебелите, може и да събере за двустаен някъде в покрайнините. Олга огледа кабинета. По-добре да си остави лаптопа, картината обаче ще върне в магазина. На първо време парите ще й стигнат, а по-нататък? Да, все пак къде има суха кърпичка?!

Олга я намери в чантата си, в антрето. Заедно с кърпичката изпадна и едно листче. „Глория“. Точно така, детективското бюро.

Олга си записа телефонния номер в деня, когато ходи в прокуратурата…

Новините, които й съобщи тогава следователят, я слисаха. Подписа мълчаливо протокола и още нещо и се затътри към къщи. Как е могла да не се досеща, че фирмата на Игор скоро ще банкрутира? Но нали това по никакъв начин не беше се отразило на живота й. Наистина през последния месец рядко ходеше по магазини и ресторанти, но то беше заради ученето, което изискваше много време — сесията, предаването на курсовата работа… Тя вървеше бавно по улицата, с неуверена походка, без грим и прическа, с разплакано и бледо лице. Сигурно минувачите я оглеждаха. Дори някакво рижо дворно куче се помъкна след нея и заскимтя. Загледана в кучето, умилена от животинското съчувствие, тогава тя за малко не се блъсна в рекламното табло с надпис:

ЧАСТНА ОХРАНИТЕЛНА ФИРМА

„ГЛОРИЯ“

Търсете ни — ще ви помогнем

Тя си записа машинално телефонния номер, пъхна листчето в чантата си и напълно забрави случилото се. Но сега Олга почувства, че има нужда точно от тяхната помощ. Някой трябва да я изслуша. Трябва да сподели с някого съмненията и подозренията си. Те ще се ориентират, всичко ще изяснят. Те ще помогнат…

Водата за чая кипна, чу се силно щракане — чайникът се изключи, но Олга вече беше забравила за чая. Тя бързаше към телефона.