Фридрих Незнански
Тайните на елита (42)

В. А. Тур.

1 юли

Ето на, само това не стигаше, за да е пълно щастието му. След кратко почукване, на което Тур едва успя да отговори, вратата се поотвори и в нея се пъхна красивата — дявол да я вземе — глава на онзи глупак Дудинцев. Тур кимна — какво да прави! — и подполковникът прекрачи в стаята, разположи се срещу следователя и се приготви да говори.

Вениамин Аркадиевич някак се изхитри да не си спомня за неприятностите в лицето на Дудинцев, но изобщо беше невъзможно да игнорира това момче. Искаш, не искаш, налага се да работите заедно.

„Няма да го допусна до моята версия — помисли Тур. — Ще направи поразии, млад и буен. И дано да не ми подхвърли своите съображения — такива, че да ми провалят делото.“

— Е, подполковник, с какво ще ме зарадвате? — Следователят вложи във въпроса целия си възможен сарказъм и, разбира се, това не остана незабелязано от събеседника му. Впрочем той бездруго знае как се отнася „старшият другар“ към съмнителната му дейност. — Та какво криете? Вадете картите си, скъпи, вадете картите!

— Вече имам известен напредък, Вениамин Аркадиевич. — Дудинцев се опитваше да говори колкото се може по-вежливо.

Тур го заболя сърцето. Така и предполагаше — „напредък“. Знаем ги ние вашите спецназовски „напредъци“.

— Говоря за нашия общ познат Тарасенков — продължаваше подполковникът. — Станаха ни известни някои от неговите тъмни сделки.

Следователят малко си отдъхна: тъмните далавери на Тарасенков никак не противоречаха на неговата собствена концепция.

— А, значи и вие се натъкнахте на тази нещастна Купа на Кремъл? — „Браво, браво, подполковник. Младо-зелено, а май си разбира от работата.“

Тур забеляза с неудоволствие, че Дудинцев се намръщи. Да не се смята за най-умния?

— Не, не става дума за Купата. Макар че кой знае какви ги вършат, но ние не сме се ровили там.

— А, не сте имали време! — „Значи рано съм ви похвалил, рано… Занапред ще бъда по-предпазлив.“

Нещо днес Тур нямаше успех с язвителността. Не че не беше язвителен, но се получаваше някак жалко, а не блестящо, както му се искаше.

„Не съм уверен в себе си, ето какво. Не, не точно това. Уверен съм в себе си, но не съм много уверен кой ще ме подкрепи. Гигантов не ме одобри — а аз вече съм се разкиснал. Какво, да не съм парцал, че да завися толкова от мнението на шефовете? Разбира се, ако Гигантов беше ме подкрепил, изобщо нямаше да разговарям така с това момченце… Не, старче, остави ги тия. В края на краищата ти си Тур, а «Тур — това е диагноза» — както се шегуват при нас! Затова си остани Тур. Никой няма да те сломи.“

Той се ободри.

— Та какво казвате за Тарасенков?

— По наши сведения Тарасенков може да се е сбогувал с ФСС, но не е било напълно. Вие нали знаете за скандала с мафиотската охрана?

— Знам… Но не разбирам откъде знаете вие, млади човече? — Вениамин Аркадиевич протакаше. Не, категорично не му вършеше работа версията, че убийството е подготвено от хора от ФСС. А, изглежда, разговорът тръгва натам.

— Е как „откъде“, нали работя все пак по делото… Та значи официално са изхвърлили Тарасенков от органите, а всъщност все пак е изпълнявал някоя друга черна работа за тях. Това почти е доказано. Ето, чуйте…

— Не желая да слушам вашите глупости! — Вениамин Аркадиевич най-сетне избухна. Това пале ще го съсипе. — Не може Тарасенков да е помагал на органите най-малкото защото там никой няма да приеме помощта му! Те го смятат за предател, разбирате ли това или не! Предател!

— Естествено, разбирам — Дудинцев започна да обяснява спокойно, като на дете, което още повече разяри Тур. — Да, те го смятат за предател, но за тях, за органите, моралът е нещо гъвкаво. Те могат да приемат помощ от предател, без да им дреме на оная работа, простете за израза.

— За израза няма да простя! Ще ми говори с уличен език, докъде стигнахме, докладват на следователя като гамени.

— Е, още веднъж моля за извинение, повече няма да се повтори. — От времето на първата им среща Дудинцев явно се беше научил да се владее. Това бе неприятно. Ако беше избухнал, да нахлуе яростен в кабинета, както предния път — тогава Вениамин Аркадиевич можеше да празнува победа. Поне морална. Между другото, за морала. Моралът, видите ли, бил нещо гъвкаво. Всичко знае.

— Моралът, другарю Дудинцев, е нещо, което изобщо не е гъвкаво. А вие, доколкото разбирам, съдите за всички по себе си. Ако сте готов да сътрудничите с предатели, смятате ли, че и другите могат? — не мирясваше следователят. Сега ще накара този юнак да побеснее и пак ще отпразнува своята победа.

— Излиза, че защитавате хората от фесесето, така ли, Вениамин Аркадиевич? Кога са направили нещо добро за някой от нас?

— Първо, не се казва „фесесе“, а „ефесес“, Кирил Олегович — подкара любимата си тема Тур. — В руския език няма букви „фе“ и „се“, а само „еф“ и „ес“. Но това между другото. Да се върнем на делото: не аз ги защитавам, а именно вие. Какво си мислите — ще разкажете такава версия на някой по-старши и ще ви дадат да работите? Те, тези от ефесес, ще приберат делото при себе си, за да се оправят със своите хора вътре в кантората и да не изнасят кирливите си ризи навън. Ех, вие, подполковник…

— Благодаря за урока по лингвистика, повече няма да сбъркам „еф“ и „ес“. А по същество — не съм съгласен. Та ние не сме им подчинена структура. Какво значи ще „приберат“?

Препаленият оптимизъм на младежа започна да забавлява Тур.

— Добре, Дудинцев, продължавайте, слушам ви. Все едно, вашата версия е изсмукана от пръстите, така че няма да ме смаете.

Дудинцев въздъхна. Да, помисли Тур, днес е трудно да го извадя от равновесие. Изглежда, препалено е уверен в правотата си. И не е сигурно, че той, Тур, ще може да натрие носа на този хубавец. Е, да послушаме какво има да ни съобщи…

— Ние намерихме фирмата, която се е занимавала с подслушването и така да се каже, с „душенето“ на множество и по-крупни, и по-дребни деятели. И изяснихме, че начело е нашият общ приятел Тарасенков, разбира се, по косвен начин, без да се показва на никого — тоест бил е. Разбира се, те са продавали информацията — Тарасенков няма да е Тарасенков, ако не изкара от тия неща мангизи… Ох, простете, Вениамин Аркадиевич, честна дума, няма повече да се изразявам така.

— Така, така. И какво, между другото? Занимавали се с подслушване, търгували с информация… Та такива фирми сигурно могат да се намерят с хиляди! Само не е ясно какво общо има ФСС. Не само те са свързани с такива неща.

— Мисълта за ФСС възникна, първо, във връзка с миналото на самия Тарасенков и, второ… Има там още един тип. Засега не сме го изловили, но непременно ще го пипнем. Разследван е по делото като „Младежа“, но всъщност се казва Валерий Павлович. По всяка вероятност от въпросния Валерий Павлович към ФСС вървят не просто нишки, а цели въжета…

— Е, хайде, чак пък въжета. Разполагате ли с доказателства за това, приятелю? Някакви свидетели?

Дудинцев мигновено сведе поглед.

— Свидетели… Имаше свидетели.

— Изчезнаха ли? — иронично се осведоми Тур.

— Премахнаха свидетелите — отговори дрезгаво подполковникът и на Тур за миг му стана страшно. Разбира се, всичко, което говори Дудинцев, е доста съмнително, но ако изведнъж се окаже истина? Щом премахват дори свидетелите? Тогава край на всичко…

— Разказвайте.

— Тъй вярно. Както вече казах, открита е фирмата, занимаваща се с тотално подслушване. Щат — двама младежи, арсенал — три компютъра плюс маса електронни добавки към тях. Ако се съди по показанията им, момчетата…

— Показанията им? Арестувахте ли ги, или просто ги разпитахте?

— Арестувахме ги. Началник на момчетата е същият все още неоткрит Валерий Павлович. Веднъж на пияна глава Валерий Павлович признал: предприятието, значи, не е моя собственост, над мен има шеф. А именно генерал Тарасенков…

— И след това момчетата ги…

— Точно така. Помните ли, в следствения арест тези дни имаше взрив, три килии са унищожени напълно? Момчетата бяха точно в тия килии.

— Та там, чух, имало някакъв дядка маниак, ненадминат режисьор, по съвместителство наркопласьор, с една дума — гърмяща смес. Нима според вас всичко това е работа на хора от ФСС?

— Не. Нима не виждате — някой играе точно против ФСС! И то доста стабилно!

На Тур малко му поолекна. Очакваше от Дудинцев нещо по-сериозно, а той само дрънка дреболии.

— Не, подполковник, това не е сериозно. Това е някакъв цирк. И не го разказвайте на друго място, да не се излагате. Съветвам ви като по-възрастен другар.

Дудинцев сви рамене. За свой ужас Тур забеляза, че мнението му не играе никаква роля за този бърборко. Наредили му да се отчете пред следователя — и той се отчита, а какво ще каже самият следовател — това не го засяга. И ще продължава да работи по темата си…

Все пак това е някакъв кошмар… Та нали там, горе — а Дудинцев непременно ще тръгне да пропагандира идеите си през главата на Тур, — дори много ще се заинтересуват от всичко това. Бълнуването си е бълнуване, но сега у нас поголовно са болни от шпиономания. И тогава няма да му се разминат неприятностите…

— Благодаря, че ме изслушахте — произнесе в това време Дудинцев и стана.

Тур трескаво търсеше с какво да го забие накрая, за да развали все пак настроението на подполковника. Нищо не му идваше наум. „Бог да те пази, златна рибке, плувай си в синьото море… или как беше… — помисли Тур. — Е, ще премълча. Само по-скоро да си ходи.“

Когато вратата след омразния спецназовец се затвори, следователят обхвана с ръце главата си и въздъхна тежко. Трябва да кажем, че въздъхна доста несполучливо; въздушната струя удари точно в пепелника, фасовете от „Беломор“ се разхвърчаха по бюрото, а пепелта напълни очите и носа на Тур.

— Втори път днес… — измърмори с досада Вениамин Аркадиевич, като си спомни преобърнатия чайник сутринта. Впрочем струваше му се, че е било преди сто години. А може дори да са сто и петдесет, оттогава толкова надежди успяха да се разбият на пух и прах!

В този момент Тур мислено се наруга за излишната патетичност, извади от чекмеджето на бюрото някакъв парцал и бързо отстрани последиците от непредпазливата си въздишка.

Да, една беда никога не идва сама, след първата отваряй вратата на втората. Разбира се. Тур ще отвори вратата. Но няма да се дадем, ще се борим! Иначе трябва да вдигам гълъбите (пфу, какви думи му останаха от онзи криминалист). Ще изслушат Дудинцев и ще решат, че да, това е сериозно, да, не е за нас, и изобщо нека се оправят сами — и ще предадат делото във ФСС. В най-добрия случай в Главна военна прокуратура. Но за Тур е все едно. Ще му вземат делото, никой няма да обърне внимание на неговите версии, а и на глупака е ясно, че именно той е правият! Но мигар сега у нас има нещо справедливо?

Неприятност — това, е слабо казано, слаба дума. Убийство, просто убийство! Трябва да признае, че този Дудинцев направо уби Вениамин Аркадиевич. При такава комбинация истинските убийци при всички случаи ще се спасят от наказание. Никой няма да седне да слуша него, Тур. Винаги е така у нас…

Но има поне една идея.

Следователят сложи пред себе си празен лист хартия, в горния десен ъгъл надраска: „До прокурора на гр. Москва Гигантов Р. С. От старши следователя по особено важни дела в Московска градска прокуратура Тур В. А.“

Ще му напиша аз на него — мислеше Вениамин Аркадиевич. — Дали Дудинцев ми проваля делото от глупост или по противозаконни съображения — нека това го решават горе. А аз ще докладвам така, както сам виждам: подразделение „Р“ в лицето на Дудинцев К. О., сговаряйки се с престъпниците, целенасочено отклонява следствието от верния път, пробутва му неверни версии, които са напълно безпочвени… Ако се окаже, че момчето не е виновно — тогава слава богу! Главното е да започнат да разследват. А докато разследват, аз ще успея някак да уговоря Гигантов да арестуваме Атамана. А в края на краищата Атамана ще започне да си признава. Тогава ще стане ясно, че е бил прав не кой да е, а именно старши съветникът от правосъдието Тур!