Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (8)

Глава I
Смело предложение

През пролетта на 1901 г. във Виктория, Британска Колумбия, мистър Лъкстън, канадски журналист, ме запита дали смятам, че мога да извърша околосветско пътуване със съд, по-малък от американския йол „Спрей“, с който капитан Слокъм, американски гражданин, успял да обиколи земното кълбо.

— Каква вместимост е имал „Спрей“? — полюбопитствувах аз.

— Около дванайсет тона — отговори мистър Лъкстън.

— Хм, мисля, че ще можем да свършим тая работа дори и с по-малък съд — рекох.

— В този проект са вложени пет хиляди долара, от които вие ще получите две хиляди и петстотин, ако прекосим трите океана — каза ми мистър Лъкстън, — а освен това, след като приключим пътуването, аз ще издам илюстрована книга, от която ще вземете половината от печалбата.

— Да подразбирам ли, мистър Лъкстън — рекох, — че възнамерявате да участвувате лично в пътуването, за което става дума?

— Разбира се — отговори той. — Как иначе бих могъл да издам книга?

— Но нали преди известно време казахте, че никога не сте били на море и нямате понятие от ветроходство?

— Вярно. Но нали пък вие ми казахте тогава, че можете да обиколите сам света под ветрила? Ето защо ви приканвам да докажете това на дело. Вместо да пътувате сам, което твърдите, че сте способен да направите, по-добре вземете и мен и още отсега ви давам честна дума, че ще ви помагам според силите си в управляването на яхтата.

Познавах мистър Лъкстън от известно време, и то като трезв, амбициозен човек, който държи честно на думата си. Приех предложението му.

Тъй като мистър Лъкстън нямаше никакъв опит с лодки, остана на мен да осигуря подходящ съд и снаряжение за проектираното ни пътешествие и докато търсех по източния бряг на остров Ванкувър, където има лодки с всякакви размери и конструкция, попаднах в едно индианско село, където видях легнало на брега много привлекателно на вид кану. Веднага ми хрумна, че ако успеем да извършим проектираното си плаване с индианско кану, не само ще постигнем световен рекорд с най-малкия съд, но и той ще бъде единственото кану, обиколило дотогава земното кълбо. Веднага се залових да огледам и измеря кануто и скоро се убедих, че то е солидно и при това достатъчно голямо, за да побере хранителните припаси и другите неща, които ще трябва да носим при нашето пътешествие.

Докато разглеждах кануто, приближи се един индианец и ми даде да разбера на развален английски, че е собственик на лодката и е готов да ми я продаде. Когато купуваш нещо от индианците на остров Ванкувър, една глътка от шише с етикет „уиски“ върши много работа, защото ги прави добродушни и щедри. Знаех, че ако старият ми приятел Пат Дейзи, инспектор по индианските въпроси, ме улови на местопрестъплението, ще ми даде три месеца за разкаяние. Но бизнесът си е бизнес, тъй че с помощта на манерката си осигурих кануто за приемлива цена. Когато в резултат от сделката и вероятно от глътката уиски старият индианец изпадна в добро настроение, той ми подари един човешки череп, според думите му — на неговия баща, който бил построил кануто преди петдесет години.

Дали имаше истина в твърдението му, не претендирам да зная; защото тези индианци са готови да разправят на белия какво ли не, щом сметнат, че има възможност да измъкнат нещо от него, тъй че съм склонен да се съмнявам много. Обаче кануто беше здраво и напълно подхождаше за целта ми, а тъй като черепът беше действително от някогашните плоски глави, приех да го взема като антикварна рядкост. После откарах кануто в една малка работилница за лодки, където го приведох в такова състояние, каквото смятах необходимо за целта си.

Кануто, което купих, беше направено от един цял дънер на червен кедър; с други думи, „издълбана лодка“, с каквато си служат индианците за пътуване; тя се кара с гребла, а понякога, когато вятърът и времето са благоприятни, се използва малко правоъгълно ветрило. Червеният кедър е много траен, но мек и лесно се цепи. Ето защо се принудих да взема сериозни мерки, за да заздравя кануто дотам, че да бъде устойчиво на бордово клатене и да не се прекатурва при трудно плаване или при силните бури, които по всяка вероятност ще срещне при пътуването ни. За да стане малката лодка издръжлива в море, поставих от единия до другия край във вътрешността на корпуса, на двайсет и пет инча едно от друго, прегънати правоъгълни дъбови ребра, дебели един инч и заковани с поцинковани железни гвоздеи, а тъй като кануто не беше достатъчно дълбоко за целта, издигнах бордовете му със седем инча. Вътре в кануто заковах флортимберси с размери два на четири инча, а върху тях поставих килсони със същата големина, които закрепих с болтове за кил с размери три на осем инча. Кила подсилих с триста фунта олово. После покрих каюта с размери пет на осем фута и кокпит за кърмчията, след което поставих три малки мачти и четири малки коси ветрила, като по този начин разполагах общо с двеста и тридесет квадратни фута ветрила. Мачтите бяха закрепени с тънък кабел, а целият бягащ такелаж беше съединен с кокпита, откъдето кърмчията можеше да вдига или прибира всички ветрила.

Когато всичко беше готово, счупих бутилка вино в носовото украшение и кръстих кануто „Тиликум“, индианско име, което значи „приятел“. „Тиликум“ имаше следните размери:

Максимална дължина, включваща носовото украшение: 38 фута

Дължина по дъното: 30 фута

Максимална ширина: 5 фута и 6 инча

Ширина по водолинията: 4 фута и 6 инча

Ширина по дъното: 3 фута и 6 инча

После натоварих на борда един тон баласт, който разположих между флортимберсите и го заковах здраво с дъски, а четиристотин фунта пясък в четири торби ми служеха за подвижен баласт, който да поддържа добрата плаваемост на лодката. Под кокпита поставих около сто галона питейна вода в две никелирани железни цистерни. Допълних екипировката ни с провизии за три месеца (главно консерви), една камера, две пушки, една двуцевна ловджийска пушка, един револвер, боеприпаси, барометър и навигационни уреди. С всичко това на борда, включително и нас, кануто газеше двайсет и четири инча при кърмата и двайсет и два инча при носа.

„Тиликум“ в Апиа, Самоа