Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (34)

        Печална новина, получена в Дърбан. Неочаквано отмъщение и среща със стар приятел. „Тиликум“ като алпинист

Тръгнахме добре при силен югоизточен бриз и след петдесет и два часа приближихме южния край на остров Мавриций. Плавахме доста близо до брега, за да можем да видим ясно някои от големите плантации, с които Мавриций се слави. Нивите със захарна тръстика с красив зелен цвят стигаха почти до брега, тъй като са засадени на наклонен терен, който постепенно се издига на значителна височина. Тук-там бяха пръснати спретнати чифлици, заобиколени от дървета и градини, а нарядко се срещаше и по някоя вятърна мелница; това придаваше цветущ вид на пейзажа. На северозападния бряг има великолепно пристанище; населението наброява приблизително четиристотин хиляди. Много ми се искаше да се отбия тук, но тъй като нямахме време, продължихме курса си към Дърбан.

Югоизточният пасат ни съпътствува, докато стигнахме на петдесет мили разстояние южно от Мадагаскар, където той много отслабна и постепенно стана югозападен. През следващите два дни дрейфувахме и от време на време попадахме в пълно безветрие пред големия френски остров. Има поговорка, че затишието предшествува буря, но този път задуха умерен североизточен бриз, с помощта на който при чудесно време се приближихме до южноафриканския бряг. Оставаха само няколко дни до Коледа и тъй като вятърът беше силен и попътен, а разстоянието до Дърбан — не повече от сто и петдесет мили, искахме да прекараме наближаващия празник непременно на твърда земя.

На 22 декември съзряхме брега на Натал, а на обед оставаха още седемдесет и пет мили до Дърбан. Североизточният вятър придаваше на „Тиликум“ почти максимална скорост, тъй че се приготвихме за влизане в пристанището. Един час по-късно вятърът се засили до такава степен, че се принудихме да свием част от ветрилата си. Небето беше ясно, а земята като че растеше пропорционално на нашите надежди.

— Говежда пържола, сливов пудинг и една малка, а може би голяма бутилка вино ще бъдат коледната ми вечеря — каза Мак ликуващо.

Точно в тоя момент забелязах едно тъмно облаче, което се надигаше от югозапад, и побързах да го посъветвам да не бърза да слага тигана на огъня, докато още рибата е в морето. Облачето бързо нарасна и придоби застрашителен вид. Растежът му почти не оставяше съмнение, че след него иде силен вятър, а тъй като от противоположната посока също духаше силен вятър, двата неминуемо щяха да се сблъскат, тъй че се надявахме и се молехме североизточният да надвие в двубоя. На около две мили пред нас различавахме ясно пръските и пяната, летящи във въздуха. Това беше сигурен признак, че двата вятъра са се срещнали и сега се борят за надмощие. За наше огорчение забелязахме, че югозападният надделява и се превръща в силна буря, и като предпазна мярка свалихме всички ветрила.

След няколко минути попаднахме между двете въздушни течения. Тъй като силата им беше почти еднаква, образуваха се силни вихрушки, но постепенно североизточният вятър отстъпи пред своя противник. Получилите се вихри накараха „Тиликум“ да се завърти три пъти бързо едно след друго, след което ни обгърна югозападният вятър и силни пръски измокриха лодката от край до край. Бурята продължи близо два дни, а през това време лодката ни дрейфуваше спокойно с плаваща котва и поддържащо ветрило. Това даде възможност на моя помощник да крои различни планове за коледната си вечеря. 25 декември се оказа хубав, спокоен ден. Местоположението ни на обед беше малко над сто мили от Дърбан и се бяхме отдалечили от земята дотам, че вече не я виждахме.

Непредвиденият дълъг маршрут през Индийския океан бе опустошил провизиите ни, някои от които бяха на привършване. Брашно, ориз, сухари, масло и други подобни продукти имахме предостатъчно, но, от друга страна, бе останало съвсем малко месо и вместо говежда пържола, сливов пудинг и бутилка шампанско, както очакваше Мак, трябваше да си поделим последния половин фунт солено говеждо, допълнено с прочутите новозеландски палачинки на Мак плюс чаша цейлонски чай „Липтън“.

През следващите два дни имахме слаби променливи ветрове и чудесно време. На 28-и попаднахме в безветрие на около три мили от пристанището Дърбан. Оттам потегли голям влекач и щом се приближи до нас, забави ход. Когато беше на такова разстояние, че да може да се чува, капитанът на мостика ни пожела „добро утро“ и попита откъде сме.

— От Виктория, Британска Колумбия — отговорих.

— Я гледай каква смелост! — възкликна той.

— Абсолютно необходима, за да преуспее човек на тоя свят — уверих го аз.

— За Дърбан ли отивате? — беше следващият му въпрос.

— Да — отвърнах. — Каква е таксата ви за вкарване на дълбоководни съдове в пристанище?

— Шест пенса на тон — бе отговорът.

— Подайте ми буксирното си въже тогава — рекох, — при такива условия приемам.

— Какъв е тонажът ви? — запита той.

— Около три тона — отвърнах аз.

— Няма да стигне дори да се почерпи човек едно голямо уиски със сода — пресметна капитанът на влекача и с това разговорът ни завърши. Тогава влекачът пое към морето да търси по-изгодна работа. Обаче не стана нужда да чакаме дълго, защото дойде един малък катер и ни довлече до пристанището.

Дърбан, или Порт Натал, както го наричат понякога, гъмжеше от кораби от всички националности, тъй като по това време корабоплаването беше много оживено. Трудно можеше да се намери достатъчно място на пристана за привързване дори на „Тиликум“. След като оглеждахме дълго време, успяхме да го вмъкнем между два големи кораба и да го вържем. Поради малките размери на нашата лодка митничарите не бяха забелязали влизането ѝ в пристанището; а когато доложих в митницата за пристигането ни, освободиха „Тиликум“ от всякакви такси, полагащи се за дълбоководни съдове.

По време на пътешествието си аз бях любезно приет за почетен член на много яхтклубове. Взех около една дузина такива членски карти и се представих на някои от най-видните дърбански яхтсмени. Те веднага поеха работата в ръцете си и имаха добрината да задоволяват всичките ни нужди. Поставиха на мое разположение просторен гимнастически салон за излагане на „Тиликум“. Същия ден следобед лодката бе вдигната от водата и пренесена там.

Скоро след пристигането ни в Дърбан получих много печална вест от Оклънд. Моят бивш помощник, мистър Бъкридж, загинал при нов опит да преплава с йола си „Кеора“ до Англия. Спътникът му след много премеждия и трудна борба успял да се добере до новозеландски бряг. Така предвиждането ми се сбъдна. Бъкридж се бе нагърбил с непосилна задача. Той беше сърдечен и весел човек. Дано злополучната му съдба послужи за поука на всички — да проверяват основно способностите си, преди да предприемат подобно смело начинание в открито море!

Тъй като за пръв път посещавах Южна Африка, смятах, че никой там не ме познава, в което обаче се излъгах. Всякога, когато се налагаше да изваждам лодката от водата, имах навика да се възползвам от услугите на някой добър човек, който да ръководи работата. Причината беше, че зяпачите, винаги многобройни, ми задаваха всевъзможни въпроси, които ми пречеха да съсредоточа достатъчно вниманието си върху пренасянето. Но аз всеки път се смесвах инкогнито със зрителите, за да държа под око лодката. И в този случай, както и на други места, ми правеше огромно удоволствие да слушам споровете и догадките във връзка с моята особа.

— Къде е капитанът на това мъниче? — питаше някой. — Дошъл е с него чак от Британска Колумбия; бих искал да го видя.

— Глупости — отвърна някакъв скептик. — Дошъл от Британска Колумбия с тази орехова черупка! Не може да бъде! Този човек, казвам ви, е мошеник!

— Да — потвърди друг, — нали знаете къде е Британска Колумбия; щом разправя така, значи е лъжец!

Подобни забележки естествено ме забавляваха. Ала изведнъж вниманието ми бе привлечено от един джентълмен наблизо, който увещаваше тълпата, че тези подмятания са несправедливи.

— Господа — каза той, — чух тук различни изказвания за тази лодка и за човека, който е дошъл с нея. Позволете ми да ви заявя, че дълги години съм живял във Виктория, Британска Колумбия, и лично съм бил там, откъдето тази лодка е тръгнала на околосветско пътешествие, нещо повече — капитанът ми е личен приятел, макар и още да не съм го виждал тъдява. Можете да бъдете уверени, че е извършил пътуването си с тая лодка, която е в същност индианско кану. Всеки, който има очи, може да се убеди в това!

Говорещият очевидно беше раздразнен от тези изказвания в много по-голяма степен от мен. Когато се приближих, го познах и казах:

— Благодаря ви, мистър Ървин Рей, че се застъпихте за един беден сирак.

Мистър Рей и аз бяхме няколко години близки приятели във Виктория и действително беше изненада за двама ни да се срещнем отново при такива обстоятелства.

Останах в Дърбан две седмици, през което време различни клубове и видни личности уредиха блестящи приеми в моя чест. За нещастие отец Мак се зарази от златната и диамантена треска и ме заряза, за да стане милионер. Моят стар приятел от Виктория, мистър Рей, работеше в южноафриканските железници в Претория. Той беше дошъл в Дърбан само да прекара коледните и новогодишните празници и сега настояваше да гостувам у дома му. Съгласих се, понеже ми се искаше да видя това-онова от вътрешността. Така „Тиликум“, натоварен на влак, пропътува през Питърмарицбърг и високите Драконови планини до Йоханесбург и Претория, където се закотви за известно време.

В Питърмарицбърг, столицата на Натал, престоях няколко дни, а оттам продължих за Йоханесбург. Войната бе свършила сравнително отскоро и много места покрай железопътната линия в Натал и Трансваал все още носеха белези от опустошенията, които тя бе оставила по пътя си. Първото впечатление получих при Коленсо, близо до река Тугела, където имаше заградени гробища, украсени с хубави цветя. Между многото гробове, където английски офицери и войници бяха намерили вечен покой, имаше един надгробен камък, издигнат в памет на млад офицер, син на фелдмаршал лорд Робъртс, чиято храброст ще бъде помнена от много бъдни поколения. Малко по-нататък влакът прекоси река Тугела и спря за няколко минути в Коленсо. След това минахме през Лейдисмит, а после през границата — в Трансваал. Тук-там се виждаха и други гробища, а също разрушени чифлици и караулни помещения, както и телени огради с накачени по тях всевъзможни консервни кутии, които са служели да предупреждават за приближаването на неприятеля.

Когато пристигнахме в Йоханесбург, изложихме „Тиликум“ в местността Скитниците. Лодката ми беше първият дълбоководен съд, идвал дотогава в тоя град, затова привлече голяма навалица. Един посетител ми каза, че известно време на млади години следвал зова на морето, но после напуснал и сега бил собственик на златна мина. Той ме поздрави за установяването на световен рекорд.

— Моля да ме извините, сър — казах аз, — но моят рекорд още не е постигнат, а това ще стане чак когато прекося Атлантическия океан.

— Да — съгласи се посетителят, — но аз имам пред вид друг рекорд. Ние сме тук на около шест хиляди фута над морското равнище и съм почти уверен, че никой друг дълбоководен съд не е стигал до такава височина.