Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venturesome Voyages of Captain Voss, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Джон Клаус Вос

Заглавие: Смелите пътешествия на капитан Вос

Преводач: Борис Миндов

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1980

Националност: канадска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 28.II.1980 г.

Редактор: Жана Кръстева

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Добринка Маринкова

Рецензент: Юлия Бучкова

Художник: Стоян Желязков

Коректор: Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4119

История

  1. — Добавяне

Глава VII

Манахики

Беше хубаво, ясно утро, с умерен бриз от изток-югоизток, когато близо до западното село преминахме пролива, водещ към Тихия океан, след което променихме курса си по посока на остров Манахики, или, както се нарича на английски, остров Хъмфри, отстоящ на около двеста мили. Щом се отдалечихме от сушата, вятърът се засили и малко преди островът да се загуби от очите ни, силен шквал връхлетя „Тиликум“ и ни принуди да приберем всички ветрила; но той трая само няколко минути, после се проясни и вятърът пак стана умерен. Тогава вдигнахме отново всичките си ветрила и при силен бриз минавахме миля след миля в отличен стил, а на другата вечер в девет часа съгледахме остров Манахики. Вятърът продължаваше да се засилва от изток-югоизток, затова бързо приближихме брега. В единайсет часа заобиколихме северозападния край на острова и тъй като всички селища на малките острови в Южните морета, които нямат пристанище, са разположени от западната, тоест подветрената страна на източния пасат, духащ почти през цялата година, започнахме да търсим селото, което според указанията, дадени ми от капитан Декстър, трябваше да се намира от западната страна, точно зад северозападния край. И наистина, когато заобиколихме носа, видяхме светлини на брега, но тъй като капитан Декстър ми бе казал, че най-безопасното място за закотвяне е при другото село, което беше четири мили по-нататък (Манахики също има две села), продължихме покрай брега. Беше хубава, ясна нощ и понеже се движехме от подветрената страна на острова, вятърът беше слаб, а морето — спокойно. Бяхме почти стигнали първото село, когато чухме разни крясъци и шум, идващи откъм него. Тъкмо се канех да променя курса отново към открития океан, заобиколиха ни няколко канута, пълни с туземци, които завикаха да спрем.

За секунда грабнахме огнестрелното си оръжие и се приготвихме да действуваме, като същевременно поддържахме западния курс на „Тиликум“, но тъй като вятърът беше доста слаб, туземците ни настигнаха с греблата си и за много късо време до борда ни се приближи едно от канутата и един от туземците в него заговори на английски:

— Кабитан, мен вожд, мен говори теб.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Стой, мен иска говори.

Тогава обърнах „Тиликум“, доколкото е възможно, срещу вятъра и го спрях, за да може кануто да застане до борда ни.

Без да чака покана, човекът, който се нарече вожд, се прехвърли на лодката ни и протегна ръка, като каза пак: „Мен вожд“. Старецът ни обясни на много развален английски, но достатъчно ясно, за да го разберем, че „Торч“ се отбил тук на идване от Пенрин и им разказал всичко за нас; и оттогава следели за нас денонощно, а сега, щом сме пристигнали, искат да спрем. Обаче ние бяхме решили да отидем до другото село, затова обещахме на стария вожд да се отбием да навестим него и народа му, преди да отплаваме от острова на запад. Тогава ни оставиха на мира и малко след полунощ се закотвихме при западното село, където ни посрещнаха почти по същия начин, само че никой не се качи на борда.

При изгрев на другата сутрин до нас се приближи едно кану с трима души. Единият от тях, говорещ добър английски, се представи като мистър Уилямс, търговеца на острова. После мистър Уилямс представи един от останалите в кануто като крал на острова. Поканих негово кралско височество (който, беше бос и без шапка) да се качи на борда с мистър Уилямс и след като обясних накратко на господата как сме стигнали дотук, кралят ни покани на брега.

В единайсет часа и двамата слязохме на сушата, посрещнати от краля, кралицата и две привлекателни млади принцеси, но тъй като никой от тях не можеше да обели нито дума английски, обърнаха се към търговеца, мистър Уилямс, който в ролята си на преводач ни помоли от името на кралското семейство да придружим процесията до кметството. Когато пристигнахме при тази сграда, която се намираше само на стотина ярда от мястото, където бяхме слезли, видях дълга маса, отрупана с какви ли не лакомства. Мистър Уилямс ни осведоми, че трапезата е сложена за нас, и ни покани да седнем и да се гощаваме. И двамата се разположихме на една дървена скамейка до масата. Кралското семейство насяда в единия край, от дясната ни страна, мистър Уилямс също седна там да превежда. След това надойдоха всички жители на селото — мъже, жени и деца. Мина доста време, докато помещението се напълни, и аз използвах този промеждутък, за да огледам обстановката.

Залата, или по-право сградата, в която ставаше това сборище, широка около тридесет фута и дълга приблизително седемдесет, бе строена от недялано дърво и покрита с изсушени кокосови листа.

Трапезата беше сложена само за двама ни. По средата на масата имаше цяло печено прасе, около сто и петдесет фунта на тегло, а от двете страни — летящи риби, половин дузина печени пилета ямс, арорут, таро, кокосови орехи и други готови блюда. Кажи-речи толкова, колкото сто души да се наядат хубаво и до насита!

Когато всички туземци се насъбраха и насядаха, кралят стана и им държа реч за нашето пътешествие, на която всички ръкопляскаха. След словото си кралят прошепна нещо на мистър Уилямс, който ни покани тогава да заповядаме и ни каза, че кралят и целият му народ ще ни пожелават приятно пътуване и благополучно завръщане в родината.

Тъй като бяха приготвени само две места, разбирахме много добре, че те са определени за нас, а понеже прасето беше толкова голямо, че не можехме да се справим сами, подхванахме от пилетата и тарото. Едва започнахме да ядем, двете принцеси станаха и едната от тях сложи на главата на помощника ми тънко изплетена панамена шапка, изящно украсена с различни цветни панделки, а другата стори същото с мен. Мистър Лъкстън наистина изглеждаше оригинален с така нагиздената си глава, а предполагам, че и аз имах такъв вид. Една минута се гледахме вторачено, после помощникът ми каза:

— Тези две девойчета май са лапнали по нас.

В това време двете принцеси се върнаха на местата си, две други млади дами се приближиха с подобни шапки, свалиха тия, които бяха на главите ни, и ги замениха със своите. Незабавно след това още млади дами пристъпиха към нас и повториха същата церемония. Помощникът ми не можа да изтрае повече. Той стана и каза:

— Мистър Уилямс, моля да предадете на тези млади дами от мое име, че следващата, която се приближи и ми смени шапката, ще получи целувка.

Разбира се, мистър Уилямс преведе думите му, след което всички се разсмяха и забъбраха нещо. Казах на помощника си, че си е взел белята. В следващата минута видяхме как най-старата жена на селото (трябва да имаше стотина лазарника, защото беше съвсем превита и едва креташе) пристъпи със сламена шапка в ръка и когато се приближи, мистър Лъкстън пребледня.

— Кураж, Норман, кураж — рекох, — дръж си на думата.

Ала съжалявах помощника си, че бе поел такъв ангажимент.

Младите дами и шапките обаче продължаваха да прииждат и докато свърши гощавката ни, събрахме вече доста шапки.

Късно следобед ни отведоха в кралския палат, където вечеряхме с кралското семейство. Вечерята беше подобна на банкета в кметството. Кралската резиденция бе построена по същия начин като кметството, само че по-малка. Мебелировката се състоеше от две двойни легла, направени от дебели един инч дъски, застлани с рогозки и издигнати на около един фут от земята, маса и две дървени пейки. Очевидно кралят на Манахики не държеше много на разкоша.

След вечеря кралското семейство ни придружи до брега, където беше закотвена лодката ни. За голяма наша изненада я заварихме накичена с дълги разноцветни панделки, накачени по мачтите, отдето се спущаха на палубата чак до водата, а самата палуба — застлана с великолепни рогозки. Украсата бе дело на същите млади дами, които ни бяха подарили гиздавите шапки. Някои от тях още се намираха на борда на „Тиликум“, а други стояха до него в канутата си. Когато се качихме на борда, видяхме, че шапките, пилетата, прасето и всичко друго, което бе останало от трапезата, е грижливо увито в зелени листа и сложено в каютата ни, която беше толкова претъпкана, че дори самите ние не можехме да влезем! Помолих търговеца да поблагодари на туземците от наше име за любезността им, но ни е невъзможно да вземем на борда си всичко, което са ни дали. Първо, нямаше място и второ, за ден-два месото щеше да се развали. Но търговецът, мистър Уилямс, ни уведоми, че туземците ще се почувствуват оскърбени, ако настояваме да си вземат нещата обратно, и ни посъветва да ги задържим, а през нощта да ги изхвърлим зад борда, което за мое съжаление се принудихме да сторим.

На сутринта ме събудиха звуци на барабани и звънци и като надзърнах от каютата, видях мистър Уилямс, застанал до брега. Когато го запитах какво значи това, той ме осведоми, че барабаните и звънците приканват туземците да се приготвят за танц, като същевременно ни покани към седем часа да слезем на брега. Там заварихме туземците насъбрани около кметството, където седем от тях свиреха на различни саморъчно направени инструменти. Те изпълняваха някаква местна мелодия, а дванайсет млади дами, на възраст от седемнайсет до двайсет години, строени в двойна редица, играеха в такта на музиката. Двете кралски дъщери също участвуваха в танците. Танцьорките поиграха известно време, след което ги смениха дванайсет млади мъже. Когато свършиха и мъжете, местата им заеха момичета от десет до шестнайсет години; и така се смениха няколко пъти. Децата на седем и повече години умееха наистина да играят чудесно. От време на време мъже и жени танцуваха заедно. Това продължи цял ден, а когато огладняваха или ожадняваха, неколцина от младите мъже се накатерваха по кокосовите дървета, сваляха няколко зелени, сладки кокосови ореха, изяждаха кората и меката, сладка на вкус ядка и изпиваха приятното, прохладно мляко.

Танците траяха до мръкнало, след което всички се оттеглиха в концертната си зала, където мъжете насядаха по турски в единия, а жените — в другия край на помещението, едни срещу други, а капелмайсторът застана в средата. И, откровено казано, рядко съм слушал такава приятна музика. Песните продължиха до след полунощ; после всички се пръснаха, а ние се върнахме на корабчето си.

На другия ден взехме една малка лодка и се запътихме през лагуната да навестим вожда и неговия народ, както бяхме обещали. Когато пристигнахме в селото, посрещна ни същият стар вожд, когото бяхме видели в кануто му при приближаването ни до острова. Старецът говореше малко английски, макар и недостатъчно, за да го разбираме добре, но там имаше и един търговец, който знаеше английски. Вождът помоли този човек да ни предаде, че ще ни бъде много благодарен, ако дойдем пак с нашата лодка; тогава ще ни посрещнат така, както ни бе посрещнал кралят и народът му. Тъй като населението на другото село се бе отнесло много добре с нас, а и подразбрахме, че този вожд и неговият народ са ни чакали няколко нощи да се закотвим при селото им, за да могат първи да ни дадат прием, ние се съгласихме да изпълним молбата на вожда. Тогава се върнахме в селището, отдето бяхме дошли, а на другата сутрин към седем часа, придружени от двете принцеси, отплавахме за селото на стария вожд, където пристигнахме след един час. Видяхме туземците, млади и стари, наредени покрай брега, а когато бяхме на около двеста ярда от стария вожд, той скочи във водата и заплува към нас, и докато спуснем котвата си, беше вече на борда на кануто да ни поздрави с „добре дошли“ в неговото градче. Тогава слязохме на брега и прекарахме почти толкова весело, колкото и в другото селище.

Малко преди смрачаване се върнахме в западното село, понеже бяхме обещали на краля и кралицата да върнем дъщерите им още същата вечер. Когато пристигнахме там, и двамата се чувствувахме склонни да се откажем от пътешествието си и да останем тук до края на живота си.

Остров Манахики, подобно на Пенрин, е коралов остров с лагуна, но не толкова голям, защото лагуната е само около пет мили в диаметър, а и няма вход дори за малки лодки. Пръстенът от суша, който също е обрасъл с кокосови дървета, изглежда по-широк от тоя на Пенрин. Туземците от Манахики приличат на жителите на Пенрин, но са много по-радушни и обичат развлеченията.