Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (18)

Сидней

Към полунощ вятърът значително отслабна, а един час след това попаднах в безветрие. Свалих всички ветрила, легнах на малката си койка и спах до зори, когато ме събуди някакво изсвирване. Скочих и видях до борда си един голям влекач. Капитанът на влекача ми каза, че бил чел в сиднейските вестници, че „Тиликум“ е отплавал от Сува, но поради лошото време по крайбрежието го смятали за загинал. След това капитанът ме попита срещал ли съм по пътя си други кораби и когато отговорих „не“, поясни, че отивал да търси такива. Изказа предположение, че по всяка вероятност към десет часа ще се появи източен бриз, а после продължи към открито море.

В тоя момент се намирах на петнайсетина мили от фара. Както бе предвидил капитанът, задуха бриз от изток и в два часа следобед минах през входа на Сиднейския залив, един от най-красивите в света. Тогава се насочих към града. Скоро до борда ми застана лекарската лодка и съобщих за гибелта на моя помощник. Лекарят изяви желание да се качи при мен и да прегледа бордовия ми дневник. Но тъй като по това време имаше силен вятър, докторът не смееше да се прехвърли на „Тиликум“. Обаче, след като го уверих, че съм дошъл дотук чак от Виктория и че няма никаква опасност, докато сме в сиднейското пристанище, той дойде на борда и като огледа наоколо, рече:

— Капитане, това е най-малкото дълбоководно корабче, което е влизало досега в сиднейското пристанище. Преди няколко години капитан Слокъм се отби тук със „Спрей“, с който обикаляше света. Тогава смятах, че лодката му е твърде малка, за да предприема такова пътуване, но вашата лодчица би могла да се побере в нейната каюта.

Тогава му показах бордовия си дневник и го убедих, че смъртта на помощника ми е била чисто и просто злополука, каквато би могла да се случи и с най-големия и най-добър кораб по море.

Скоро след като се разделихме с доктора, влязох в някакво малко заливче отляво, което водеше за Сидней, привързах „Тиликум“ за една яхта и слязох на брега да потърся мистър Лъкстън. В Сува се бяхме разбрали с мистър Лъкстън, че той ще остави адреса си в сиднейската поща, и когато запитах там, се оказа, че е отседнал в един хотел в Менли, който е на около седем мили от Сидней, от другата страна на залива. На всеки тридесет минути има ферибот от Сидней за Менли, тъй че се качих на първия, който случих, и още същия следобед се срещнах с мистър Лъкстън.

Когато се сбогувахме с мистър Лъкстън в Сува, аз му бях казал, че разстоянието до Сидней е приблизително хиляда и осемстотин мили и че той може да ме очаква около осемнайсет дни след отплаването ми от Сува; но тъй като имах десет дни закъснение, мистър Лъкстън ме сметнал за загинал.

При срещата с бившия ми помощник той ме изгледа с учудване и възкликна:

— Ти ли си наистина, Джон? Жив ли си още? Как си успял да стигнеш благополучно дотук в такова лошо време? В един момент си помислих, че дори големият параход, с който дойдох дотук, ще потъне, а тукашните хора те бяха отписали вече.

Когато разправих на мистър Лъкстън как съм загубил човека, който бе заел неговото място в Сува, за да му даде възможност да вземе парахода за Сидней, той ме погледа известно време, а после едва не припадна. След като се съвзе криво-ляво, каза:

— Ех, Джон, да знаех, че ще се случи такова нещо, никога нямаше да те напущам. По-скоро бих рискувал живота си, отколкото друг да умре вместо мен. Но, Джон — продължи той, — след това нещастие трябва да прекратим авантюрата си тук, да продадем лодката и да се приберем във Виктория.

В известен смисъл не упреквах мистър Лъкстън за това негово предложение и ако нещастието се бе случило един ден или дори няколко дни преди пристигането ми в Сидней, положително щях да приема предложението му. Фактически след злополуката аз бях толкова разстроен, че ако бе минал някой кораб, щях с радост да се разделя с лодката си в открито море и да се кача на него, но тъй като тогава бях сам и успях да докарам „Тиликум“ благополучно до земя, въпреки лошото време, доверието ми в него толкова се бе засилило, че реших да продължа и завърша пътешествието, което бях започнал. Заявих на мистър Лъкстън, че нещастия се случват и с най-добрите кораби по море и тъй като „Тиликум“ бе доказал мореходните си качества при всякакви атмосферни условия, не можех да приема такова предложение и го помолих да изпълни споразумението си с мен.

Мистър Лъкстън е добър другар във всяко отношение, а и много старателен моряк на борда на лодката и съм сигурен, че ако не бе ме напуснал в Сува и бе стигнал с мен до Сидней, нямаше да се случи нещастие. Ето защо настоях да продължи пътуването до Европа, но въпреки всичките ми увещания той отказа, тъй че аз станах единственият собственик на „Тиликум“ и на цялата му екипировка. Бедите ми обаче не свършиха дотук, защото се нуждаех от провизии и нов помощник, а за да се сдобия с тях, ми бяха необходими повече пари от тия, които имах в момента. След като обмислих въпроса, реших да уредя изложба с лодката си и с антиките, които бях събрал от индианските села по западния бряг на остров Ванкувър и по островите в Южните морета.

Безспорно имах късмет, защото кметът на Менли ми разреши да изложа експонатите си в градския парк, близо до пристана, където хиляди и хиляди туристи пристигат всеки ден със сиднейските фериботи. За двайсет и четири часа докарах лодката си през Сиднейския залив в Менли, превозих я до парка, обградих я с брезентова палатка, наредих сбирката си от антики до лодката и зачаках посетители. Сиднейските вестници ми бяха направили цялата необходима реклама, затова смятах, че всичко ще тръгне по мед и масло.

На другата сутрин в девет часа отворих вратата и закачих съобщението, че тук е изложен „Тиликум“ и може да се види срещу вход от шест пенса. За да придам привлекателност на експозицията си, накачих по цялата външна страна на платнището стотици снимки на туземци, които бяхме правили по островите в Южните морета, и украсих мястото със знамена. След това трябваше да вляза в ролята на менажер, ала скоро се убедих, че това е най-трудната работа, която бях вършил дотогава по време на пътуването си, и още в началото почти се отказах.

Първата сутрин нямаше особена клиентела. Единственият ми посетител се оказа жена на не зная колко години. Тя беше от ниските, дебели дами и след като плати шестте пенса, се качи на борда и седна в кокпита. Постоя там известно време и аз се престраших да я заговоря:

— Е, мадам, как ви се струва лодчицата ми?

— Какво? — рече тя.

— Лодчицата ми — повторих аз.

— Не виждам нищо особено във вашата лодчица — отговори тя, — но кога ще тръгва?

— Закъде да тръгва? — запитах аз.

— И аз не зная — тросна се тя. — Вие би трябвало да знаете; платих ви шест пенса за разходка с лодка и искам да потегляме.

— Мадам — обясних аз, — грешите; тази лодка не е тук за разходки, а е изложена като куриоз.

За голямо мое учудване добрата стара лейди избухна като пръчка динамит:

— Лодка, изложена като куриоз! Сигурно ме смятате за луда. Аз виждам всеки ден в сиднейското пристанище стотици лодки, без да плащам нищо, и много се лъжете, ако си мислите, че съм дошла тук да ви платя шест пенса само за да видя вашата вехтория!

Дамата държа думата доста време, наричайки ме с какви ли не мили епитети. Аз стоях и слушах спокойно, защото ми се струваше, че каквото и да кажа, само ще влоша още повече положението. Когато се умори да говори, с радост ѝ върнах шестте пенса, които тя прие, а после си тръгна разярена като дърта кокошка. Тази особа наистина ме накара да се убедя, че не ме бива за менажер и че най-добре е да продам всичко и да си тръгна с мистър Лъкстън. Обаче същия следобед в три часа до кея се приближи параходът от Сидней, претъпкан с народ, и около пет минути след това на изложението ми нямаше просто къде да се обърнеш. Някои от посетителите ми заявиха, че прочели с голям интерес в ежедневниците всичко за моите приключения.

Вечерта, когато преброих приходите си от тоя ден, се убедих напълно, че всичко ще тръгне по мед и масло, което по-късно излезе вярно. Преди да потегля от Сидней, реших да не отивам с лодката си направо за Европа, а да посетя също някои от най-големите градове на Австралия, Нова Зеландия, Африка, Южна Америка и едва след това да продължа за Европа, като по пътя се отбия на няколко острова. Мога да кажа, Сидней толкова ми хареса, че останах там до средата на януари.

Тъй като бях твърдо решил да продължа пътешествието си, дадох обявление за помощник, убеден, че трудно ще намеря такъв, но за голяма моя изненада получих една дузина молби от всевъзможни хора, кандидатира се дори една жена. Тя ми драсна много мило писъмце, за да ми каже, че идвала да види лодката и мен и че би дала почти всичко на тоя свят, само и само да пътува до Европа с „Тиликум“. Отговорих на писмото ѝ в смисъл че пътуване до Европа с кану ще бъде много трудно за мъж, а камо ли за жена. Няколко дена след това получих нова молба, в която тя заявяваше, че от няколко години плавала с яхти из Сиднейския залив, че познавала добре лодките и плаването с тях и от все сърце молеше да я взема за помощничка. Аз обаче бях непреклонен и наех един млад мъж от типа на мистър Лъкстън.

Докато бях зает с подготовката за отплаването, получих писмо от секретаря на сиднейското пристанищно управление, който ме канеше да се явя в кабинета му, което сторих на следващия ден. Когато влязох и се представих, добрият джентълмен ми връчи сметка за пет лири стерлинги — лоцманска такса за влизане и излизане от пристанището — и три шилинга и няколко пенса налог. Заявих на този джентълмен, че съм си намерил пътя за сиднейското пристанище сам, без лоцман и че вярвам да успея да изляза също без чужда помощ.

— Таксата за лоцман е задължителна — каза той — и трябва да я платите, преди да отплавате от това пристанище.

Обещах на секретаря да дойда на другия ден да уредя сметката. На сутринта се явих в управлението и заявих на секретаря:

— Мисля, че ви дължа две лири стерлинги и десет шилинга лоцманска такса и три шилинга и няколко пенса за пристанищни такси. — С тези думи сложих парите на бюрото му.

Секретарят ме изгледа и допълни:

— Още две лири и десет шилинга за излизането.

— Ще ви платя тази сума, преди да напусна пристанището — уверих го аз.

След като разменихме няколко думи, получих разписка за парите, които му дадох; уверих го повторно, че ще платя остатъка от лоцманската такса, преди да отплавам от сиднейското пристанище, сбогувах се и излязох от кабинета му. След няколко дена хванах влака за Нюкасъл, вземайки и лодката си като багаж, и по време на престоя си там извадих разрешително от главната дирекция в смисъл че мога да влизам и излизам от всяко австралийско пристанище по всяко време, без да плащам никаква такса.

Скоро се убедих, че ще губя, ако разкарвам лодката си да я излагам из страната. Преди всичко вестниците няма да пишат нищо за моето пристигане и именно затова изложбата ми в Нюкасъл се провали напълно. Разбира се, в събота вечерта, когато градът гъмжи от миньори, мнозина се отбиха просто да видят каквото има за виждане, а когато разправих, че съм прекосил Тихия океан с „Тиликум“, те ми отвърнаха, че, както им се чини, съм прекосил Тихия океан по същия начин, както съм дошъл и от Сидней. Тогава реших никога вече да не прекарвам лодката си по суша до място, което мога да стигна по вода.

След това се приготвих да отплавам за Мелбърн. Малко преди отпътуването си от Нюкасъл се срещнах с бившия си помощник мистър Лъкстън, който ми каза, че най-добрата гадателка в Австралия го помолила да ме уведоми, че не бива в никой случай да тръгвам с „Тиликум“ за Мелбърн, иначе ще ми се случи нещо много сериозно; но тъй като бях решил да видя Мелбърн, град, който, както ме осведомиха, бил най-хубавият южно от екватора, заявих на мистър Лъкстън, че ако няма нищо по-сериозно от предупреждението на една гадателка да не тръгвам за Мелбърн, непременно ще тръгна. Щом „Тиликум“ бе готов за море, потеглих от Нюкасъл за Царицата на Юга.