Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (13)

Остров Пенрин

Като съзря земята, моят помощник толкова се развълнува, че хвърли шапката си във въздуха и нададе трикратно „ура“ за стара Канада. За нещастие шапката падна зад борда и аз трябваше да лавирам с лодката, за да я уловя.

Когато се приближихме до острова, видяхме, че той е много малък и с кокосовите си дървета има твърде див вид. В лоцията ми за Южния Тихи океан се посочваше, че не бива да се вярва на туземците от Пенрин, и тъй като бяхме само двамина в много малка лодка, трябва откровено да призная, че не ми се слизаше на това усамотено и отдалечено островче сред великия Тихи океан, и то между чернокожи, които са може би човекоядци. Ето защо казах на помощника си, че е по-добре да продължим, докато стигнем Самоа. Бях уверен, че този съвет ще бъде приет от Лъкстън, но той избухна като пръчка динамит.

— Защо искаш да отминем такъв остров, най-интересното място, което можем да посетим? Не, трябва да се отбием на всяка цена. Нали затова съм тръгнал на път — да видя далечни островчета и интересни хора, именно така сме се уговорили. Не, Джон, не ми говори такива неща.

Разбира се, знаех, че се бяхме уговорили да посетим малки населени и ненаселени острови и че моят помощник е твърдо решил да не ги изпусне, тъй че нямаше смисъл да споря повече. Затова рекох:

— Е, добре, Норман, ще се отбием, но нека първо го обиколим внимателно.

Той с охота се съгласи.

Островът беше описан в лоцията като нисък, кръгъл, с лагуна и населен от четиристотин полинезийци, на които не бива да се вярва, и че лагуната има няколко входа, специално един от източната и друг от северната страна. При силен източен-югоизточен вятър се устремихме към източния вход, а аз си рекох: „Ако туземците ни подгонят, източният вятър също би ни помогнал да минем през лагуната и да излезем през северния проток.“

С четирите стофунтови торби пясък, които използвахме като подвижен баласт, се барикадирахме в кокпита и като заредихме всичките си огнестрелни оръжия, които сложихме до нас, готови за моментална употреба, ние се отправихме към източния край на острова. Скоро приближихме източния бряг, но не можехме да видим входа на лагуната. Тогава поехме покрай брега в северна посока и между скалите и буруните забелязахме останките на два големи ветрохода. Те бяха проснати перпендикулярно на четвърт миля един до друг. Единият беше много разбит, а другият лежеше на едната си страна и корпусът му изглеждаше още в твърде добро състояние. Скоро след като отминахме двата злополучни кораба, съзряхме далеч между кокосовите дървета покривите на някакви постройки, но още не се виждаше никакъв вход за лагуната. Продължихме покрай брега към север и на края стигнахме отвора, който търсехме. Той беше широк около половин миля и при входа му имаше големи буруни. Докато продължавахме да плаваме отвън по развълнуваното море, виждахме идеално гладката лъскава вода на лагуната, а когато постепенно се приближихме, забелязахме малки лодки и канута, плаващи из лагуната. Помощникът ми каза:

— Я погледни тази картина. По-красива от нея не съм виждал досега. Виж тая прекрасна гладка водна повърхност с малки лодки, които сноват във всички посоки, докато яркото утринно слънце блести във водата и я посребрява. Погледни само ветрилата на лодките и канутата, бели като сняг, и всевъзможните тропически птици, които се реят около тях; и всичко това заобиколено от пръстен зелени кокосови палми! Ех, Джон — продължи той, — няма художник на света, способен да нарисува такава хубава картина; и като си помисля, че ти искаше да отминем това място, без да се отбием!

— Когато се запознаеш с туземците, може да си промениш мнението — отвърнах аз.

Тъй като все още ни тласкаше силен пасат от изток-североизток, скоро се измъкнахме от развълнуваното море и влязохме в спокойни води. Ивицата земя около лагуната беше широка само около половин миля и щом минахме през входа, променихме курса си, насочвайки се покрай брега към юг, където малко преди това бяхме забелязали признаци на селище. Докато се движехме край брега, видяхме между кокосовите дървета няколко туземци в много оскъдно облекло.

Казах на помощника си:

— Тези приятели сигурно искат да ни излапат за вечеря.

— В такъв случай ще трябва здравата да се побият — отвърна той.

Продължихме да плаваме край брега и скоро почти до самата вода видяхме няколко къщурки. След това се показа и цялото село, а недалеч от селото стоеше закотвена красива на вид шхуна, боядисана в бяло. По всичко личеше, че е европейски кораб, и за да се уверим в това, вдигнахме малкото си канадско знаме, на което веднага ни отговориха от шхуната, която се оказа френска. Никой от двама ни не можеше да каже нито дума на френски, но, както бях споделил с помощника си, през пътуванията си съм бил на кораби от всички националности и не съм срещал кораб, където да няма човек, който да може да говори английски. Във всеки случай взехме курс към шхуната и след петнайсетина минути застанахме до борда ѝ.

Първите думи, които чухме от френския кораб, бяха произнесени на чист английски:

— Приберете си ветрилата, ще ви подадем въже да се привържете за нас.

В същия момент един от моряците прехвърли през носа ни едно въже. Скоро смъкнахме ветрилата си и се привързахме за шхуната.

— Откъде сте? — беше следващият въпрос от палубата на шхуната.

— От Виктория, Британска Колумбия — отговорих аз.

— Елате на борда — каза същият глас.

Един от моряците спусна въжена стълба през борда на шхуната и двамата се закатерихме по нея.

Първият, който ни посрещна, беше як, широкоплещест човек. Той се ръкува с нас и каза на добър английски:

— Името ми е Декстър. Позволете ми да ви поздравя, господа, с „добре дошли“ на борда на моя кораб.

След това капитан Декстър ни представи на мистър Уинчестър. Декстър, американец, и Уинчестър, англичанин, бяха съсобственици на шхуната и търгуваха из островите на Южните морета.

Едва стъпихме на борда на шхуната и вождът на селото дойде да ни поздрави с „добре дошли“ на неговия остров. Скоро след това млади и стари туземци се приближиха с канутата и лодките си да хвърлят поглед на чужденците. Туземците безспорно имаха много по-добър вид, отколкото си ги бях представял. Те бяха доста високи, добре сложени и очевидно извънредно вежливи. Някои от жените с дългите си черни коси, спуснати на гърба, изглеждаха изключително красиви; всички бяха облечени в снежнобели памучни рокли.

Следобед капитан Декстър ни заведе на брега, в къщата на вожда, който ни нагости с кокосово мляко, поднесено в кокосова черупка, след което ни разходиха из селото. Къщите, построени от дърво и покрити с изсушени кокосови листа, бяха разположени предимно на самия бряг.

— Откъде вземате тоя северноамерикански чам? — попитах аз, като видях, че всички къщи са строени от такъв материал.

— Видяхте ли останките от двата кораба точно пред входа, отдето влязохте в лагуната? — рече капитан Декстър.

Отговорих утвърдително.

— Е — каза той, — единият от тях дошъл тук преди няколко години с товар от дървен материал за Австралия и заседнал. Екипажът успял да се измъкне на брега, а когато корабът се разпаднал, дървеният материал бил изхвърлен от вълните и, естествено, туземците си послужили с него. Екипажът престоял тук три месеца да чака да се отбие някой кораб, за да ги прибере. Но напразно. Накрая се накачили на спасителните лодки, с които се били спасили при корабокрушението, и отплавали за Самоа. От Самоа взели параход за Сидней, където доложили за загубването на кораба и на товара му. Жената на капитана също загинала при корабокрушението. Загинала, понеже мъжът ѝ мислел като мен — че туземците са убийци и човекоядци. Когато корабът се блъснал, спуснали лодките и за да не попаднат в ръцете на туземците, капитанът заповядал на моряците да гребат към морето вместо към брега. Лодката, в която се намирали капитанът и съпругата му, била преобърната от вълните и клетата жена се удавила. Всички останали се измъкнали на сушата и били посрещнати е отворени обятия от жителите на острова. Собствениците на загубения товар веднага изискали нов товар и наели нов кораб. След като сложили товара на борда му, корабът отплавал за Австралия, но едва стигнал остров Пенрин и една тъмна нощ заседнал до другия.

Сигурно много от читателите ми ще си помислят, че това е просто невероятно; и аз също си помислих така. Но когато стигнах в Лондон, си направих труда да се срещна със секретаря на корабоплавателната фирма „Лойд“, който ме увери, че всичко отговаря на истината.

Тези именно два разрушени кораба бяхме видели на идване и от тях туземците взели дървения материал, за да построят селището си. Запитах капитан Декстър как се препитават туземците, на което той ми отговори, че жителите на Южните морета са посвоему най-независимите хора в света.

— Преди всичко — продължи той, — както сам виждате, и този, като всички други ниски острови, е обрасъл с кокосови палми, които са най-доходоносното им дърво. Дървесината е твърда и може да се използва за всякакъв вид дървени изделия. Листата се употребяват за направа на обикновени и маскарадни шапки, тъкани, рогозки, кошници, метли, четки, покриви, таляни и големи факли за привличане на летящите риби към канутата, с които излизат да ги ловят.

Сокът на дървото се получава от цвета, като от едно-единствено дърво може да се извлече галон и половина. В прясно състояние този сок има вкус на чудесно, прохладно ябълково вино. Ако се остави да престои един ден, става на сироп, а за два-три дена — на спиртна напитка, подобна на рома, която дори в малко количество може да опие човека.

Ако сокът не се извлече от дървото, то ражда кокосови орехи. Всяко напълно развито дърво дава по около сто ореха. Има четири различни вида дървета, които раждат червени, бели, сини и сладки кокосови орехи. Последните са най-полезни, понеже обвивката на ореха в зелено състояние е много приятна за ядене. По вкус тя наподобява много захарна тръстика. Всички кокосови орехи в зелено състояние са пълни с мляко. Самото мляко е сладка, разхладителна напитка и трябва да е много хранителна.

Докато обикалях островите на Южните морета, не пиех нищо друго и никога в живота си не съм се чувствувал така добре. Когато орехите са меки, те също са много добри за ядене. Кората на узрелия кокосов орех е отлично гориво, а освен това от нея се правят хубави въжета, въдици и рибарски мрежи. Черупките могат да се използват за всевъзможни чаши и съдини. Когато орехът узрее, ядката се изважда от черупката и се стрива на ситно, след което се изстисква и се извлича напитка, която по вкус много прилича на краве мляко. Като се свари, напитката се превръща в бяло масло, което може да се използва за готвене и за осветление. Туземките го употребяват и като помада за коса, а ако се втрие в кожата, прогонва всякакви паразити. То притежава също отлични целебни свойства. Освен това чрез сушене орехът се превръща в копра и цели кораби, натоварени с този материал, заминават за Европа и Съединените щати, където той се преработва на сапун и други артикули.

Когато кокосовият орех узрее, той пада на земята. Ако се остави да лежи на влажна почва, орехът бързо дава издънка, една част от която се спуща в почвата, за да образува корените, а другата, израствайки нагоре, за около шест години става напълно развито дърво. Ако филизът се махне и кокосовият орех се отвори, вместо ядка ще намерите вещество, което по вид и вкус много наподобява пандишпан, и един такъв сладкиш е почти достатъчен, за да се нахраните.

Хлебно дърво и други тропически плодни дървета се срещат рядко по ниските коралови острови в Южния Тихи океан. Освен кокосовите орехи там има арорут, ямс и таро — последното достига много големи размери. Свинете и домашните птици на островите се изхранват главно с кокосови орехи.

Водата както в лагуната, така и край външния бряг гъмжи от риба. Туземците ловят големи количества, като наклаждат огън на брега, към който рибата почва да плава, но попада в тулум. Някои видове се ловят с мрежи или въдици от черупки на бисерна мида.

Най-хубавото развлечение е ловът на летящи риби. За тази цел трима туземци излизат с кану от лагуната. Единият седи на кърмата и гребе; вторият стои прав в средата на лодката, вдигайки високо голяма факла от сушени кокосови листа, а третият — при носа на кануто и с мрежа с дълга дръжка лови още във въздуха летящите риби, които се устремяват към огъня.

В лагуната на остров Пенрин има и бисерни миди в голямо изобилие — добър източник на доход за туземците, които ги продават на търговци, а приходите се поделят почти по равно между всички жители на острова. Земята е разделена по същия начин. Някои от островите имат крал, а други наричат върховния си повелител вожд, но и двамата имат пълна власт над туземците и са много уважавани.

Само веднъж видях островитянин пиян, тъй като вождът на острова беше много строг към отдалите се на тоя порок; но най-добрите приятели на пияния го уловиха, преди вождът да бе научил за това, и го закараха на брега, където въпреки ритниците и крясъците му го потопиха във водата и го държаха така толкова дълго, че сметнах нещастника вече за удавен. След известно време го изправиха, но след като доста подсмърча и се секна, пак зарита. Тогава го натопиха отново във водата. Следващия път, когато го измъкнаха, той се държеше вече малко по-прилично, но приятелите му прецениха това като недостатъчно и решиха да му направят още една баня. Този път, когато се изправи или по-право го изправиха, те го измъкнаха на брега и след като му изкараха водата, той изглеждаше много изнемощял, но напълно изтрезнял и дума не обелваше. Помислих, че ако подобно средство се приложи и спрямо някои мои познати, колко благотворно ще бъде то за самите тях и за другите! Туземците ми казаха, че три потапяния са сигурен лек (против алкохолизъм).

Останахме само един ден в източното село. На другата сутрин капитан Декстър се запъти с шхуната си през лагуната към селището от западната страна на острова, което се намираше на около седем мили разстояние. Ние също тръгнахме с кануто си.

Лагуната е на места твърде дълбока, но има и много такива места, където кораловите скали стърчат толкова високо над водата, че е опасно кораби да се въртят около тях, но същевременно могат лесно да се избегнат, като се тръгне след десет часа сутринта, когато слънцето се е издигнало доста. Като се гледа внимателно от носа или още по-добре от края на утлегара или върха на мачтата, а слънцето е отзад, скалите могат да се видят отдалеч.

Спуснахме котва при западното село около един час след като напуснахме другото. Това село приличаше по вид на първото, като къщите му също бяха построени покрай брега на лагуната. Вождът се качи на борда на нашата лодка и попита не искам ли да я измъкна от водата и да я почистя. Заявих, че възнамерявам да я почистя и боядисам добре, преди да отплаваме. На другата сутрин вождът ми прати туземци, които свалиха на брега всички припаси и баласта, след което извадиха „Тиликум“ от водата и го поставиха на сухо и високо място между кокосовите дървета. После го остъргаха отвътре и отвън и след като се почисти и изсъхна добре, го боядисаха.

На третия ден от идването ни в западното село пристигна английският кръстосвач „Торч“ и след като хвърли котва пред западния залив, командирът му Макалистър слезе на брега с неколцина от офицерите и моряците си. Остров Пенрип е под английски протекторат и веднъж на годината там се отбива по някой кръстосвач да провери наред ли е всичко. През краткия си двудневен престой на острова капитан Макалистър разгледа „Тиликум“, а също и някои от картите ми. Аз притежавах само една карта на Южния Тихи океан със синя подплата. Капитан Макалистър ми каза, че съм нямал достатъчно карти за плаване през Южния Тихи океан и тъй като не можех да си купя карти на острова, бе така любезен да ми подари няколко, които по-късно ми бяха много полезни при посещението на други острови.

Когато „Торч“ си замина, капитан Декстър се прехвърли през лагуната в източното село, където имаше да върши някаква работа, и тъй като щеше да отсъствува само няколко дни, помощникът ми отиде с него, а аз останах при „Тиликум“ до завръщането на шхуната, което стана на 17 септември. На другия ден спуснахме „Тиликум“ във водата, натоварихме отново баласта и провизиите и бяхме готови за път.

Сутринта на 19 септември станах призори да приготвя всичко за ранно отплаване. Забелязах, че туземците се щурат насам-натам и носят кокосови орехи към „Тиликум“ и ако бях ги оставил сами, сигурно щяха да потопят нашата малка лодка от претоварване с кокосови орехи и други хранителни продукти. Обаче, когато се убедих, че лодката е вече достатъчно натъпкана, заявих на добрия вожд, че тя не може да поеме нищо повече. Благодарихме му за всички услуги, а когато се сбогувахме, той се просълзи. След като се ръкувахме с всички туземци, помощникът ми и аз се качихме на борда, вдигнахме всички ветрила и с малкото ни канадско знаме на бизанмачтата отплавахме от остров Пенрин. Докато се отдалечавахме бавно от селото, туземците ни изпратиха с трикратно „ура“ по чисто английски обичай, на което ние отговорихме с трикратно спускане на знамето ни за последно сбогом.