Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (38)

        Атлантически пояс на безветрие. Какво направи „Тиликум“ за помощника ми. Когато кораби се срещнат в открито море. Недостиг на провизии. Лодката и екипажът под карантина

Капитанът на един норвежки кораб положи на „Тиликум“ нов слой боя и с вдигнати всички ветрила и силен пасат той се понесе гордо както преди. Нищо чудно, че по това време малкото корабче бе станало нещо повече от бездушно дърво, построено и обречено да изгние, а после без трудност да бъде заменено от друго. Не, то имаше по-голяма стойност за мен, тъй като в много случаи се бе показало като сигурен приятел, както личеше от името му. Никога не съм чувствувал това така силно, както в деня, когато, поемайки последната част от маршрута си, аз го погалих по борда и рекох:

— „Тиликум“, след всички сполуки и несполуки, които преживя при изследването на трите океана, ти си все тъй жизнерадостен, все едно че си бил на пикник. Ти се пребори със силни бури; блъскаха те вълни; в Мелбърн бяха изпочупени всички кости на тялото ти, а веднъж дори откъснаха и главата ти. И все пак си с мен, здрав и читав като винаги, и усърдно си проправяш път през солените вълни към крайната си цел. Наистина още много път ти предстои — шест хиляди мили през океана; но ако си помагаме взаимно, както досега, непременно ще го изминем! А когато пристигнем в Лондон, ще имаме тогава удоволствието да се смеем на всички ония песимисти и скептици, които при потеглянето ни от Виктория, Британска Колумбия, ни предричаха, че може да тръгнем по море, но никога вече няма да се върнем на суша!

Не бяхме стигнали много далеч, когато нещастният ми помощник отново провеси глава над перилата. Обаче както преди той добросъвестно изпълняваше дълга си. Пасатът се задържа силен и на 4 юни „Тиликум“ пресече екватора и мина в северното полукълбо. Моят помощник прекосяваше екватора за пръв път, но тъй като беше още болен, Нептун се съжали и не го закачи.

Няколко дни по-късно пасатът отслабна и в едно хубаво ясно утро попаднахме в безветрие. Бяхме навлезли в екваториалния атлантически пояс на безветрие. Това беше в същност първата сутрин, първият случай от заминаването ни от Кейптаун, когато моят помощник показа признаци на апетит.

— Това е вече друго — рекох аз, — какво ще искаш да хапнеш? Шунка с яйца?

— Защо не — отговори той.

Приготвих голяма чиния с любимото ядене за закуска и истинско удоволствие ми доставяше да гледам как Хари се нахвърли върху него. Дотогава той ми беше много тих и скучен спътник, но от тоя ден нататък като че стана друг човек и заяви, че ако имал изобщо оная смъртоносна болест, за която мистър Рей ми бе споменал, „Тиликум“ я е прогонил от организма му.

Северноамериканският пояс на затишие се оказа по-малко неприятен от своя тихоокеански двойник три години преди това. След два дена променливо време, с кратки периоди на безветрие, примесени с повеи от различни посоки и проливни дъждове, ние попаднахме под влиянието на североизточните пасати. Аз нагласих ветрилата за бейдевинд и в течение на следващите три седмици изминахме разстояние от две хиляди мили, без да става нужда да управляваме с кормило.

Когато загубихме пасата, ние взехме курс към север, за да стигнем зоната на северноатлантическите западни ветрове. В това отношение успяхме, развивайки голяма скорост, докато се озовахме на около хиляда мили западно от Азорските острови, където отново попаднахме в безветрие. Тъй като бяхме изминали доста голямо разстояние, един-два дена безветрие нямаха особено значение за нас, но за мое съжаление бедата не се ограничи с това. Ден след ден дрейфувахме около едно и също място; дори когато от време на време, тласкани от леки, променливи пориви на вятъра, преплавахме няколко мили по нашия курс, ние неизменно лягахме отново на дрейф, така че, след като изтекоха две седмици по тоя начин, изминатото общо разстояние беше само двайсет мили!

Всеки, който се съвзема след продължително боледуване от морска болест, обикновено ще се постарае да навакса за кратко време пропуснатото по отношение на яденето, а може би дори и нещо повече. Поне такова впечатление имах от помощника си. Той беше в състояние да яде почти всеки час. Руменината, която, както сам казваше, бе загубил в Претория, се възвърна на бузите му и той с всеки изминат ден пълнееше. От друга страна, запасът ми от провизии бързо се стопяваше и тъй като пътуването ни се протакаше, започнах да се страхувам да не би докато стигнем Англия, моят помощник да изяде и ушите ми. Тези обстоятелства ме принудиха да променя нашия курс към Азорските острови.

След почти петнайсетдневно дрейфуване при тихо време, на 24 юли на разсъмване, на около седем мили в североизточна посока забелязахме ветрило. Привършихме набързо закуската си и веднага загребахме към непознатия кораб с надежда да получим от него достатъчно провизии, за да изкараме до Англия. „Тиликум“ беше малък, но се убедихме, че гребането с него по море е трудна работа и чак към обед настигнахме кораба. Незабавно ни спуснаха трап и аз се качих на борда.

Корабът се оказа английският барк „Порт Соначън“, който бе напуснал западния бряг на Коста Рика преди сто четиридесет и два дни с товар от багрилно дърво и сега пътуваше за Дюнкерк. Като сравних бордовите дневници, установих, че сме прекосили екватора в един и същи ден, ала „Порт Соначън“ беше в безветрие от три седмици и като нас изпитваше недостиг от провизии. Капитанът ми заяви, че брашното и соленото говеждо били единствените хранителни продукти, останали на борда, но от тях, добави той, имали достатъчно, докато стигнат крайната си цел. Безветрието продължи още два дена, през които останахме на борда на барка и прекарахме весело с капитана и неговите офицери.

Когато вятърът се засили, ние се разделихме: „Порт Соначън“ отплава на север, а ние — на изток и скоро престанахме да се виждаме. Имахме умерени и понякога силни западни ветрове, а сутринта на 3 август, когато приближихме южния край на остров Сан Мигел, бяхме принудени да намалим ветрилата. Докато карахме само с грота, силният вятър, който духаше, разцепи ветрилото от горе до долу! Това беше първото и единствено ветрило, което се скъса през цялото пътуване. В пет и половина часа влязохме в пристанището Понта Делгада и се закотвихме близо до кея между туристическите яхти. След няколко минути до борда ни се приближи катер с доктор, който чрез преводач ми поиска медицинско удостоверение от последното пристанище, в което се бяхме отбили.

Консулът на Пернамбуко бе ме уверил, че нямам нужда от медицинско удостоверение, тъй че отплавах без такова. Когато уведомих за това нашите събеседници, досмеша ме, като видях как екипажът на катера, който се бе уловил за лодката, за да я държи до своя борд, изведнъж я пусна, сякаш „Тиликум“ беше горещ въглен. Тогава ни заповядаха да отидем незабавно в карантинната станция. Това никак не беше по вкуса ни. Ето защо попитах преводача не може ли да се нареди така, че да получим провизии, от които имаме голяма нужда. После няма да ги безпокоим повече, а ще продължим пътуването си. Тогава ни уведомиха, че първо ще ни закарат на буксир до карантинната станция и чак тогава ще се постараят да задоволят нуждите ни. След около половин час се полюлявахме на котвата си точно пред пристанището, оставени сами на себе си.

Тогава и двамата слязохме в склада да проверим останалите си припаси. Установихме, че въпреки дългото пътуване от Пернамбуко имахме още предостатъчно брашно, ориз, сланина, масло, сухари и някои други неща. Тъкмо бяхме решили поради това да вдигнем котва и да продължим пътя си, отвън се чу някакъв глас.

— Някой иде — рекох аз и като надникнах от каютата, видях, че на петнайсетина фута от нас е спряла лодка с няколко души в нея. Тогава един от пътниците ни подаде кошница, привързана за края на дълъг прът. В кошницата имаше говежди пържоли, овнешки котлети, яйца, зеленчуци и пресен хляб с масло. След като ни предадоха всичко това, без да искат да го заплатим, загребаха с лодката обратно към брега.

Приготвихме закуската си, а каква закуска беше тя! Просто да ти е приятно да я гледаш. Ала в тоя момент до борда ни се приближи друга лодка и се повтори същото. Този път в кошницата имаше няколко бутилки вино, една от които беше с етикет: „Готов коктейл“.

Е, ако някой мисли, че след шейсетдневно пътуване през океана с „Тиликум“ не знаехме какво да сторим с този готов коктейл, жестоко се лъже; след като поляхме с него гореспоменатата закуска, ние решихме да останем малко по-дълго при португалците, за да видим какво още ще направят за нас.

В девет часа преводачът дойде и запита желаем ли да дезинфекцират лодката ни и нашите особи.

— Разбира се — отговорих аз.

След това той си отиде, но в десет часа се върна със съобщението, че били телеграма до столицата Лисабон да поискат разрешение да слезем на брега, без да бъдем дезинфекцирани.

Два часа по-късно преводачът дойде пак с радостната новина, че ще ни приготвят и пратят обед. Това обещание бе изпълнено, както се полага.