Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (42)

Глава II

След като свърши ремонтът и всичко беше готово за излизане отново в море, на 22 август в три и половина часа следобед „Морска царица“ напусна Аикава и продължи към Маршаловите острови. Когато излязохме от пристанището, взехме курс югоизток-изток. Имахме мрачно време и силно вълнение от североизток. Вятърът беше слаб, придвижвахме се бавно и в полунощ на деветнайсет мили от нас в северозападна посока видяхме Кинкасанския фар. През следващите два дни духаха слаби и променливи ветрове, редуващи се с периоди на затишие. На 25 август от изток излезе обичайният за „Морска царица“ насрещен вятър и се образуваха къси вълни. Подобни условия имахме на 26-и и 27-и, като вятърът продължаваше да духа от изток, вълнението да се засилва и да се изливат поройни дъждове, придружени от кратки бури. Лодката държеше неотклонно курс на югоизток.

На 28 август по пладне местоположението ни беше тридесет и два градуса и четиридесет минути северна ширина и сто четиридесет и пет градуса и пет минути източна дължина. Тоя ден настъпи със силен югоизточен бриз, съпроводен с кратки бури и пороен дъжд и много силно вълнение от същата посока. Към обед се изясни и вятърът стана умерен, но вълнението продължаваше да се засилва. Съдейки от състоянието на времето и вълнението от югоизток, аз си рекох: „Не бих се учудил никак, ако настъпи някаква промяна, и то към още по-лошо.“ Защото имаше признаци за приближаване на тайфун. Обаче не издадох мислите си до другия ден, 29 август, който дойде с умерен източен бриз и ясно време. Дядо Нептун явно се мъчеше да пооблекчи положението на екипажа на „Морска царица“, ала силното вълнение от югоизток продължаваше и към девет часа около слънцето се образува широк, плътен пръстен от различни огнени цветове. Въздухът стана много задушен и появяването на гъста облачна маса със застрашителен вид на хоризонта ме убеди, че опасният гост е наблизо и че ще трябва да докажа на дело твърдението, което тъй често бях повтарял, а именно че малък съд е толкова сигурен в море при буря, колкото и голям.

Чак тогава казах на двамата си помощници за приближаващия тайфун. Големият пръстен около слънцето и тоя вид на небето се задържаха до към четири часа следобед, след което слънцето изчезна зад облачната маса на хоризонта. Между залез и смрачаване облаците, които покриваха небето, станаха огненочервени. През нощта времето беше топло и приятно и човек, който не познава признаците на тайфун, не би предположил, че след тридесет часа „Морска царица“ ще се озове в центъра на един от най-страшните тайфуни, които са вилнели в Северния Тихи океан. Когато мракът скри от очите ни страшните облаци, единственото указание за приближаващия тайфун беше вълнението от югоизток и барометърът, който обаче съвсем не беше обикновено стъкло. В осем часа той показваше 29,80 инча, ала продължаваше непрекъснато да спада и това заедно с нарастването на огромните вълни, които почти започваха да се разбиват, ме убеди, че приближаващият ураган не е далеч.

30 август настъпи със слаб, променлив вятър, който се колебаеше между изток и юг, а небето беше мрачно, облачно. В шест часа вятърът се установи на югоизточен, като все повече се засилваше и от време на време рукваше дъжд. На обед, на сто и четиридесет и пет мили в посока югозапад-полузапад, се показа Порт Лойд от островите Бонин. Един час по-късно, тъй като вятърът и шквалите продължаваха да се засилват, поставихме лодката на дрейф със скъсен бизан и щормови стаксел, но в два часа се принудихме да спуснем плаваща котва и да вдигнем поддържащо ветрило. Барометърът сочеше 29,45 инча и спадаше непрекъснато.

Следобед и през нощта вятърът продължи да увеличава скоростта си, придружен със силни шквалове, дъжд и разбиващи се вълни, а в два часа сутринта се превърна в страшна буря и тъй като вълните ни биеха свирепо, окачихме до борда две маслени торбички, които сменяхме всеки час. Гордата малка „Морска царица“ се издигаше върху връхлитащите талази; от време на време някоя вълна се разбиваше близо до нас и разклащаше малко повече лодката ни. В осем часа духаше така яростно, че си мислех: невъзможно е вятърът и вълнението да се засилват повече. Но като видях, че лодката е обърната с нос към вятъра, с плаваща котва отпред и скъсен бизан над кърмата, въпреки големите вълни лежаща съвсем спокойно, казах на спътниците си, че малкото корабче ще надмогне без особен труд тайфуна; и съм сигурен, че щеше да успее, ако щормовите съоръжения бяха по-здрави.

След пътешествията си със „Сора“ и „Тиликум“ смятах, че зная всичко за морето и какво е нужно за управляването на малък съд в силна буря. Що се отнася до силните бури, вярвам, че разбирам от управляване на лодка, но нея сутрин бях убеден, че има още какво да науча за тайфуните. В девет вятърът духаше с такава мощ, че беше невъзможно да се стои на палубата, и се принудихме да залегнем в кокпита и да се държим здраво. Ала храброто корабче продължаваше да противостои на бурята и беше просто чудно как съумяваше да преваля гребените на огромните талази. Един час преди това маслените торбички бяха вършили много добра работа, изглаждайки гребените на големите вълни, ала сега от маслото като че ли имаше малка полза, а и нямаше следа от него по водата. Въпреки това двамата ми помощници работеха усилено в каютата да приготвят торбички, докато аз ги гледах отвън и си мислех: ако и да няма полза от маслото, няма и вреда. В това време водата се премяташе над лодката като снежна вихрушка и от нея не можеше да се вижда, но за щастие големи вълни не ни заливаха, тъй че нямаше опасност лодката да се преобърне. От време на време Винсънт и Стоун отваряха малко люка на каютата да се осведомят как се движим. Отговорът ми беше все един и същ: „Добре.“

Малко след девет, когато забелязах, че лодката се наклонява с борда си към водата, бизанът се скъса. „Всички горе!“ — изревах аз. Само след секунда двамата ми помощници бяха до мен. И тримата запълзяхме на четири крака по палубата към задната част на корабчето и макар че вълните ни заливаха, успяхме да приберем бизана и да го спасим. Тогава установихме, че плаващата ни котва е изчезнала. Стоун успя да се добере до носа и да издърпа котвеното въже на борда, а Винсънт и аз се запретнахме да стъкмим временна плаваща котва, като съединихме каютната стълба с една от котвите ни. Всичко това трябваше да вършим легнали по корем на палубата. След като вързахме котвеното въже за временната плаваща котва спуснахме я зад борда и тъй като беше невъзможно да вдигнем пак бизана, се принудихме да оставим лодката да дрейфува само с това временно приспособление. Тази котва нямаше голяма спирачна сила, а и беше лишена от помощта на щормовото ветрило, затова не видяхме особена полза от нея. Малко преди единайсет часа загубихме и временната плаваща котва, и тогава лодката се обърна с борд към вълните. Дотук кормилото бе стояло закрепено в средата на лодката, но когато лодката се обърна с борд към вълните, аз го отвързах, за да мога да го въртя и да дам по-добра възможност на лодката да дрейфува при това положение.

Двамата ми помощници слязоха пак в каютата, а аз легнах в кокпита, като с една ръка се крепях, а с другата държах маслените торбички във водата. Ала изведнъж една огромна вълна удари лодката и я повали настрана, в което положение тя се задържа само една-две секунди. Мислех си какво ли ще се случи след това; ще се изправи ли, или ще се преобърне? Не останах дълго в неизвестност, защото в тоя момент усетих леко залюляване, което показваше, че лодката се преобръща с дъното нагоре, и за да не попадна под нея, се пуснах. В следващия миг се озовах във водата, уверен, че песента ни е изпята; в същност бях поел две големи глътки вода и смятах, че бързо ще потъна и е свършено с мен. Когато човек изпадне в такова положение обаче, какви ли не мисли минават през главата му, тъй че след като казах „сбогом“ на света и поех водния баласт, се сетих за двамата ми млади спътници, които бяха във вътрешността на лодката и не можеха да се измъкнат, и пожелах само да ги видя още веднъж, за да се сбогуваме. В това време бях престоял вече достатъчно под водата, за да бъда мъртъв; ала не бях. Изскочих отново зад кърмата на лодката и видях „Морска царица“ пред себе си, с кил, сочещ небето. Ритнах веднъж и се улових за кърмата, след което реших да се кача на дъното и да направя нещо, за да я изправя.

Чувал съм да казват, че „докато има живот, има и надежда“ и „където има воля, има и начин“. В тоя момент аз бях още жив и ми бе останало малко воля, но мислех, че ще ми бъде трудно с надеждите и начините. Във всеки случай използвах малкото решителност, която още притежавах, и се покатерих на кърмата на лодката. Точно когато се добрах до дъното, видях да се задава към мен огромна разбиваща се вълна и забих нокти в кила, за да не ме отнесе пак. За секунда вълната удари лодката по дължината на кила, но аз успях да се задържа. Същата вълна наклони лодката и под тежестта на желязото на кила десният ѝ борд бавно, но сигурно се повдигна отново, а когато се изправи, аз се прехвърлих през планшира и щом малкото корабче заплава пак върху дъното си, бях вече в кокпита. Тогава съгледах отворен люк и чух Винсънт, който ревеше с все гърло: „Ти ли си, капитане?“ След това двамата ми другари изскочиха от каютата.

Сигурно някои от читателите ми са виждали как два делфина изскачат един след друг от водата сред море. Е, точно така ми се виждаше тази сцена. Макар че се намирахме на малка черупка, обърнала се с борд към най-страшната буря и най-големите вълни, които съм виждал през всичките си години, прекарани, по море, и тримата лежахме в кокпита и се държахме здраво, на косъм от смъртта, срещата ни след злополуката беше много радостна и ако тайфунът разбиеше лодката, щяхме да имаме възможност поне да си кажем „сбогом“.

В този момент бурята беше в разгара си и силата на вятъра се равняваше на няколко яростни бури, събрани в една. Големи вълни ни заливаха бързо една след друга. Поради вятъра, проливния дъжд и солените пръски бяхме абсолютно неспособни да отворим очи, когато се обърнехме към наветрената страна, а към подветрената можехме да виждаме само на стотина фута. На всеки няколко минути малкото корабче се наклоняваше и потапяше мачтата си във водата. До тоя момент корабчето и такелажът бяха все още в добро състояние, нищо не беше загубено или счупено, но при преобръщането в него бе влязло огромно количество вода. Стояхме обърнати с десния борд към вълните и вятъра и тъй като люкът на каютата ни се намираше от лявата страна, всеки път, когато лодката полегнеше настрана, той изчезваше под водата и вследствие на това в каютата влезе много вода. Невъзможно беше да се отвори вратата на каютата, докато лодката лежеше на десния си борд, тъй че не можехме да гребем водата. Същевременно бях убеден, че ако още двайсет минути тя се задържеше в същото положение, ще се напълни с вода и ще потънем; тъй че единственото, което можехме да направим, беше да поставим лодката на ляв галс, а поради положението, в което се намирахме, това трябваше да стане бързо. Ето защо казах на помощниците си да се държат здраво, тъй че никой да не бъде отнесен зад борда при тази маневра. После обърнах румпела по вятъра, за да дам ход, а за да се подчинява на кормилото, разхлабих гротгика. Едва сторих това, малкото корабче се устреми напред и за няколко секунди минахме на друг галс. Всичко вървеше чудесно до момента, когато лодката се обърна с борд към вълните и тъй като продължаваше да се движи напред, една вълна се разби над нас и счупи гротгика. За пръв път, ако не се смята плаващата котва, се случи беда.

След това трябваше да изгребем част от водата, проникнала в лодката. И Стоун, и Винсънт знаеха какво е да си в каютата, когато лодката е с дъното нагоре, а тъй като и двамата бяха добри плувци, решиха да си опитат късмета на палубата. Аз пък като много лош плувец имах по-добър шанс вътре; тъй че решихме Винсънт и Стоун да се заловят за люка, като го държат отворен, когато това е възможно, а аз да сляза долу да изхвърлям водата. Разбрахме се също, в случай че лодката пак се обърне с дъното нагоре, двамата ми верни, яки спътници да се качат върху подветрената страна на дъното и да помогнат на големите вълни да я изправят отново.

Тогава отвориха вратата на каютата и аз се мушнах вътре. Едва се озовах там, люкът се затвори над главата ми и лодката легна настрана. Бях уверен, че тя отново ще се обърне с дъното нагоре и с всичката вода, която беше вече вътре, мислех си, песента ни е изпята. За моя изненада обаче тя се изправи под ъгъл около четиридесет и пет градуса, в резултат на което, разбира се, люкът се измъкна от водата и помощниците ми на палубата веднага го отвориха леко. Никога няма да забравя гледката, която се изпречи пред очите ми в каютата. Освен че имах добро мнение за способността си да управлявам лодки по море, аз смятах също, че съм научил всичко, което трябва да се знае за нареждането на припасите и товара, тъй че да не могат да се местят при каквото и да било време. Тук жестоко се лъжех и така стигнах до заключението, че тоя тайфун обогати опита ми в много отношения.

Лодката беше почти една трета пълна с вода, в която плуваха парчета от нашия грамофон и много плочи, между които и „Живот върху океанските вълни“. Фотопринадлежностите ни, различните хранителни консерви, постелки, одеяла, книги, облекло, сребърни часовници, златни верижки и навигационни уреди се плакнеха в смес от рибено масло, което използвахме срещу бурни вълни, но сега разлято сред всичките тия неща. Миризмата на рибеното масло е може би най-неизтънченият парфюм, който съм в състояние да си представя. От вонята и клатенето на лодката, при което всичко плаваше от единия до другия край на каютата, а аз — сред него, едва не ме хвана морската болест. Но дадох на стомаха си да разбере, че не мога тъкмо сега да му обръщам внимание, а съм принуден да се запретна за работа, за да изгреба поне част от водата. За черпак използвах една петфунтова тенекиена кутия от захар и всеки път, когато помощниците ми отвън успяваха да отворят достатъчно люка, аз изхвърлях по малко вода. Несъмнено изчерпването беше съпроводено с трудности, защото почти всяка минута лодката лягаше на борда си и люкът трябваше да се затваря, докато се изправи отново; тогава люкът моментално се отваряше и аз изпразвах кутията колкото се може по-бързо.

Тази работа се протакаше вече почти цял час и понеже бях направил много слабо впечатление на водата в каютата, помислих, че корабчето трябва да се е пробило, но тъй като беше въпрос на живот или смърт, продължихме усилията си. След малко Винсънт отвори люка дотолкова, колкото да изреве през пролуката: „Стоун падна в морето!“ — и после бързо го затвори, за да не позволи на водата да рукне в каютата, защото лодката пак беше полегнала настрана. Следващия път, когато тя се изправи, люкът се отвори и Винсънт извика: „Отново е на борда.“ Разбира се, аз бях напълно уверен, че никой от двамата ми помощници няма да се отдели от лодката, докато тя се държи на повърхността.

Работехме усилено от три часа и въпреки че сегиз-тогиз лодката политаше настрана, тя вече не се преобърна, а в това време водата в нея бе значително намаляла. Винсънт отвори пак люка и каза:

— Капитане, мисля, че сме в центъра на тайфуна.

— Не, не още в центъра — отговорих аз, — ала ми се струва, че скоро ще бъдем, и колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.

Аз вече знаех, че въпреки огромните размери на разбиващите се вълни те не можеха да причинят никаква вреда на малкото ни корабче; именно страшната сила на вятъра го бе преобърнала и от време на време го поваляше настрана. Знаех също, че в центъра на тайфуна няма да има вятър и ще бъдем спокойни.

Стоун бе пометен за втори път зад борда и мъчителните преживелици започваха вече да действуват на нервите на двамата ми спътници, затова, когато каютата се освободи от водата и нямаше повече какво да се прави на палубата, ги посъветвах да слязат в каютата. Тогава затворихме вратата колкото може по-здраво и зачакахме по-нататъшния развой на събитията.

Тъй като часовниците ни бяха излезли от строя, не знаехме точното време, но мисля, че беше между два и три следобед, когато барометърът отбелязваше 28,25. Тримата преседяхме известно време в очакване всяка секунда лодката да се преобърне повторно и се учудихме, че тя застана на равен кил. Веднага отворих люка и видях, че сме в пълно безветрие и че мачтите и всичкият такелаж са зад борда. Без да губим време, и тримата се заловихме да прибираме на борда счупените мачти, такелажа и платната. Точно в тоя момент се намирахме в центъра на тайфуна.

Чувал съм корабни капитани да казват, че щом кораб се озове в центъра на тайфун, никога вече няма да се измъкне. Съдейки от опита си, съгласен съм напълно, що се отнася до големите плавателни съдове, тъй като при такива огромни вълни и без полъх на вятър те биха станали на парчета. Но „Морска царица“ пет пари не даваше за това; когато идваха вълните, тя просто подскачаше нагоре-надолу. Никога не съм имал по-добра възможност да докажа твърдението си — както докато вилнееше тайфунът, така и след като влязохме в центъра му, — че при силна буря, независимо дали плавателните съдове са големи или малки, щом спрат и им се позволи да дрейфуват естествено с вълните и вятъра, вълната няма власт над тях и дори да залее борда на голям кораб, тя е безсилна.

След като прибрахме всичкия си такелаж на борда и го закрепихме здраво на палубата, се запретнахме да почистим каютата; разбира се, всичко беше просмукано със солена вода и рибено масло. Може да разправяте каквото щете за миризмата на развалените яйца; тя обаче е нищо в сравнение с миризмата на рибеното масло. Всичките ни завивки и постелки бяха пропити с нея, тъй че се наложи да ги изнесем на палубата и засега да караме без тях. Само едно нещо на лодката остана сухо: нашият кибрит, който държахме в запечатани бутилки. Печката ни беше подобна на оная, с която си служех на „Тиликум“; и тя като плаващата котва никога не ми изневери. В случая обаче плаващата котва бе изменила на дълга си, а печката, макар и да се бе търкаляла из каютата, беше готова за работа, когато станеше нужда, тъй че много скоро имахме вряща вода и хубаво кафе, което възвърна отново доброто настроение и на трима ни. Така за пръв път през всичките си плавания с малки съдове времето ме принуждаваше да остана без редовно ядене.

Тъй като барометърът оставаше в застой, бяхме сигурни, че наближава втората половина на тайфуна. И не се излъгахме, защото след около половин час навлязохме във втората фаза. Тогава близо четири часа духа много силно от запад, но тъй като мачтите ги нямаше, малкото корабче се чувствуваше като на пикник. Скоро след промяната на вятъра барометърът започна да се покачва и към полунощ показваше 28,55. През следващите двайсет и четири часа постепенно се изясни, но понеже имаше още силно вълнение и вятър от запад, не можехме да сторим нищо, за да отстраним повредите.

Втори септември дойде с умерен бриз и силно западно вълнение и тъй като лодката продължаваше доста да се мята, не бяхме в състояние да направим нищо за гротмачтата си, ала успяхме да съединим парче от счупената бизанмачта и спинакергика и след известни усилия да ги сложим на мястото на гротмачтата. Поради крехкостта на временната ни мачта тя можеше да носи само щормовия стаксел. През това денонощие имахме силен югозападен бриз и с помощта на стаксела развивахме по миля и половина на час в посока север-северозапад. Разстоянието от Йокохама беше около триста и петдесет мили.

Трети септември настъпи с умерен югозападен бриз. На разсъмване вятърът много отслабна и тъй като морето беше съвсем спокойно, заловихме се рано-рано да проверим какви повреди имаме и по възможност да ги отстраним. При огледа констатирахме, че гротмачтата е счупена точно над палубата и на около три фута под рифгатовете, гротгикът — на около четири фута от вътрешния му край, а бизанмачтата, подобно на гротмачтата, точно над палубата, на около пет фута под и над рифгатовете. Такелажът и вантпутенсите се намираха в добро състояние, тъй че двете мачти просто се бяха огънали и силата на вятъра ги бе отнесла на парчета от лодката. Рудерпостът бе счупен в най-горната част на перото на руля. Корпусът на лодката се оказа в пълна изправност.

Размерите на гротмачтата бяха следните: дължина от палубата до отвърстията на вантите — двайсет и един фута и девет инча. Диаметър на долното счупено място — пет инча. Диаметър на горното счупено място — четири и половина инча. Дължина на бизанмачтата от палубата до отвърстията на вантите — петнайсет фута. Диаметър на долното счупено място — четири инча; на следващото счупено място — четири инча; при рифгатовете — три инча.

И двете мачти бяха направени от японски чам и в момента на падането им лодката стоеше с борд към вълните и вятъра, под ъгъл около четиридесет и пет градуса спрямо вятъра. Сега исках да зная каква е била скоростта на вятъра при счупването на мачтите!

След като разчистихме палубата от такелаж, въжета, платна и т.н., съединихме двата счупени края на фокмачтата, а после взехме половининчови чамови дъски, които бяха служили дотогава за вътрешна облицовка по борда на лодката. Тия дъски нарязахме на тесни ивици, дълги по три фута, и ги заковахме една до друга около мачтата. След това върху тях сложихме пет найтова на еднакво разстояние. Това се нарича „ловене на мачтата“ и ако се изпипа добре, мачтата ще бъде здрава като преди, както в нашия случай. Долното счупване беше близо до палубата, затуй не можеше да се „улови“ много добре, без да се разшири мачтовата дупка в палубата, а тъй като не желаехме да правим това, при долното счупено място на мачтата изрязахме стъпалце, което, разбира се, я скъси. Около единайсет часа гротмачтата беше готова за вдигане.

От тайфуна насам на „Морска царица“ се говореше само как да монтираме отново гротмачтата и понеже стъкмяването на първата временна мачта ни бе толкова затруднило, двамата ми млади помощници почти се бяха отказали от тая работа като безнадеждна. Когато повторно им подхвърлих, че за мъже като нас, с яки ръце, това е нищо, те отговориха, че пак си търся белята, както при яденето на сурова риба.

Гротмачтата лежеше на палубата с всичкия си такелаж, както си беше вързан, готова за вдигане, затова пристъпихме към работа по следния начин. Свалихме малката временна мачта и използвахме спинакергика за първи винч, а част от гротмачтата — за втори. После си послужихме с найтовите на винчовете, вистрелбраса, бурундука и един скрипец, за да вдигнем мачтата. След като наместихме винчовете, вързахме вистрелбраса за края на бушприта, а бурундука — за края на утлегара. Долните краища на винчовете вързахме здраво за вантпутенсите. По тоя начин винчовете бяха така здраво закрепени, че дори тайфун не можеше да ги издуха зад борда. После вързахме долната макара на скрипеца на около осем фута от долния край на мачтата и когато всичко беше готово за вдигане — а в тоя момент имаше добри изгледи „Морска царица“ и екипажът ѝ да се върнат на майката земя, — казах на помощника си:

— Впрочем, мистър Стоун, преди да наместим тая мачта, нека се разберем във връзка с обещанието, което дадохте неотдавна. Ако си спомняте, когато бяхме в центъра на тайфуна и точно след като бурята отвя мачтите, вие казахте нещо в смисъл че ако се върнем благополучно на сушата, ще устроите на екипажа гощавка с шампанско. Сега бих искал да зная дали това обещание е още в сила.

— Разбира се, ще удържа на думата си — отговори той.

— Мистър Винсънт — рекох, — чухте ли?

— Чух — каза Винсънт — и ще следя да го изпълни.

— Дърпайте фала на мачтата — изкомандувах аз и мачтата се вдигна.

Тъй като винчовете бяха много къси, за да изправят мачтата отвесно, принудихме се да сложим скрипеца в такова положение, че долният край на мачтата да бъде точно над палубата, щом се спусне за наместване. В резултат на това, когато вдигнахме мачтата, върхът ѝ опираше в задния край на палубата, а в долната ѝ част стърчеше над носа. Точно в тоя момент яхтата застана с борд към вълните и се заклати, което безспорно много затрудняваше монтирането на мачтата, затова с помощта на греблата си обърнахме лодката с носа към вълните, а после, дърпайки долния край на мачтата с помощта на въже, го наместихме в дупката почти толкова бързо, колкото мога да напиша това. С голяма радост екипажът на малкото корабче виждаше отново мачта на него. Разбира се, тя беше с около три фута по-къса от първоначалната, а подрязването под рифгатовете ѝ придаваше вид на конски крак в шина. И все пак беше мачта; а ние бяхме много доволни, защото бе достатъчно голяма и здрава, за да ни закара отново на сушата. В аптечката ни имаше още малко алкохол и щяхме да ознаменуваме случая, ако не се налагаше да свършим много друга работа, преди да можем да вдигнем отново ветрила; затова само похапнахме леко.

После скъсихме и нагласихме както преди въжетата, след това „уловихме“ гротгика, поправихме грота, който беше силно разкъсан, а също и кливера. За да поправим кормилото, вързахме две въжета за задната част на кормилното перо, като прекарахме всяко от двете страни на корабчето и ги вързахме за румпела. Тъй като бизанмачтата беше на четири парчета и поради това не можеше да се поправи, работата ни свърши в четири и половина и „Морска царица“ беше готова да плава отново. Винсънт, който през деня се занимаваше с готвенето, а когато го повикахме, ни помагаше, обяви напевно:

— Слизайте, моряци, да пиете кафе и половина.

И тъй като времето беше тихо, присъединихме се към готвача в каютата и като посръбвахме от приятното кафе и пушехме, решихме да се върнем в Йокохама, която отстоеше на около триста и двайсет мили от нас.

След половин час от югозапад задуха лек бриз, придружен от слаб ръмящ дъжд, затова вдигнахме скъсения си грот и кливер. С помощта на тези две ветрила и умерен бриз малката „Морска царица“ се понесе отново, сякаш нищо не се бе случило. Кормилото също работеше добре както преди. Единствената неприятност, която ни оставаше, беше вечният аромат на риба, лъхащ от завивките, постелките и повечето ни дрехи, които бяха пропити с отвратителното масло, и тъй като нямаше изгледи да премахнем тази миризма, хвърлихме всички тия неща в морето. На борда останаха само две одеяла за завивки на екипажа, но и те смърдяха толкова лошо, че се държахме на разстояние от тях. В усилието си да поправим това, ги връзвахме за въже и ги влачехме по вълните. Вечерта времето беше доста хладно и Стоун легна на голите дъски на койката, като каза, че няма нищо против да спи на дъски, стига да има с какво да се покрие.

— До печката е сложен тиганът — предложи Винсънт; — можеш да го използваш.

Близо двайсет и четири часа влачихме одеялата във водата, ала миризмата си оставаше както преди, тъй че отчаяни се отказахме от тях и отрязахме въжето.

Четвърти септември дойде с умерен югозападен бриз, съпроводен от облачно и дъждовно време. Още сутринта небето се изясни, а на обед чрез наблюдаване на слънцето установих, че се намираме на около двеста и четиридесет мили южно от Йокохама. Тъй като тайфунът бе извадил хронометъра ни от строя и се появи силно течение към североизток, не бяхме уверени в местоположението си, а и вятърът духаше от югозапад, затова продължихме бейдевинд на северозапад, за да стигнем сушата пред нас. През двата следващи дни времето продължи да бъде същото, поради което карахме с малки ветрила при северен курс и се молехме за по-хубаво време.

Сутринта и около обед на следващия ден със силния югозападен вятър се появиха големи вълни и свирепи шквалове, придружени от дъжд. Поставихме лодката на дрейф при грот, скъсен с два рифа, и щормови стаксел срещу вятъра, така че нашето малко корабче подскачаше над големите талази като патица. Следобед вятърът стана умерен и времето се изясни. Около три часа, малко след като бяхме отпуснали рифовете на грота и корабчето ни се носеше при силен западен бриз към сушата, а аз седях в кокпита и управлявах кормилото, изведнъж обърнах лице срещу вятъра и ми се стори, че подушвам земя.

— Земя! — извиках, и двамата ми помощници, които в това време си почиваха на дъсчените койки, се втурнаха, блъскайки се в кокпита и запитаха развълнувано:

— Къде е?

— Не се вижда още; но я усещам по миризмата — уверих ги аз.

Тъй като и двамата ми приятели не са стояли настрана, когато са се раздавали тези органи, те насочиха носовете си към вятъра. След като душиха няколко минути, Винсънт с дълбоко разочарование в гласа рече:

— Не усещам нищо.

— И аз — подкрепи го Стоун.

— Да — забеляза първият, — ще изям шапката си, ако някой може да подуши земя оттук.

И с тези думи двамата се мушнаха обратно в каютата.

Времето беше съвсем ясно и тъй като не се виждаше земя, аз се поусъмних в обонянието си. След двайсетина минути обаче забелязах, че около лодката се върти водно конче и търси къде да кацне. Щом забележите тия насекоми, това е верен знак, че земята не е далеч; и ако това не беше достатъчно доказателство, по-късно зърнах сухоземна птица, която ме убеди напълно.

Понеже от 4 септември не бяхме виждали слънце, трудно ни беше да определим местоположението си в диаметър сто мили. Според изчисленията ни трябва да се намирахме близо до остров Ошима. Той е много висок и се вижда от петдесет мили разстояние. Обаче, докато времето беше ясно, земя не се забелязваше и това много ме озадачи, тъй като бях сигурен, че видях земя при залез. Все пак продължихме в северозападна посока.

Скоро след залез западният вятър се превърна в силен бриз и времето се заоблачи, поради което нощта беше много тъмна и се принудихме да дрейфуваме до сутринта. Застрашителният вид на времето ни накара да се приготвим за нова буря. В полунощ вятърът се засили и заваля пороен дъжд, но след половин час утихна и се проясни. В един часа цареше пълно безветрие и с изключение на гъстата мъгла по хоризонта небето беше ясно. По време на моята вахта на палубата ми се счу приглушен тътен. Ослушах се пак, но поради плющенето на ветрилата вследствие на бордовото клатене на яхтата при затишието не можех нито да доловя звука, нито да определя посоката му. Незабавно смъкнах всички ветрила и тогава, като залепих ухо до палубата, чух ясно, че тътнещият звук е шум на буруни, и разбрах, че сме на не повече от пет мили от суша.

До края на нощта времето се задържа тихо и хубаво, а в четири Стоун постъпи на вахта. Беше около пет часът, когато се показа слънцето и почти незабавно след това с глас, от който корабчето потрепера почти от носа до кърмата, вахтеният извика: „Земя!“ Качвайки се на палубата, забелязах над гъстата мъгла на запад връх на висока планина. Само малко късче земя, но след всичките ни патила то беше отрадна гледка и за да изразим признателността си, тримата направихме поклон и произнесохме:

— Добро утро, майко Земя, много се радваме, че те виждаме.

Затишието продължи до седем часа, когато от юг излезе лек бриз, мъглата около сушата се вдигна и като видяхме очертанията ѝ, определихме, че това е остров Ошима, който е на шейсет мили от Йокохама. Тогава взехме курс към Токийския залив и тъй като слабият вятър скоро се засили, бяхме сигурни, че още същата нощ ще бъдем в Йокохама. Времето се задържа почти същото, както предния ден следобед — хубаво и ясно, и човек би помислил, че в такъв ден високата земя, която виждахме, ще се забелязва на петдесет мили разстояние, но когато бяхме на не повече от двайсет мили далеч, островът се обви в същата мъгла, която имахме предния ден следобед. По времето, когато видяхме водното конче и сухоземната птица, сме били на не повече от петнайсет мили от острова. Плавайки при силен южен бриз, на обед трябваше да бъдем близо до брега на Бошу, но за наша изненада на около шест мили от левия ни борд от мъглата постепенно се показа висока земя, която се оказа Ошима; тая, която бяхме забелязали сутринта, беше остров Мияки. Обаче при това положение, щом като вятърът духаше от юг, по някое време през нощта вероятно щяхме да пристигнем в Йокохама. В три часа, когато остров Ошима се намираше на двайсетина мили от лявата ни страна, а брегът на Бошу се открояваше отдясно, вятърът отслабна и стана североизточен, което никак не беше по желанието на екипажа на „Морска царица“. По-късно следобед почна да се заоблачава и вятърът бързо да се засилва, ето защо взехме курс към пристанището Хабу на остров Ошима. Входът към това пристанище е много тесен и тъй като се мръкна, преди да успеем да се приближим до сушата, легнахме на дрейф при вдигнати ветрила, за да прекараме нощта. На другата сутрин на разсъмване при силен североизточен вятър поехме към пристанището Хабу. Щом приближихме сушата, вятърът отслабна и поради силното течение към югозапад свърнахме към остров Тошима, на десетина мили югозападно от Набу. Тоя ден и следващата нощ имахме бурно, дъждовно и мъгливо време. Време, за което четеш, но рядко виждаш. Сега течението беше насрещно, но възползвайки се от силните шквалове, които ни връхлитаха сегиз-тогиз от всички посоки на компаса, към десет часа на другата сутрин, 10 септември, успяхме да се приближим до входа на пристанището Хабу, а след един час се закотвихме на уютно място. Заварихме селото разрушено от тайфуна, който бяхме преживели, и най-старите жители ни казаха, че той бил незапомнен по сила. Освен че бе разрушил селището, той бе изтръгнал дървета с корените и потопил 2300-тонен параход с четиридесетчленен екипаж, докато „Морска царица“ бе минала през центъра на тайфуна и върнала благополучно екипажа си на суша.

Що се отнася до здравословното ни състояние, въпреки преживените несгоди Винсънт се чувствуваше в отлична форма. Аз самият по време на тайфуна бях порязал дълбоко левия си крак и тъй като не можах да лекувам раната както трябва, при пристигането ни в Хабу кракът ми беше в много лошо състояние. Скоро след това той се оправи. Стоун беше още по-зле, тъй като при преобръщането на корабчето се бе случил в носовия край на каютата, където стояха нашият грамофон и един тежък сандък с фотографските ни принадлежности, и когато лодката обърна дъното си нагоре, тези две неща при обиколката си повлекли и Стоун. Той разправяше, че когато „Царицата“ застанала с дъното нагоре, в каютата станало тъмно като в рог и тъй като грамофонът и сандъкът хвърчали във всички посоки и го връхлитали в тъмното, а той бил безпомощен, острите краища и ъгли надупчили ребрата и други части на тялото му. И неговите рани, подобно на моите, не получиха нужното внимание, тъй че когато пристигнахме в Хабу, вместо да заздравеят, се бяха влошили. Вече бяхме отписали Стоун като безнадежден случай, ето защо беше приятна новина за екипажа, когато един японски доктор в Хабу ни каза, че все още има възможност да го оправи.

След като прекарахме няколко дни в Хабу, отплавахме с временното си ветрило за Йокохама, където пристигнахме живи и здрави. И тъй като Стоун удържа на думата си, ознаменувахме рейса на „Морска царица“ с вечеря с шампанско.